Да отглеждаш дете не е лесна работа. Ако някой твърди това, най-вероятно ви лъже. В същото време е и прекрасна, удовлетворяваща работа да го гледаш как расте, как придобива собствен характер и отстоява себе си в този голям свят, в който тепърва трябва да намери своето място.
За едно дете това със сигурност е много, много предизвикателно. И ние, възрастните, сме минали през същото, но разбира се, нищо не си спомняме от този период. Иначе със сигурност бихме подхождали с повече разбиране към собствените си деца.
Защото за тях, когато са малки особено, всичко е ново, всичко е предизвикателно, трябва да развиват нови и нови умения постоянно, много неща могат да им се струват страшни и много по-големи от способностите им. Децата искат и опитват с всички сили да се впишат и имат нужда от разбиране, изслушване и подкрепа, за да успеят да се справят в този голям, голям свят.
Но някъде там се наместват и неразбирателствата. Малките деца невинаги могат да обяснят как се чувстват и какво искат да направят, а ние родителите невинаги успяваме да разберем какво се случва само по усмотрение. Често “лошото” поведение на децата е породено от неразбиране на техните нужди и незачитане на тяхната личност по един или друг начин.
Книгата “Най-желаното дете ме докарва до лудост” е много полезна в това отношение. Написана е от Даниеле Граф и Катя Зайде - две жени, които съдбата среща в Интернет, и чиито разбирания и познания за отглеждането на деца толкова си пасват, че заедно решават да създадат едноименния си блог, а след това и тази книга, която можем да четем на български благодарение на издателство “Колибри”.
В нея могат да се намерят много ценни съвети за това как по-добре да разбираме децата си и техните нужди, за да намалим конфликтите и неразбирателствата с тях. Трябва да приемем, че детето е отделна личност, която се опитва да се утвърди в света и има нужда от това да го приемаме като индивид със свои собствени желания и цели. И… малко по-често да отстъпваме на желанията на децата, когато обстоятелствата го позволяват.
Част от описаното в книгата съм изпробвала с моето дете, преди или след прочитането й, и определено виждам разлика в поведението му тогава, когато между нас има кооперативност и тогава, когато няма.
Детето иска да помага, иска да прави нещата правилно, иска да е част от истинското ежедневие. Но често това се случва с определени желания от негова страна. И ако искаме детето да отстъпва и да слуша заръките ни, то и ние трябва да слушаме него и да изпълняваме, доколкото е възможно, желанията му.
Написано по този начин звучи така, сякаш не трябва да има контрол и трябва да им угаждаме за всичко. Не, напротив. Трябва да разграничаваме нужди, желания и капризи и тогава, когато се налага, да бъдем твърди в отказите си. Но можем да си спестим “Не”-тата за нещата, които са наистина важни и да търсим компромисите и начините за позволение на останалото. Така най-желаните деца няма да ни докарват до лудост.
Наистина много ценна книга, която ми помогна до голяма степен да си затвърдя, че начина, по който комуникирам с детето си (или поне се опитвам през по-голямата част от времето) е много важен за отношенията помежду ни и за това в края на деня да не сме и двамата изцедени от излишни пререкания. Защото да спориш с 2-годишно и да се опитваш да се налагаш над него не и никак лесна работа и като цяло не го препоръчвам.
“Най-желаното дете ме докарва до лудост” може да бъде изслушана в Сторител, с прочит от Албена Павлова.
***
Всички мои ревюта можете да прочетете в блога Catwolf's Writings.