Неназована балканска държава, в която всички говорят български и по български са готови да оцеляват, е управлявана от бивши контрабандисти на културни ценности, които издигат историята в култ, за да създадат у хората усещане за добруване и значимост. Сигурността и всенародното щастие са гарантирани от строго охранявана реална и виртуална граница, контролиран интернет и вездесъщите лозунги "Нашето минало е нашето бъдеще".
Мъглявото, но героично минало е основен инструмент, с който властта оправдава абсурдите на настоящето, липсата на бъдеще и притъпения до замръзване инстинкт за добро и зло. В Народната родина неудобните изчезват или попадат в някой рудник, за да копаят несъществуващо злато, а децата им са изпращани в "домове за спасени от родителска грижа".
Но в Народната родина има и хора, които отказват да вървят в строя. Това са героите на "Празната пещера". Те рискуват всекидневието си, кариерата си и дори живота си, за да открият истината такава, каквато е, извън фалшивите новини, медийната манипулация и промитите мозъци.
"Празната пещера" е роман за миналото и онези парчета от него, които героите опазват с цената на тежки компромиси. Това е роман за забравени престъпления, укрити буквари и семейни албуми с черно-бели снимки, запечатали хора, които никой вече не иска или не може да си спомни.
Но това е и роман за бъдещето. Писан преди появата на думи като „постистина“ и преди издигането на стени около държави и цивилизации да дойде на мода, той е книга за старите и нови ужаси на неототалитаризма и за крехкостта на човешките отношения в екстремни условия.
"Празната пещера" споделя част от темите и героите на първия роман на Димана Трънкова "Усмивката на Кучето", но е много повече от негово продължение. Той е самостоятелна, по оруелски мрачна и на моменти зловещо забавна история за едно бъдеще, което изглежда все по-близо.
Димана Трънкова е археолог по образование и журналист по призвание. Автор на статии за пътешествия, политика, история и археология на България. Съавтор на документалните книги “На изток от Константинопол/Пътешествия в непозната Турция” (2008), “A Guide to Jewish Bulgaria” (2011), “Пътеводител за османска България” (2011, 2012) и “Турците в България” (2012). Главен редактор на двуезичното списание за пътешествия “Highflights” и на списанието “Go Greece!”. Дългогодишен автор в англоезичното списание “Vagabond, Bulgaria's English Monthly”. “Усмивката на Кучето” е първият й роман.
Тя държавата може да е неназована, ама всички знаем, че това е дистопичното бъдеще, в което Македония ни презвема, нали?
В по-сериозен тон обаче, романът на Димана Трънкова е добър. Стилът на писателката е очевиден, солиден и приятен за четене. Сега, няма да съм честен, ако не кажа, че някои части от романа страдат. Главно ритъма на историята, има доста моменти, в които нищо не се случва, а цялата (аз си я наричам subplot) история на Мая е по-бавна от тази на Джон. Тук ще си позволя хем да похваля корицата, хем да я критикувам, защото това лице отдолу не пасва на детайлността в остатъка от изображението (но хей, не съм художествен критик, може и да не ме слушате тук). Също ми е странно описанието отзад, обикновено не ги чета тези работи, но това точно ми се стори доста недодялано, в смисъл, че историята можеше да се опише по-добре и с по-малко думи. Същото важи и за титлата, "Празната пещера" не ми звучи като най-пасващото име за тази история. Та, историята, Джон е главният герой в романа и неговата цел да прибере дъщеря си от тази държава е главният конфликт. За мен нямаше много значение обстановката, не ми се стори толкова дистопична, със сигурност можеше да се направят повече неща, за да се покаже модерната тоталитарност, но можеше да се направят и по-малко, защото не обстановката е важна (поне за мен), важен е пътят, който Джон изминава, и как той го променя като герой. След над 400 страници финалът е неочакван, но и в същия момент познат, което не е критицизъм към сюжета, но пък и няма как да не кажа, че можеше същото нещо да се разкаже с по-малко думи, подход, който може би щеше да оправи големите сънливи моменти, които сюжета създава, когато просто отказва да се движи.
Друг плюс за този роман е самото му съществуване във формата, в която съществува. Нека обясня по-подробно, Димана Трънкова пише модерна българска белетристика, която засяга познати теми, но с финес, който много други нашенски писатели нямат. Натуралистичните автори много могат да научат от любовните сцени, които Трънкова пише. Свеж дъх от въздух е, когато мога да изключа частта от мозъка ми, която следи за глупости, знаейки че авторката няма изведнъж да ми издърпа килима изпод краката. Смело мога да кажа, че усетих този роман като български съдейки по идеи и качество, а не по просташки изблици. Нещо, което ми се ще да се случва по-често
В заключение, "Празната пещера" ми хареса. Димана Трънкова ще остане в паметта ми като една добра българска писателка, вижда се ясно в думите ѝ, че жената знае какво прави, когато пише. Има ли сцени, които ми се сториха ненужни? Да, но в същия момент мога да кажа, че цената на тази книга (цели 20 лева) ми се стори доста над нормата за толкова големи романи (а да не говорим как нормата в България е над нормата), но няма да издребнявам за такива неща, можеше да е много по-лошо, но отдалеч се вижда, че към тази книга е подходено професионално, както си му е и редът.
"Празната пещера" е една красива и трогателна история за един баща, целящ да спаси дъщеря си от институциите на една тоталитарна държава. Стига стилът да е добър, а тук той е такъв, една такава история е безвременна.
Книгата е прекрасна , заслужава си четенето. Грабва те така , че не те пуска да я оставиш до края без да разбереш какво ще се случи по-нататък. Жалко ,че нямам дар слово да опиша колко много ме грабна тази книга :)
Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните“ народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера“ („Жанет 45“, 2016).
„Нашето минало е нашето бъдеще“ – фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици“, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен“ път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „има ред“ и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „Дом на щастието“. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашето минало е нашето бъдеще“ – археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа – пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат – смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.
В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици“ още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията“ и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие – нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая – дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт – след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.
„Празната пещера“ на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ.
Това е първата книга от този препоръчителен списък с най-добрите книги на 2017, която си купих и ако не бе той най-вероятно щях да пропусна https://uchiteli.bg/interesting/koi-s... . Книгата е много интересна!
Изключителен съвременен български роман! Напрегнат сюжет, в който границата между реалност и фикция е плашещо размита, пълнокръвни и интригуващи герои, и не на последно място, стегнат и изчистен стил, който значително се отличава от останалото българско писане в последните години. Какво повече може да иска човек от една наистина добра книга?
Прочетох „Празната пещера”. Би било недостатъчно, ако кажа, че книгата е добра. Елегантният стил е безспорен; лесно се разпознава зад думите „перото” на интелигентен човек, който не спира да си задава въпроси за близкото минало и онази неотдавна отминала реалност, която Оруел би нарекъл the place where there is no darkness, а аз бих допълнила и където с ъ м н е н и е не съществува. Книгата разказва за една несъществуваща държава от бъдещето, управлявана с диктатура – насилие, идеология; чрез пренаписване на историята моделира мисленето; жестокостта е ежедневие - обезличаване на личността. Държавата живее в сигурност и Вярва в светлото настояще, което гарантира устойчивото бъдеще и манипулираното развитие. В това се състои и най-голямото достойнство на тази книга - не изненадващо нов сюжет, а чрез фикцията за една илюзорна държава, положена в неопределена действителност, много добре е описано времето на комунизма с всички ужасяващи детайли, които ни карат да се запитаме (припомним?), усещайки ледената тръпка в стомаха: наистина ли е имало такова време? Действието е предадено с много добър ритъм. Разказът има пулсация. И докато първите две части преминават плавно и настройват читателя за по-оптимистичен край или малко надежда за изход на симпатичните герои, то останалото смазва и хваща за гърлото, точно като описаната държавна система. Последните страници се четата най-трудно, защото звучат много „наистина”. В този разказ няма какво да се допълни или напише отново. Остава само съжалението и горчивината, че за много хора тази история би могла да звучи биографично.