Авторката е избрала историята да се развие във фикционалната страна, сякаш е проектирала най-много впечатления от Йемен (била е женена за посланика на Великобритания в Йемен) . Животът в посолството е доста подробно описан, но политиката е слабо засегната и макар атмосферата да е добре изградена, сякаш се разхождах по каменните улици на стария град, липсата на повече информация за напрежението между племената на север и правителството се усеща и така и не става ясно какви са целите на бунтовниците.
Миранда е художничка, случайно попаднала, но избрала да остане да живее в Мазрук, след като е започнала да обучава местни момичета да рисуват. Тя сама определя живота си, докато не среща Фин, посланика на Великобритания и не се омъжва за него. Като негова съпруга тя е принудена да спазва строги правила и да се движи винаги с охрана.
Така и не успях да харесам Миранда, да я почувствам, сякаш беше проект, съчетал определени модерни тенденции (свободолюбива, феминистка, вегетарианка, атеистка), не че има нещо лошо във всички тях, но някак всички едновременно ми звучаха прекалено недостоверно, не усетих нейната личност, с всички качества и недостатъци, същото важи и за Фин и за връзката им. Някак лишено от емоции ми се стори всичко, единствено с дъщеря си и двамата сякаш придобиват реални черти.
Авторката е акцентирала твърде много на тях двамата, вместо да разгърне образите на второстепенните герои, ученичките ѝ са доста оскъдно описани, а са много интересни, особено Тазкия.
Животът на Миранда се променя, когато е изненадващо отвлечена и затворена от мистериозни мъже. Отделена от мъжа си и дъщеря си, за нея е изпитание да оцелее, но в лагера, където я държат на грижите ѝ е поверено малко момиченце, към което тя много бързо се привързва.
Историята не е добре разгърната и изпипана, някои неща изглеждат прекалено нагласени, а краят е доста странен.