Иржи Кратохвил (*1940) е писател и драматург, есеист и журналист, една от най-значимите фигури в съвременната чешка литература. Публикува първите си разкази още през 1964 г., а след август 1968 г. попада в списъка на забранените автори заедно с Вацлав Хавел, Милан Кундера и много други. Днес Кратохвил е един от най-популярните и четени чешки писатели. На български са преведени творбите му„Любов моя, Постмодерна“ (2001), „Лягай долу, звяр!“(2006), „Лейди Карнавал“ (2008) и „Лека нощ, сладки сънища“(2015). Носител е на престижните литературни награди „Том Стопард“ (1991), „Карел Чапек“ (1998), „Ярослав Сайферт“ (1999) и др.
"Бърненски разкази" се появяват през 2007 г. По думите на самия Кратохвил: „Историите […] се разполагат в седем бърненски десетилетия, някои от тях са още от времето на немската окупация, част от тях – в четирите десетилетия на комунизма, а повечето са от нашата съвременност. Най-голямата част от бърненските разкази написах след 1990 г. “В тях откриваме неочаквани развръзки, трагикомични сюжети и герои, невероятни и нерядко гротескни скокове в пространството и времето, както и добронамерено пародиране на техниките на постмодерното писане. Кратохвил разказва увлекателно и с ненатрапчива ерудиция, като същински Демиург, който твори своите собствени светове сякаш отвъд субстанцията на света, осланяйки се единствено на себе си и полета на своето въображение.
Jiří Kratochvil is a Czech writer. In 1991 he was awarded Tom Stoppard Prize for his book Medvědí román ("A Bear's Novel"). In 1999 he was awarded the Jaroslav Seifert Prize.
"Всички вие, които също пишете, много добре знаете, че литературата, както казва Хорхе Луис Борхес, винаги е пророчество, игра с бъдещето или поне въздишка с далечно ехо, и вие, които пишете, знаете също, че литературата пряко влияе на действителността, и не е възможно да драснете точка върху хартията, без да просветне някъде на три километра далече някоя малка светлинка. Така историята на страната ми се превърна в моя скръбна любовна песен, а задниците, бедрата и лактите на голямата като слоница градинарка са отпечатани върху нашата следвоенна история, всички малки вдлъбнатини, цепнатини и издатини по нейните страници идват оттам, че с градинарката понякога го правехме само на крак, набързо и трескаво, а друг път - дълго, тъжно и ожесточено. Минаха безкрайно много години. Седяхме в подивялата градина, аз - немощният старец, порасналото пишлеме, и затлъстялата градинарка. С опустошителната си любов унищожихме нещастната си родина и когато погледнахме назад, пред нас се простираше времето, изтребено до корен, разсадникът на копнежа и зазиданите гнезда на чумните сънища. Седяхме, срамувахме се и гледахме страната. И продължавахме да седим, срамувахме се и гледахме страната. И все така седяхме, срамувахме се страшно много и гледахме страната." (от разказа "Любовна песен")