Неща, които не се побират в куфар

by Enrique Criado, Енрике Криадо, Захари Омайников (Translator)

В един случай авторът на тази изключително любопитна (не бъркай любопитна с несериозна) книга си задава въпроса: „Всъщност кому изобщо е нужно да ходи в Конго?“ (И осем месеца по-късно каца на летището в Киншаса.) Вероятно и ти, читателю, когато видиш заглавието ?, ще си зададеш подобен въпрос: „Кого, по дяволите, го интересува Конго! Къде е Конго, къде е България!“ Ще се изненадаш колко близо е. Толкова близо, че понякога трудно ще направиш разлика къде свършва Конго и къде започва България. Да, разликите естествено е да ги има – човек в чужбина винаги сравнява, – но по време на виртуалното си „пътуване във фотьойла“ (има такъв испански израз) с книгата в ръка, уви, ще се сблъскаш – челно при това! – и с доста прилики, бъди сигурен, и то много повече, отколкото би искал. По теорията на конспирацията – и без това българите сме мнителни по природа – като че ли по-логично е да се запиташ: „Защо му е на испански дипломат да издава в България книга за Конго? Дали не е решил да ни каже нещо по неговия професионален, дипломатичен, sophisticated начин? Хайде сега, ще кажеш, чак пък толкова… Добре, но съмнението остава. Защото тази книга е като облицован с огледала конгоански бар – влизаш в нея просто ей тъй, само да надникнеш, със самочувствие на „бял“ турист когото тази действителност не касае, а и си за малко. Тогава мярваш едно твърде познато отражение. Едно дежа вю. Много дежа вюта. И капанът щраква.

216 pages, Paperback

Published January 13, 2017

Reviews

[Димитър Тодоров · Rating 3 out of 5]

Като забележа нова книга за Конго в книжарницата, не се въздържам да я грабна! Още повече, ако е преведена на български, което е голяма рядкост. В случая – от испански. Енрике Круедо е бил млад испански държавен служител, когато колелото на дипломатическата фортуна го е из/за-пратило в Киншаса. С юрисдикция и в съседен Бразавил. Факт, подходящ за състезания по куизъм (викторини, рус.) е, че столиците на двете Конгота са двете най-близки съседни столици в света. Усещането обаче да пресичаш от едната в другата с претъпкан до над козирката древен ферибот или със също токова древна такси моторница за випове не можеш да го изживееш на викторина, а само - на място. И после да го разкажеш. Приключения с бомби, стрелби, опити за държавни преврати, взривени погреби, отвлечени кораби, спасяване на заложници, оцелявали на червеи и същевременно уреждали полеви болници за похитителите си, полети с руски транспортни самолети с пламтящи двигатели и вентилационни системи, футболни мачове с трафиканти на оръжие и сини каски не липсват. Не липсват и сватби, и погребения.

Авторът няма претенции неговите приключения да са от класата на спускалите се по цялото течение на реката от Кисангани до Киншаса, като преди това са се добрали до Кисангани по суша от брега на Индийския океан професионални авантюристи и пътеписци (а преди тях – пионери и колонизатори). Пътеписните глави на книгата не стигат по-далече от прохладните (доколкото може да се намери прохлада в екваториалния климат) вирове под водопадите на уикенд разстояние от бившия европейски квартал на Киншаса Ла Гомб.

Интересни са историческите справки за някои ключови събития, свързани с възхода и падението на режима на Мобуту Сесе Секо Куку Нгбенду ва за Банга: боксовият мач между Мохамед Али и Джордж Форман (когато народът викал за по-малко африканеца, защото по-африканецът слязъл от самолета с колониална порода зло куче през 1974) и окуражените от самия диктатор погроми от изгладнялата армия в Киншаса през 1991 (които като обществен ефект са сравними с бомбардировките в София през 1944). Поздравления получава за достатъчно информативното резюме в само една глава на събитията и (поне) двете конгоански войни, разпалени в Източно Конго след руандийския геноцид от 1994 и прераснали в общоафрикански. Излиза, че и двамата сме чакали в напрежение – той в Киншаса, аз в Гома (в полите на вулкана Нирагонго) - какви вълнения, в каква посока и с каква доза насилие ще произлязат около президентските избори, декември 2011. Излиза, че правилно съм преценил, че ако президентът Кабила задържи властта, което е по-вероятната развръзка, по-напечено ще е в Кинашаса, където не е племенната му родина. Беше ми убягнал тогава фактът, че изборите са финансирани от международната общност по липса на други наддавали за конгоанската демокрация. А съвсем е нямало откъде да науча, че от всички неутрални наблюдатели точно Испания се е оказала въвлечена в предизборната кампания като страна, подкрепяща една от страните. След като отрекла, че високопоставен кадър на другата е убит от радикални политически емигранти в Барселона.

Най-ценните за мене глави са представящите музиката, танците и културата на забавление на конгоанците. Запознах се например с панафриканската поп звезда Фали Ипупа и с пробилата на световно ниво група обездвижени от детски паралич музиканти Стаф Бенда Билили. Папа Уемба си го знаех, без да съм осъзнал, че е си е създал име с високопрофилна мабанга – достигналия съвършенство в Конго венцехвалебствен жанр популярна музика.

Което ме подсеща, че ако ме беше питал авторът, щях да му кажа да не се изненадва, ако в Африка сред черните племена се обръщат към него уважително с „татко“, макар и да не е навършил 30. За сравнение – някои бели племена южно от река Кунене биха предпочели обръщението „чичо“, но биха поизчакали да порасне с поне още 10 години. Нито да остава в недоумение как хора, които не могат да си позволят дом, по-добър от тенекиена колиба с азбестов покрив, влагат цялата си енергия и спестявания в изрядно елегантно облекло като за гала вечеря с черни папийонки. С тази разлика, че вкусовете на конгоанците на тема папийонки (и цели костюми барабар с обувките) покриват целия спектър на дъгата. Тази субкултура се наричала сапьори (sapeurs от Société des ambianceurs et personnes élégants) и срещите с нея на всевъзможни места в града – от зарзаватчийски и знахарски пазари до елитни и елитеещи се нощни клубове оставят у мене най-яркото впечатление сред прочетеното в книгата.

Малко е пресилено внушението, че е преведена на български, не само защото е писана в България (в испанското посолство), ами защото нашият и конгоанският начин на живот и мислене имали повече допирни точки, отколкото сме били подозирали. Ходенето за щяло и не щяло на врачки е пример в тази насока. Но все пак, като чета историите за пътниците, които свалили самолет по редовна линия, панически изнасяйки се в предната част на салона, след като от ръчен багаж в задната изпълзял крокодил; или за управителя на национален парк, който в името на защитата на природата поискал от посланиците на Европейския съюз да го снабдят с калашници и гранатомети; или за монахинята, която ровела в регистрите на затворите за затворници с изтекли присъди, че да ги пуснат, защото на никого от администрацията не му се занимавало; си мисля, че имаме още много път да извървим, преди да ги стигнем конгоанците.

[Juan · Rating 5 out of 5]

Una lectura amena y entretenida que acerca al lector, a través de la mirada de un diplomático español, a la cotidianidad de la RDC, con sus alegrías y sus penas, pero que va más allá del habitual relato de guerra y sufrimiento que parece inherente a este país.

[Ezti · Rating 5 out of 5]

Libro muy ameno y fácil de leer, no hace falta saber nada sobre el Congo para disfrutarlo. No es un reportaje detallado sobre los horrores de la guerra que se puede encontrar en los periódicos, pero consigue acercarnos a la cultura congoleña mucho más y con muchas risas.

El trabajo del autor le ha permitido ser parte de sucesos que el resto de mortales quizá nunca podramos vivir, como tener que mediar en un secuestro, un golpe de estado en su propia calle, el viaje a un parque natural que intenta defenderse tanto de cazadores furtivos como de guerrillas y la visita a la ex residencia de un dictador.

Es un libro interesante para quienes quieran acercarse a esta región africana de forma sencilla y con un toque de humor, a quienes les gusten las historias de choques culturales o les pique curiosidad sobre qué es ser diplomático en un país como la RDC.

Mi único pero es que, al menos en el ebook, las fotos están todas al final del libro, así que pierden parte de la gracia.

[CarlosGallego99 · Rating 4 out of 5]

No conocía prácticamente nada del continente africano, ni apenas había escuchado que la capital de la República Democrática del Congo es Kinshasa. Historias de un servidor público destinado en este país
durante unos años me han hecho interesarme sobre ello.

[Velina Andonova · Rating 5 out of 5]

Loved it! Criado describes Congo's everyday life in a manner easily undestandable by Bulgarians ! :)

[Jacqueline Wagenstein · Rating 5 out of 5]

„Неща, които не се побират в куфар“ е като облицован с огледала конгоански бар – влизаш в нея просто така, само да надникнеш, със самочувствие на „бял“ турист, когото тази действителност не касае, а и си за малко. Тогава мярваш едно твърде познато отражение и разбираш, че си на правилното място. По думите на автора Демократична република Конго е най-африканската страна в Африка. „С реката, хората, климата, миризмите, ритъма, насилието и контрастите си Конго има способността да ти смразява кръвта от страх и да изпълва мисълта ти с мечти.” Конгоанците едва ли биха искали да ги свързват единствено с руди, партизански войни, деца войници, бежански лагери, хуманитарни работници, сини каски, геноцид, хуту и тутси. Тази комбинация може и да е интригуваща за чуждия кореспондент, но почти винаги оставя на заден план сцените на нормалност на един народ, който ежедневно полага усилия да загърби своите призраци.

Енрике Криадо е дипломат. След като прекарва 3 години в Конго и още 3 години в Австралия, сега живее в България. Като заместник-посланик на Испания. И както е видно, вече пише книги, които са толкова любопитни, увлекателни и забавни, че можем само да му пожелаем трайно вдъхновение за творчество.