What do you think?
Rate this book
И додето се раждат лъчите
Историята на Йордан Йорданов, Юри, големия фотограф, който умееше да вижда хората зад снимките.
„Иди, умри и ела да те обичам“, гласи арменска поговорка. Жалко е, че младото поколение днес няма къде да се срещне с него. Почти десетилетие след смъртта му, дошло е време прекрасните снимки на Юри да излязат от забравата. Не по-малко черно-бяла и изразителна е историята му с кръговрата на личния живот – четирите му жени и трите дъщери, и професионалния му път – от най-популярното модно списание за времето си, през изоставените български села и затворите до затънтените планини на Албания и Монголия.
Една летяща чушка и случайна среща в софийска кръчма ни повеждат през дните на фотографа Йордан Йорданов-Юри (1940-2009 г.). След години на забвение е време за равносметка – какво е да водиш интересен живот през интересни времена? Защо талантливите хора вървят най-трудно към признанието? Как бурите на прехода отмиваха човешките съдби на онези, които най-много бяха мечтали за него? Защо изкуството на фотографията е неразличимо от изкуството на живота, дори в наши дни, когато всеки носи в джоба си някогашната огромна фотолаборатория?
Роман на границата между биографичното и художественото за един впечатляващ човек. За търпението и познанието, толкова нужни на всички ни, докато се случва важното в живота. И додето се раждат лъчите...
Йордан Йорданов – Юри
е един от майсторите на българската фотография през последните 30 години на ХХ век. Днес името му е познато само на по-старото поколение, а творчеството и личността му са забравени. Печелил е награди от конкурси в Мюнстер, Сан Франциско, София, Пловдив, участвал е в изложби в Мюнхен, Токио, Хюстън, Лозана, Мексико Сити, Цюрих, Братислава и много български градове. Негови фотографии притежават някои от най-големите галерии по света.
Още за него - https://www.facebook.com/YordanYordan...
Георги Караманев
е заместник главен редактор на Списание 8, където подготвя широк кръг теми като автор и редактор. Работи в „8“ - наследника на списание „Космос“, от 2009 г., преди това е репортер във в. „24 часа“. Завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. „И додето се раждат лъчите“ е дебютният му роман.
„Иди, умри и ела да те обичам“, гласи арменска поговорка. Жалко е, че младото поколение днес няма къде да се срещне с него. Почти десетилетие след смъртта му, дошло е време прекрасните снимки на Юри да излязат от забравата. Не по-малко черно-бяла и изразителна е историята му с кръговрата на личния живот – четирите му жени и трите дъщери, и професионалния му път – от най-популярното модно списание за времето си, през изоставените български села и затворите до затънтените планини на Албания и Монголия.
Една летяща чушка и случайна среща в софийска кръчма ни повеждат през дните на фотографа Йордан Йорданов-Юри (1940-2009 г.). След години на забвение е време за равносметка – какво е да водиш интересен живот през интересни времена? Защо талантливите хора вървят най-трудно към признанието? Как бурите на прехода отмиваха човешките съдби на онези, които най-много бяха мечтали за него? Защо изкуството на фотографията е неразличимо от изкуството на живота, дори в наши дни, когато всеки носи в джоба си някогашната огромна фотолаборатория?
Роман на границата между биографичното и художественото за един впечатляващ човек. За търпението и познанието, толкова нужни на всички ни, докато се случва важното в живота. И додето се раждат лъчите...
Йордан Йорданов – Юри
е един от майсторите на българската фотография през последните 30 години на ХХ век. Днес името му е познато само на по-старото поколение, а творчеството и личността му са забравени. Печелил е награди от конкурси в Мюнстер, Сан Франциско, София, Пловдив, участвал е в изложби в Мюнхен, Токио, Хюстън, Лозана, Мексико Сити, Цюрих, Братислава и много български градове. Негови фотографии притежават някои от най-големите галерии по света.
Още за него - https://www.facebook.com/YordanYordan...
Георги Караманев
е заместник главен редактор на Списание 8, където подготвя широк кръг теми като автор и редактор. Работи в „8“ - наследника на списание „Космос“, от 2009 г., преди това е репортер във в. „24 часа“. Завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. „И додето се раждат лъчите“ е дебютният му роман.
280 pages, Paperback
Published December 8, 2016
4 people are currently reading
67 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
September 9, 2019
Тази книга успя да ме заблуди, че... хм, всъщност нека не ви настройвам, ще скрия края на мисълта си: Това една от дефинициите на психологическия реализъм ли е?
Всъщност в романа ме смути само едно нещичко – твърде правият текст тук-таме. Особено в сравненията между отминалата омая и новата нищета. Както сами казват героите на едно място, това недоволство е феномен на всяка епоха. Поне аз не съм виждал промяна, която вкупом да сме прегърнали всички – или да заслужава само прегръщане. Но ако само я ритаме... ще изгоним тия подире ни. А, както си мечтаят героите на друго място, тия може да са дошли подире ни, за да открият пример за подражание.
Иначе текстът блещука с мисли, готови да си ги закачиш на стената. Еле пък ако им добавиш и някояснимка фотография...
Ето кои закачих аз:
~ Поне отначало романът тече на пресекулки – ту се спира сред обяснения, ту набира скорост. Но когато набере скорост...
Особено финалният камбанен звън ми напомни за мелодиката на „Време разделно“.
~ А ето и какъв (подозирам) е подтикът да се появи тази книга:
Уважавам и оценявам дълбоко. Сред многотията губим лесно, а някои загуби са немислими, непростими, непрежалими.
~ В младостта на Йордан Йорданов – Юри съзирам един човешки парадокс, като нашите 1001 лица, за които току ни напомня Георги Караманев. Тогава уж е времето на истинското общуване, живото, непосредственото, всекидневното... а начинът, по който Юри и съпругата му Елвина стигат до раздялата си, е пример за тъкмо обратното. За онова отдалечаване, което идва от неумението ни да общуваме, особено когато сме се събрали по-млади и поривисти, без предварително да се опознаем наистина. Като дете, се чудех защо – освен за да правят кавги – са се взели родителите ми (а те са били млади, наистина млади)... и оттогава не спирам да наблюдавам двойките покрай себе си. Неумението да си споделяме най-важното, да се изслушваме, че даже и да не се съдим (поне понякога) си остават най-жестокият охладител, все едно дали пребиваваме в една комуналка или си чатим в някой Goodreads.
Но пък не съм бил там да преценя на място, не зная какво изтърва обективът ни, Жоровият и моят личен. Възможно е, както казва малката Катрин, простичкото „Случва се! Така е трябвало“.
(Макар че на мен простичкото винаги ми оставя вкус на опростяващо...
А за родителите ми не се кахърете. ;) Те проявиха търпение, останаха заедно и с годините все повече се научават да си общуват.)
~ И като контрапункт на горното – ето на какво сме способни, когато общуваме истински:
~ Напомнянка към преподавателското ми „аз“:
~ Сцената, в която Юри – явно в лапите на депресията, когато ни свършат силите – изхвърля през прозореца любимото бабино одеяло на Цвета, а после тича да ѝ го върне и да измоли прошка, ме разплака. Защото зная това състояние, при което гневът от безсилието клокочи отвътре през цялото време и изригва по най-мижавия, най-мижитурския повод...
Моля за прошка, близки мои, върху които е изригвал тоя мижав и мижитурски гняв. Нали знаете къде почва злото?
Всъщност в романа ме смути само едно нещичко – твърде правият текст тук-таме. Особено в сравненията между отминалата омая и новата нищета. Както сами казват героите на едно място, това недоволство е феномен на всяка епоха. Поне аз не съм виждал промяна, която вкупом да сме прегърнали всички – или да заслужава само прегръщане. Но ако само я ритаме... ще изгоним тия подире ни. А, както си мечтаят героите на друго място, тия може да са дошли подире ни, за да открият пример за подражание.
Иначе текстът блещука с мисли, готови да си ги закачиш на стената. Еле пък ако им добавиш и някоя
Ето кои закачих аз:
~ Поне отначало романът тече на пресекулки – ту се спира сред обяснения, ту набира скорост. Но когато набере скорост...
Не успях да видя нищо друго, очите ми бяха погълнати от други очи. Най-горната снимка беше цялата очи... Минаха секунди и се показаха напитката, бомбето... човекът зад очите. Седнал в кръчмата като че ли на бюро.
Поглед.
После вече нямаше секунди, те се оттекоха по вълшебната му шапка, която го пазеше от света, а приюти и мен в суровата сушина. Захабената реалност на квартирата в „Борово“ изчезна, бях вече някъде другаде, където не се питаш кое е вярно и кое – добро, където няма смисъл от сълзи и червило, от батерии и отблясъци, от вина и вино, от обяснения и причини.
Миг като планина.
Особено финалният камбанен звън ми напомни за мелодиката на „Време разделно“.
~ А ето и какъв (подозирам) е подтикът да се появи тази книга:
– Явно не е лесно да си сталкер, мамка му. Къде ли щяхме да сме без сталкерите, които ни водят през сивото на живота? Писатели, художници, близки приятели, достатъчно силни да издържат на сивото. Какво им струва, само те си знаят.
(...) Но има и по-лошо – толкова сталкери си отиват, без да има други сталкери, които да ни ги покажат. Да ни срещнат с тях, иначе няма никакъв смисъл... Ако не беше лентата на Тарковски, никой нямаше да види Кайдановски. Ако ти не беше уловил старостилния сталкер... старосталкера, и той щеше така да си отиде. Дали си спечелил от снимката, не знам, но който я е видял, със сигурност е спечелил малко въздух в задухата на Зоната...
Уважавам и оценявам дълбоко. Сред многотията губим лесно, а някои загуби са немислими, непростими, непрежалими.
~ В младостта на Йордан Йорданов – Юри съзирам един човешки парадокс, като нашите 1001 лица, за които току ни напомня Георги Караманев. Тогава уж е времето на истинското общуване, живото, непосредственото, всекидневното... а начинът, по който Юри и съпругата му Елвина стигат до раздялата си, е пример за тъкмо обратното. За онова отдалечаване, което идва от неумението ни да общуваме, особено когато сме се събрали по-млади и поривисти, без предварително да се опознаем наистина. Като дете, се чудех защо – освен за да правят кавги – са се взели родителите ми (а те са били млади, наистина млади)... и оттогава не спирам да наблюдавам двойките покрай себе си. Неумението да си споделяме най-важното, да се изслушваме, че даже и да не се съдим (поне понякога) си остават най-жестокият охладител, все едно дали пребиваваме в една комуналка или си чатим в някой Goodreads.
Но пък не съм бил там да преценя на място, не зная какво изтърва обективът ни, Жоровият и моят личен. Възможно е, както казва малката Катрин, простичкото „Случва се! Така е трябвало“.
(Макар че на мен простичкото винаги ми оставя вкус на опростяващо...
А за родителите ми не се кахърете. ;) Те проявиха търпение, останаха заедно и с годините все повече се научават да си общуват.)
~ И като контрапункт на горното – ето на какво сме способни, когато общуваме истински:
Юри изпитваше голямо уважение към Лина и въпреки че летата отминаваха, не се уморяваше да я убеждава да се оженят и да имат деца. С две дъщери, растящи далеч, едната от които дори не подозираше за съществуването му, той мечтаеше за дете. Лелееше да попълни последната липса в ежедневието си. Лина беше категорична, че не е редно да се женят заради голямата разлика във възрастта, а при нея, подминаваща края на 40-те си години, е твърде късно за деца.
Двамата спряха да бъдат двойка след десет години заедно, без да се скарат нито веднъж. Разделиха се културно и по човешки, но запазиха приятелството. Останаха близки и продължиха да търсят съвета си, да ценят мнението си и миговете заедно.
~ Напомнянка към преподавателското ми „аз“:
– (...) Най-важното за един преподавател или артист е да не се възпроизвежда като метастаза върху другите. А обратното – заедно да са горичка от себеподобни, идеите им понякога да се опрашват от разговорите.
~ Сцената, в която Юри – явно в лапите на депресията, когато ни свършат силите – изхвърля през прозореца любимото бабино одеяло на Цвета, а после тича да ѝ го върне и да измоли прошка, ме разплака. Защото зная това състояние, при което гневът от безсилието клокочи отвътре през цялото време и изригва по най-мижавия, най-мижитурския повод...
Моля за прошка, близки мои, върху които е изригвал тоя мижав и мижитурски гняв. Нали знаете къде почва злото?
August 17, 2017
Макар да е първият роман на Георги Караманев, очеркът за живота на един от блестящите блъгарски фотографи, тънещ в забрава от по-младите поколения, е достатъчно красноречив за страхотния стил, в който редактора на списание 8 успява да въвлече читателя. Имагинерното представяне на срещите между фотографът на една отминала епоха и писателя ни запознават по-добре не с фотографът Йордан Йорданов, а с човекът Юри. Препоръчвам книгата на всеки професионалист, любител или напълно начинаещ човек, който иска да опознае изкуството фотография и личността на един добър фотограф.
July 29, 2017
"Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата фотография е или причина, или следствие, рядко и двете заедно." - ако можех бих дала рейтинг 10 на тази невероятна творба.
October 26, 2017
Умело пресъздаден разказ за живота на наистина голям човек и невъзможен за копиране фотограф. С тази книга може да заобичаш и снимките, и историите, и хората, и самия Юри. Дано никога не бъде забравен този талантлив и чепат човек.
А за Георги Караманев - много добре свършена работа!
А за Георги Караманев - много добре свършена работа!
May 8, 2020
...
И додето се раждат лъчите,
нека сладостен сън осени
мен - изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни.
Димчо Дебелянов
Това е дебютна книга на автора Георги Караманев! Впечатлена съм! Не бях чела биографичен роман, но определено много ми хареса.
И додето се раждат лъчите,
нека сладостен сън осени
мен - изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни.
Димчо Дебелянов
Това е дебютна книга на автора Георги Караманев! Впечатлена съм! Не бях чела биографичен роман, но определено много ми хареса.
January 4, 2017
Not having read a novel for a long period, this book gave me the perfect return in the world of novels. Iordan Iordanov - an inspirational and interesting person is of total worth having his life retold and his photographies reshown to the modern Bulgarian. The author Georgi Karamenv has done a great job in catching up the specifics of the extraordinary and a bit sad life of this Bulgarian photographer, traveller and adventurer in a smooth and entertaining style.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews