Във времето, в което светът притихва и хората се замислят за изминалата година, човек най-накрая се обръща към най-неприкосновеното си – вярата. За различните предрешения и присъствия на вярата говори писателката Теодора Димова в новата си книга „Първият рожден ден”, която вече е в книжарниците. В творчеството си Димова върви все по-уверено към метафизичните теми, занимавали безспорните легенди в литературата – например поетите Джон Дън, Фернандо Песоа, У. Б. Йейтс. С повестта „Първият рожден ден” авторката показва не само своя поглед към активното християнство, но и своето лично убеждение, че вярата е вродена в човека, колкото и прекършена и „обрасла в суеверия” да е тя. Теодора Димова общува с читателите си на две нива – като убедена християнка и като човек, който не е загубил вярата си в човека, продължавайки загатнатото в предишните ѝ книги с кулминацията тук. „Първият рожден ден” може да се разгледа като духа на смирението, който докосва всеки от нас в дните преди Рождество. Авторката на „Емине”, „Майките” и „Марма, Мариам” реабилитира християнството и смисъла му в живота на всекиго, разказвайки притча, която докосва душата по неподражаем начин – с малко, но изключително силни думи. Димова е писател, който често избира за книгите си картини на майстори на изобразителното изкуство. В „Първият рожден ден” виждаме Мария и Елисавета в прегръдка-танц (фрагмент от „Посещението” на Аркабас) и носещи в утробите си Синове, за които са предначертани славни дела. Именно този празник на душата е уловила авторката в своята повест, чудесен подарък за Рождество.
Теодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Два месеца и нещо погледът ми плъзгаше по гръбчето й – нито дебело, нито тънко и все не посягах към нея. Стоеше си на рафта между другите книги, от време на време се заглеждах в миниатюрната картинка (на гръбчето) с образа на жена. Бях решила, че е Мария, Богородица, защото знаех, че „Първият рожден ден” разказва за Младенеца и майка Му. Оказа се Елисавета – майката на Кръстителя Йоан. Не я отварях. Опасявах се, че ще ме разтерзае и остърже вътрешно до невъзможност, преди да ми предложи утешителния балсам. Чела съм и петте романа на Теодора Димова – „Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус” – харесвам всичките, но не еднакво. Благодарна съм за „Влакът на Емаус”, но още не съм дръзнала да „го хвана” втори път – по същия начин преди години ме помете шедьовърът „Страстите Христови” на Мел Гибсън и колкото и да се възхищавам, не съм го гледала отново. Към повестта на Теодора Димова „Първият рожден ден” обаче ще се връщам. Тя е като гнездо, което чака, за да предложи топлота и спасение дори и на съвсем невежите. Признавам, че между 26 и 32 страница сълзите се търкаляха на едро по бузите ми, но затворих последната 122 страница с леко сърце. Теодора Димова ми разказа уж познати истории, но така е изпрела нишките на сюжета, че ги открих наново. Накара ме да изпитам удоволствие от четенето и ме запозна с Аркабас – Жан-Мари Пиро, по-известен като Аркабас – роден преди 90 години във Франция. Изключителен художник и скулптор, оставил изкуството си върху платна, витражи, фрески. Създал Ансамбъла за съвременно сакрално изкуство в църквата на Свети Юго от Шартрьоз, чието изграждане започва през 1953-а и приключва през 1986 г. Срещнах се с Аркабас през корицата на „Първият рожден ден” – Теодора е избрала очите към книгата й да се отворят с „Посещението”, полиптих, който художникът е правил за Архиепископския дворец в Мехелен. Сцената е описана в Евангелието на Лука, разказва я и Теодора Димова, по нейния начин: „Никога няма за забравя този миг, Йосифе. Елисавета отвори вратата, по лицето й се изписа изненада, а после изумление, за няколко мига тя като че ли онемя като мъжа си и стоя така онемяла и после промълви –откъде ми е това да дойде при мене, майката на моя Господ? И се впусна към мен и ме прегърна и се разплака и каза още: точно в мига, в който те видях, младенецът за пръв път проигра в утробата ми. Значи истина беше, истина!” Сигурна съм, че след „Първият рожден ден” на Теодора Димова, видя ли произведение на художник, вдъхновено от евангелската история, никога няма да объркам Мария и Елисавета. Независимо от кой век е картината. Това е книга, която през каквито и пустини да блуждае душата ти, накрая те води до оазиса на сърцето. Книга, светла като първия рожден ден на дете. И разказана, докато то спи.
А това са любимите ми откъси:
39 стр. заради молитвата на Йосиф:
„Когато Твоят народ Израил бъде поразен от неприятели и се обърне към Тебе и изповядва името Ти, чуй и помилвай и прости греха на Твоя народ и го върни в земята, която си дал на отците му. Когато се заключи небето и няма дъжд и се помолят на това място и изповядат името Ти, чуй тогава от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и прости греха на твоите раби………. Глад ли настане по тая земя или мор, палещ вятър ли, главня, скакалци или гъсеници, неприятел ли го стесни в земята му, някаква неволя ли се появи или болест, при всяка молитва, при всяка молба, която дойде у който и да е човек, кога почувстват болка в сърцето си и прострат ръце към Твоя храм, чуй от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и въздай всекиму според пътищата му……..”
46 стр. заради:
„…но какво ще се промени с нас самите, когато Месията дойде? Ще можем ли да умираме по-щастливи, по-безболестно, по-непосрамено?”
48 стр. заради:
„не беше лесно да се разберат пророчествата на Михей, Осия, Исайя и Даниил кога ще дойде Месията и ще отнеме ли Той объркването ни пред смъртта и болката от душа ни…”
56 стр. заради:
„Това е преломът на вярата ни в Бог, Мариам. Това е най-благодатната точка на вярата ни в Бога, Мариам, когато сърцето надделява над разума”.
69 стр. заради:
„Но то е като пречистване, Мариам, като вътрешно умиване, да погалим раните, които тогава един на друг без да искахме си нанесохме. Така белезите изчезват, Мариам.”
71-72 стр. заради:
„от праведник бях станал беззаконник, от Раб Божий се бях превърнал в злосторник”.; „По-тежко е да вършиш зло отколкото да го понасяш…По-тежко е да обвиняваш и осъждаш отколкото да бъдеш обвиняван и осъден.”
75 стр. заради:
„Всяка наша стъпка е съпътствана от чудо, а човешкият разсъдък нали все жадува да разгадае чудесата, Мариам, да ги сведе до малкия човешки свят, да ги натика в него…”
83 стр. заради:
„Така Бог обръща нещата в най-тежкия миг, когато нямаме сили за още една стъпка, обръща ги към себе си и те стават божии, необятни, неописуеми.”
94 стр. заради:
„Това пеленаче… то е знакът за неговата смърт, за края на дните му, но едновременно е и знакът, че смърт няма, че щом спасението е дошло, смъртта вече не е страшна”.
Теодора Димова е уникален писател. Прочетох книгата по Коледа и това може би е най-правилното време за нея. Срещата на читателя с Йосиф и Мария е толкова лесно постигнато от Димова, че човек има усещането, че случилото се не е преди 2000 години, а преди 2 дни. Прекрасен усет за детайла, за характера, за душата на героите и за същността на светостта.
Това е историята на Мариам. Дъщерята родена в залеза на живота на родителите си, обрекла се на Бог. Девата, която зачева Младенеца. Историята и на Йосиф, мъжът избран от Бог да се грижи за нея и да отгледа детето. История за страховете им, съмненията, и вярата.
По Коледа четох "Първият рожден ден" - един завладяващ опит на Теодора Димова да ни пренесе в дома на бежанците Йосиф и Мария - родители на Божия син, изгнаници в Египет. Тук двамата са извадени от формалния Библейски стил, за да ни бъдат разкрити техните съмнения, страхове, очаквания, ежедневни грижи. Димова се вглежда много чувствено и интелигненто в биографиите на двамата, водили нелеки животи, преминали през много трудности още преди да се нагърбят с опазването на Спасителя на света. В навечерието на първия рожден ден на Христос, когато той ще навърши една годинка, Йосиф и Мария поглеждат към миналото, за да споделят какво ги е измъчвало, да благодарят, че са излезли живи и чисти от всичко, което са преживели, да преодолеят травмите на миналото, за да продължат напред. Книгата изследва чудото, как то влияе на човека и какво е нужно на Мария и Йосиф, за да се справят с него. Димова разглежда трансцеденталното, невероятното осново като продукт на човешкото ; т.е. на волята. Тя стига и до извода, че смирението е продукт на вярата, на вярата в собствения смисъл в собствения път. Ако Мария и Йосиф не бяха толкова очукани от живота, то може би силите им нямаше да стигнат, за да бъдат продължители на делото Божие.
И все пак в края на деня, те са двама души, точно като нас, които са понесли огромен товар и имат нужда да споделят, да се радват, да плачат. В този свят, в който храмовете вонят на месо, обществото не толерира самотните или пък стерилните двойки, в този жесток свят те са герои. Герои, донесли на света Иисус.