Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен”. От разказа на Димитър Дишев „Върви, Българино!”
Сборникът „Искам да бъда свободен” е събрал 16 истории и множество най-различни гледни точки за живота и делото на Васил Левски. Някои го смятат за светец и за българския Боливар, според други е бунтовник и бабаит, според трети може да се окаже дори предател, а четвърти се опитват да използват делото му за лични политически цели. Сред героите в „Искам да бъда свободен” са Найден Геров, поп Кръстьо, противоречивият османски и български политик Иванчо Хаджипенчович, както и майката на Левски и неговата сестра Яна. Техните разкази, събрани заедно, изграждат един цялостен и завършен образ на човека Васил Иванов Кунчев.
В разказите на Димитър Дишев Левски не е онзи светец, когото познаваме от превърналите се едва ли не в икони портрети по стените. Той не е идеализираният образ на бореца за свобода, не е еднопластов митичен герой. В тези разкази Дякона е човек от плът и кръв – един човек, който иска да бъде свободен. Той е показан със своите недостатъци, колебания, с престъпленията, в които е обвиняван, и с грешките, които според някои е допуснал.
Чудесен сборник с разкази за Васил Левски! В 16-те истории ставаме свидетели на различни гледни точки към живота и делата на Апостола, а неговият образ не е просто митологизиран, а и човешки... Ако днешните „патриоти“ наистина взимаха пример от Левски, вместо единствено да използват името му за лична изгода, България сигурно щеше да е много по-хубаво място… Авторът дълги години е изследвал живота на Левски – определено си заслужава четенето!
Книгата е интересна, просто това е книга за нашия национален герой и тя разказва на читателя за него. Това е книга, в която се преплитат различни гледни точки, книга, в която можете да намерите истинско удоволствие, особено ако сте фен на историята.
Дълго време обмислях, дали да пиша за тази книга или не. Чувствам се твърде малка и незначителна, за да си позволя да изказвам мнение, когато в заглавието стои името на Дякона. Но ми се иска да си напомняме от време на време един друг за него. Не съдете строго. Далеч съм от идеята това да бъде ревю. Просто споделяне на мисли и чувства.
"Искам да бъда свободен" е сборник с разкази, макар че не знам доколко отделните епизоди могат да бъдат точно наречени разкази. Всеки един от тях споделя спомени, чувства и размисли на хора, били в обкръжението на Левски в един или друг момент от живота и борбата му. Български дейци споделят своите спомени за Левски, разказват за идеологическия сблъсък помежду им. Турци разказват за срещите си с Дякона, за начина по който го възприемат, по който го разбират, по който го подреждат в своята собствена вселена от чувства и мисли. Сестра му Яна си спомня будните и живи очи на момчето Васил и как този силен поглед е израстнал и се е запазил в него до края. Майка му изпраща своите чувства към него, надявайки се да достигнат до нейния син, който седи на студената пейка в килията. Нейният повик е отправен колкото към него, толкова и към вселената. Отпраща въпроси в пространството. Като всяка майка в даден момент от живота си се пита, дали е постъпила правилно, дали ще може да продължи да живее с решенията, които е взела.
Димитър Дишев е избрал богато многообразие от хора, които са се докоснали до аурата на Дякона, за да излеят душата си на празните страници на тази книга. Има толкова много теории и спекулации около живота и смъртта на Левски, че е трудно за един неисторик като мен да подреди правилно пъзела и да подкрепи аргументирано теза. Като че ли донякъде и заради това Димитър Дишев е избрал да поднесе на своите читатели изследванията си по този начин. Целта на тази книга не е да развенчава митове и легенди, нито да създава такива, а да запали искрата. Същата онази искра, която Левски е обикалял по градове и села, за да пали. Тя е всичко, което имаме като българи - тя е надежда, гордост и чест. Тя е онова пламъче, което различава роба от свободния човек. Пламъче, което с годините гасне бавно у нас. Около 19-ти феруари и 3-ти март подклаждаме леко жаравата и после продължаваме да зариваме въгленчетата дълбоко в съзнанието си заплетени в злободневните си задачи.
Димитър Дишев не разказва просто истории с тази книга, той гради у нас усещането за Апостола, загребва с шепи от неговия чар и стабилност и ни храни с него, за да узреем за истината, за да помним.
Вярвам, че такива книги трябва да се пишат, за да помним не толкова историята, смъртта и фактите. Тези книги трябва да стигат до хората, за да помним човечността, същината на живота. Това обичам в тази книга. Тя не създава изкуствен ореол около личността на Апостола, не го възвисява уклончиво на желанията. Сред тези страници ще откриете един крайно човечен Левски с всичките му постижения, битки, недостатъци и слабости. Не случайно Димитър Дишев акцентира на няколко пъти върху убийството по времето на обира. Той не се свени да изкара пред очите на всички едно от делата, заради което мнозина осъждат Дякона и тогава, и сега. За да го видим такъв какъвто е - упорит и непреклонен. Думите му, че борбата може да изиска да умрат и невинни от нашите ръце, може и да са жестоки, но са истина - гола и грозна, но истина. Трудно ми е да побера всичката тая целеустременост и отдаденост в очертанията на сините му очи, сякаш в себе си носи напрежението и заряда на слънцето, готов всеки миг да избухне и все пак толкова спокоен и уверен, повличащ за каузата си хора отвсякъде. Отдаден до себеотрицание, готов да каже дори "Турчин ще стана, само да работя за делото на България." (простете ми, ако цитатът не е точен).
Иска ми се да пазим този огън в сърцата си, иска ми да се вглеждаме от време на време в себе си, в другите и да търсим тази искра, да я пазим и поклаждаме, да бъдем единни. Затова вярвам, че книги като тази трябва да бъдат публикувани, трябва да бъдат четени и споделяни.
"Двамата с Любен сме жертвите в тази история" - мислеше поп Кръстьо и се питаше: "Защо точно ние?". Защо Бог не спаси от хули и от преждевременна смърт двамата българи, които бяха минали през идеята за освобождението чрез бунт, а после я бяха надраснали и се бяха отказали от нея. Нима Бог мислеше, че са сбъркали?"
Понякога ми се иска Васил Левски да беше литературен образ, тъй като скрупулите на един такъв биха били много по-интересни (и лесни) за разнищване от тези на една историческа личност, особено тази на Апостола. Може би това, което имам предвид е, че ми се искаше реакциите по тази тема да не бяха толкова първични, колкото обикновено са. Българите като народ обичаме Левски, това си е факт, но е важно да се поставя едно определено разстояние между личностите, които изучаваме от историята. И тук книгата на Димитър Дишев и писанията на много други историци и журналисти помагат. Левски не е убивал българин. Стойчо е единственият. (https://www.24chasa.bg/Article/1700388)
Разказът наименуван "Двамата с Любен" ми подейства по неочакван начин. Доверявам се на Димитър Дишев и неговата експертиза по темата, между другото, не съм историк и не мисля, че някога ще мога да се нарека такъв. Но дори и да не бяха верни фактите, посланието и усещането щеше да е същото от образна гледна точка. Левски е една невероятно интересна, но в същия момент парадоксална личност. Наричан Дякона и Апостола, на него се присвоява една свещеност, която не може да съществува съвместно с действията му. Левски не е светец, Левски е революционер, и точно затова се пораждат тези спорове с Любен Каравелов и поп Кръстьо. Васил Левски е смятан за светец от българите, но в същия момент е убивал, и нищо от негова страна не може да промени този факт. Левски признава греха си, но това не пречи на Делото в неговите очи, а и в главата също се споменават лъжите, които се казват на въстаниците, за да се вдигне моралът им. Поп Кръстьо и Любен Каравелов са имали своите причини за действията си, особено поп Кръстьо като свещеник, но аз няма да седя тук и да си представям как бих реагирал на ситуация от XIX век, не искам да заемам лагери по тема правотата на Делото, пък и да заема няма да има значение. Важното е да има и такива писания, важното е върху нашите най-скъпи личности да свети чиста светлина. Защото човечността на Левски не го прави по-нисш, напротив, приближава го до нас самите, а, по моето скромно мнение, тази дистанция, която се създава между обикновения българин и Апостола чрез всичките тези първични реакции и безсмислени защитавания на светия му образ, не трябва да продължава. Васил Левски е българин, българин е като мен и теб, българин е като всички нас, българин с възможността да върши свети дела и възможността да върши грехове. Точно тази истина прави тази книга великолепна и мисля, че точно това трябва да бъде изведено от нея като читател.
П.П. Стискам палци тази история за дънковите якета да е истинска, защото като цяло не намирам информация в интернет за автора.
Както се подразбира от заглавието, книгата "Искам да бъда свободен. Разкази за Левски" събира истории и спомени на хора, които в един или друг момент са присъствали в живота на Апостола. Не всички обаче споделят познатото преклонение към Човека Левски. Хареса ми, че Дякона не е боготворен във всеки един разказ, а са представени различни гледни точки и дори критики към делата му - по този начин, с всичките си грешки и недостатъци, той все повече се приближава към Човека и придобива малко по-различен образ, който не задължително отговаря на идеализираната национална фигура. Бих препоръчала книгата на всеки и си взимам една звездичка, защото мисля, че в такъв сборник, създаден от журналистическо перо, задължително би следвало да присъстват източниците, на които са базирани самите разкази.
Разказани през погледа на крайно различни хора, имали възможност да се докоснат до Левски, текстовете в сборника се опитват да градят дълбок и многопластов образ на българския национален герой. Определено си заслужава да бъдат прочетени.
През 2017 година излезе от печат книгата „Искам да бъда свободен!“ с разкази за Апостола на Свободата – Васил Левски. Издателството е Сиела. Авторът - Димитър Василев Дишев, който почина през 2012 г. беше журналист. Роден е на 07.06.1935 г. в с. Каран Върбовка, Русенско. Завършва българска филология в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“. От 1966 г. работи във вестника на Строителни войски - "Трудово дело". Беше член на Съюза на българските журналисти – СБЖ. Пишеше разкази. Негови разкази са публикувани в списанията „Пламък“ и „Съвременник“, както и във вестниците „Литературен фронт“, „Вечерни новини“, „Труд“ и „Трудово дело“. След 10-ти ноември 1989 г., Димитър Дишев е един от основателите на пенсионерския печат в България. Преди смъртта си работи във вестник "Трета възраст" като Заместник-главен редактор. Интересно съвпадение е, че датата на смъртта му – 23-ти април, само че през 1616 г. е дата на смъртта и на двама велики писатели – Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир. Близо четиридесет години Дишев работи и върху темата за живота на Васил Левски. Като резултат има написани шестнадесет разказа. Едно от последните му желания е тези разкази да бъдат издадени в книга. Такава беше издадена с помощта на издателство „Сиела“. Заглавието е „Искам да бъда свободен!“. Ето и връзка към сайта на издателството и книгата: http://ciela.bg/books/book/iskam-da-b... Беше създадена и Фейсбук-страница „Здравей, българино Кунчев!“ Това е линк към Фейсбук-страницата: https://www.facebook.com/Zdravei.bulg... В шестнадесетте разказа включени в книгата, Васил Левски е представен от различни гледни точки, като желанието на автора е по този начин да се постигне завършен и цялостен образ на Апостола. Тази завършеност се проявява може би най-добре със следните думи от разказа „Върви, българино!“: „Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен!“. Първоначалната идея за заглавие на книгата е - „Здравей, българино Кунчев!“. Въпреки че не е толкова атрактивно и модерно, то отразява по най-добрия начин отношението на автора към Васил Левски. Отношение, което е коренно противоположно на шаблонното героизиране и хиперболизиране на Васил Левски като Джингиби, Демонът на Империята и т.н. Старото заглавие показва отношението на Димитър Дишев към Левски като към българина Васил Иванов Кунчев, което е отношение с едно ново по-хубаво чувство, чувство свободно от догматизъм, чувство като към равен, а не като към светец. В книгата ще се запознаете с българина Васил Иванов Кунчев, ще опознаете Васил Левски като човек, а не като „икона“. Защото той не се нуждае от боготворене. Напротив. Ето какви са мислите на Левски в разказа „Върви, българино!“, докато седи затворен в стаичката в софийската казарма по време на процеса срещу него: „Ще дойде свободата в Българско и друго ще е слънцето над тази земя, друг ще е вятърът и други ще са лицата на людете български. ... Невести и моми са тръгнали нанякъде и се смеят както никога не са се смели жените в Българско. Чуваш този смях и ти се доплаква от възторг. Велико нещо е свободата! За това работих, байно и не съжалявам, нищо че учени хора ще търсят след време грешки в работата ми и ще ги намират.“ С разказа „Разбрах те, Дяконе!“, който е включен в книгата, през 1973 г. авторът Димитър Дишев участва и печели трета награда в Националния литературен конкурс организиран от Съюза на българските писатели и посветен на 100-годишнината от гибелта на Васил Левски. С разказа „Българинът, когото обесиха“, през 1987 г. авторът участва в Националния литературен конкурс посветен на 150-годишнината от рождението на Васил Левски и печели втора награда в категорията „Новела“, като първа награда не е присъдена. В същия конкурс, участва и известният Радой Ралин, който печели втора награда в категорията „Роман“ с книгата си „Аз съм Левски“. В категорията „Стихотворение“, първа награда е присъдена на Елисавета Багряна за стихотворението „Идеал“. Освен книгата „Искам да бъда свободен!“, Дишев има издадени още две книги с разкази - „Странни ветрове“ през 1973 г. и „Кораби, китайци, моритури“ през 2005 г.
Още нещо интересно за Димитър Дишев. Издателят на електронната книга, господин Иван Богданов от Издателство Буквите, при представянето му написа - Авторът е дългогодишен „левскивед" (над 40 години), което е вярно. Но освен това Богданов твърди, че Дишев е човекът, обърнал внимание на прословутото „Народе ????". Наследниците на Димитър Дишев казват, че той не е споменавал пред тях такова нещо, но в разказа „Здравей, българино Кунчев!“ има подобна индикация.
Проучванията на Дишев са изключително ценен извор за хора, които познават делото на Апостола само от изученото в училище. Ако Захари Стоянов, пишейки биография за Левски е използвал идеализация и митологизиране на образа (и по-малко се вглежда в негативните му черти), то в тази книга това отсъства. Представена ни е една страна на Левски, за която не сме свикнали да говорим - негативната. Тази, при която най-достойният Син на България е готов да извърши убийства, да краде и дори да стане турчин само за да продължи делото на живота си - да види родината свободна. Неслучайно Вазов подчертава в своята "Епопея на забравените" - нашите най-големи светци са и грешници. Това е ценното на "Искам да бъда свободен" - стреми се да покаже най-реалистично облика на Васил Кунчев, като ни показва, че хората не са безгрешни и така още повече увеличава ореола на неговата личност. Човек осъзнава, че за да преследваш мечтите си, трябва да прекрачиш някои граници, а мечтата за "Чиста и свята република" е най-основателният довод, който кара Апостола да върви само в една посока - освобождението. Заглавието на книгата подчертава тази цел - свободата, а искането на народа ни преминава през искам някой да ни освободи до искам на всяка цена свободата и съм готов да я извоювам. Показателна за това е историята: "Андрея не тръгна, но сина си Начо Яна не опази. „Не ме спирай! – бе казал той. – Ти най-добре знаеш кой беше вуйчо ми!“ Тогава тя с учудване разбра, че не иска и за него така да се моли на Бога, както се бе молила за Андрея да не тръгва в бунта. Защо? Защото на Начо тя беше майка, а не жена. Жена му трябва да го спира и да му напомня за дълга му към децата, а майката иска да се гордее със сина си, да го вижда сред най-добрите и да знае, че има защо да го слави светът." А как ще стигнем до свободата? "Прездене си четох книга за края на робството в стария Рим, който край е дошъл не с бунтове и кръвопролития, а защото робите с времето станали по-окумуш от господарите си и започнали да управляват стопанствата им и да забогатяват, а през туй време римските големци само говорили по пазарищата и в сената. Така се засилили с времето робите, че започнали да се качват на императорски�� престол. Аз съм сигурен, че така ще стане и с българите." (хаджията към Васил Левски)