За протокола: пиша това ревю в момент, когато в новините бе публикуван разказ на млад руснак за преживяванията му в летен лагер в Северна Корея, и стотици мои сънародници са възхитени от режима и копнеят да живеят под диктатура.
И този факт ме шокира повече от написаното в самата книга.
Откровено казано, трудно ми е да дам на подобна книга определение като "хубава", въпреки че има всички характеристики да е такава - стилът на писане, водене на разказа от първо лице и подбраните моменти, които да бъдат включени в историята, са без забележки. Фактът, че я изчетох за два дни също говори достатъчно. Но нечия борба за оцеляване просто няма как да е "хубава".
Малко са нещата, които ме карат да се радвам, че съм се родила в България и едно от тях е това, че не съм се родила в Северна Корея. За разлика от СунгДжи, който има късмета да дете на един от приближените на Вечния президент Ким Ир Сен. Семейство се радва на удобства, почести и привилегии, докато живеят в Пхенян - могат да си позволят да посещават опера, театър, увеселителен парк, уроци по тае куон до, наслаждават се на хубава храна в обилни количества, имат хубави дрехи и обувки. Сунгджи учи в елитно училище, където, разбира се, отрано на децата се вменяват две основни неща:
Първо: култът към личността на Ким Ир Сен, който бива описван подобно на Бог "превърнал пясъка в ориз, за да нахрани гладните и шишарките в гранати, за да въоръжи армията си". Всяка сутрин започва с разказ за великите му подвизи.
Второ: Япония, Южна Корея, САЩ и целия загиващ запад са врагове, които само дебнат да нападнат тоя рай неземен Чосон.
Разликата между Пхенян, наричан от хората в провинцията "Златният град", заради огромната разлика в стандарта на живот в столицата и извън нея, е истинска пропаст.
След смъртта на Великия вожд семейството на Сунгджи изпада в немилост и е изпратено в изгнание в село близо до китайската граница. За свикналото с охолен живот дете е трудно да приеме, че разказите на съучениците му за липсата на храна и дрехи са истина.
Не искам дори да си представям какво е да откриеш, че всичко, в което си бил учен да вярваш е лъжа. След напускането на столицата, книгата става доста брутална в описаните събития. Не ми се иска да вярвам, че децата от цяло училище редовно са водени да гледат екзекуции на "предатели"(които често са хора, прибегнали до кражби, за да не умрат от глад). И тук в средата на 90-те брояхме стотинките и стягахме коланите, но чак толкова зле, че деца да умират (буквално) от глад, семейства да продават дъщерите си на китайците, за да имат пари за храна, която също е кът, стотици деца да остават без дом, защото в отсъствието на родителите им - тръгнали по съседни градове в търсене на хранителни продукти, - "брокери" си присвояват къщите и ги продават на нови собственици, чак толкова зле не е било. Трудно ми е да повярвам, че това се е случва в годините между 1997-ма и 2000-та и докато аз съм се учила да карам колело, деца като СунгДжи са се учили как да крадат хляб от пазара, за да не гладуват. А деца убиват други деца за правото да плячкосват в определен град.
Книгата е отрезвяващо четиво.
Радвам се, че И Сунг Джи или както там е истинското му име, е успял да оцелее след всичко това и е събрал куража да го разкаже.