Сборникът "Влюбени разкази" е награден с международната награда "Балканика" за 2004 г.
Да се влюбиш е божествен дар. А влюбването е съдбовното антре към любовта. Любовта иска не само надежди, не само очаквания, тя иска пълно обричане. Иска и умението да понасяме жертвите, които правим за нея. Каквито и да са, както и да ги приютим или изхвърлим, те остават скрити някъде в най-тайните кътчета на съзнанието ни завинаги. Коя ли любов не е белязала хиляди съдби, не е преживяла върхове, сривове? Всяка любов е драма. Понякога и трагедия. Тя е вихър от противоречия. Любовта няма граници, няма предели, тя изисква пълно себеотдаване. Който не е готов да обича, да не се впуска в търсене на любовта! Ако се боите от нея, боите се от въображението си. Мечтайте, търсете любовта. Фантазирайте на воля, рискувайте, дори накрая много да ви заболи.
Димитър Шумналиев е български писател и журналист. След 3-годишно изследване във Франция през 2010 г. публикува "Храмът на осмицата" за катарите (наследници на богомилите), живели в Южна Франция (12-13 век). Пише за вестниците „Труд“ и „Преса“. Работил е като главен редактор на „Нощен Труд“ и „Факс“, заместник главен редактор на „Народна култура“ и „Дума“, редактор на „Отечествен фронт“ и „Литературен фронт“.
Димитър Шумналиев е роден на 3 март 1947 г. в София. Има две деца. Главен редактор на вестник "Нощен труд". Завършил българска филология в Софийския университет. Специализира френски език и литература в университета на По, Франция. Специализира с диплом писателската програма на Университета в Айова, САЩ. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Литературен фронт", "Народна култура", в БНР. Бил е главен редактор на в. "Пулс" и на в. "Факс", и заместник-главен редактор на в."Труд". В момента е главен редактор на вестник "Нощен труд". Автор е на 17 книги сред които романите "Такова мълчание, такава война" (1975), "Дървото" (1987), "Пари за умиране" и "Тресавището на Абдовица" (1983), "Приют за лисици" (1985), "Любовно досие" (1987, в съавторство с Наташа Манолова), "Меден капан" (1988), "Роман в буркан" и "Речни духове" (1989), "Любовта на крокодила" (1990), "Геена" (1991). През февруари 2004 г. излезе книгата му "Феродо", която според критиката носи автентичния дух на 60-те години. Творби на Шумналиев са превеждани на английски, руски, немски, френски и др.
Прекрасна... дори се затруднявам да опиша колко точно. Това не са обичайните любовни разкази. това са разкази за любов, която може да е мрачна, трагична, комична, брутално реалистична, но винаги ни води до непознати места. Заслужава си човек да се докосне до любовта видяна и разказана от Шумналиев.
Когато започнах книгата очаквах,разкази за за любовта,нещо романтично ,но се оказа напълно различно. Разказите са интересни,някои ,да не казвам всички са с неочакван край.В много от тях присъстваше убийството от страст. Интересно,че също така във всички има специално внимание към храната, описание с омайваща почит . Хареса ми книгата и я препоръчвам.
Ей така ми текна това лято да чета какво българските мъже пишат за любовта. Разбира се, в духа на тематиката, стартирах със сборника на Светльо Желев „Любовта за напреднали“. Няма да казвам, че очаквах повече, защото всъщност си поставих за цел да нямам очаквания. Във възторг съм от оформлението на сборника и от разкошните минималистични графики (ако мога така да ги нарека), които от време на време се вмъкват между страниците текст. Открих си някои непознати досега за мен автори, затвърдих обичта към други, вече познати. След този сборник дойде ред на „Влюбени разкази“ на Димитър Шумналиев. В интерес на истината в книжарницата търсех „Прошка“ (продължението на „Компарсита“), но я нямаше налична. Консултантът, достолепна дама в предпенсионна възраст с голям диоптър на очилата, като видя как съм се награбила с други книги на български автори, просто ми тикна в ръцете тази с обяснението, че ще ми хареса. И след това ми заговори за разказите на Никола Статков – втори том, които също купих (сега чета тях). Та за „Влюбени разкази“ ми беше думата. Много разнолик стил на писане, изненада ме. Не непременно в добрия смисъл. Разпознах Шумналиев като учител на Васил Панайотов и на Благой Д. Иванов – болезнено откровен, крайно вулгарен, виртуоз в структирирането на разказ с неочакван край (в стил а-ла-Рей-Бредбъри). Малко ми загорча от крайната ми лична равносметка, че в по-голямата си част тези разкази по-скоро се доближават до басни за възрастни, осмиващи романтичното чувство. Женските образи са по-скоро осмивани, насилвани, безхарактерни (с малки изключения). Докато мъжките образи са принизени до подчинени на нагона стереотипи на „господар“ или „селски идиот“ (и тук с малки изключения, разбира се). Пълен провал – по мое мнение – е изборът на корица. Сърчица и стрелички на розов фон, сякаш е някакъв треторазреден сълзлив роман от поредицата „Арлекин“, подходящ за четиво във влака, самолета или на плажа. Създава абсолютно погрешна представа за съдържанието и качеството на книгата. Подобно е мнението ми за корицата на „Другата“ на Васил Панайотов. Ако нямах представа кои са авторите и как пишат, ако съдех само по кориците, никога не бих посегнала нито към „Другата“, нито към „Влюбени разкази“. Минавам към Никола Статков и втория том на неговите разкази (макар да не са посветени на любовта, както разгледаните по-горе). Засега съм очарована. Корицата намирам за вълшебна. Дано никой не се засегне от моя личен прочит и негативните нотки в този отзив. Ще продължа да подкрепям българските творци и да ги чета и занапред.