What do you think?
Rate this book
Потъването на Созопол
В една бутилка водка има 700 грама.
Десет бутилки водка – 7 000 грама. Седем литра. Изглежда много. Но, какво ще стане, когато водката свърши?
Един мъж на възраст, която любезно можем да наречем "над средната", вече е отворил първата бутилка и е задействал часовника. Когато водката свърши, ще свърши и романът. И тогава ще се случи Нещо.
Защото е очевидно, че не може да продължава повече така.
Иначе, в романа има Созопол, два котарака и мокро куче с жълти очи, странна жена, която не е оттук, но някога е била, хазайка на име Мариола и украинка, която й е откраднала иконата на Богородица от вестник "Труд", практикуване на черна магия, която се оказва бяла или обратното, дървена къща в Стария град, в която някой е умрял, народен художник и поп с бяло расо, както и подробни инструкции, как да разпознаем истинското "Пъци". Има североизточен вятър, който всъщност не духа, сенки на приятели и сенки на техните истории.
И сянка на митология, която е все още жива и преди да бъде напълно забравена, може би крие ужасна мощ, направо способна да предизвика Края на света.
Десет бутилки водка – 7 000 грама. Седем литра. Изглежда много. Но, какво ще стане, когато водката свърши?
Един мъж на възраст, която любезно можем да наречем "над средната", вече е отворил първата бутилка и е задействал часовника. Когато водката свърши, ще свърши и романът. И тогава ще се случи Нещо.
Защото е очевидно, че не може да продължава повече така.
Иначе, в романа има Созопол, два котарака и мокро куче с жълти очи, странна жена, която не е оттук, но някога е била, хазайка на име Мариола и украинка, която й е откраднала иконата на Богородица от вестник "Труд", практикуване на черна магия, която се оказва бяла или обратното, дървена къща в Стария град, в която някой е умрял, народен художник и поп с бяло расо, както и подробни инструкции, как да разпознаем истинското "Пъци". Има североизточен вятър, който всъщност не духа, сенки на приятели и сенки на техните истории.
И сянка на митология, която е все още жива и преди да бъде напълно забравена, може би крие ужасна мощ, направо способна да предизвика Края на света.
148 pages, Paperback
First published January 1, 2007
36 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
November 7, 2021
Като изключим, че не съм сигурна дали разбрах финала и леко се смутих, понеже винаги има нещо недоизказано в българските книги, дето сам трябва да загрееш, много ми хареса писането. Историята също, героите още повече. Но финала... не знам, честно.
September 6, 2017
Само за фенове на Созопол! Фабулата, а още по-малко - развръзката, не е особено сериозна, но главният герой е именно Созопол. От гледна точка на човек, познаващ го в развитие от поне едно-две-три поколения заклети негови фенове-летовници-курортисти-художници. Разпознавам себе си в едно от поколенията. Ще го дам и на нашите с надеждата да не се депресират от носталгия. Бащата на главния герой е бил народен художник, безпартиен, със собствена къща в стария град. Познато. Пъци бар си е Пъци бар, Алепу си е Алепу, Курнята са си Курнята и каквито са били, и каквото е сега. И вали дъжд!
September 23, 2025
Единственото, което ми хареса в тази книга, е с колко любов по Созопол от "едно време" е написана. Според мен е писана за една специфична таргет група, в която аз не попадам. Бих гледала филма :)
April 15, 2019
Филмът е много по-хубав!
May 21, 2019
Ревюто в Wanderbook
*Слушана като аудио*
От приятно шарената черга от герои и събития от анотацията в романа няма да намерите почти нищо - или в най-добрия случай, наистина само сенки.Всъщност, има един гларус на име Пенка, който взима повече участие от почти всичко изброено, като изключим народния художник (който пак участва само пост фактум). От анотацията единственото в достатъчно количество в книгата е водката. Ако извадим от текста всички споменавания на водка и алкохол, тези 150 странички ще се стопят поне с една трета.
Май започнах ревюто си малко по-агресивно, отколкото ми е присъщо, но просто анотацията на книгата звучеше наистина като нещо, което би ми харесало. В крайна сметка се оказа, че романът като постройка и съдържание е почти всичко, което не харесвам.
Аз обичам да има сюжет, да има повече показани, отколкото казани неща, да има някаква загадка или действие, искам да се привържа и да се заинтригувам от героите и съдбата им. "Потъването на Созопол" е книга на размисли и спомени, прескачащи от минало към настояще и обратно.
За сюжета, все пак - главният герой Чаво (май), идва в Созопол придружен от доволно количество водка (зависи от гледната точка) и както скоро става ясно, намерението да сложи край на живота си, щом водката свърши. Докато оправя старата къща, той потъва в спомени за семейството и любовта си, а за негово неудоволствие и почуда, в Созопол се домъкват приятелите му, известени по тайнствен начин. И не само те, а и една странна жена, която Чаво кръщава Откачалката. А за фон - не спира да вали проливен дъжд.
Като загадка може читателят в един или друг момент да се зачуди какво е докарало Чаво до това решение или кой и как е разбрал да намеренията му и е изпратил имейлите до приятелите му. На това обаче никак не е акцентирано - ясно е, че фокусът е върху вътрешните преживявания на героя. Те обаче бяха твърде хаотични за моя вкус - наистина всички прескачащи се мисли и спомени, които могат да минат като лавина през главата на човек, понякога без връзка и логика. Някои от тях бяха хубави, други - не чак толкова. Исках ли да слушам за краката на баща му? Не.
Накрая на книгата се появиха опити за магически реализъм, но няма да издавам - това е едно от малкото неща, които почти ме заинтригуваха.
Основно разказът се води от Чаво, но тук-там го подемаха и другите герои - приятелите му и Откачалката, за по абзац-два. Тези отделни гледни точки обаче не ми обогатиха преживяването кой-знае колко. Тези хора не правеха и кой-знае какво (е, все пак се домъкнаха в Созопол за интервенция - признавам им го), и не ми бяха особено интересни - не успях да стана съпричастна на никого - нито на Чаво, нито на Откачалката Джина, нито на останалите, чиито имена не запомних. Все пак има един герой, който не трябва да забравяме - Созопол и морето. Мен... нещо не успя да ме докосне напълно, не беше изцяло морето на туристите, но не беше съвсем и моето море.Съдейки по чуждите ревюта обаче, образът на този Созопол е успял да се превърне за много читатели от сцена в главен и най-добър герой на книгата.
Аз слушах "Потъването на Созопол" като аудио книга, прочетена от Константин Динчев и Мая Кисьова. Мая Кисьова беше поела включванията на Джина, а първият - всичко останало. Прочитът обаче не ми допадна. Константин Динчев имаше хубава дикция, и иначе приятен глас, но имах чувството, че през целия текст поддържа една интонация, независимо какви събития и емоции предава, и ми идваше да я опиша като "психотично приповдигнат".Не усещах кога преминава от основния глас на Чаво към малките включвания на другите герои, трябваше да минат няколко изречения, докато се усетя, и това допълнително засилваше хаоса в главата ми.
Както стана ясно, това не е моята книга. Не съм сигурна и как се е получил филм по нея, но май отзивите за него са, че е по-интересен от книгата. Ако решите, че това е вашият тип книга, все пак, точно в този случай я препоръчвам в писмен вид - 150 страници е, и на книга ми се струва, че ще минат по-леко и приятно, отколкото четирите часа аудио.
*В оценката си за книгата се старая да не взимам предвид впечатленията си от аудио изпълненията, а само тези за текста и съдържанието на книгата. Коментирам ги обаче, защото са част от личното ми преживяване на книгата.
*Слушана като аудио*
От приятно шарената черга от герои и събития от анотацията в романа няма да намерите почти нищо - или в най-добрия случай, наистина само сенки.Всъщност, има един гларус на име Пенка, който взима повече участие от почти всичко изброено, като изключим народния художник (който пак участва само пост фактум). От анотацията единственото в достатъчно количество в книгата е водката. Ако извадим от текста всички споменавания на водка и алкохол, тези 150 странички ще се стопят поне с една трета.
Май започнах ревюто си малко по-агресивно, отколкото ми е присъщо, но просто анотацията на книгата звучеше наистина като нещо, което би ми харесало. В крайна сметка се оказа, че романът като постройка и съдържание е почти всичко, което не харесвам.
Аз обичам да има сюжет, да има повече показани, отколкото казани неща, да има някаква загадка или действие, искам да се привържа и да се заинтригувам от героите и съдбата им. "Потъването на Созопол" е книга на размисли и спомени, прескачащи от минало към настояще и обратно.
За сюжета, все пак - главният герой Чаво (май), идва в Созопол придружен от доволно количество водка (зависи от гледната точка) и както скоро става ясно, намерението да сложи край на живота си, щом водката свърши. Докато оправя старата къща, той потъва в спомени за семейството и любовта си, а за негово неудоволствие и почуда, в Созопол се домъкват приятелите му, известени по тайнствен начин. И не само те, а и една странна жена, която Чаво кръщава Откачалката. А за фон - не спира да вали проливен дъжд.
Като загадка може читателят в един или друг момент да се зачуди какво е докарало Чаво до това решение или кой и как е разбрал да намеренията му и е изпратил имейлите до приятелите му. На това обаче никак не е акцентирано - ясно е, че фокусът е върху вътрешните преживявания на героя. Те обаче бяха твърде хаотични за моя вкус - наистина всички прескачащи се мисли и спомени, които могат да минат като лавина през главата на човек, понякога без връзка и логика. Някои от тях бяха хубави, други - не чак толкова. Исках ли да слушам за краката на баща му? Не.
Накрая на книгата се появиха опити за магически реализъм, но няма да издавам - това е едно от малкото неща, които почти ме заинтригуваха.
Основно разказът се води от Чаво, но тук-там го подемаха и другите герои - приятелите му и Откачалката, за по абзац-два. Тези отделни гледни точки обаче не ми обогатиха преживяването кой-знае колко. Тези хора не правеха и кой-знае какво (е, все пак се домъкнаха в Созопол за интервенция - признавам им го), и не ми бяха особено интересни - не успях да стана съпричастна на никого - нито на Чаво, нито на Откачалката Джина, нито на останалите, чиито имена не запомних. Все пак има един герой, който не трябва да забравяме - Созопол и морето. Мен... нещо не успя да ме докосне напълно, не беше изцяло морето на туристите, но не беше съвсем и моето море.Съдейки по чуждите ревюта обаче, образът на този Созопол е успял да се превърне за много читатели от сцена в главен и най-добър герой на книгата.
Аз слушах "Потъването на Созопол" като аудио книга, прочетена от Константин Динчев и Мая Кисьова. Мая Кисьова беше поела включванията на Джина, а първият - всичко останало. Прочитът обаче не ми допадна. Константин Динчев имаше хубава дикция, и иначе приятен глас, но имах чувството, че през целия текст поддържа една интонация, независимо какви събития и емоции предава, и ми идваше да я опиша като "психотично приповдигнат".Не усещах кога преминава от основния глас на Чаво към малките включвания на другите герои, трябваше да минат няколко изречения, докато се усетя, и това допълнително засилваше хаоса в главата ми.
Както стана ясно, това не е моята книга. Не съм сигурна и как се е получил филм по нея, но май отзивите за него са, че е по-интересен от книгата. Ако решите, че това е вашият тип книга, все пак, точно в този случай я препоръчвам в писмен вид - 150 страници е, и на книга ми се струва, че ще минат по-леко и приятно, отколкото четирите часа аудио.
*В оценката си за книгата се старая да не взимам предвид впечатленията си от аудио изпълненията, а само тези за текста и съдържанието на книгата. Коментирам ги обаче, защото са част от личното ми преживяване на книгата.
August 30, 2021
Последна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пустите улици на Созопол в този социално странен час. Ще ми се да видя крайморското градче по различен начин, но вместо това успявам да го чуя благодарение на Storytel и страхотното им попълнение романа „Потъването на Созопол“, написан през далечната вече 2007 г от Ина Вълчанова и превърнат във филм през 2014. Гласът на Константин Динчев се слива с протагониста Чаво, който тръгва от София към Созопол и излива душата си чрез преплетени ретроспекции, но винаги въртящи се около древния морски град, неразривно свързан с целия му живот. Созопол, градът на спасението или на паданието? Град, който след толкова години вече не е за гледане, защото се е превърнал в друга версия на себе си, но за сметка на това все още може да бъде усетен, да бъде припомнен чрез мислено ревизиране на средствата за пътуване (с корабчето, с автобуса, с влака, с такси, с кола, но „сега няма кола и пристига с автобус“) и радостта от акостирането в „онзи Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли между рояците от мухи, потопени в миризмата от фабрика „Славянка“, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света, непоносима до пълен възторг, миризмата на детството, най-добре запомнената миризма от детството“.
Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение – изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой. Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживя��а спомените, най-ярък от които е този за любовта.
Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченце, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива“ и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едно време“: „Едно време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Без особености“, а сега пише: „без особености за възрастта“. Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще.
Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъването на Созопол“ всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото – смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията.
В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна: „От терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.“
Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско.
Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение – изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой. Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживя��а спомените, най-ярък от които е този за любовта.
Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченце, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива“ и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едно време“: „Едно време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Без особености“, а сега пише: „без особености за възрастта“. Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще.
Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъването на Созопол“ всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото – смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията.
В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна: „От терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.“
Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско.
March 30, 2020
Допадна ми най-вече посланието за спасението, намерено в другите - любимия човек и приятелите. Напомня, че ако не простим сами на себе си, лесно можем да попаднем в капана на отчаянието, себеотрицанието и склонността към самоубийство при ненамирането на смисъл. Поставя основни теми - за личната вина, за обидата, която понасяме от любимите хора, когато решат да си тръгнат, за страха от напразно пропиляние живот с грешните избори. Също така силно е посланието за връзката със семейството и в частност - бащата като доминантна фигура в него.
March 27, 2019
Оценявам техниката и структурата на писане на Ина Вълчанова, но тук качили ми липсваше повече от останало (за разлика от "Остров крах" - препоръчвам). Не можах да съ-преживея случващото се с героите. Сюжетът не можа да ме завърти, да ме накара да търся още, да усетя нови (или пък познати) емоции посредством героите.
Да, вероятно главният герой е самият Созопол. Тук много точно е описана промяната през времето и пространството. Настроенията, хората, курортистите, хазяите, наистина всичко нужно. Но това не носи някаква качествено нова информация, или нови идеи. Созопол е достатъчно популярна дестинация през годините, за да сме вече наясно с всички описани процеси.
Ина, харесва ми посоката на развитие с всеки следващ роман, така че чакаме нов. Този път може и да не е за курорт. "Потъването на Созопол" прочетох отдавна, така че, моля, не считай горното за актуална критика. Обичам "Остров крах" и те предизвиквам да пробваш и нещо различно.
Да, вероятно главният герой е самият Созопол. Тук много точно е описана промяната през времето и пространството. Настроенията, хората, курортистите, хазяите, наистина всичко нужно. Но това не носи някаква качествено нова информация, или нови идеи. Созопол е достатъчно популярна дестинация през годините, за да сме вече наясно с всички описани процеси.
Ина, харесва ми посоката на развитие с всеки следващ роман, така че чакаме нов. Този път може и да не е за курорт. "Потъването на Созопол" прочетох отдавна, така че, моля, не считай горното за актуална критика. Обичам "Остров крах" и те предизвиквам да пробваш и нещо различно.
May 28, 2019
Едно обилно полято с водка обяснение в любов към Созопол. Финала беше изключително разочароващ.
April 18, 2021
Отлично описание, такова каквото можеш да почустваш.Спомен, че си бил там.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews