Не исках да се връщам нито в социализма, нито в началото на демокрацията, но времето, изглежда, е такова нещо, че не позволява да захлопнеш врата след себе си. Историите стояха на прага, чакаха от години, ставаха по-плътни и тежки и затова, колкото и да ги отлагах, не-битието не успя да ги отнесе и разпилее. Случват се в определени отрязъци от времето с техните особености, а те все още са твърде наблизо, все още дишат във вратовете ни, толкова са великолепно абсурдни - как днешното момиче ще повярва, че заради връзка с човек от капитализма ще я заплашва изключване от университета и от комсомола, че заради това ще се вгорчи не само нейният живот нататък, но и животът на всичките й роднини; или как Пушкин сто и петдесет след гибелта си бе впрегнат в рекламната кампания на перестройката из Европа; или как новите руснаци в зората на демокрацията стъпиха на българска земя...Накратко. Главният персонаж в тази книга е времето - календарно, историческо, нощно. Вълчата Богородица зададе тоналността - онова състояние на душевен сумрак, което продължава да оплита душите ни, и какво ли би могло да ни помогне, освен известна ирония.
От сборника най ми харесаха разказите "Летящият" и "Avec mes sabot". Но то често е така със сборниците, не очаквам много и истински се наслаждавам на допадналите ми творби.
Авторката има отличен, жив стил, но останалите истории които е разказала, не ми се видяха нищо особено.
Цитати:
"На израсналите в социализма не им се полагаха радости в живота."
"Накратко. Човекът пораства, но детето в него остава, не се вижда, но си е в него, къде да се дене, и понякога то се разстройва, възрастният не може да го успокои, и на - плаче."
Това е първата книга на Любов Кронева (изд. “Жанет 45”) , която чета, като пропускът е изцяло мой. Лично за мен тя се оказа придобит вкус: след известната съпротива, която оказват текстовете й спрямо читателя дебютант в тях (с привидната си залутана хаотичност, с разговорния тон и дори известната чепатост), нейният специфичен стил трудно напуска съзнанието, като човек дори се улавя да разсъждава в неговия ритъм.
След първоначалното ориентиране, открих напълно разпознаваем и близък за мен свят. Буквално с повърждаващи кимвания към автора-разказвач: ами да, точно така беше/е. Или както обича да казва тя, правейки живи и земни паузи между сцените: “тъййй…”
Разказваческият глас (усещането е винаги за женски) те подхваща още от първата страница, така както се хваща слушател с криволичеща любопитна история. С всичките върволици от наслагващи се и разклоняващи се сюжетни линии, с вметнатите думи, които отбелязват преходи към нови моменти в историите (тъй, и какво станало, и прочие, както и да е, абе остави), с многоточията, с цапнатостта в устата и изобщо с всички похвати, с които без дори да знае си служи един истински събеседник... Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2lPDZbD
“Вълча Богородица” от Любов Кронева “Жанет 45”, 2016 г.
Повечето истории се разгръщат по време на соца или в ранните години на “прехода”, но за разлика от други на тази тематика, тези не ме натовариха. Причината е в стила на авторката, закачлива, някак готова да приеме и прости всичко, над нещата. Във всеки един от разказите има драма, даже много дълбока, но и хумор, и една дистанцираност от събитията, която ги прави по-лесни за преглъщане. Никак не обичам да се връщам в онези години, но в случая успях и аз да погледна на тях с известна лекота, да видя и комичното и универсалното в случки и съдби, които съм възприемала единствено като трагични или понякога скучни. От разказите надничат разочарования, прекършени съдби, нови възможности, човешка суета, социалистически тип еснафлъци и предразсъдъци, а също и вечните теми за търсенето на щастие, отстояването на човешкото достойнство и непредсказуемата ирония на съдбата. Първите разкази ни пренасят в съветска Москва, където авторката навярно е следвала, после в кабинките на преводачите, които минават през нервни кризи и продължават напред. Всеки разказ обема множество истории, които се преплитат, разделят се и отново се пресичат, а всяка една от тях е достатъчно значима, за да стане тема на самостоен разказ или дори роман. Да си призная, на моменти ми беше малко трудно да следя всички нишки, тъкмо защото са прекалено много. Сякаш Любов Кронева е имала толкова много да ни разкаже, че не е могла да се спре да добавя още и още странични линии. Тя определено умее да разказва. Изреченията и са кратки, често недовършени или пък завършващи с някое междуметие. На мен този стил определено ми допада. Понякога едно междуметие или многоточие казват много повече от добре изпипани дълги изречения, в които всичко е изречено. А и как иначе да разкажеш за една напълно абсурдна действителност без да се плъзнеш към мелодрамата? Знаем, че доста автори, които се връщат в годините на социализма, често опират до нея.
Понякога авторката се обръща към читателите в желанието си да ги въвлече в историите. С мен този подход успя. Някои от страничните образи ме впечатлиха колкото и централните, например 13-годишният, необичан, пълен, вечно тъпчещ се тинейджър, който някога е бил прелестно и ограждано с внимание красиво малко момче. Раздели, разтрогнати бракове, деца, разлъчени от родителите си, неудачници, поети, особняци, интересни типажи от прехода, обрисувани с непринуденост, много разбиране и топлота, неусетно ще ви накарат да погледнете на живота през една по-широка призма. В последните в сборника разкази се срещаме със свъхестественото, което органично съжителства с ежедневното. Кронева има око за необичайното; тя деликатно показва как преломни моменти коренно променят съдбата ни и ни запращат в различни поприща, градове или държави. Не всички разкази са с еднакво качество, но това е неизбежно.
Тази книга определено не е за аудио книга. Доста дълго време не разбрах, че това са разкази и се чудех какво става :-)))) Определено имаше интересни попадения, но по-скоро ме натовари с (привидния си) поглед над нещата.