What do you think?
Rate this book
А Бог се смее
Тиха нощ, свята нощ, просто нощ, гадна нощ.
Зависи къде си, с кого си, дали имаш всичко или всичко имат другите, но не и ти. Дали си вкъщи или на 2-3-5000 км. от дома. Поредната много силна книга на Мария Станкова. Без фалш, без лицемерие, като в съда - истината и само истината. За емигрантите и как чужбината ги оглозгва бавно, но сигурно. До кокал. И физически и духовно. И си сам и помощ няма.
А Бог се смее.
Изключително четиво.
Зависи къде си, с кого си, дали имаш всичко или всичко имат другите, но не и ти. Дали си вкъщи или на 2-3-5000 км. от дома. Поредната много силна книга на Мария Станкова. Без фалш, без лицемерие, като в съда - истината и само истината. За емигрантите и как чужбината ги оглозгва бавно, но сигурно. До кокал. И физически и духовно. И си сам и помощ няма.
А Бог се смее.
Изключително четиво.
- GenresBulgarian Literature
196 pages, Paperback
First published December 1, 2016
35 people want to read
About the author
Мария Станкова
11 books9 followersМария Станкова е български писател, поет и сценарист.
През 1975 г. завършва СМУ “П. Пипков” със специалност виолончело, а през 1978 г. — ИМХК към Българската държавна консерватория със същата специалност. От 1979 до 1982 г. работи помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, а от 1982 до 1987 г. — като помощник-режисьор в ДМТ „Ст. Македонски“. Работила е като редактор във в-к „Литературен форум“ и списание „Заедно“. През 2005 работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Марта Вачкова. Понастоящем е главен редактор на списание „Книгите Днес“ и списание „Мъжът“ и сценарист на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7.
През 1998 г. излиза първата ѝ книга — „Наръчник по саморъчни убийства“ със съдействието на фондация „Сорос“. Книгата става „Книга на годината“ на конкурса, организиран от фондация „Огнище“. През 1999 г. пиесата ѝ „За ръбовете на кръга“ печели трета награда на Конкурса за млада българска драматургия, организиран от фондация „Концепция за театър“ и специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителността. През 2000 г. идеята ѝ за сценарий „Катунарка“ печели наградата на СФД. През същата година разказът „Балкански напеви“ печели единствената награда за проза на Конкурс, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захарий Стоянов.
През 2002 г. сценарият ѝ „Маймуни през зимата“ печели субсидия на НФЦ. Филмът е завършен (реж. М. Андонова). „Маймуни през зимата“ печели наградата на Фестивала в Карлови вари, „Златна роза“ на фестивала във Варна и е определен да представлява България в конкурса за наградите „Оскар“. Филмът е награден и от НФЦ за най-добър филм за 2006 г.
През 2003 г. радиопиесата ѝ „Житейският път на блатните скокливци“ е номинирана за наградата на Радио ВВС — Лондон. През 2004 г. сценарият ѝ със заглавие „Бюро за нестандартни услуги“ печели конкурса на БНТ за игрален филм с режисьор Николай Волев. (Филмът не е реализиран.) През 2006 г. филмът „След няколко часа“, по новелата ѝ „Часовникарят“, печели наградата за студентски филм „Рано Пиле“ и „Джеймисън“ (реж. Николай Тодоров).
Мария Станкова е публикувала поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“.
През 2007 г. романът ѝ „Трикракото куче“ печели Наградата на публиката в литературния конкурс „Български роман на годината“, организиран от фондация „ВИК“.
През 1975 г. завършва СМУ “П. Пипков” със специалност виолончело, а през 1978 г. — ИМХК към Българската държавна консерватория със същата специалност. От 1979 до 1982 г. работи помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, а от 1982 до 1987 г. — като помощник-режисьор в ДМТ „Ст. Македонски“. Работила е като редактор във в-к „Литературен форум“ и списание „Заедно“. През 2005 работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Марта Вачкова. Понастоящем е главен редактор на списание „Книгите Днес“ и списание „Мъжът“ и сценарист на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7.
През 1998 г. излиза първата ѝ книга — „Наръчник по саморъчни убийства“ със съдействието на фондация „Сорос“. Книгата става „Книга на годината“ на конкурса, организиран от фондация „Огнище“. През 1999 г. пиесата ѝ „За ръбовете на кръга“ печели трета награда на Конкурса за млада българска драматургия, организиран от фондация „Концепция за театър“ и специалната награда на името на Маргарит Минков за философско осмисляне на действителността. През 2000 г. идеята ѝ за сценарий „Катунарка“ печели наградата на СФД. През същата година разказът „Балкански напеви“ печели единствената награда за проза на Конкурс, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захарий Стоянов.
През 2002 г. сценарият ѝ „Маймуни през зимата“ печели субсидия на НФЦ. Филмът е завършен (реж. М. Андонова). „Маймуни през зимата“ печели наградата на Фестивала в Карлови вари, „Златна роза“ на фестивала във Варна и е определен да представлява България в конкурса за наградите „Оскар“. Филмът е награден и от НФЦ за най-добър филм за 2006 г.
През 2003 г. радиопиесата ѝ „Житейският път на блатните скокливци“ е номинирана за наградата на Радио ВВС — Лондон. През 2004 г. сценарият ѝ със заглавие „Бюро за нестандартни услуги“ печели конкурса на БНТ за игрален филм с режисьор Николай Волев. (Филмът не е реализиран.) През 2006 г. филмът „След няколко часа“, по новелата ѝ „Часовникарят“, печели наградата за студентски филм „Рано Пиле“ и „Джеймисън“ (реж. Николай Тодоров).
Мария Станкова е публикувала поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“.
През 2007 г. романът ѝ „Трикракото куче“ печели Наградата на публиката в литературния конкурс „Български роман на годината“, организиран от фондация „ВИК“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
August 2, 2017
Приятелка ми донесе книги, с цел да попия малко култура, че само с бахур и поп сериали не става работата.
Първо прочетох "А Бог се смее".
Какво да ви кажа...
Аз съм средно, нормално доволен от живота си емигрант. Нямам особени драми. Знаех къде отивам, горе-долу имах представа какво ще правя, не съм очаквала нито някой да размита за мен и да ме посреща с бъклици и дрян, нито пък да бъде гаден, несретен живот. Очаквах го някак да е нормален, ежедневен, рутинен - така и излезе.
Около мен са нормални хора с нормално ежедневие, учтиви, като цяло усмихнати, умерено приветливи; никой специално не гледа да ми навреди от проклетия или злоба, да ми направи мръсно - не, съвсем обикновени хора, с които се разбираме в различна степен, но общо взето добре и без особени сътресения.
Никой нищо не е правил за нас, за да ни "уреди" - приятелка беше така добра да огледа първата ни временна квартира, когато идвахме, а след това да ни прибере в 2 през нощта, когато бъдещият хазяин отказа да отваря вратата в нощен час, и да ни нахрани с домашна лазаня; отговаряла е на някои тъпи въпроси, които ми е било по-лесно да я питам, вместо да чета в интернет (например, защо на някои срещи за игра децата си носят храна или ходиш на гости с торта за домакините, които също те гощават с торта или кекс, ама друга), и ми удари рамо за по-лесно отваряне на първата банкова сметка, но като цяло сме се оправяли сами, и доста добре.
С малко напасване след първоначалния нормален стрес на ново място, сред нови хора, в нова страна, нова работа, ново ежедневие - установихме, че сме спокойни, утрето е предвидимо и без много изненади, и е приятно, когато хората по улиците и в магазините ти се усмихват и те поздравяват, пък нека да са набедени за лицемерно учтиви.
Като взех да чета "А Бог се смее", няколко неща ми направиха впечатление.
Книгата е написана тромаво, с накъсани изречения, като записвана на пресекулки пряка реч. Въпреки това, увлича по някакъв начин, кара те да продължиш, както когато видиш умряло животно, трупът мирише, а ти хем знаеш какво е, хем продължаваш леко невярващо да го оглеждаш и обикаляш, да видиш наистина ли има бели червеи. Хем ти е неприятно, хем леко хипнотизиращо.
Авторката може би е отличен сценарист и може би - добър автор; но като човек ми остави впечатление за невероятно сприхав, вечно недоволен, винаги готов на скандал човек, който хем си дава сметка, че нещата не му се получават по план с това му поведение, хем си казва, няма пък аз да се променя, всички други около мен са длъжни да го направят, защото аз съм специален човек, който го заслужава. Дали...
В няколко години са описани около 20-30 работни места, от всяко от които си тръгва след скандал, докато бившите работодатели или крещят по нея, или я молят да остане, но тя е много горда за такова нещо, парите не са всичко (и на следващата страница започва с изречения как е готова на каква да е работа, защото няма никакви пари).
Има обобщения ангро както за западняците, представени основно като надути, самодоволни пуяци, готови на всичко, за да смачкат бедния, но горд и буден емигрант, така и за българските емигранти в чужбина, описани най-вече като лъжливи, органичени, зловредни създания, готови на дребни и големи гадости, за да вгорчат живота на бедния, но горд и буден колега-българин. И разбира се, всички емигранти или мият тоалетни и чинии или бършат старчески задници, или имат "уредена" добра работа, поради което се самозабравят откъде са тръгнали и бързо им е почернял задникът. Клишета на килограм, но вдъхновени.
След всяко оставяне на книгата си дадох сметка, че ми трябват минути, ако не и повече, да се отърся от потискащото, мрачно настроение на тотална безнадеждност и битова гадост, обезвереност в хората и убедеността, че другите са ненормалните гадини, а ние - целите в бяло, онеправдани мъченици. Трябваше ми време всеки път да сваля намусената физиономия от лицето си, да се огледам, да видя, че хората се усмихват помежду си и на мен, че са приветливи, обикновени, че не съм негърът на света и никой всъщност не иска от мен да съм ничий негър.
Изобщо,тая книга след всяка прочетена порция ме оставяше с натрапчива потиснатост и желание да си прережа вените надлъжно, защото съм толкова горка и трябваше да се отърсвам от това полепнало по мен чувство, за да се усетя, че имам нормален живот, от който съм доволна горе-долу колкото всеки друг.
Прочетох я докрай. Не знам как се е развил животът на авторката Мария, но се надявам ако не доволство и щастие, да е намерила поне рецепта за розови щастливи хапченца, защото тая мрачна безнадеждност не я препоръчвам никому.
8/10 за неочакваната енергия да прави отново и отново едно и също действие, но да очаква различен резултат
3/10 за цялостното настроение и дух на книгата
Първо прочетох "А Бог се смее".
Какво да ви кажа...
Аз съм средно, нормално доволен от живота си емигрант. Нямам особени драми. Знаех къде отивам, горе-долу имах представа какво ще правя, не съм очаквала нито някой да размита за мен и да ме посреща с бъклици и дрян, нито пък да бъде гаден, несретен живот. Очаквах го някак да е нормален, ежедневен, рутинен - така и излезе.
Около мен са нормални хора с нормално ежедневие, учтиви, като цяло усмихнати, умерено приветливи; никой специално не гледа да ми навреди от проклетия или злоба, да ми направи мръсно - не, съвсем обикновени хора, с които се разбираме в различна степен, но общо взето добре и без особени сътресения.
Никой нищо не е правил за нас, за да ни "уреди" - приятелка беше така добра да огледа първата ни временна квартира, когато идвахме, а след това да ни прибере в 2 през нощта, когато бъдещият хазяин отказа да отваря вратата в нощен час, и да ни нахрани с домашна лазаня; отговаряла е на някои тъпи въпроси, които ми е било по-лесно да я питам, вместо да чета в интернет (например, защо на някои срещи за игра децата си носят храна или ходиш на гости с торта за домакините, които също те гощават с торта или кекс, ама друга), и ми удари рамо за по-лесно отваряне на първата банкова сметка, но като цяло сме се оправяли сами, и доста добре.
С малко напасване след първоначалния нормален стрес на ново място, сред нови хора, в нова страна, нова работа, ново ежедневие - установихме, че сме спокойни, утрето е предвидимо и без много изненади, и е приятно, когато хората по улиците и в магазините ти се усмихват и те поздравяват, пък нека да са набедени за лицемерно учтиви.
Като взех да чета "А Бог се смее", няколко неща ми направиха впечатление.
Книгата е написана тромаво, с накъсани изречения, като записвана на пресекулки пряка реч. Въпреки това, увлича по някакъв начин, кара те да продължиш, както когато видиш умряло животно, трупът мирише, а ти хем знаеш какво е, хем продължаваш леко невярващо да го оглеждаш и обикаляш, да видиш наистина ли има бели червеи. Хем ти е неприятно, хем леко хипнотизиращо.
Авторката може би е отличен сценарист и може би - добър автор; но като човек ми остави впечатление за невероятно сприхав, вечно недоволен, винаги готов на скандал човек, който хем си дава сметка, че нещата не му се получават по план с това му поведение, хем си казва, няма пък аз да се променя, всички други около мен са длъжни да го направят, защото аз съм специален човек, който го заслужава. Дали...
В няколко години са описани около 20-30 работни места, от всяко от които си тръгва след скандал, докато бившите работодатели или крещят по нея, или я молят да остане, но тя е много горда за такова нещо, парите не са всичко (и на следващата страница започва с изречения как е готова на каква да е работа, защото няма никакви пари).
Има обобщения ангро както за западняците, представени основно като надути, самодоволни пуяци, готови на всичко, за да смачкат бедния, но горд и буден емигрант, така и за българските емигранти в чужбина, описани най-вече като лъжливи, органичени, зловредни създания, готови на дребни и големи гадости, за да вгорчат живота на бедния, но горд и буден колега-българин. И разбира се, всички емигранти или мият тоалетни и чинии или бършат старчески задници, или имат "уредена" добра работа, поради което се самозабравят откъде са тръгнали и бързо им е почернял задникът. Клишета на килограм, но вдъхновени.
След всяко оставяне на книгата си дадох сметка, че ми трябват минути, ако не и повече, да се отърся от потискащото, мрачно настроение на тотална безнадеждност и битова гадост, обезвереност в хората и убедеността, че другите са ненормалните гадини, а ние - целите в бяло, онеправдани мъченици. Трябваше ми време всеки път да сваля намусената физиономия от лицето си, да се огледам, да видя, че хората се усмихват помежду си и на мен, че са приветливи, обикновени, че не съм негърът на света и никой всъщност не иска от мен да съм ничий негър.
Изобщо,тая книга след всяка прочетена порция ме оставяше с натрапчива потиснатост и желание да си прережа вените надлъжно, защото съм толкова горка и трябваше да се отърсвам от това полепнало по мен чувство, за да се усетя, че имам нормален живот, от който съм доволна горе-долу колкото всеки друг.
Прочетох я докрай. Не знам как се е развил животът на авторката Мария, но се надявам ако не доволство и щастие, да е намерила поне рецепта за розови щастливи хапченца, защото тая мрачна безнадеждност не я препоръчвам никому.
8/10 за неочакваната енергия да прави отново и отново едно и също действие, но да очаква различен резултат
3/10 за цялостното настроение и дух на книгата
February 15, 2017
Чаках тази книга да дойде седмица. Прочетох я за два дни. Сега искам да я подарявам.
Не знам кой измисли и направи паралел с писането на известен в миналото журналист. Нищо общо няма. Мария познава силата на думите и не ги хаби напразно. Мария познава силата на мъката и не се заиграва с нея. Мария знае какво е да скочиш и да не флиртуваш с готовността си да го направиш. Тя знае какво е да пътуваш и не те оставя и за миг да забравиш, че се движиш. Точно както повелява Чърчил за маршрута през ада - продължваш да вървиш. Никак не ѝ е лесно. Всеки ред в книгата те кара да се питаш "Колко още може?"Но и за момент не усетих да намразва света, очите ѝ остават отворени за живота. Съответно - и читателските. Тя е турист на работа. Или работник, който гледа с любопитството на турист. Отдавна не бях попадала на толкова емпатичен текст.
Радвам се, че тази книга ме намери. Сега ще направя необходимото да намери и други хора.
Не знам кой измисли и направи паралел с писането на известен в миналото журналист. Нищо общо няма. Мария познава силата на думите и не ги хаби напразно. Мария познава силата на мъката и не се заиграва с нея. Мария знае какво е да скочиш и да не флиртуваш с готовността си да го направиш. Тя знае какво е да пътуваш и не те оставя и за миг да забравиш, че се движиш. Точно както повелява Чърчил за маршрута през ада - продължваш да вървиш. Никак не ѝ е лесно. Всеки ред в книгата те кара да се питаш "Колко още може?"Но и за момент не усетих да намразва света, очите ѝ остават отворени за живота. Съответно - и читателските. Тя е турист на работа. Или работник, който гледа с любопитството на турист. Отдавна не бях попадала на толкова емпатичен текст.
Радвам се, че тази книга ме намери. Сега ще направя необходимото да намери и други хора.
July 4, 2018
Харесвам Мария Станкова. Мисля, че е умна и необикновена и че притежава едно наистина рядко умение: да разказва в точното темпо (чак сега научих, че е музикантка, което донякъде го обяснява). Винаги, когато я чета, очаквам много повече от нея (очакване, породено от нещо в предишни нейни текстове), защото съм убедена, че го може, но така се случва, че все не го намирам съвсем. Докато обаче "Каталог на душите по" например съм запомнила със симпатия, "А Бог се смее" предизвика у мен почти алергична реакция. Не съжалявам, че я дочетох, но ако същия брой часове бях чела рубриката "Опит" в Гардиън, със сигурност щях да си изкарам по-смислено и по-добре, и да се надъхам за нещо, да науча друго, да си потвърдя или доотхвърля трето, да се замисля.
"А Бог се смее" е много бързо и плитко прелитане над обстоятелствата: главната героиня Мария остава без дом и работа в България и се изстрелва в чужбина (Англия, Италия) да търси прехрана. На Мария ѝ се случват повечето неща, които се случват на повечето мигранти, с тази разлика, че най-лошите са ѝ всъщност спестени, а най-добрите тя отмята като нещо, което ѝ се полага и нито задълбава в тях, нито личи да изпитва облекчение или благодарност. И аз съм гладувала в чужбина, и мен са ме презирали и унижавали в Италия, и аз съм се чувствала тотално неприложима и тук, и там, но изводите ми са съвсем различни. То не би било пречка, ако тук имаше нещо, за което да се хвана: алтернативна житейска философия, хубава литература, точни наблюдения отвъд онези десетина вече клиширани неща, които се забелязват, когато пристигаш неканен в чужда страна и чужд дом, качествен пътепис, ако не друго. Но няма. Главната героиня трескаво се носи през света (но усещането е, че стои на място), с нея всички са несправедливи, тя никого особено не харесва, не изглежда за нещо особено да ѝ пука, а хората по пътя ѝ (всъщност и тя самата) стоят като случайно мернати ваденки, за които и от които нищо не се разбира. И това е. Едно голямо, сърдито и безсмислено препускане.
"А Бог се смее" е много бързо и плитко прелитане над обстоятелствата: главната героиня Мария остава без дом и работа в България и се изстрелва в чужбина (Англия, Италия) да търси прехрана. На Мария ѝ се случват повечето неща, които се случват на повечето мигранти, с тази разлика, че най-лошите са ѝ всъщност спестени, а най-добрите тя отмята като нещо, което ѝ се полага и нито задълбава в тях, нито личи да изпитва облекчение или благодарност. И аз съм гладувала в чужбина, и мен са ме презирали и унижавали в Италия, и аз съм се чувствала тотално неприложима и тук, и там, но изводите ми са съвсем различни. То не би било пречка, ако тук имаше нещо, за което да се хвана: алтернативна житейска философия, хубава литература, точни наблюдения отвъд онези десетина вече клиширани неща, които се забелязват, когато пристигаш неканен в чужда страна и чужд дом, качествен пътепис, ако не друго. Но няма. Главната героиня трескаво се носи през света (но усещането е, че стои на място), с нея всички са несправедливи, тя никого особено не харесва, не изглежда за нещо особено да ѝ пука, а хората по пътя ѝ (всъщност и тя самата) стоят като случайно мернати ваденки, за които и от които нищо не се разбира. И това е. Едно голямо, сърдито и безсмислено препускане.
January 1, 2017
Най-новата книга на една от любимите ми български съвременни писателки.Дори без особено да му мисля, мога да кажа - любимата ми.
"А бог се смее" е отговор на въпроса "Какво се случва с Мария Станкова последните години?", само че облечен във феноменалния й начин на писане. Острият й, хитър, бърз, интелигентен и несъобразяващ се с никого език може би е като нея самата. За съжаление не я познавам лично, но след прочитането на тази книга, смятам Мария за наистина близка.
Този роман (да го наречем роман) е страхотен от литературна гледна точка и размазващо тъжен от човешка. Прочетете го, но преди това прочетете и "Наръчник по саморъчни убийства" и "Сузана и зяпачите". Никога, никога не подминавайте книга на Мария Станкова. Попаднете ли на такава, хващайте я под мишница, намерете си тихо място и започвайте с четенето.
"А бог се смее" е отговор на въпроса "Какво се случва с Мария Станкова последните години?", само че облечен във феноменалния й начин на писане. Острият й, хитър, бърз, интелигентен и несъобразяващ се с никого език може би е като нея самата. За съжаление не я познавам лично, но след прочитането на тази книга, смятам Мария за наистина близка.
Този роман (да го наречем роман) е страхотен от литературна гледна точка и размазващо тъжен от човешка. Прочетете го, но преди това прочетете и "Наръчник по саморъчни убийства" и "Сузана и зяпачите". Никога, никога не подминавайте книга на Мария Станкова. Попаднете ли на такава, хващайте я под мишница, намерете си тихо място и започвайте с четенето.
April 20, 2017
Харесвам как пише Мария Станкова. Помня, че ми беше направил впечатление с Трикракото куче. Стилът ѝ е много изчистен, премерени изречения, нищо излишно и помпозно.
Сегашната книга е за живота ѝ като отчаян емигрант в Европа. Хубави истории, тъжни, тежки, но разказани с хумор и сарказъм. Няма оплаквания и мърморене, няма тъпи съждения. Има истории разказани от препатил човек, който наистина има талант да пише. И да не се оплаква и извинява. Честно и суров някак си, интересно, защото е наше и защото разказва живота на един тип хора - емигрантите в Европа. Онази Европа, за която рядко се говори. И за онези европейци, които не са онези лъскави и добре възпитани и изкъпани хора, за които ни говорят чуждопоклонниците.
Хареса ми.
- Мария! Никакви разговори с мъже!
- Не говоря с мъже, фрау Цили.
- Чувам мъжки глас!
- Това ми е урокът по немски.
- Ще намериш уроци без глас! Разговорите с мъже не са хубаво нещо. В моята къща е забранено.
- Добре.
Сегашната книга е за живота ѝ като отчаян емигрант в Европа. Хубави истории, тъжни, тежки, но разказани с хумор и сарказъм. Няма оплаквания и мърморене, няма тъпи съждения. Има истории разказани от препатил човек, който наистина има талант да пише. И да не се оплаква и извинява. Честно и суров някак си, интересно, защото е наше и защото разказва живота на един тип хора - емигрантите в Европа. Онази Европа, за която рядко се говори. И за онези европейци, които не са онези лъскави и добре възпитани и изкъпани хора, за които ни говорят чуждопоклонниците.
Хареса ми.
- Мария! Никакви разговори с мъже!
- Не говоря с мъже, фрау Цили.
- Чувам мъжки глас!
- Това ми е урокът по немски.
- Ще намериш уроци без глас! Разговорите с мъже не са хубаво нещо. В моята къща е забранено.
- Добре.
December 17, 2020
Лошо написана с накъсани изречения и никаква лирика. Пълна със стереотипи и изключителен расизъм. Нито един симпатичен герой (особено основната героиня, която мрънка през цялата книга и чака всичко да й се поднесе на тепсия, защото е бяла интелигентка, която е чела Дикенс, Суифт и Карол), което не би било проблем, ако имаше някакъв смисъл тази книга. Смисъл, тя няма, освен да обиди всички хора и да ми изгуби времето. Това ли е качеството на българската съвременна литература??
Ето едно подробно и отлично ревю от читател с повече търпение от мен/: goodreads.com/review/show/2079814530?...
Ето едно подробно и отлично ревю от читател с повече търпение от мен/: goodreads.com/review/show/2079814530?...
April 16, 2017
не се лекува ежедневният ужас.
емигрантът е измит образ. акварел. животът се стича по него и го отмива ... остават следи от цветове. те струват скъпо, те са остатъци от достойнство, гордост, самоуважение.
искам да се прибера, но нямам дом. аз нямам дом, но искам да се прибера. не мога да намеря своето място на тази планета. обикалям, търся, искам някъде да намеря врата, да отворя, да вляза, да седна, да извадя напръстник, да зашия копче, да преглътна вода.
/отново - литература на ситуацията. ако я бях чела преди година, щеше да е друго за мен.
щеше да ми изглежда като недосегаема фикция. сега си мисля, премислям, изразявам наум несъгласие понякога, с някои крайности в историите, с някои абсолютизирани негативни възприятия, с етикетите и обобщенията. същевременно - иска ми се да нямам достатъчно житейски примери, съзвучни с истоиите в тази книга. но имам. обмислям я. ефектът е постигнат./
емигрантът е измит образ. акварел. животът се стича по него и го отмива ... остават следи от цветове. те струват скъпо, те са остатъци от достойнство, гордост, самоуважение.
искам да се прибера, но нямам дом. аз нямам дом, но искам да се прибера. не мога да намеря своето място на тази планета. обикалям, търся, искам някъде да намеря врата, да отворя, да вляза, да седна, да извадя напръстник, да зашия копче, да преглътна вода.
/отново - литература на ситуацията. ако я бях чела преди година, щеше да е друго за мен.
щеше да ми изглежда като недосегаема фикция. сега си мисля, премислям, изразявам наум несъгласие понякога, с някои крайности в историите, с някои абсолютизирани негативни възприятия, с етикетите и обобщенията. същевременно - иска ми се да нямам достатъчно житейски примери, съзвучни с истоиите в тази книга. но имам. обмислям я. ефектът е постигнат./
Displaying 1 - 7 of 7 reviews