"Set in the remote mountain area of Stranzha in South East Bulgaria, Kerana Angelova's novel explores vital tensions between human physicality and spirituality in a narrative spanning four generations. The dramatic action takes place amidst a pervasive but threatened natural environment, of ancient forests, ruthlessly logged and a sea which is overfished. Stranzha is a place that is a place that is both specific and otherworldly, in time and out of time, a place where old pagan/Christian practices persist, despite the changes in the outside world - vicious territorial wars, ethnic cleansing and communism. Remote Stranzha proves to be an ideal stage for an entirely original examination of the human condition." -- Christopher Buxton, novelist and translator
Не съм сигурна за предната книга („Елада Пиньо и времето“), но тук си личи, че авторката е поетеса. И с Любов говори отново за света Керана Ангелова. Познава много добре природата, особено в родния си край – Странджа.
В началото ми беше интересно, когато близнаците бяха малки, но езикът ми изглеждаше доста драматичен като за деца. Иска ми се децата да са волни, леки, не сякаш нещо заплашително се носи около тях. А тук такова усещане имах. За разлика от лекотата при Елада Пиньо, макар и с подобни и по-тежки събития в живота й… На моменти ме потискаше минорният патос.
Постепенно интересът ми започна да намалява, но след средата книгата пак започна да ме увлича, особено когато едни и същи събития се разказваха от различните герои с различна гледна точка.
Но като цяло – прекомерно ми се стори вглъбяването… Повече самота и повече магически реализъм дори от „Сто години самота“. Както в книгата се казва как може да ти догорчи от много сладко, така и на мен ми дотежа от толкова символичност. Искаше ми се да е по-простичко и радостно, може би някои от нещата не ги разбирах. Препратките към религията примерно… Някои от символите ми допаднаха повече – например идеята за вълчето (както си я разбирам аз); отново раздвоение/дуалистичност - (Небесна/Антула) на човешката личност, но единството на Вселената.
Нито Небесна ми беше толкова мила като Елада Пиньо, нито Антула като Хрисула, нито към мъжете изпитвах съчувствие като към мъжете в „Елада Пиньо“. Сълзи ми напираха най-силно на тези изречения: „Да благодари на моята Финка за доверието и да прости сама на себе си е намерила време. Стигнало й е време за най-важното.“ Заради тези три думички…
Ценното за мен: връщането назад към историята на майки, баби, дядовци наистина е изцелително, стига да не се превърне в източник на допълнително страдание, а просто да се види миналото и да се продължи напред (и се зарадвах, че Анастасия ЩЕ продължи по-освободена). А и такова е посланието на майка й.
да надничаш скришно в очите на другия е посегателство върху свободата му, макар не така явно. Таен взлом. Проникването през очите изисква доброволно всеотдайно вибриране на еднакви честоти. -----------------------------
Смърт с лице на майка. -------------------------
Срещала е доста хора и всякакви, но такъв човек не е минавал пътя й. Подозира, че самотите им сами са се потърсили, за да станат нещо друго. Споделените самоти би трябвало да са си пак самота, само че по-голяма. Обаче, ако е населена с думи като тези, които я намират, може би самотата на човеците има възможност да е още нещо, подобно на великата самота на морето. ----------------------------
Трудно се пише ревю за такава книга. За всички тези съдби. Човешки, вълчи. Бавно се четат преплетените истории на толкова хорица. Особено, когато думите им са вплетени в живота. Харесвам книги за миналото, за някогашните уж първични емоции, но толкова силно изживяни и усетени.