Ленива лава

by Любомир Г. Николов

Любомир Николов е между най-талантливите ни съвременни поети. Не издава често, защото е взискателен и прецизен автор. Новата му сбирка „Ленива лава“ включва стихотворения писани през последните десет години. Това са различни по формат словесни визии, бляскави фрагменти, индиректни внушения, мисловни и живописни метафори. Конструкцията на ръкописа е премислена и много внимателно подредена – от предметното и природно завръщане към родовата памет, през прелестната игра на взиранията в незабележимото, до презокеански полети на мисълта и изумително аналитични прозрения.

В тази стихосбирка Любомир Николов сякаш се бори с духа на природата, в стремежа си да преодолее грандиозното й привличане, и тази неразбираема за мнозина игра на борба, може да се обясни много лесно, ако знаем, че поетът пътува към поезията си от село Киряево, Видинско до гигантските мравуняци на Северна Америка, където от години живее. Въпреки привидната лекота, с която се чете тази книга, тя не лековата, а обратно – при пръв прочит дори внимателният читател ще забележи само част от внушенията му и непременно ще изпита потребност за второ пътешествие по ръба на кратера, от който се стича ленивата лава на мъдростта. Както и уж небрежната наблюдателност на автора, осенена от българската му меланхолия по красотата на мига.

Този свитък е не само нов етап в развитието на Любо Николов като лирик, но сборникът му ще има озониращо въздействие върху съзнателното дишане на пустинното ни общество. Трябва веднага да призная, че симпатиите ми към стиховете на този автор са от доста отдавна. Любо ме впечатли още с първата си книга „Повикани от прилива“, която излезе през 1981г. От тогава до досега той извървя сложния път на самооткривателството, премина през сбирката „Пътник“, за да напомни за себе си след продължително мълчание с „Гарван“ и последвалата „Оса“. Николов еднакво добре се чувства и в ограничителните форми на класическия стих, и в подвеждащата често пъти свобода на свободния стих, но находките му в „Ленива лава“ заслужават специален анализ, който трябва да се случи след като вече изд. Факел извади на бял свят слънчевите петна на този слънчево-тъжен поет.
Убеден съм, че на фона на все по-честото честолюбиво самоописателство, тази сбирка ще накара мнозина от ценителите на поезията, да преподредят представите си за това изкуство. Защото Николов, без да престава да бъде българин по участ и бъдещност, отстранен от родното и природното като усет, се завръща с ново познание, с нова пластичност, с различни елементи на стихосложенията, които респектират с изящество и дълбочини…

През последните години негови поетични книги бяха издадени в САЩ и Австрия, самият той превежда английски и американски поети, за което стана и носител на наградата на СПБ за художествен превод. С нетърпение очаквам да видя реакцията на литературното ни съсловие към този тип мислене и писане, което ни е хем доста позната, хем достатъчно далечно като ехо от предишен живот.

Румен Леонидов

112 pages, Paperback

Published January 1, 2016

About the author

Любомир Гергов Николов е роден на 10 декември 1954 г. в в с. Киряево, Видинско. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил във в. „Литературен фронт”. Негови поетични книги са издадени в САЩ - „Езичник” и в Австрия - „На хвърлей е светът от оня свят”. Превежда английски и американски поети. Живее и работи в САЩ - кореспондент на Би Би Си и преподава поезия в американски училища. Книги: „Повикани от прилива” (1981), „Пътник” (1987), „Гарван” (1995), „Оса” (2005), “Ленива лава” (2016) . Член на СБП.

Reviews

[NeDa · Rating 5 out of 5]

Възвращенец

Тревата
е прескочила
оградата
и тича
срещу мен
да ме посрещне.

[Neva · Rating 3 out of 5]

Мъгла
Тече мъглата. Тече.
Местят се планините.
Къде отиваш, момче? –
камъните ме питат.

Камъните в пръстта.
В зидовете. В реката
Вдигнал яка, мълча.
И ме понася мъглата.

Грозд от лозата виси.
Дъвча зърно. Нагарча.
Круши за червея садих.
Лешници – за кълвача.

Дом
Хвърчи врабче със сламка лека
към стряхата. Гради гнездо.
Ще се напълни със врабчета
и глъчка неговия дом.

А ти превърташ ключ ръждясал.
Прекрачваш праг полуизгнил.
Два паяка вървят по масата.
Плъх дупка в пода е пробил.

Почти не спиш. Прелистваш книги.
Огън в огнището кладеш.
От чалгата ти се повдига.
Отровни вестници четеш.

Къде са твоите момчета?
Баща ти? Ти къде си, ти?
Цвърчи под стряхата врабчето.
То къщата ще наследи.

Възвращенец
Тревата
е прескочила
оградата
и тича срещу мен
да ме посрещне.

Трева
Ще се просна в тревата.
Ще притворя очи.
Скакалец
ще заскърца.
Бавен облак ще мине.
И ще слушам как все по-ниско
над мене бръмчи
Времето –
тази машина за минало.

Огънят
Гори и бавно ме изпепелява.
А щом се набушува и изтлее,
той въглен в пепелта ще ми остави
да я разровя и да го възпея.

Гнездото
Чешма
покапваше.
Показа се и слънцето.
Да имаше с кого да си говоря,
бих му казал всичко.
Гнездоо, да речем.
Открих го в пущинака, празно вече.
Птицата си бе усукала въженце от трева
и бе го вързала за стрък пелин.
Изскубах пожълтелия пелин
и тъй – завързано – внесох гнездото в стаята.
Не знам защо надничах в него час по час.
Сега разбирам: бих го гледал цял живо.
Бих го показвал всекиму.
Привързах се към празното гнездо.
А, и лозницата обрах, но не до шушка.
Оставих тук-таме по някой грозд.
Попари ги слана и станаха къде-къде по-сладки.
Орониш си зърно,
а то сладни в устата ти, топи се.
Оси и птици ли?
Не ме е страх от птици и оси.
От нищо и от никого не се страхувам вече.