„Когато станем щастливи“ (2010) е сборник с тридесет и един кратки текста, в които тридесет и един разказвачи повече или по-малко съзнателно разправят преиначените си истории, прикривайки зад привидно жизнерадостното си говорене тъжни истини, понякога патетични, друг път изкривени. Перверзен „пигмалион“, жертва на насилие, която отрича това, циничен шеф, малтретирана жена или сприхава възрастна – всички те описват някаква измислена реалност, зад която прозира една или друга истина, прикрита от обичайната употреба на езика. Така лъжата се превръща в крайна проява на потиснатото отчаяние в едно общество, съсредоточено над съблюдаването на нормалността и привидната успешност.
По всички теми от сборника сме срещали такива истории дори из интернет: главно за самотата, личните търсения и равносметки, стремежите в изкуството и в отношенията; потискането от други хора; външния вид, очакванията от семейството и обществото... Сложно е да си сам, сложно е да имаш семейство; сложно е да си проправяш пътя, сложно е да си различен; жените са уязвими, децата са уязвими, мъжете… никак не им е лесно.
Изказът на Карол Фив е съвсем директен, без стремеж за оригиналности. Стилът не е разнообразен — сякаш в отделните разкази говори един и същ човек, макар и с различен пол или възраст. Приех това като концентриране на неудовлетворението на съвременния човек. В други случаи този сходен глас би могло да ме подразни, но в „Когато стенем щастливи“ за мен беше обединяващ плюс, уместен трик. Слушах гласа в монолог със себе си и в монолог-обвинение (или огорчение) към някой друг, най-често близък, по-рядко „обществото“. Не е по Буковски недоволно-обвинителен, а недоволно-безпомощен по-скоро. Вижда се студенината на близките (но могат ли те да бъдат други?). Вижда се и близост, но тя може и да радва, и да тежи; или и двете едновременно.
Телефон на доверието, но често развален. От това скъсване на връзката следват и проявите на агресия. Но не ми идваше да се сърдя на меркантилните жени, на искащите мъже. Някои истории наистина може да звучат като много обикновени и познати, но като видех някой приятел в тях, млъквах без претенции… Няколко пъти беше казано това или нещо подобно: „нещо в мен се скъса“. Но не го възприемах като банален израз, а със съпричастност си помислях за всички мои и чужди случаи на нещо такова.
Гледам, че съм започнала да давам 5 звезди на почти всички сборници, които чета. Наистина всички ми харесват по различен начин. Богат е светът на писателите. Но ако можеше да е по-спокоен светът на хората…
„Вие настоявате да бъдете оценявана според собствените ви постижения, а не според физиката ви? Не аз решавам тези неща, става дума за цяла система от представи,която трябва да се има предвид, и аз нищо не решавам, проучванията говорят сами за себе си…“
„Никъде не те учат да казваш не.“
„Подходящите двойки са рядкост, бях едва на двадесет години, когато трябваше да избирам между един мъж, когото обичах, но който се държеше отвратително с мен, и друг, когото не обичах, но с добротата си той успя да спечели приятелството и доверието ми.“
„Днес, почти тридесетгодишен, имам постоянното усещане, че минавам покрай живота, покрай истинския живот, че не съм на висотата на онова, което обществото очаква от мен.“
„Между тази, които бих искала да бъда, и тази, която мъчително бях станала, зееше сякаш пропаст, в която се бяха провалили всичките ми желания.“
„Човек няма нужда от психоаналитик с такъв баща, аз съм пристрастена към срещите ни веднъж седмично, събота по обяд.“
„Аз току-що навърших четиридесет години, но подобно на него чувствам, че животът вече е зад мен.“
„… никога не съм могъл да кажа на онази актриса до каква степен е отвратителен вкусът на новата напитка, която тя ми хвали.“
„Установили ли сте до каква степен сексуалното съвместителство е въпрос на геометрия?“
„Ето това използвам – кремове срещу червени петна, срещу черни точки, срещу суха кожа, срещу бръчки, срещу свободни радикали, срещу мастни натрупвания и целулит, против замърсяване…“
„Ще бъде чудесна Коледа. Моля ви да се постараете този път. Да се престорите, че всичко е наред. Че уж сме сплотено семейство.“
„От десет години не съм правил любов – и какво? Толкова ли е важно? Смешно ли е? Защо? Човек трябва непременно да води полов живот, за да има право да съществува?“
„И понеже животът е отвратителен, дай да прибавим още една книга за това, о, мерси.“
„Хората те харесват такава, каквато си, няма защо да се преструваш на зла.“
„Та така, трябва да си падаш малко гуру, за да имаш успех, да се показваш психолог не е толкова трудно. Една сполучлива интрига, добре изпипана, малко съвети, отляво, отдясно и баста.“
„Не знаеш кой е Селинджър? Ще ти обясня всичко, бебче.“
"Днес, почти тридесетгодишен, имам постоянното усещане, че минавам покрай живота, покрай истинския живот, че не съм на висотата на онова, което обществото очаква от мене. Че не съм достатъчно борбен, за да си извоювам място на банкер или застраховател, от двадесет и пет годишна възраст при мен се редуват периоди на болест и безработица. Непригоден за ролята на глава на семейство, никоя жена не може да ме издържи повече от няколко седмици. Недостатъчно забавен, за да заслужа онази група приятели, която толкова ми липсва от гимназиалните години, когато слушах сам в стаята си и то със слушалки парчетата, които ме вълнуваха. Не, животът не се свежда до тридесетсекундни реклами за някоя банка и парче на Стиви Уондър за фон, моят живот е съставен от неравности, финансови проблеми и провалени връзки. Поех по пътища, които не водят за никъде, и често паданията ми бяха толкова болезнени, та днес едва намирам сила да продължа напред. Стана ми невъзможно да излизам от вкъщи, струва ми се, че хората са актьори от гигантски рекламен филм, в който никога няма да се намери място и за мене. Благоденствието на другите, вместо да ме озарява, ме кара да се чувствам мръсен, самотен, посрамен. Моят начин на живот ме изключва от този маскарад и предпочитам по-скоро да се прислоня в своята крепост, да не долавям съществуването на света другояче освен през лорнета на телевизионния си екран."
„Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: „Спомняш ли си?“, няма да си спомниш.“ „Напразни покани“ Дино Будзати не изпраща до ланшната шума на „Когато станем щастливи“. В тези общи ту меланхолични, ту величави мисли „няма да бъдем щастливи дори за миг“. „Елементарните функции на езика засегнати ли са едновременно с чувството за принадлежност към човешкия род?“ (Фив 2016: 136). Дори и за миг няма да бъдем щастливи. Само засегнати.