Напредъкът на медицината позволява днес да се спасява живота на тежко недоносени бебета, които до вчера са били обречени на смърт. Какво знаем за тях обаче? За техните умения и възможности? За тяхната чувствителност? За изграждането на тяхната субектност? За връзките, които те създават със своите родители и медицинския екип? За тяхното бъдеще?
Катрин Вание ни предлага своя отговор, както на тези, така и на други въпроси, показва ни значението на думите още от първите мигове на живота и утвърждава мястото на психоаналитика до тези, нетърпеливи да влязат в живота бебета.
Катрин Вание е доктор по психология, психоаналитик, член на френската психоаналитична асоциация Еспас аналитик и асоцииран изследовател към Центъра за изследвания Психоанализа, Медицина и Общество в Университета Париж-Дидро. Тя е ученичка и последователка на едни от най-големите имена във френската психоанализа Франсоаз Долто и Мод Манони.
Подходих към тази книга с известна доза вълнение — напълно очаквано (вероятно) и погрешно ми се щеше да вярвам, че по изключително лесен път ще достигна до ценна информация, която да мога да обвържа дори със самата себе си. Уви, не беше толкова просто. Но все пак си струваше.
„Да се родиш недоносен“ според мен не представлява сух наръчник, а пазач на съкровени истории, преплитащи се по идеален начин с конкретна теория, с конкретно зададени идеи, които могат да ни помогнат в интерпретацията на случващото се, когато медицината не е достатъчно звено, на което да се облегнем. Необясними феномени, съпътстващи недоносеното дете, биват разгледани през призмата на семейните „означаващи“, на словото, което придава съществуване, на „паметта на забравеното“; на всичко онова, което знаем, но на което съзнателно не бихме могли да се доверим (тъй като връзката с него е прекъсната).
Със сигурност повечето от разказаното в съответната книга ми изглежда някак все още неприложимо, когато става дума за България и българските лечебни заведения. Симбиозата, която се осъществява между всички участващи в един екип, грижещ се за новородено, се оказва от ключово значение както за детето, така и за семейството му; местата на клиничния психолог, на психоаналитика (или цялостно на психотерапевта от друг регистър) и на психиатъра тук кьм днешна дата ми се струват или пасивно заети, или несъществуващи. Основна грижа е да се обърне внимание единствено на органичното, но не се подхожда с нужното уважение и към психичното, което започва да се (до)изгражда; децата сякаш порастват, носейки в себе си невидимата връзка с апарата, със самотата, с липсата на първоначален социален контакт, с изолацията за „свое добро“. Малцина от тях имат шанса да адресират какво им се случва в настоящето и какво се е случило в миналото. А връзката между двете понякога би могла да бъде шокираща.
Съдържанието заслужава най-висока оценка, но има нещо в редакцията (включително правописът) и/или в превода, заради което давам тази оценка. Човешкото отношение на авторката, човешкият и емпатичен подход и това че теоретичната информация е подкрепена с примери от практическия опит на авторката, прави книгата особено ценна, освен за родители, така и за специалисти, работещи с недоносени деца. Може би за хора, които като мен не са запознати в детайли с психоанализата и трудовете на Фройд, би била трудна за четене и разбиране (както беше за мен).