„Стопанката на Господ“ е роман по истински случай и требник на българската народна вяра. В книгата са описани лични и родови български тайнства живи и до днес и приказката за тяхното откриване. Описанието на тайнствата позволява на всеки българин, който ги прочете, да ги извършва сам или в рода си. Стига да обича и почита корена си... и да усеща потреба да го стори. Понятието „требник“ идва от старата дума „потреба“ - нужда. Една от най-големите ценности на книгата са 11-те народни повели и най-вече последната: „Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!”. Историята, описана в романа, е посветена на потребата на българите да си пазят обичаите, магията и старата вяра.
Авторът Розмари Де Мео носи това име поради италианския произход на бащиния си род. Тя завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в клас на проф. Стефан Данаилов. Няколко години след това заминава за Италия. Както самата тя обяснява, българският ѝ корен я дръпва обратно в родината и пътят ѝ поема в нова посока. Със сестра си и баща си създават фондация ЩЕДРО СЪРЦЕ и заедно правят националните кампании „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“, и „Шампионите тръгват от училище“. Работи като телевизионен сценарист и редактор. Добре позната е на читателите на Списание 8 с рубриката за народните обреди, която води в продължение на година. Още за нея четете на www.spisanie8.bg/рубрики/3803.html . През последните години Розмари Де Мео обикаля страната със семинарите си „Скритото знание на българите“ и „Дарът на корена“. Самата тя е наречница. Защитава дипломна работа на тема „Българското обредно наричане като терапия“. Книгата, която издава, е рожба на дългогодишни дирения и преживявания с възрастни хора, запазили старото знание.
Кратко съдържание: Райна напуска България, за да се омъжи и живее в Италия. Животът там е прекрасно сбъдване на голямата ѝ мечта. Но нещо се пропуква, цветовете от приказката изтичат и Райна се разболява. Никой не разбира причината. Единственото обяснение, което кръжи наоколо е... магия. Младата жена се връща в България, за да си подреди мислите и да намери покой. Пътят я завежда в селска махала при няколко старци, които променят живота й. В махалата една баба ѝ казва, че коренът ѝ бил български, бил от дълбоките... и не я пускал. А бабата е наречница... Старците учат Райна, че силата ѝ е точно там, в българския ѝ корен. Хващат нишката на Райниния живот и я пресукват така, че да си вземе силата. А в заника на живота си старата наречница предава дарбата и знанието си... Една наречница все повтаря, че ще дойде време, в което българинът отново ще си чуе Корена и през Него ще си върне и силата! „Стопанката на Господ” разказва, как реченото й може бъде сторено.
Розмари Де Мео носи това име поради италианския произход на бащиния си род. Тя завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в клас на проф. Стефан Данаилов. Няколко години след това заминава за Италия. Както самата тя обяснява, българският ѝ корен я дръпва обратно в родината и пътят ѝ поема в нова посока. Със сестра си и баща си създават фондация „Щедро сърце“ и заедно правят националните кампании: „Да вдигнем знамето в училище“, „Съхрани българското“, и „Шампионите тръгват от училище“. Работи като телевизионен сценарист и редактор.
Да започнем с това, че Господ от заглавието всъщност е козел. Би било забавно, ако авторката знаеше как да борави с хумор. Уви, уви... Де Мео...каквато и магьосница да е, явно не е магьосница на думите. Книгата е отчайващо слаба. Стигнах до 35-та страница и не мога повече. Първите петдесетина изречения със средна дължина от три думи. Все едно някой ти говори. И ти си. Бавноразвиващ. Но ти е яко. Щото разбираш. Или може би това е магически похват. Наричане един вид. Не знам. Не разбирам. Не подейства при мен. Подозренията ми се потвърдиха - налице са всички възможни елементи на "носталгично-националистично-мистичната" "литература", която се харчи добре в България: - клишета - миндерчета, тепсии и мангалчета - мистицизъм - емигрантска носталгия - главна героиня, която е "по-така", видела е свят, омъжила се за италианец (с който правили секс пред камина и той й подарил червена роза *прозяяяяяв*) И разбира се, венецът на всичко: *****НЯМА по-хубаво от нашенското*****
Нямаше да имам нищо против тази книга, ако случайно не бях попаднала на предизборно-агитационен пост на авторката във FAcebook, в който тя ни обясняваше, че трябва да гласуваме, защото "центърът на София е пълен с бежанци". Подобно изказване е недопустимо и грозно за автор с такива претенции. Нещо повече, ако тя използва прозата си като проводник на национализъм, не мисля, че има място в Европа в 21-ви век. Добре, че в България все още живеем в 19-тия...
Убедена съм, обаче, че верните фенове, които са нещо като сектанти, ще поддържат ревюто някъде около 5-те звезди, щото *****НЯМА по-хубаво от нашенското***** . А Розмарито си е 100% нашенска (това се харчи все пак). Само не знам защо си е запазила името "де Мео", но това са подробности ;)
"Авторката", освен че е нахален шарлатанин, почти от ранга на малоумната Гала, се оказа и обикновен плагиат.
Никак не съм изненадан и се надявам, наследниците на г-н Д. Маринов да я осъдят за наглата кражба!
На хората четящи и хвалещи подобни глупости не мога и не искам да съчувствам. Все пак, няма как да сме свързани духовно с индианците ирокези, колкото и да и се иска на Де Мео.
Намерила си е ниша и като оная простата Кабилкина, скубе здраво наивниците и глупците, пък такива по нашите географски ширини козела Господ дал бол!
Който се интересува от научно обоснована рецензия на този пасквил, да потърси в нета статията на д-р Георги Мишев!
Зачетох тази книга в БДЖ на телефона си и не я издържах до края. По принцип е грозно един български автор да говори с лошо за друг и затова първо ще кажа, че чисто технически Розмари де Мео си е свършила работа - книгата е написана добре, с лек и четивен стил, носещ достатъчно стари думи, че да придобие усещане за автентичност, макар цялото нещо да е малко като млеката "На баба" от "Данон". Все пак - поздравления за писателката. Свършила е трудното и е успяла да достигне до стотици хиляди българи, нещо, което аз едва ли някога ще направя. Затова - респект. Лошата оценка идва от това какво казва де Мео на всички тези стотици хиляди българи. Създава се едно тесногръдо усещане за българщина, в което мразим християнството и почитаме врачките, мразим големия град, връщайки се на село, мразим чужденците - дори близките ни по дух италианци, за да бъдем повече българи. Не само, че не мога да приема такова послание, но изпитвам и съмнение, че тази представа за българщината е автентичната, на нашите предци. Сега ще обясня и защо. По една случайност преди тази книга прочетох "Цената на свободата" от Теофана Златарова, майка на професор Асен Златаров и далечна моя роднина. Книгата разказва за живота в последните години от турското робство (да, така са го наричали хората) и първите в свободна и независима България. Родният град на Златарова е Хасково. В нея виждаме, че в България или поне в добрите й семейства по това време е имало една симпатична патриархалност, съчетаваща се с уважение към жените, но и много копнеж по нови неща. Хората са пътували по цял свят (Италия включително), търгували са, правели са хубави големи градове. За мен тези неща също са автентично български и не е коректно да ги отричаме. Книгата на Златарова я има онлайн и я препоръчвам за придобиване на реална представа затова що е то автентичен български дух. В заключение - да, усетих вкуса на питката, която героинята на де Мео яде. Наистина това е истинският български хляб. Но истински български десерт е и тортата "Гараш", направена от унгарски готвач в Русе. Не мисля, че имаме нужда да противопоставяме едното на другото и да утвърждаваме собствената си идентичност като се затваряме в черупка и мразим всичко космополитно. Не е нужно да избираме между това да сме хора и българи. Можем и трябва да бъдем и двете.
Изключително съм изненадан и озадачен от негативните коментари и нападки към книгата. Но то си е казано и в нея: " Д: А на кой ще го разкажеш? Р: На всички! Д: На всички недей. Ти го разкажи на тия, дето искат да го чуят. Само те ще запомнят. И после ще го разкажат и те... " Явно съм бил от тези, които в този момент са искали да чуят.
За мен това е от книгите, които трябва да присъстват във всяка българска къща. Има неща, които вярвам биха могли да се представят по по - добър начин, но въпреки това, смятам, че книгата повдига и говори повече от сполучливо по една трудна тема. Магията те грабва и не те пуска до края... Една наистина приятна изненада....
Стига бе, хора. Как е възможно да се увличате по подобен Ню Ейдж. Духовен тюрлюгювеч в български вариант.Поне да беше подплатен с някакви познания по български традиции и история. Ако имате поне даже бегла идея от български традиции и фолклор, ще разберете, че през устата на тези така мъдри баби и дядовци ви пробутват вярвания, сказания и понятия от съвсем различни култури, нямащи нищо общо нито с езичеството по нашите земи, нито с християнство, нито с нещо, което можем да наречем българско...Просто авторката си е намерила добра пазарна ниша и си е отвързала въображението. Щом искате да вярвате в чужди идоли, вярвайте си, ала аз не "фатам вяра" ни на дядо Геле, ни на баба Рада, ни на кой да е от останалите персонажи.
Ако не беше тая претенция за "българското", книгата става, но точно небългарските неща, поднасяни за български, най-много ме подразни, когато се хванах да я чета.
Мъдростта на предците ни, почитта към земята и рода, простичкият живот, изпълнен с толкова смисъл – всичко това се пресуква в едно и създава магичната история на Райна. Това всъщност е биографичната история на самата авторка. А тази книга не е обикновен роман, а магия събрана в страниците, требник, мехлем за душата. И не случайно всяка втора дума в това ревю е магия като прочетете сами ще разберете. Неусетно, докато човек с интерес следи делата на главната героиня, си припомня забравени отдавна порядки – какво се прави на Игнажден или Еньовден, кой е Господ и какъв е пътя на душата, каква е работата и на тази земя. Това е книга за българщината и за всичко що ни е сторило наорд, за богатството на езика ни, за силата на корена ни. Ще намерите друг смисъл в думите баба и родина, ще ви се прище да се срещнете с Тихото и Тъмното и да притихнете с тях. По друг начин ще гледате на дърветата в гората, на хляба и водат��.
P.S. Мина известно време от първата ми среща със Стопанката - в началото бях много впечатлена от книгата. Сега след изминалото време, досега ми с трудовете на Димитър Маринов и няколко разговора на живо и онлайн с Розмари смело мога да твърдя, че в книгата няма нищо истинско и е авторска фантазия, граничеща с шарлатания. Жалко, че по този начин се злоупотребява с наследството ни.
Народът ни е оцелял, защото…се е смял. И не е позволил на плевели като избуялия тук да отрови тъкмо онази здрава ядка, която Розмари де Мео претендира, че е “опознала”.
В тази книга драгият несериозен читател научава: ☕️ Защо италианците за нищо не ги бива - защото морето им е солено (невъобразимо, нали?), не четат книги (как стигна до този извод Райнето?) и … нямат супа! Разбирате ли, супа! Народ, който не яде супа, не е народ, нали? Макар да се съмнявам пристанищата им да са пропуснали морската чорба в кухните си, тя все пак е супа, а? 🔮 Каква е разликата между баене и наричане. Да ме убият, ако я помня, но беше жизнено и вселенски важна според Райнето. За почитстелите на фентъзито има и доста магия. Мине ти не мине някой проблем на главата, родово проклятие на разстояние три поколения, да речем - само магия му е майката! Отваряш съзнанието към космоса - и абра-кадабра! Мозък не ти трябва. 🇧🇬 Народът ни преди християнството от хилядолетия си имал там свещена вяра. Няколко въпроса: 1/ Колко хилядолетия? Да почнем от 2,000 и преди да сме стигнали 20,000 години да вземем да се спрем на нещо, не ли? Че след 20,000 малко неугледно става вече. 2/ И кой народ? Траките (ама те са били бая племена)? Римляните? Гърците? Готите? Славяните? Прабългарите? Приходящите кумани, авари, печенеги, тук таме може и някой хазарин да е наминал? Това, предхристиянският български народ е доста сложно понятие.
Да си дойдем на думата за плагиатството от Димитър Маринов, който - като наистина сериозен човек и специалист - няма съвсем нищо общо нито с родопските кикимори от развинтеното въображение на авторката, нито със самата нея. Ето сравнителния анализ: https://www.ploshtadslaveikov.com/sto... на който авторката, в същия сайт, оспорва с твърдението, че фикцията няма нужда от референции. Категорично не съм съгласна - маса западни автори на измислици в края на книгите си включват кратък раздел “Благодарности”. Два-три параграфа, не повече. Ама който не ще, не ще - не ли?
А сега да завършим с корена. Не квадратния, а българския. Българинът е оцелял, защото е бил мъдър. Мъдростта може да иде и от разума, и от сърцето. Нито аритметиката, нито мистиката, нито поверията са чужди на мъдростта. Но заблудата, невежеството, сляпото суеверие, желанието някой/нещо друго да вземе да ни реши проблемите, вайкането срещу всичко извън някоя граница или най-близък дувар не са част от този корен. Не мисля, че ония корави балканци от 19-ти век, обикаляли нашир и длъж из Османската империя и създавали основите на модернизация и благополучие из румелийските земи биха се съгласили. А онези, извоювали на тихия или открития фронт формалното или духовно оцеляване на тази страна просто биха се ужасили.
Ако това беше само авторска хрумка, просто роман, щеше да е посредствен, но поносим. Да кажа и нещо хубаво все пак - бабите ми харесаха! Да, харесаха ми. За разлика от безмозъчната Райна, те си имаха мнение. Прави, криви, добре бяха описани. И ако сюжетът се беше съсредоточил върху тях, а не върху реклама на суеверието в несвързани със сюжета “премъдрости”, това всъщност щеше да е симпатична книга!
Ако беше пък истинско изследване, би заслужавало уважение.
Но тази книга стимулира единствено мързела - и в писането, и в четенето, и в живеенето на този живот, който ни се е паднал. А това в нашия корен го няма. Иначе нямаше сега да сме тук.
Има доста какво да се каже относно книгата и как автентичният фолклор бива корумпиран чрез лични художествени измислици, на които се приписва автентичност и историчност, каквито нямат. Това е не само обидно за читателите и учените, които авторката ползва, а е и подигравка с паметта на миналите поколения, които са съхранявали народната култура. В тази връзка, който желае може да прочете отзива ми на следния линк: https://www.academia.edu/33728475/%D0...
Умопомрачителна глупост, прекарала 10 седмици на първо място по продажби в голямата книжарница на "Витошка" и "Солунска". При въпросната класация се мъдри и някакъв текст, който определя тази каша като "женска" книга. Страшна маркетингова стратегия ( на пазара очевидно "женска книга" е еквивалентно на "посредствена тъпотия за читателки с лека форма на аутизъм"), но очевидно работеща. При съществуването на истински добри съвременни български писатели е просто срамота да се дават пари за това нещо (аз го свалих от една група, заради пустото си "женско" любопитство). На всичкото си творческо безсилие отгоре, писачката ходи да дава семинари, на които срещу скромната сума от 40 лв говори за магии и наричания (с практическо приложение?!?) . Какъвто ни народът, такова ни и потреблението. Пълна скръб и дебилизъм.
Разбирам, че е много тази звезда, но няма опция за по-малко. Всичко щеше да остане в рамките на това, че всеки има право на лош вкус, ако: същото това четиво нямаше претенцията за, цитирам: "роман по истински случай" и "требник на българската народна вяра" ... Първо, "истинския случай" е истински, колкото буквата "к" присъства истински във вица с компютрите, които се оказали компоти... Второ, претенцията да представлява "требник на ..." всъщност представлява изцяло изплагиатствана част от трудовете на български етнографи и най-вече от покойния Димитър Маринов ( в частта с "наричанията" ). И може би, това нямаше да е толкова грозно, ако "авторката" беше си направила "труда" да цитира източниците.
Нерде "романтична" история със свърхестествени баби, нерде езическо-църковен календар... В бонус може и една оренда ( понятие взето от северноамериканските индианци и крайно неуместно представено като част от автентичния български фолклор... ) да ви се добави срещу допълнителна сума, разбира се...
Сигурно лесно се ловят заблудени читатели с книги, които ще им се вържат с десена на тапетите, ще разкрият за тях автентичната прабабешка мъдрост и заедно с всичко това ще получат вечен календар на прабабешките обичаи.
Самото повествование е ужасно нескопосано и даже няма да го коментирам, но няма как да приема тази бизнес стратегия да бъде на пазара, след като по същество е крадена!
Няма да дочета тази книга не защото се чете трудно (даже напротив), не защото е тюрлюгювеч, както някой беше написал преди мен, макар че е точно това, а защото е тюрлюгювеч с претенции и при това в голяма си част представлява чужд изплагиатстван труд. При това положение изобщо не ме интересува колко леко се чете и как добре успява да погъделичка желанието ни като българи да се чувстваме специални, древни, мъдри и т.н. Още по-лошо - с претенциите си за автентичност и научност всъщност изкривява нашите обичаи и вярвания и те достигат до много хора в този си вид, а това е недопустимо.
Популярността на тази книга ме навежда на мисълта, че нашият народ има нужда от моди, от водачи, от учители. Освен задоволяването на тази му потребност, аз не видях друго ценно в книгата. Повечето от обичаите, описани в нея, не ги знам, но не това е основание за недоверието ми. Разказът на авторката не успя да ме убеди, че тези обичаи се пазят живи някъде. Не ги усетих като преживяни от героинята й, като н��блюдавани от някго. Характерната за всички главни действащи герои грубост допълнителн ме отблъсна. Толкова за литературната стойност на книгата. За достоверността на проучванията на българщината - достатъчно е да спомена прераждането и антиправославната реторика, та да стане ясно.....
Започнах да чета книгата чак след като ми казаха, че Господ е всъщност черният козел на една родопска баба. Прочетох я с огромно удоволствие, книгата оправя настроението моментално, кара те да се замислиш за много неща, които хората правят, защото така трябва, а не защото наистина ги разбират и желаят. Родопските баби са стигнали до много изводи, проповядвани от източните религии, правят огромна разлика между вяра и религия (църква, институция и т.н.), успяват да обяснят защо много българи вярват, че има някаква неопределена висша сила, която се оказва част от българския им корен. Въобще страхотна книга, препоръчвам на всеки българин. Страхотна е, защото в нея не се проповядва някаква религия (всяка баба вярва в нещо различно), а се говори за магията на живота и смъртта, и за това, че където и да се намираме по света, винаги нещо силно ще ни дърпа назад и ще ни напомня откъде сме тръгнали.
Такава книга не бях чел. И все още не съм сигурен аз ли четох книгата, тя ли ме чете мен.... Много, много истинска ми се стори. И много близка. Проникна в много дълбоки кътчета на душата ми и ме разтърси, разглоби ме на съставните ми части, разпиля ме и после ме сглоби отново и ме остави треперещ да отеквам сам в себе си. Среднощ, когато я довърших, се чувствах нов. И благодарен. Признавам си много плаках. Почти всяка глава ме караше да бърша очите си, за това я и четох бавно и на глътки, за да не се задавя в магията й. И не знам защо плаках. Книгата не е тъжна и сигурно много хора няма изобщо да я усетят и довършат, но за мен беше откровението, от което имах нужда. А стилът на авторката е феноменален. Толкова изкусно използва думите - истинска веща. Идеята за Времето като един от главните герои е просто зашеметяващо добра! И някак си толкова естествена и логична.... Книгата има история. Всъщност, има много истории, но де факто е сборник от обичаи и традиции и обяснения. За силата на рода, корена, земята и божественото в различните му проявления. Особено много ми хареса критиката на християнството и църквата - напълно съвпада с моето виждане за унищожителното влияние на църквата върху духовността на човека. Имах нужда от тази книга. Благодаря на Алекс, че ми я препоръча. ПРЕПОРЪЧВАМ ВИ Я МНОГО. Макар да си давам сметка, че малко ще я усетят.
Най-родната книга, преплела в себе си дъх, земя, огън и небе, за да покаже къде ни е истинския Корен - този, който пее в нас насън и ни стряска в ежедневието в тихото си, мъдро гласче... Гласът на Корена Български. Препоръчвам на всеки, който иска да открие същината.
Има едни такива книги, които като ги четеш сякаш думите, изреченията и дори пунктуационните знаци завързват едно възелче в душата ти и дърпат ли, дърпат. "Стопанката на Господ" запали един огън в чувствата и мислите ми, но не от онзи вид, който те изгаря целия. Огънят е такъв, който те стопля с носталгията на нещо познато, но и същевременно различно. Думите, вплетени в книгата като род, народ, корен така ме боднаха и ме накараха да се замисля. Все още си спомням как преди години и моята баба ми редеше едни приказки и обичаи, как ми ги предаваше и казваше точно как да се направи. В тази книга се върнах в селските нощи, когато гората е на метри от теб, а гласът на петлите те буди при първи зори. Спомних си приспивните песни на баба...народната музика и концертите в читалището, курбаните на Еньовден и почитане на българското в старите хора. Прочетох страниците на един дъх, неусетно...така ме увлече и заплетоха думите, събрани вътре.Разглеждат се много български празници и забравени традиции, научих за много неща, които преди не знаех и не ми се е налагало да питам или да се замислям за тях, например за поверието на Пижо и Пенда, откъде как е дошло...защо си ги слагаме тези мартеници на 1-ви март. Темите, засегнати за обредите, като баенето, гледането на куршум, наричането може да накарат скептиците да погледнат съмнително и да оплюват книгата, но ги приканвам да не съдят твърде ограничено. Благодарна съм, че прочетох тази книга, като българка. Мисля, че всеки трябва да и даде възможност и сам да си изгради мнение за нея
Дори не знам от къде да започна! Подходих с любопитство от цялото възхваляване на този така наречен требник, но не мога да кажа, че бях впечатлена. Събрани вярванията, заръките и обредите на няколко родопски баби и край - това е абсолютната истина за всеки българин. От къде на къде? На какво основание се правят тези заключения. Не съм етнолог, нито имам кой знае какви претенции за общо познаване на български традиции и обичаи, но доста книги съм чела на теми свързани с душа, карма, съдба, религии и вярвания и т.н. Има много от тези общо познати схващания и тук в тази книга, но така се представени все едно авторката открива топлата вода - че всеки християнски празник лежи на езическо вярване, да това е така в световен мащаб. Но да твърди, че едва ли не християнството не е толкова тачено от старите хора, щото те видите ли си спазват старите български традиции няма как да се съглася. Това ако го кажа на бабите дето аз познавам, няма да спрат да се кръстят и да казват, че богохулствам. Не искам да обяснявам на дълго и на широко всяко нещо поотделно защо и с какво не ми е харесало. Ще кажа само, че едно от малкото неща които ми бяха интересни беше обяснението за коледуването. Оценката ми е по-скоро 2,5
Като требник - както е замислена - едно събиране на български вярвания и наричания, книгата е добра, особено за по-широката част от хората, които не са запознати с традициите. Като литература е кръгла нула. Всъщност не съвсем. В началото авторката почва романизирано и има интересен стил, но в момента, в който нейната лична история свършва, книгата започва да става един сбирщайн, където тя записва истории, чути от други. В интервютата си казва, че не е могла да определи жанра на книгата и това си е очеизвадно. Ако с тая книга беше поработил редактор, можеше да се получи много по-добре, но явно не е било цел - Дай тук Орендата и прабългарите, забивай дълбоко колеца на вярванията и продажбите са гарантирани, защо ти е да се потрудиш. Оставам с впечателние, че по-голямата част от описаните неща, авторката не ги е разбрала. Да, ходила е по селата, слушала е, записвала е, но не е успяла да влезе вътре в нещата, а си остава просто един и то - леко невеж, наблюдател. Не бих спорил в тази и част на книгата. В Северна България обичаите са леко по-различни от родопските, които се основно описани. Препоръчвам я, особено като справочник, но не търсете литература в нея.
Отчайващо бездарие, научна претенция, абсолютни етнографски и етимологични измислици и откровено шарлатанство.Сюжетната линия е накъсана, историческият момент липсва и като цяло - лишена от истинска художествена стойност.Титлата " требник" пък е единствено рекламен трик на това прехвалено, комерсиално "чудо".
Книгата ме хвана за гърлото още с първите страници. Предполагам за всеки е различно, но лично мен ме докосна по начин, който не съм смятала за възможен. Усетих аромата на прясно изпечен хляб, видях баба, надвесена над нощвите в лятната кухничка. Чух я да ми бае, за да ми се махне ечемикът на окото... Спомних си думите... Толкова е истинска тази книга, че докато четеш, емоциите те завладяват, повличат те и единственият изход е да им дадеш воля... Най-малко 10 пъти ме разплака. Не от тъга или болка... Просто докосна верните струни в душата ми. Знам, че ще я чета отново и отново. Веднъж не е достатъчно. Препоръчвам я горещо, но тя си има начини и намира хората, за които е писана.
Не знам... Това за магиите ми дойде малко в повече. Чудя се толкова ли са много на брой хората, които не знаят какво да си пожелаят от живота и да го заявят смело на глас, че да имат нужда от водач? Ще прозвучи крайно, но винаги някак съм презирала хората, които отиват при баячки, когато животът им се обърка, като чакат друг да им даде знаците какво да направят със собственото си бъдеще. Не че наричането е същото... Но пак опираме до някакъв тип ритуал, в който човек си разтваря душата, защото не може да го стори по друг начин, а лично аз смятам, че ако полагаш достатъчно грижи за себе си в духовно, че и във физическо отношение, би следвало да се познаваш добре- да си наясно какво ти липсва, как да го постигнеш, кое би искал да промениш и да си имаш онази вродена неизкоренима вяра, че ще бъдеш благословен дори и с това, което не зависи от теб. Това усещане е много по-дълбоко от самия корен, то е усещането да бъдеш човек. Много ми хареса наличието на най-важното условие- собствената ти воля наричането да се случи- и си давам сметка, че ако подобен род тайнство с хляб, омесен със сълзи все пак помага дори и на шепа хора, които са се загубили по пътя, значи това е техният начин да намерят посоката. Защото начини има много и всеки намира своя. Много ми допадна идеята за примирението със смъртта, за новия-стар поглед към нея. Утешителен и човешки. Както и всички късчета ритуали, песни и празници на старите българи. Мисля да гледам "Писмо до Америка" и да я чуя тази "Пуста младост". Но и леко недоумявам защо така брутално е изрязан християнския ни Бог от българщината. Не мисля, че авторовото обяснение на вярата в Бога "Абе, има някаква сила!" може да е сериозен белег да се твърди, че "българинът тъй и не станал християнин". И честно казано, изхождайки от своя скромен опит, никога не съм срещала богохулна баба, нито пък невярваща. (Много ми се приисква да си говоря повече с всякакви баби). По-скоро това, което ни отличава нас българите от останалия християнски свят е тази чудна приемственост между езическа античност и Бог- за мен това е магия! Прекрасна при това! Това показва колко дълбок и силен е коренът ни и как сме намерили начин да споим опорните точки на "старата" и "новата" вяра. Плоско изградени ми стоят и персонажите- твърде чепати и излишно троснати за личния ми вкус (а аз обожавам особняци и резачки), някак недостатъчно дълбоко изградени (например единственото, което стана ясно за баба Рада е любовта към Вангел, това, че има син в чужбина и че обича сладко, името й е вечно в комабинация с баклава в изреченията), а също и Райнината мъка от взетото решение, че ще напусне мъжа, който обича е бегло спомената, в никакъв случай не и изживяна, а за мен не съвсем достоверна като чувство. Бих искала да изразя и мнение за живота на книгата извън личната си среща с нея. Много са хората, които считат авторката за свое гуру и често й се задават въпроси от рода на: "децата ми са от смесен брак, какво означава това за корена им", "лошо ли е, че кръстих сина си Виктор, а не Стою","какво става с корена на хора, лишени от наследство"? Много се радвам, че точно тези въпроси не са удостоени с отговор- крещящо нередно е да им се отговаря, още по-нередно е да се задават- нима тези хора имат нужда някой да ги води в живота? Не е ли наричането един лесен начин само да искаш, но не и да се подготвиш за исканото, да пробягаш там, където е трябвало да си проправяш път бавно и с усилие, за да направиш този ритуал по свой начин, някъде вътре в теб- само ти и голямото ти топло като живо сърце желание!
Харесаха ми идеите, някои от които сякаш бяха извадени от моята глава. Обичам да не се чувствам сама в усещанията си. Научих нови неща. Хубаво е да има място, на което да са събрани тези поверия, обичаи и вярвания. От там нататък всеки сам си слага границите :)
Имаше някои неща, които ми се искаше да са решени по друг начин.
Дадох шанс на книгата до към средата и повече не можах да продължа. От самото начало имах усещането, че авторката се опитва да имитира Елиф Шафак, но е доста далеч дори и от нея. Посредствено четиво.
Имам книгата от началото на 2017г. Бях в болница с малката ми дъщеря и в нашата стая имаше една майка, с която доста си приказвахме за книги и обичаи и тогава тя ми каза, че обезателно трябва да си взема тази книга. Помнеше само заглавието, но не и автора. Намерих информация в интернет и като видях името върху корицата, малко се поколебах( просто познавам дамата от други нейни инициативи). Но все пак любопитството ми надделя и я взех, но я оставих настрана и чаках да й дойде момента. Междувременно, мои колежки бяха прочели книгата и постоянно ми повтаряха как задължително трябва да я прочета, още повече като я имам и ми е под ръка. Бях на косъм да я подхвана още тогава, но си казах, че сега не е момента и отново я сложих в графа " Изчакване". И ето, след толкова години, близо 4, нейният ред дойде. Какви са моите наблюдения?! Няма да коментирам нещата, които многократно са били обект на дискусии, а ще наблегна върху ритуалите, които са споделени. Всъщност, книгата е история на една жена, която се връща към корените си и споделя преживяванията си, с бегло загатване на обреди и ритуали. Ще кажа само, че тази книга не е за мен. Имаше някои неща, които привлякоха вниманието ми, но като цяло- не е на моята вълна. Човек сам кове съдбата си със своите намерения, със своите избори и със своята свабодна воля. И няма нужда от ритуали, които да насочват мисловната му енергия, ако е постигнал хармония, мир и любов в себе си. Ритуалите, езичеството, суеверието, са нещо старо, което няма място в един нов свят и при хора, чието съзнание е еволюирало, защото те дърпат човек назад. И да, душата ми се бунтува от много неща, които пречат на човек да вземе живота си сам в ръцете и да поеме своята лична отговорност. Не да я прехвърля на нещо си и някой си.
Извинявам се за начина, по който съм се изразила, обаче вече нямам нерви за глупости.
Всеки един български роман, който не е фентъзи, ме върти на шиша с мистични бабички, истерични жени, суеверия и магия и 46 различни вярвания, слети в пумия (феновете на такъв тип книги не са ли заклети християни? На мен поне на такива ми приличат). Поне да беше написано добре, ама то нито интересно, нито е изградено като хората. Щом видях натам цели глави как са само диалог, щеше да колабирам, козела Господ ми е свидетел.
И само се питат някакви малоумни въпроси един друг героите. Диалог - 8 страници. Целта му е автора да си разкрие езотеричния булшит. Ах, извинете ми чуждиците - да си разкрие безмозъчните вери. Ебаси нескрития начин, по който си се показват личните мисли, па и у Живот в скалите беше така. Па сигурно и у още 10 книги е така. Кога гордите български автори ще спрат да си играят на кукли с героите от книгите си????
А Райна е най-глупавото същество на планетата. Все успява да изнерви по някой герой, като неуместно казва неща, сякаш е на шест. Ако имаше малко акъл в главата, дори и малкото напрежение, което се създава от време на време, нямаше да го има. Книгата щеше да е не повече от 30 страници.
Мале, какъв гаден сняг, какво гадно, солено море има в Италия, как гадно си изхвърлят боклука вечер. Даже магарешки бодил не знаят какво е...
Па на бабичките корена...
Да те не дръпне корена у Италия като си, че като се върнеш кви баници ще почнеш да правиш, с кви харипотърски глупости ще се занимаваш у село Пичкино... Бааааасиииии...