След романа „Една и съща нощ”, отличен с наградите „Дъбът на Пенчо”, „Хеликон”, „Елиас Канети” и номиниран за роман на годината, сега с „Послепис” Христо Карастоянов се обръща към времето, в което живеехме като двойници на самите себе си.
Един изпуснат в новогодишната нощ влак събира четирима мъже, за да им припомни техните приятелства и техните предателства. Връща ги в годините на мъчителни влюбвания и небрежни разминавания, намерения и пропадания. В „Послепис” оживява и споменът за `68-а, за `89-а и изобщо за събития, които белязаха живота на всички нас и които напразно си мислим, че сме забравили.
От "Послепис"
Колкото пò не го приемаха в Художествената академия, толкова по-заинатено Стоян рисуваше картини. Рисуваше едни равнодушни овчици с ръбести крака като краката на козата за прескок във физкултурния салон, обаче с човешки очи. Руното на всяка овца беше тъй фино пипнато, че отсетне мнозина се чудеха на търпението му даси играе чак пък толкова. Малко бяхме тези, които знаехме, че Стоян изобщо не си играеше, а правеше една друга работа: мацваше дебело контура на животинката, после вземаше една виличка за пасти и почваше да я врътка в боята, както се навиват макарони. И тъй се получаваха всичките онези къдри и прелестни буклички, но това беше тайна. Както и да е. В картините му овчиците ту пъплеха по сини баири, ту стояха скупчени под червени дървета, ту се спускаха от ония баири, а над баирите догаряха дяволски залези. Покрай овцете неизменно се мотаеха черни като прилепи кучета, много приятни и изтънчени, с глави на дракончета, духчета и ухилени кукумявчици. Имаше и картини със зимни сюжети – те, разбира се, бяха почти изцяло черно-бели с изключение на гълъбовите слънца в белите небеса: по едно гълъбово слънце на всяка. Там обаче кучетата изглеждаха зли и озъбени, сякаш вампирясваха. Нямаше хора, но облаци – задължително. Веднъж не се сдържах и го попитах ехидно как разбира, че една картина е вече завършена. „Какво викаш?” – рече той. „Как разбираш кога една картина е завършена?” – повторих. „Много просто! – отвърна – Една картина е завършена, когато я подпиша!” – каза.
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Дядо на внук, който му повтаря и трите имена. Член на Съюза на българските писатели. Хобито му е да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата).
Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Автор е на 27 самостоятелни книги – белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Пет негови книги са номинирани за наградата „Хеликон”, а романът му “Аутопия: другият път към ада”, издание на „Жанет 45”, е номиниран за първото издание на конкурса на Фондация “Вик” за най-добър роман на годината през 2004 година. Носител е и на голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003). Негов сборник с разкази е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет 45” – “Търся съпруга за мъжа си”, разкази, превод на турски Хюсеин Мевсим (“Kocama kari ariyorum”). Заедно с другите заглавия от поредицата, “Kocama kari ariyorum” беше представена на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г.
Носител е на следните награди:
1999 — Награда на Съюза на българските писатели за документалистика 2003 — Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман 2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“
Книга, от която лъха лекота и простота. Като че ли е писана на един дъх, ама знам ли? Тази простота е трудно постижима. А езикът е един такъв всекидневен, непретенциозен, сякаш авторът ти разказва вицове на маса, и в същото време аналитичната част от мозъка ми (която, уви, вече вечно бди, докато чета) с учудване установява, че всяка дума си тежи на мястото, реже като бръснач, че просто няма излишна дума. И композицията една такава – като при разговор на маса (ах, тези маси!) – приказката тръгва в една посока, после лъкатуши в друга, пак пак се връща, и ту тук, ту там, докато накрая не усетиш, че това, което е започнало като разпокъсан майтапчийски разказ, се е превърнало в нещо цялостно и драматично. Бих го нарекла портрет на едно поколение, ама по-добре да се въздържа... Че току-виж прозвучало прекалено високопарно за измамно прост роман като този.
Разказите на маса, като послепис на едно поколение.
Обикновените спомени, дори изтъркани вече от говорене теми, могат да кажат много. Опростеният стил до ниво на цитиране на коментари от форуми и "из мрежата", синхронизирано към някои от най-великите цитати от литература и музика дава пълна картина на една епоха. Отделни екстракти служат за изследване на симптоматиката на едно заболяване, което твърде дълго проболедува обществото ни. Романът ми напомня на една геоложка тръба, която се вкарва в пластовете памет на редовия човек, за да извади проба и анализира наслояванията. Само че анализът ще трябва да си го направите сами.
Книгата дава храна за размисъл, някак прикрита от простотата и лекотата си. Без да е нещо невиждано, или нечувано. Напротив - залага на ежедневно вижданото и чуваното. Идеята може да се определи като "Опознай познатото". Героите не са твърде отличителни, защото това е тяхната роля. Роля, която твърде много хора от това поколение са имали в живота си. Историите се нагласят спрямо разказвача. Предават се като осмисляне и обуславяне на един живот. Нищо вече не е като преди, но "преди" ни изгради и диктува днешното ни Аз.
Допаднаха ми няколко моменти на ирония. Както и разминаванията в историите, когато се разказват от различни участници. Те, разминаванията, казват повече от самата история. По едно време си мислех, че текстът е по-подходящ за сборник разкази, но не формата е най-важна. Към края нещата получават своята комплектованост.
Кое не ми допадна - липсата на консистентност в части от романа и по-монотонната динамика. За мен не всички цитати/препратки към чужди думи/произведения бяха на място необходими. Цитирането на форуми на мен не ми донесе нищо.
Кой ми препоръча този автор? Нищо не знаех за него, нито за темите, по които пише, и просто се гмурнах в дълбокото и изслушах тази книга буквално на един дъх! Допадна ми - мисля, че това поколение има нужда да разкаже историите си и се радвам, че имах възможност да я прочета. В същото време - имаше ли нещо супер значимо? Не, просто разказ за човешкия живот в една определена епоха - комунизмът в България и преходът след него. ПП: Стилът ми прилича на Angel Igov, когото много харесвам :-)
Книгата е идеална за отмора и за четене без напрягане. Изчита се страшно бързо, почти нищо не се запомня от нея, и служи за добър преход между по-сериозни четива. Неангажираща, простовата, лековата. За пореден път в българската съвременна проза наблюдавам ефекта "много добър писателски стил, добър замисъл, но реализацията нещо накуцва". А можеше да се получи доста по-интригуваща история, защото потенциал има.