А те изпълзяват нощем

by Тео Буковски

Чувате ли го? Тихото драскане по мазилката – ей там в отдалечения ъгъл на стаята. Не, не е слухова халюцинация. ТЕ са! Нима не усетихте преди минути потропването на стотици хитинови крачета по гладките теракотени плочи на коридора? ТЕ вече са тук. Спотайват се зад полуразлепения край на тапета и чакат изчезването на светлината. Защото ТЕ изпълзяват само нощем.
Събрах ги накуп между страниците на тези „кратки измерения“. И е време да ги пусна. Гладни са и… са ужасно лакоми. Ще направят няколко гъвкави движения и ще се впият под ноктите на краката ви. Винаги започват оттам. Но не мислете, че ще ви удавят в кръв. Не, ТЕ са тихи, подмолни и почти не оставят следи. Може би за миг ще учестят дишането ви и дланите ви леко ще се изпотят. А, и зениците! Струва ми се, че вече са започнали да се разширяват. Нормално е.
Защото ТЕ стоят отсреща, в сумрака на стаята, наблюдават ни и очакват нощта. ТЕ - моите… и вашите страхове.

176 pages, Paperback

Published January 1, 2016

Reviews

[Ана Хелс · Rating 5 out of 5]

Имам своята малка слабост към страха, но не онзи реднековския средноамерикански ужас, така преексплоатиран от Кинг, където просто не мога да се впечатля достатъчно, тъй като винаги, ама абсолютно винаги стискам палци всичките главни герои да умрат в неистови мъки, колчем до мен достигне от кралската проза. Моят страх е този на Лъвкрафт, където осъзнаването на стойността ни като прашинка на космически вятър е най-чистия, рафиниран кошмар, който може да усети небцето ни, без да се разпадне на съставни химични елементи в противовес на правилата на съзиданието.

От кой вид обаче са историите на Тео? Бих нарекла сборника в стил лекарски хорър, напомнящ ми много на малкия, но прелестен в макабреността си сборник на Нели Цветкова – Нощно дежурство. Героите понякога са нашенски, понякога иностранци, но бързо те грабват и едва усещаш кога си започнал да пищиш тихичко в унисон с техните викове, докато обикновено някой събрат от хомосапиенсния вид ги пренася в отвъд с не малко болка и странна логика на отнемането на живот, така трудна да се предаде на незапознатите със емпатичната социопатия. Някои истории напомнят силно Хичкок, други са чисто сюрреалистични, даже има огледални разкази, но в основата си стоят доста човешки съдби, споделени на път за края, свърнали винаги в погрешната пресечка на живота.

Кратки композиции, по-дълги етюди, бавно разгръщащи се сюжети. На вратата стои лицето с бяла престилка, а пред прозореца е обречения на мрак. За спасение рядко се говори, само проследяваме накъде сочи изхода, и кои са посрещачите от другата страна. Прераждане, ужас, смърт, и отново. Лекарят е единствената константа, дори и само минаващ по коридора за навън. Всеки разказ за мен е като отделна стая, побрала поредния пациент – вселена, която ще изгасне съвсем скоро, но не и преди да е разказала своята животоописателна история, понякога твърде кратка, но винаги със смислен финал. Едно четиво за сумрака и още един вариант на разпиляността на равновесието наречено живот.

[Невена Паскалева · Rating 4 out of 5]

Хм....странни разкази. Уникално готин стил, но ме накараха да се почувствам не много на тоя свят. Не знам в добър, или в лош смисъл.