What do you think?
Rate this book
Когато бях армейски генерал
Тук си признавам: армейски генерал не съм бил. В казармената йерархия тръгнах като школник и се издигнах до “фазан”. Във войнишката си раница изобщо не носех маршалски жезъл, а само чифт бельо за смяна. Също и голямата досада, че ми губят времето в една безсмислена, дълга и смешна (понякога страшна) игра на войници.
Бих нарекъл тази книга “В търсене на изгубеното време”, ако нямаше вече такова заглавие от много по-голям писател.
Изгубено време, защото против волята си бях принуден да профукам в униформа две години и три месеца от моя живот, който, както изглежда, ще е единствен – друг засега не се предвижда. Две години и три месеца, отишли на вятъра в социалистическата казарма – кой ще ми ги върне? Няма реституция за насилствено отнетите под пагон години.
Една от най-важните промени в живота ни, наред със свободата да пишем, каквото искаме и възможността да пътуваме, където поискаме, е отпадането на задължителната казарма.
А днес все по-често се чуват гласове за връщането й. Освен политиците, “професионални патриоти”, и млади хора - момчета, пък и момичета, пишат по форумите, че искат задължителна военна служба. На такива бих казал задължително да прочетат книгата за добрия войник Швейк, моя най-верен боен другар в казармата и в живота.
А четенето на “Когато бях армейски генерал” не е задължително. Ама може да е полезно, особено за онези, които не са марширували под знамето на социализма, но искат да научат за това.
Бих нарекъл тази книга “В търсене на изгубеното време”, ако нямаше вече такова заглавие от много по-голям писател.
Изгубено време, защото против волята си бях принуден да профукам в униформа две години и три месеца от моя живот, който, както изглежда, ще е единствен – друг засега не се предвижда. Две години и три месеца, отишли на вятъра в социалистическата казарма – кой ще ми ги върне? Няма реституция за насилствено отнетите под пагон години.
Една от най-важните промени в живота ни, наред със свободата да пишем, каквото искаме и възможността да пътуваме, където поискаме, е отпадането на задължителната казарма.
А днес все по-често се чуват гласове за връщането й. Освен политиците, “професионални патриоти”, и млади хора - момчета, пък и момичета, пишат по форумите, че искат задължителна военна служба. На такива бих казал задължително да прочетат книгата за добрия войник Швейк, моя най-верен боен другар в казармата и в живота.
А четенето на “Когато бях армейски генерал” не е задължително. Ама може да е полезно, особено за онези, които не са марширували под знамето на социализма, но искат да научат за това.
184 pages, Paperback
First published February 1, 2017
2 people are currently reading
47 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 18 of 18 reviews
March 16, 2017
Истински мъж не е онзи, който носи калашник и е готов да убива заради нечия чужда команда.
Истинският мъж е човекът със собствено мнение. Личността, която мисли с главата си, вместо да козирува на идиотски заповеди.
Евала, че се намери още един свестен български писател, който да може да пише дохувито без просташки истории и същевременно да говори за нещата, за които трябва да се говори. Михаил Вешим принася елемента от писането, който просто липсва при другите бълграски писатели, а имено усета за ерудирана личност и финес на изказа. "Когато бях армейски генерал" не е роман от любимата ми жанрова форма, не е и жанр, който харесвам особено много, но въпреки това имаше неща в книгата, с които се съгласих, и неща, на които се смях от сърце, а точно това трябва да присъства във всяка хумористична книга за живота. Отново - евала, не е обречена българската литература.
Истинският мъж е човекът със собствено мнение. Личността, която мисли с главата си, вместо да козирува на идиотски заповеди.
Евала, че се намери още един свестен български писател, който да може да пише дохувито без просташки истории и същевременно да говори за нещата, за които трябва да се говори. Михаил Вешим принася елемента от писането, който просто липсва при другите бълграски писатели, а имено усета за ерудирана личност и финес на изказа. "Когато бях армейски генерал" не е роман от любимата ми жанрова форма, не е и жанр, който харесвам особено много, но въпреки това имаше неща в книгата, с които се съгласих, и неща, на които се смях от сърце, а точно това трябва да присъства във всяка хумористична книга за живота. Отново - евала, не е обречена българската литература.
February 14, 2017
След 50 или 100 години, любопитен читател ще разгърне литературата на тема казармата от 80-те и 90-те години на 20 век, и ще остане с едно съвсем погрешно впечатление. Всички книги за казармата ги пишат журналисти, а журналистите хич не са видели зор. Нямали са служба. Служих с двама юнаци като Мишев, бяха от най-привилегированите в ротата и заминаха директно към Народна Армия в София. Те също разнасяха навсякъде Швейк и Параграф 22.
Веднъж се скарах с един сънародник в спалното помещение и тамън да се сбием, и двамата видяхме до нас журналист с тефтер и записва реплики за бъдещата си книга. Млъкнахме и всеки се завря в ъгъла си. Точно този журналист книга не издаде, но другия издаде. Не е лоша, но тази на Вешим е по-добра.
Върна ме 16 години назад във времето, все едно беше вчера. Някак по същество.
Веднъж се скарах с един сънародник в спалното помещение и тамън да се сбием, и двамата видяхме до нас журналист с тефтер и записва реплики за бъдещата си книга. Млъкнахме и всеки се завря в ъгъла си. Точно този журналист книга не издаде, но другия издаде. Не е лоша, но тази на Вешим е по-добра.
Върна ме 16 години назад във времето, все едно беше вчера. Някак по същество.
November 25, 2018
Една великолепна книга, която би следвало д абъде задължително четиво за всеки съвременен българин. Само в няколко десетки страници, ВешиМ (а не ВешиН), казва за социалиЗЪМА всичко, което трябва да се знае!
November 18, 2020
Когато бях армейски генерал разказва за прекараната военна служба на автора. Поради травма на крака, той успява да влезе в казармата едва след като вече е завършил висшист, при това журналист! Книжката се чете страшно бързо и разкрива както поредица от забавни ситуации и несгоди, с които се среща той като войник, така и много не нелепиците, с които е трябвало да се съобразява не само той, но и всички ние като народ в един дълъг период от новата ни история. Кара те както да се смееш, така и да се чудиш и маеш на някои неща, които до преди 30 години са се приемали за статукво. В заключение ще цитирам и авторът " Пази Боже от мъже, ненаиграли се като деца, тия най-често палят войните - и локалните и международните. "
September 25, 2022
Чета разни коментари за една или друга хумористична книга, която и аз съм чел, и се учудвам, когато някой напише, че бил се смял с глас. Казвам си: „Е, хайде стига де! Смял се бил с глас. Да не сме в пубертета. Я малко по-сериозно! Забавна – да, но чак пък да се смееш с глас.“ Хубаво, обаче отварям „Когато бях армейски генерал“ на Вешим и обвинителят се превръща в обвиняем. Не искам да го правя, но то е по-силно от мен. Чувам се да се смея с глас и макар да ми е изключително странно това ми поведение, просто не мога да упражня контрол върху себе си. Е, не ми потичат сълзи, но самият факт, че на тези години една книга е в състояние да ме накара да се смея с глас, си е повод за размисъл. Дали пък вече не съм достигнал онази граница, от чието преминаване нататък мъжете започват да се вдетиняват, губейки предишната си здравословна коравост и сериозност? А може би просто книгата наистина е изключително смешна и читателят няма шанс да не се захили тук и там. Бил съм в казармата и авторът говори за неща, за които и аз имам представа от първо лице единствено число. Прави ми впечатление и че повечето коментиращи тук са мъже. Някои отслужили, други – не. Май Вешим ще се окаже прав, че е трудно да намериш съпруга, ако я търсиш по критерия да е прочела „Приключенията на добрия войник Швейк“, че и да ѝ е харесала. Книгата на Вешим е не само изключително забавна. За мен тя е напълно достойно българско продължение на „Швейк“, още повече с чудесните илюстрации на Дамян Дамянов, които също така като че ли се опитват да уподобят онези в знаменития роман на Хашек. Да, паралелите, които Вешим хвърля към „Швейк“ са кажи-речи на всяка страница, но лично мен това не ме дразни ни най-малко. Да не говорим, че самият Вешим наистина прилича и физически на героя на Хашек. Като добавим към това и неподражаемия му хумористичен натюрел, получаваме един напълно естествен, органичен образ, който е смешен с това, че не изглежда създаден, нагласен, а точно обратното – сякаш сме го взели от живия живот и единствената ни задача е била да го опишем с думи възможно най-правдиво. Учудва ни как е възможно сред нас да има такива хора, които са сякаш излезли от страниците на роман. Хора-карикатури, но в добрия смисъл на думата. Е, има ги. Чешити, зевзеци, достатъчно сериозни, че да оцелеят в този вълчи свят, но и достатъчно извисени, че да му се надсмеят, както само те умеят да го правят. Ако съм знаел, че Вешим е толкова забавен, отдавна да съм посегнал към книгите му. Е, вече ще знам.
Разбира се, не всичко в книгата е смешно. Има и неща, които авторът държи да каже сериозно. Посланието е ясно. Казармата може и да ни е оставила само весели случки, да сме забравили всичко лошо, което сме били принудени да изтърпим, но тя беше и си остава един абсурд, който е в състояние да промени напълно живота на човек. Някого да направи по-сериозен и отговорен, да го кали и да му даде посока в живота, да го направи „мъж“, както обичаме да казваме, а друг – да го прекърши, в случай че лошото е било твърде много, за да бъде понесено. Вешим може и да не е видял служба, както казват някои по-прецакани, но ние всъщност не знаем как е било в действителност. Според мен не е трудно да се прецени, че авторът избира да ни разкаже предимно за веселите епизоди от престоя си в казармата, без да ни досажда с моментите, в които е изпитвал съвсем различна палитра от чувства. Е, не е бил обект на най-тежките извращения, за които всички сме слушали, а някои са изпитали и на собствен гръб. В противен случаи може би щеше да е неспособен да напише и един ред по тази тема. Такива спомени са травматични и остават заключени до живот между стените на собственото ни съзнание. Но пък и никой като че ли не иска да слуша за тях, освен под формата на чиста фактология. Би се получила книга на ужасите, която аз лично едва ли бих отворил да чета. В крайна сметка, като теглиш чертата отдолу, животът би трябвало да е едно красиво и смислено преживяване. Поне така е за преобладаващата част от онези, които носят етикета „нормални“. Всички се стремим към това. Животът ни да е имал някакъв смисъл. През трудностите да сме излезли облагородени и повече „хора“, отколкото сме били преди тях. Може би ролята на казармата беше точно това. Може би без нея мъжът наистина не би имал база за сравнение, не би познал жилото, което да му позволи след това да се радва така екзистенциално на меда. И може би за всеки автор от мъжки пол би било полезно едно такова житейско преживяване, което да го потопи в истинския живот, да му покаже измеренията на живота. Едно е да си чел и слушал за него, друго е да си го преживял лично. Затова и Вешим не е съвсем прав, казвайки че казармата е напълно изгубено време. Може би, ако не беше тя, и той самият не би бил онова, в което се е превърнал по-късно. Дали се е замислял върху това? Не знам. Аз го правя всеки път, когато обръщам поглед назад към собственото си минало. За мен доказателството е в онзи прелюбопитен момент, който Вешим описва с видния социолог-милионер Сънчо Койчев (запазвам инверсията в интерес на военната тайна, както го е направил и авторът). По логиката на Вешим човек трябва да стори всичко по силите си, че казармата, ако е възможно, да му се размине. Е, Сънчо се е погрижил да направи именно това. Или по-скоро именитият му родител, дал на българските деца хиляди незабравими стран��ци. Пуснал е някоя и друга дебела връзка, както се казва. Но горчилката в душата остава. Едно е да служиш две години и три месеца, а съвсем друго да те обявят за негоден след някакви си 40 дни. Връщаш се в цивилизацията и вземаш живота си в ръце. Един става милионер, друг е обречен да пише до живот на бюрцето до семейното легло, учейки се да се абстрахира от ежедневните шумове, създавани от домашни и съседи. Не че казармата е единственият фактор за бъдещо развитие, но двете години време са си две години време. Ако човек не ги проспи, а действа, би могъл да стигне далеч. Къде е тогава справедливостта? Влизаме вътре заедно, но след клетвата ти напускаш бойното поле като последен страхливец, а аз оставам да се мъча до края на „вафления път“. Справедливостта за мен е именно в онази странна, малко или повече мазохистична гордост, с която човек може един ден да каже сам на себе си: „Аз бях там. Преживях всичко. Видях го и го изпитах на гърба си. Устоях и оцелях.“ Тази екзистенциална гордост никой не е в състояние да ти отнеме.
Разбира се, не всичко в книгата е смешно. Има и неща, които авторът държи да каже сериозно. Посланието е ясно. Казармата може и да ни е оставила само весели случки, да сме забравили всичко лошо, което сме били принудени да изтърпим, но тя беше и си остава един абсурд, който е в състояние да промени напълно живота на човек. Някого да направи по-сериозен и отговорен, да го кали и да му даде посока в живота, да го направи „мъж“, както обичаме да казваме, а друг – да го прекърши, в случай че лошото е било твърде много, за да бъде понесено. Вешим може и да не е видял служба, както казват някои по-прецакани, но ние всъщност не знаем как е било в действителност. Според мен не е трудно да се прецени, че авторът избира да ни разкаже предимно за веселите епизоди от престоя си в казармата, без да ни досажда с моментите, в които е изпитвал съвсем различна палитра от чувства. Е, не е бил обект на най-тежките извращения, за които всички сме слушали, а някои са изпитали и на собствен гръб. В противен случаи може би щеше да е неспособен да напише и един ред по тази тема. Такива спомени са травматични и остават заключени до живот между стените на собственото ни съзнание. Но пък и никой като че ли не иска да слуша за тях, освен под формата на чиста фактология. Би се получила книга на ужасите, която аз лично едва ли бих отворил да чета. В крайна сметка, като теглиш чертата отдолу, животът би трябвало да е едно красиво и смислено преживяване. Поне така е за преобладаващата част от онези, които носят етикета „нормални“. Всички се стремим към това. Животът ни да е имал някакъв смисъл. През трудностите да сме излезли облагородени и повече „хора“, отколкото сме били преди тях. Може би ролята на казармата беше точно това. Може би без нея мъжът наистина не би имал база за сравнение, не би познал жилото, което да му позволи след това да се радва така екзистенциално на меда. И може би за всеки автор от мъжки пол би било полезно едно такова житейско преживяване, което да го потопи в истинския живот, да му покаже измеренията на живота. Едно е да си чел и слушал за него, друго е да си го преживял лично. Затова и Вешим не е съвсем прав, казвайки че казармата е напълно изгубено време. Може би, ако не беше тя, и той самият не би бил онова, в което се е превърнал по-късно. Дали се е замислял върху това? Не знам. Аз го правя всеки път, когато обръщам поглед назад към собственото си минало. За мен доказателството е в онзи прелюбопитен момент, който Вешим описва с видния социолог-милионер Сънчо Койчев (запазвам инверсията в интерес на военната тайна, както го е направил и авторът). По логиката на Вешим човек трябва да стори всичко по силите си, че казармата, ако е възможно, да му се размине. Е, Сънчо се е погрижил да направи именно това. Или по-скоро именитият му родител, дал на българските деца хиляди незабравими стран��ци. Пуснал е някоя и друга дебела връзка, както се казва. Но горчилката в душата остава. Едно е да служиш две години и три месеца, а съвсем друго да те обявят за негоден след някакви си 40 дни. Връщаш се в цивилизацията и вземаш живота си в ръце. Един става милионер, друг е обречен да пише до живот на бюрцето до семейното легло, учейки се да се абстрахира от ежедневните шумове, създавани от домашни и съседи. Не че казармата е единственият фактор за бъдещо развитие, но двете години време са си две години време. Ако човек не ги проспи, а действа, би могъл да стигне далеч. Къде е тогава справедливостта? Влизаме вътре заедно, но след клетвата ти напускаш бойното поле като последен страхливец, а аз оставам да се мъча до края на „вафления път“. Справедливостта за мен е именно в онази странна, малко или повече мазохистична гордост, с която човек може един ден да каже сам на себе си: „Аз бях там. Преживях всичко. Видях го и го изпитах на гърба си. Устоях и оцелях.“ Тази екзистенциална гордост никой не е в състояние да ти отнеме.
April 12, 2018
"...мила, не в казармата се става мъж!
Истински мъж не е онзи, който носи калашник и е готов да убива заради нечия чужда команда.
Истинският мъж е човекът със собствено мнение. Личността, която мисли с главата си, вместо да козирува на идиотски заповеди.
Не личности възпитава казармата, а нули, които лесно се редят във военни редици и още по-лесно се пращат за унищожение."
Истински мъж не е онзи, който носи калашник и е готов да убива заради нечия чужда команда.
Истинският мъж е човекът със собствено мнение. Личността, която мисли с главата си, вместо да козирува на идиотски заповеди.
Не личности възпитава казармата, а нули, които лесно се редят във военни редици и още по-лесно се пращат за унищожение."
December 25, 2019
Една рядко добра книга от любим мой автор. Този романа кара не само да се смееш, но и да се замислиш върху много неща, като започнеш с военните порядки и стигнеш до начина на мислене на хората.
Странно е да видиш как някои неща не се променят и как безумията оцеляват през времето, поколенията и политическите строеве. Вешим казва много истински неща по неговия, хумористично-сериозен начин.
И, да, не съм чел "Храбрия войник Швейк", пропуск, който трябва да поправя в най-кратък срок. Е, вярно, бях го започнал, ама така и не го довърших.
Странно е да видиш как някои неща не се променят и как безумията оцеляват през времето, поколенията и политическите строеве. Вешим казва много истински неща по неговия, хумористично-сериозен начин.
И, да, не съм чел "Храбрия войник Швейк", пропуск, който трябва да поправя в най-кратък срок. Е, вярно, бях го започнал, ама така и не го довърших.
February 15, 2019
Много добра книга - разкриваща безсмислието на казармата и българската народна армия. По-добро описание не мога да намеря от епилога на самата книга. Който е слушал достатъчно разкази за изгубените 2 години от живота може и да няма нужда да я чете. Който обаче си мисли, че има смисъл от казарма да прочете книгата. Там не знам някой да е станал мъж. Дори точно обратното - станали са безлични и скатавки.
April 13, 2020
Четивото е забавно, но абсолютизацията, налагането на собствените преживявания в соц казармата като рамка и съдържание на казармата въобще, изграждането на политически контрааргументи от което срещу някакъв вид казарма и заклеймяването на патриотични хора у нас въз основа на тия лични преживявания... намирам това за ненужно, за силно отблъскващо, даже противно. Без изброеното бих дал 4/5, заради тях - 2/5.
October 1, 2020
За тези, които са били в казармата през 80-те години, тази книга е като потъване в спомените. На моменти имах чувството, че Михаил Вешим описва моите казармени преживявания.
Духът на соц казармата е предаден много добре, въпреки че на някои места авторът прекалено задълбава в пресъздаване на идиотщината и глупостта, характерна за социализма и неговата военщина...
... но защо пък само за социализма? Същите идиотщини ги имаме и сега, само са оцветени по друг начин.
Духът на соц казармата е предаден много добре, въпреки че на някои места авторът прекалено задълбава в пресъздаване на идиотщината и глупостта, характерна за социализма и неговата военщина...
... но защо пък само за социализма? Същите идиотщини ги имаме и сега, само са оцветени по друг начин.
March 20, 2020
Ах, една чудесна развлекателна книга пълна с добри истории.
Михаил Вешим разказва все едно е главен редактор във весник "Стършел" - има хумор, има идея, има (не)скрита поука тук-там.
Търсих доста време някаква подобна книжка, която да е развлекателна и лека и съм доволен. Ще прочета и останалите му.
Михаил Вешим разказва все едно е главен редактор във весник "Стършел" - има хумор, има идея, има (не)скрита поука тук-там.
Търсих доста време някаква подобна книжка, която да е развлекателна и лека и съм доволен. Ще прочета и останалите му.
July 4, 2020
Спомени за войнишкия живот и абсурдите там, с откровени и съвсем открити намигвания към Швейк. Като цяло само затвърждава мнението ми колко абсурдна и излишна е била соц казармата, а също и радостта, че я избегнах.
August 4, 2020
Хубаво описание на идиотщината на социалистическия строй с военщината му.
January 29, 2023
Както се очаква от Мишо Вешим, приятна, забавна и лесно за четене книга.
March 4, 2024
Ще ми се повече 20-30 годишни соцносталцици да прочетат тази книга.
August 15, 2025
Колкото и да са интересни историите, пак си остават интересни да ги прочетеш по един път. Продължавам да не разбирам защо авторът повтаря истории от други книги, като слага само щипка нови?!
November 28, 2019
Михаил Вершим, сътрудник на в.Стършел, се опитва да показва абсурдността на армията и казармата в стил Швейк (който споменава едва ли не на всяка страница). Книгата е кратичка и не съдържа нищо друго, освен описание как е изкарал казармата авторът, подкрепено с плоски майтапчета.
Задължителната казарма и въоръжените сили като цяло определено имат своята голяма и преголяма доза абсурд, само че първо си има причини нещата там да стоят по този начин и второ отдавна ми е писнало от пикльовци като автора, които мастурбират на мисълта колко са умни, остроумни и над нещата.
Задължителната казарма и въоръжените сили като цяло определено имат своята голяма и преголяма доза абсурд, само че първо си има причини нещата там да стоят по този начин и второ отдавна ми е писнало от пикльовци като автора, които мастурбират на мисълта колко са умни, остроумни и над нещата.
July 7, 2025
По-скоро хумор, насочен към хората преживевли родната казарма. Като представител на по-младото поколение, което не е стъпвало там - на моменти не разбирах някои от шегите. Все пак, като фен на Михаил Вешим - препоръчвам. Единствената причина, да дам 4 звезди е липсата на казарма при мен...
Displaying 1 - 18 of 18 reviews