What do you think?
Rate this book
Писма от България
Евгений Утин (1843-1894) е адвокат, публицист, военен кореспондент. Един от най-активните сътрудници на създадения в началото на 19-и век от Н. М. Карамзин "Вестник Европы" - най-популярното издание на руската либерална интелигенция. Като адвокат участва в известния Нечаевски процес и в редица други политически дела. След края на Френско-пруската война (1871-1872) заминава за Франция и изпраща кореспонденции за "Вестник Европы". След завръщането си в Русия редовно сътрудничи и на основания от Леон Гамбета вестник "Republique francaise".
През 1877 г., когато започва Руско-турската война, Утин заминава за България и не само наблюдава, а и преживява изпитанията и несгодите.
"С дълбоко сериозния си и искрен тон, с богатството на факти и с ярката жизненост на много наблюдения и изводи публикуваните във "Вестник Европы" и излезли по-късно в отделна книга "Писма от България" и до днес остават едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците", пише публицистът Л. Слонимский в статия за Утин в Енциклопедическия речник на Брокхауз и Ефрон.
Евгений Утин е автор на десетки статии за Бисмарк и Вилхелм I, за Френската Трета република и Гамбета, за френската сатира и драма, за руския театър, за писателите Островски, Решетников, Салтиков-Шчедрин, Глеб Успенски и др.
През 1877 г., когато започва Руско-турската война, Утин заминава за България и не само наблюдава, а и преживява изпитанията и несгодите.
"С дълбоко сериозния си и искрен тон, с богатството на факти и с ярката жизненост на много наблюдения и изводи публикуваните във "Вестник Европы" и излезли по-късно в отделна книга "Писма от България" и до днес остават едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците", пише публицистът Л. Слонимский в статия за Утин в Енциклопедическия речник на Брокхауз и Ефрон.
Евгений Утин е автор на десетки статии за Бисмарк и Вилхелм I, за Френската Трета република и Гамбета, за френската сатира и драма, за руския театър, за писателите Островски, Решетников, Салтиков-Шчедрин, Глеб Успенски и др.
320 pages, Paperback
First published January 1, 1879
4 people are currently reading
158 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
June 18, 2025
Това е страшна книга, гибелна за русофилството и русоробите у нас!
Трябва да се изучава задълбочено, толкова много от най-новата ни история е свързана пряко със събитията и хората описани в нея.
Българската история е жертва на подмяна, фалшификации и целенасочени атаки от над един век!
Основен наш душманин, който не желае народът ни да си знае миналото, се явява, може би изненадващо за някои именно имперска Русия - тая уж наша и на останалите славяни безкористна защитница. Не, че българите са славяни. За много неща са променяли политиката си тя, наследника ѝ СССР и сегашната РФ, но никога не са се отказвали от опитите си да ни унищожат, както и да пренапишат историята ни по свой вкус, за да обслужат своите непресъхващи имперски завоевателни цели. Но най-жалкото е, че сред една част от българското население те са постигнали такъв успех, щото на тези индивиди им е по-скъпа Масква от собствената им родина...
Така стигаме и до книгата на Евгений Исакович Утин (1843 - 1894), "Писма от България", която той пише докато е военен кореспондент през първата половина на поредната Руско-турска война, тази от 1877-1878 година. Издадена е през 1879 година и е напълно забравена, до тази година не е превеждана на български и както ще се види в последващия ѝ анализ, става повече от ясно защо. Утин описва войната с такова красноречие и убедителни подробности, че на всяка страница биват разгромени дългогодишни лъжи и фалшификации! Най-малко руските политици и продажните им слуги у нас имат нужда истината да се знае.
Утин е до толкова нетипична фигура по руските земи, та според мен си заслужава да се научи и биографията му. И искренно съжалявам, че не е имало повече личности скроени като него там, че и в България в последствие.
Евгений Утин е роден през 1843 г. в Санкт-Петербург. Семейството му е на потомствен дворянин. Учи в Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет. За участие в студентски вълнения е арестуван и лежи в затвора. След дипломирането си пътува във Франция и Италия, където изучава парламентарна и юридическа риторика.
През 1866 г. е основан в-к „Вестник Европы“, в който е сътрудник и води международните коментари. От 1870 г. е адвокат в Санкт-Петербург. Участва като защитник и в известния Нечаевски процес. Отличава се с либерални възгледи. Пледира в защита на свободата на словото, мнението и търпимоста. Сътрудник и кореспондент на френския вестник „Republigue francais“.
По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент на „Вестник Европы“ в действуващата руска армия на Балканския полуостров. Отразява действия от началото на войната до края на третата атака на Плевен. Кореспонденциите му се публикуват редовно от вестника. Отличава се на фронта сред „събратята си по перо“, като автор на най-задълбочените военни кореспонденции, притежаващи качествата на художествена публицистика. Издава ги в самостоятелна книга в Санкт-Петербург под заглавие „Письма из Болгарии“ (1879). Застъпник на българската национална кауза.
Автор е на обширно изследване за германския кайзер Вилхелм II и канцлера Ото фон Бисмарк.
С ненавремената му кончина, умира само на 50 години, светът губи един забележителен ерудит, надарен и достоверен публицист и либертарианец.
Началото на книгата започва с въображаем словесен двубой. Оптимист и песимист спорят за и против воденето на тази поредна война. Макар развръзката ѝ да е благоприятна за Руската империя, аргументите на песимиста не са за пренебрегване и донякъде случайноста и кръвта на много имперски войници и офицери изкупват грешките на оптимиста и неговите аргументи.
Описан е ентусиазъмът при обявяването на войната и постепенното му отмиране, обикновенните хора не разбрат кому е нужна още една война, макар и маскирана зад възвишен претекст.
Следва сравнение между Яш и Кишинев - европейски град, в отскоро самостоятелна Румъния и мизерен такъв в пределите на Руската империя.
Ще се опитам да обобщя съдържането на книгата:
1. Руснаците не харесват румънските си съюзници, презират ги, завиждат им за прогреса, който са постигнали за краткото време в което са самостоятелна държава. Не одобряват никак и проевропейския им цивилизационен избор. Сравняват собственото си въоръжение и войска с тяхната и сравнението далеч не е в тяхна полза. Храбростта и уменията на румънскте войници и офицери по нищо не отстъпват на руските и те го доказват категорично на бойното поле.
2. Руснаците не харесват българите. Смятат, че са крадливи, страхливи и нечестни. Че вместо да са извънмерно благодарни, да раболепничат, да услугват и да са покорни, те са нагли, мързеливи и неблагодарни. Че малко доброволци се включват в обявеното опълчение, въпреки че не са направили почти нищо да разгласят формирането му.
Отказват да въоръжат българите в завзетите от тях градове и след като на няколко пъти се изтеглят от тях, ги оставят на произвола на турците. Същите турци, които те ревниво бранят от българите по време на окупацията. Не че е имало масови опити за насилие спрямо тях. Българското опълчение доказва с кръвта си и в решителните боеве, особенно на Шипка, че знаят как да се бият и да загинат за свободата на своята родина. Не би било пресилено да се каже, че без тяхната помощ и саможертва, руснаците нямаше да спечелят тази война. Основен потърпевш, както в предишните им военни кампани би било отново безскрупулното използваното и изоставено българско население (за справка, виж предишните руско-турски войни).
Масово битува сред руснаците мнението, че едва ли не българите са недостойни да бъдат свободни и не заслужават да бъдат положени усилия в тази посока. Всъщност, такива са и намеренията на управляващата империята прослойка, едно робство да бъде заменено с друго. Все пак те имат опит - под руския ярем се намират народите на Полша, Украйна и Беларус - уж братски славянски народи. Отношението към тях не е много по-добро от това на турците към българите, а в някои отношения е много по-лошо!
3. За да управлява окупираните територии населени с българи, се създава така нареченото Гражданско управление, начело с княз Черкаски. Още с назначаването на този индивид и последвалата му политика на управление за периода на войната, стават ясни целите на Руската империя, които съвсем не са в полза на българите. Вместо да бъдат оставени да се самоупавляват, както са оставени гърците, сърбите и черногорците, за българските земи се предвижда окупация под твърд руски контрол и изграждане на плацдарм за последващо превземане на Истанбул и проливите, истинската цел зад тази "освободителна" война. Превижда се Задунайска губерния, но не и свободна и обединена България.
Кой е княз Черкаски?
Минаващ за добре образован и либерал, той гради кариерата си в полските земи след потушаването на въстанието на поляците от 1863-64 година. Смазано е то жестоко, хиляди са избити, хиляди са депортирани в Сибир. Под ръководството му, в тези земи властва законът на нагайката и активно е работено за денационализацията на поляците.
Същият този индивид, се залавя с българските земи и действа по сходен начин. За различните видове чиновници (естествено руснаци), са предвидени фантастични заплати и условия, естествено заплащани от местното население. В книгата са дадени точни цифри и е направо безсрамно, какви кожодерски ставки са прибирани без никакви угризения. Чиновниците предвидени да управляват са без никакъв предишен управленски опит, в голямата си част строеви офицери, верни на принципа на сляпото подчинение и на нагайката, непознаващи нито страната, нито населението, крайно авантюристично настроени и отнасящи се към вече уж освободените по-скоро като към крепостни или дори роби. Тоест, разликата с турците в очите на българите не е голяма. Обяснима е и липсата на ентусиазъм у местното население, поставено в такива условия.
Авторът удачно пита - след като ние самите не можем да се управляваме ефективно и добре в Русия, с какво право налагаме подобно управление в България?
Гражданското управление на руснаците отказва на единствената ни съществуваща към момента политическа партия "Млада България" да участва под каквато и да е форма в управлението, за да не навредят на имперските интереси. Забраняват им издаването на вестник - нещо, с което не сме имали проблеми в пределите на Турската империя. Обявени са за подозрителни, вредни и едва ли не за турски шпиони!
Авторът не престава да се чуди, защо толкова неумело и лошо върви всичко, но той по всичко личи, не е запознат с вече подписаните тайни Райхщадски споразумения на родината му с Австро-Унгария, целящи да не бъде допуснато формирането на обединена българска държава на Балканския полуостров, развръзка крайно нежелателна и за двете мракобесни империи.
4. Руската армия не е добре подготвена за тази война. За това плащат с живота си войниците и офицерите ѝ, но също и съществена част от българското мирно население. ��лабо или никакво разузнаване, липса на карти и познания за населението и противниците. Оръжието е морално и технически остаряло, снабдяването с продоволствие и муниции слабо и нередовно, телеграфа и пощенските услуги зле организирани, болниците с недостатъчно персонал и медицински консумативи. Описано е всичко подробно и впечатленията на Утин са от първа ръка и не могат да бъдат пренебрегвани, както до сега с твърде лека ръка. Особено възмутен е той от ширещата се корупция, която има голяма вина за тези всекидневни проблеми. Нищо изненадващо, ситуацията и в наши дни е твърде сходна. Жертвите на мизерията и болестите превишават в пъти загиналите в битка войници.
Сърцераздирателни са описанията на бягството на българите, след като руснаците се оттеглят от завзетите по рано Казанлък и Стара Загора и ги изоставят на произвола на башибозука... Този ад на земята е изцяло по тяхна вина и съвсем спокойно е могъл да бъде избегнат, при по-умело планиране и провеждане на военната кампания, но уви...
Все пак войната е успешна за Руската империя и твърдо са положени основите на бъдещите ни нещастия.
Санстефанския предварителен мирен договор и ревизиралият го Берлински конгрес, разкъсват безпощадно българските земи на пет части - княжество България е под руска окупация, Източна Румелия под непосредствено турско управление, земите до Ниш са дадени на Сърбия, а Македония и голяма част от Тракия са оставени изцяло в пределите на Турската империя. Ето ти освобождение, по руски...
Възниква идеалът за обединение на земите населени с българи, достигнал своя апогей при Съединението ни от 1885 година и загинал в многото последвали поражения и нещастия, включително кръвопролитни войни и национални катастрофи. Фаворитите на Русия на Балканите (Сърбия, Гърция и дори Румъния) са щедро дарени с населени основно с българи земи и геноцидът и асимилацията им продължават и до днес... Когато през 1944 година у нас на власт идват марионетките на СССР, този идеал е безмилостно потъпкан и изкоренен, за да не остане почти нищо от него в наши дни.
Книгата е написана с ясен и информативен стил и би могла да помогне и днес на желаещите да научат истините за този така важен исторически период.
P.S. Преди няколко дена, мой приятел е потърсил книгата в голяма столична книжарница. Отговорили му, че тиражът на книгата е изчерпан, неизвестно лице или лица за закупили накуп почти всички налични на едро бройки. Ако това действително е така, то това е просто поредното доказателство, че истината винаги е неудобна и че някои мерзавци и безродници не биха се спряли пред нищо, за да опитат да я задушат!!!
Но според мен е късно, духът е пуснат вън от бутилката и се надявам от издателството да пуснат нов тираж на тази така интересна хроника!
Поклон пред саможертвата на загиналите, за да живеем ние в една свободна държава!!!
Още по темата:
Длъжници ли сме на Русия?
https://www.novetika.com/bulgaria-dly...
Трябва да се изучава задълбочено, толкова много от най-новата ни история е свързана пряко със събитията и хората описани в нея.
Българската история е жертва на подмяна, фалшификации и целенасочени атаки от над един век!
Основен наш душманин, който не желае народът ни да си знае миналото, се явява, може би изненадващо за някои именно имперска Русия - тая уж наша и на останалите славяни безкористна защитница. Не, че българите са славяни. За много неща са променяли политиката си тя, наследника ѝ СССР и сегашната РФ, но никога не са се отказвали от опитите си да ни унищожат, както и да пренапишат историята ни по свой вкус, за да обслужат своите непресъхващи имперски завоевателни цели. Но най-жалкото е, че сред една част от българското население те са постигнали такъв успех, щото на тези индивиди им е по-скъпа Масква от собствената им родина...
Така стигаме и до книгата на Евгений Исакович Утин (1843 - 1894), "Писма от България", която той пише докато е военен кореспондент през първата половина на поредната Руско-турска война, тази от 1877-1878 година. Издадена е през 1879 година и е напълно забравена, до тази година не е превеждана на български и както ще се види в последващия ѝ анализ, става повече от ясно защо. Утин описва войната с такова красноречие и убедителни подробности, че на всяка страница биват разгромени дългогодишни лъжи и фалшификации! Най-малко руските политици и продажните им слуги у нас имат нужда истината да се знае.
Утин е до толкова нетипична фигура по руските земи, та според мен си заслужава да се научи и биографията му. И искренно съжалявам, че не е имало повече личности скроени като него там, че и в България в последствие.
Евгений Утин е роден през 1843 г. в Санкт-Петербург. Семейството му е на потомствен дворянин. Учи в Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет. За участие в студентски вълнения е арестуван и лежи в затвора. След дипломирането си пътува във Франция и Италия, където изучава парламентарна и юридическа риторика.
През 1866 г. е основан в-к „Вестник Европы“, в който е сътрудник и води международните коментари. От 1870 г. е адвокат в Санкт-Петербург. Участва като защитник и в известния Нечаевски процес. Отличава се с либерални възгледи. Пледира в защита на свободата на словото, мнението и търпимоста. Сътрудник и кореспондент на френския вестник „Republigue francais“.
По време на Руско-турската война (1877-1878) е военен кореспондент на „Вестник Европы“ в действуващата руска армия на Балканския полуостров. Отразява действия от началото на войната до края на третата атака на Плевен. Кореспонденциите му се публикуват редовно от вестника. Отличава се на фронта сред „събратята си по перо“, като автор на най-задълбочените военни кореспонденции, притежаващи качествата на художествена публицистика. Издава ги в самостоятелна книга в Санкт-Петербург под заглавие „Письма из Болгарии“ (1879). Застъпник на българската национална кауза.
Автор е на обширно изследване за германския кайзер Вилхелм II и канцлера Ото фон Бисмарк.
С ненавремената му кончина, умира само на 50 години, светът губи един забележителен ерудит, надарен и достоверен публицист и либертарианец.
Началото на книгата започва с въображаем словесен двубой. Оптимист и песимист спорят за и против воденето на тази поредна война. Макар развръзката ѝ да е благоприятна за Руската империя, аргументите на песимиста не са за пренебрегване и донякъде случайноста и кръвта на много имперски войници и офицери изкупват грешките на оптимиста и неговите аргументи.
Описан е ентусиазъмът при обявяването на войната и постепенното му отмиране, обикновенните хора не разбрат кому е нужна още една война, макар и маскирана зад възвишен претекст.
Следва сравнение между Яш и Кишинев - европейски град, в отскоро самостоятелна Румъния и мизерен такъв в пределите на Руската империя.
Ще се опитам да обобщя съдържането на книгата:
1. Руснаците не харесват румънските си съюзници, презират ги, завиждат им за прогреса, който са постигнали за краткото време в което са самостоятелна държава. Не одобряват никак и проевропейския им цивилизационен избор. Сравняват собственото си въоръжение и войска с тяхната и сравнението далеч не е в тяхна полза. Храбростта и уменията на румънскте войници и офицери по нищо не отстъпват на руските и те го доказват категорично на бойното поле.
2. Руснаците не харесват българите. Смятат, че са крадливи, страхливи и нечестни. Че вместо да са извънмерно благодарни, да раболепничат, да услугват и да са покорни, те са нагли, мързеливи и неблагодарни. Че малко доброволци се включват в обявеното опълчение, въпреки че не са направили почти нищо да разгласят формирането му.
Отказват да въоръжат българите в завзетите от тях градове и след като на няколко пъти се изтеглят от тях, ги оставят на произвола на турците. Същите турци, които те ревниво бранят от българите по време на окупацията. Не че е имало масови опити за насилие спрямо тях. Българското опълчение доказва с кръвта си и в решителните боеве, особенно на Шипка, че знаят как да се бият и да загинат за свободата на своята родина. Не би било пресилено да се каже, че без тяхната помощ и саможертва, руснаците нямаше да спечелят тази война. Основен потърпевш, както в предишните им военни кампани би било отново безскрупулното използваното и изоставено българско население (за справка, виж предишните руско-турски войни).
Масово битува сред руснаците мнението, че едва ли не българите са недостойни да бъдат свободни и не заслужават да бъдат положени усилия в тази посока. Всъщност, такива са и намеренията на управляващата империята прослойка, едно робство да бъде заменено с друго. Все пак те имат опит - под руския ярем се намират народите на Полша, Украйна и Беларус - уж братски славянски народи. Отношението към тях не е много по-добро от това на турците към българите, а в някои отношения е много по-лошо!
3. За да управлява окупираните територии населени с българи, се създава така нареченото Гражданско управление, начело с княз Черкаски. Още с назначаването на този индивид и последвалата му политика на управление за периода на войната, стават ясни целите на Руската империя, които съвсем не са в полза на българите. Вместо да бъдат оставени да се самоупавляват, както са оставени гърците, сърбите и черногорците, за българските земи се предвижда окупация под твърд руски контрол и изграждане на плацдарм за последващо превземане на Истанбул и проливите, истинската цел зад тази "освободителна" война. Превижда се Задунайска губерния, но не и свободна и обединена България.
Кой е княз Черкаски?
Минаващ за добре образован и либерал, той гради кариерата си в полските земи след потушаването на въстанието на поляците от 1863-64 година. Смазано е то жестоко, хиляди са избити, хиляди са депортирани в Сибир. Под ръководството му, в тези земи властва законът на нагайката и активно е работено за денационализацията на поляците.
Същият този индивид, се залавя с българските земи и действа по сходен начин. За различните видове чиновници (естествено руснаци), са предвидени фантастични заплати и условия, естествено заплащани от местното население. В книгата са дадени точни цифри и е направо безсрамно, какви кожодерски ставки са прибирани без никакви угризения. Чиновниците предвидени да управляват са без никакъв предишен управленски опит, в голямата си част строеви офицери, верни на принципа на сляпото подчинение и на нагайката, непознаващи нито страната, нито населението, крайно авантюристично настроени и отнасящи се към вече уж освободените по-скоро като към крепостни или дори роби. Тоест, разликата с турците в очите на българите не е голяма. Обяснима е и липсата на ентусиазъм у местното население, поставено в такива условия.
Авторът удачно пита - след като ние самите не можем да се управляваме ефективно и добре в Русия, с какво право налагаме подобно управление в България?
Гражданското управление на руснаците отказва на единствената ни съществуваща към момента политическа партия "Млада България" да участва под каквато и да е форма в управлението, за да не навредят на имперските интереси. Забраняват им издаването на вестник - нещо, с което не сме имали проблеми в пределите на Турската империя. Обявени са за подозрителни, вредни и едва ли не за турски шпиони!
Авторът не престава да се чуди, защо толкова неумело и лошо върви всичко, но той по всичко личи, не е запознат с вече подписаните тайни Райхщадски споразумения на родината му с Австро-Унгария, целящи да не бъде допуснато формирането на обединена българска държава на Балканския полуостров, развръзка крайно нежелателна и за двете мракобесни империи.
4. Руската армия не е добре подготвена за тази война. За това плащат с живота си войниците и офицерите ѝ, но също и съществена част от българското мирно население. ��лабо или никакво разузнаване, липса на карти и познания за населението и противниците. Оръжието е морално и технически остаряло, снабдяването с продоволствие и муниции слабо и нередовно, телеграфа и пощенските услуги зле организирани, болниците с недостатъчно персонал и медицински консумативи. Описано е всичко подробно и впечатленията на Утин са от първа ръка и не могат да бъдат пренебрегвани, както до сега с твърде лека ръка. Особено възмутен е той от ширещата се корупция, която има голяма вина за тези всекидневни проблеми. Нищо изненадващо, ситуацията и в наши дни е твърде сходна. Жертвите на мизерията и болестите превишават в пъти загиналите в битка войници.
Сърцераздирателни са описанията на бягството на българите, след като руснаците се оттеглят от завзетите по рано Казанлък и Стара Загора и ги изоставят на произвола на башибозука... Този ад на земята е изцяло по тяхна вина и съвсем спокойно е могъл да бъде избегнат, при по-умело планиране и провеждане на военната кампания, но уви...
Все пак войната е успешна за Руската империя и твърдо са положени основите на бъдещите ни нещастия.
Санстефанския предварителен мирен договор и ревизиралият го Берлински конгрес, разкъсват безпощадно българските земи на пет части - княжество България е под руска окупация, Източна Румелия под непосредствено турско управление, земите до Ниш са дадени на Сърбия, а Македония и голяма част от Тракия са оставени изцяло в пределите на Турската империя. Ето ти освобождение, по руски...
Възниква идеалът за обединение на земите населени с българи, достигнал своя апогей при Съединението ни от 1885 година и загинал в многото последвали поражения и нещастия, включително кръвопролитни войни и национални катастрофи. Фаворитите на Русия на Балканите (Сърбия, Гърция и дори Румъния) са щедро дарени с населени основно с българи земи и геноцидът и асимилацията им продължават и до днес... Когато през 1944 година у нас на власт идват марионетките на СССР, този идеал е безмилостно потъпкан и изкоренен, за да не остане почти нищо от него в наши дни.
Книгата е написана с ясен и информативен стил и би могла да помогне и днес на желаещите да научат истините за този така важен исторически период.
P.S. Преди няколко дена, мой приятел е потърсил книгата в голяма столична книжарница. Отговорили му, че тиражът на книгата е изчерпан, неизвестно лице или лица за закупили накуп почти всички налични на едро бройки. Ако това действително е така, то това е просто поредното доказателство, че истината винаги е неудобна и че някои мерзавци и безродници не биха се спряли пред нищо, за да опитат да я задушат!!!
Но според мен е късно, духът е пуснат вън от бутилката и се надявам от издателството да пуснат нов тираж на тази така интересна хроника!
Поклон пред саможертвата на загиналите, за да живеем ние в една свободна държава!!!
Още по темата:
Длъжници ли сме на Русия?
https://www.novetika.com/bulgaria-dly...
March 3, 2025
Когато преди доста години прочетох биографията на цар Александър II, отидох пред паметника пред народното събрание, разглеждах го известно време, и си мислех, че наличието му е напълно заслужено. Малцина в историята влизат като “Освободител”. Повечето са “Велики”, “Страшни”, “Грозни”, “Светкавицата” и т.н. Някои дори са с били с прозвища като “Хубави”, “Свети” и “Къси”. Делата им се тръбят навред, но рядко историята ги помни с благодеяния, макар да са оказали голямо влияние в дългосрочен план. (Ако някой се чуди: прякорът “Освободител” няма нищо общо с българите.)
Когато през 1877 г. започва руско-турската война, две от страните изглеждат горе-долу така:
Българите са полузадушени от бурените на историята и на Османската власт. Особено след турските кланета от 1876 г. обикновените хора са просто изтощени и парализирани как да оцелеят. Пет века в търбуха на империята и далеч от границите, където по-успешно се вдигат въстания, са отнели много от агресията и инициативата на българския дух. Такава ужасна травма също иска столетия лечение. Но все пак ни е останала инициативата да се образоваме с училище във всяко село (нещо, което непрекъснато изумява Утин) и здравият, мълчалив труд като гаранция за спасение. Е, останали са ни и турчеещите се паразити от чорбаджийското съсловие, които са деряли по 10 кожи от сънародниците си, делейки почтено плячката си с турските господари. Тези лица са си тук и днес, и ако има нещо, заради което наистина да се проклина турското робство, то е именно в утвърждаването на този манталитет у част от поробените българи за векове. Мнозина и днес си го имат, считат го за естествен, биха прегризали всяко гърло и властта (формална или просто икономическа) си е тяхна. А част от подчинените им ги гледат със завист и мечтаят да са като тях. И считат подмазването и безропотното понасяне за добродетел.
Руснаците пък се въртят в омагьосания кръг на огромната си империя, опряна на глинените си крака от самодържие, реакционерство, панславизъм, невежо високомерие и тук-таме светъл лъч благородство. Започват руско-турската война с нещо като: “Дайте да ги превземем тия Проливи най-накрая, ще минем напряко през България, няма да се задържаме дълго, хем ще ги поосвободим и те да видят бял ден, хем ще си осигурим южнославянски покорен и благодарен бастион.” Речено-сторено, само дето не се случва точно така. Въпросът с “позадържането” на руската армия се удължава, турските пушки са по-добри от очакваното, руската подготовка и организация - по-слаби.
Утин е нещо рядко за която и да е нация: обективен наблюдател, честен човек и изпълнен с разбиране и съчувствие към хората. Има нещо чеховско в погледа му. Утин върти скалпела като хирург: има пациенти, които могат да се спасят само с операция, и ръката на хирурга трябва да е уверена, точа и бърза, а умът му - ясен и компетентен. Звучи просто и подразбиращо се, но не е. За такава нагласа на ума пращат в Сибир (днешен пример - Навални). А в България пък избуялите исторически бурени се опитват да го задушат още в зародиш. Утин не спестява нищо на никого, не защото е мизантроп, а защото иска един по-добър и щастлив свят. Идеалист, а?
Тъй че нищо чудно, че тези репортажи от 1877 г. виждат български превод едва през 2017 г., с леко 140 годишно закъснение. А в Русия след 1889 г. не са преиздавани (ами да, след атентата от 1882 г. над Александър II Русия окончателно кривва към дъното с курс към 1917 г.). Но може би е време някой да ги поднесе за прочит на настоящата клика в Москва, поне на една родна и страшно невежа патрЕотична партия, както и на руския посланик у нас.
Утин прави двоен портрет - на руското общество и по-бегла скица на българската действителност, на светлите и тъмните сили и в двете. Обръща внимание и на българските турци - добрите, интелигентни и стабилни хора от тях, и онези, приковали дете за масата с гвоздей през корема. Громи мръсотията, и с безкрайна обич увековечава светлите моменти, като незабравимите медицински сестри на фронта и отчаяното положение на наложено бездействие на жените в руското общество. Или руският войник, спасил (вероятно временно) изоставено българско детенце от пътя и носещ го на ръце. Утин умее да мисли, и има смелостта да го прави.
След тази книга вече имам намерение да посетя Шипка извън дежурните, нищо незначещи включвания по телевизиите! Защото братските могили и костници са си там. И аз съм им дълбоко, дълбоко признателна! Но също като Утин - благодарността и критичната преценка, благодарността и собствената позиция са двете страни на една и съща монета, а съвсем не се изключват, както твърди манталитетът на имперската нагайка или на добре заплатеното блюдолизничество в източна или западна посока.
Когато през 1877 г. започва руско-турската война, две от страните изглеждат горе-долу така:
Българите са полузадушени от бурените на историята и на Османската власт. Особено след турските кланета от 1876 г. обикновените хора са просто изтощени и парализирани как да оцелеят. Пет века в търбуха на империята и далеч от границите, където по-успешно се вдигат въстания, са отнели много от агресията и инициативата на българския дух. Такава ужасна травма също иска столетия лечение. Но все пак ни е останала инициативата да се образоваме с училище във всяко село (нещо, което непрекъснато изумява Утин) и здравият, мълчалив труд като гаранция за спасение. Е, останали са ни и турчеещите се паразити от чорбаджийското съсловие, които са деряли по 10 кожи от сънародниците си, делейки почтено плячката си с турските господари. Тези лица са си тук и днес, и ако има нещо, заради което наистина да се проклина турското робство, то е именно в утвърждаването на този манталитет у част от поробените българи за векове. Мнозина и днес си го имат, считат го за естествен, биха прегризали всяко гърло и властта (формална или просто икономическа) си е тяхна. А част от подчинените им ги гледат със завист и мечтаят да са като тях. И считат подмазването и безропотното понасяне за добродетел.
Руснаците пък се въртят в омагьосания кръг на огромната си империя, опряна на глинените си крака от самодържие, реакционерство, панславизъм, невежо високомерие и тук-таме светъл лъч благородство. Започват руско-турската война с нещо като: “Дайте да ги превземем тия Проливи най-накрая, ще минем напряко през България, няма да се задържаме дълго, хем ще ги поосвободим и те да видят бял ден, хем ще си осигурим южнославянски покорен и благодарен бастион.” Речено-сторено, само дето не се случва точно така. Въпросът с “позадържането” на руската армия се удължава, турските пушки са по-добри от очакваното, руската подготовка и организация - по-слаби.
Утин е нещо рядко за която и да е нация: обективен наблюдател, честен човек и изпълнен с разбиране и съчувствие към хората. Има нещо чеховско в погледа му. Утин върти скалпела като хирург: има пациенти, които могат да се спасят само с операция, и ръката на хирурга трябва да е уверена, точа и бърза, а умът му - ясен и компетентен. Звучи просто и подразбиращо се, но не е. За такава нагласа на ума пращат в Сибир (днешен пример - Навални). А в България пък избуялите исторически бурени се опитват да го задушат още в зародиш. Утин не спестява нищо на никого, не защото е мизантроп, а защото иска един по-добър и щастлив свят. Идеалист, а?
Тъй че нищо чудно, че тези репортажи от 1877 г. виждат български превод едва през 2017 г., с леко 140 годишно закъснение. А в Русия след 1889 г. не са преиздавани (ами да, след атентата от 1882 г. над Александър II Русия окончателно кривва към дъното с курс към 1917 г.). Но може би е време някой да ги поднесе за прочит на настоящата клика в Москва, поне на една родна и страшно невежа патрЕотична партия, както и на руския посланик у нас.
Утин прави двоен портрет - на руското общество и по-бегла скица на българската действителност, на светлите и тъмните сили и в двете. Обръща внимание и на българските турци - добрите, интелигентни и стабилни хора от тях, и онези, приковали дете за масата с гвоздей през корема. Громи мръсотията, и с безкрайна обич увековечава светлите моменти, като незабравимите медицински сестри на фронта и отчаяното положение на наложено бездействие на жените в руското общество. Или руският войник, спасил (вероятно временно) изоставено българско детенце от пътя и носещ го на ръце. Утин умее да мисли, и има смелостта да го прави.
След тази книга вече имам намерение да посетя Шипка извън дежурните, нищо незначещи включвания по телевизиите! Защото братските могили и костници са си там. И аз съм им дълбоко, дълбоко признателна! Но също като Утин - благодарността и критичната преценка, благодарността и собствената позиция са двете страни на една и съща монета, а съвсем не се изключват, както твърди манталитетът на имперската нагайка или на добре заплатеното блюдолизничество в източна или западна посока.
October 16, 2019
Забележителна книга - книга с морал, с хуманен тон, с дълбочина на разсъжденията и състрадание. Евгени Утин е личност, заслужаваща уважение заради смелостта си да напише тази книга като кореспондент по време на Руско-турската освободителна война през 1877 г. Не спестява критиките си към официални лица, щаба, интендантството, административното управление на новоосвободените земи, военно-медицинската организация и негативните стереотипи към българското население, проявени от руските офицери. И както винаги е било, всичко това е за сметка на обикновения човек, обикновения руски войник.
March 18, 2019
Това е една от книгите, която всеки интересуващ се от миналото български читател, трябва да прочете. Написана с много любов към Русия, книгата разкрива редица страни от историята на Руско-турската освободителна война, за които ние по принцип не обичаме да говорим. От една страна руският общественик по един брилиантен начин представя пред нас дилемите в руското общество преди началото на войната - защо трябва да се воюва, може ли войната да бъде успешна, каква ще бъде цената за успеха? Провокиран от различните мнения, които чува, той решава да замине за фронта, за да се запознае от първа ръка със събитията...
В неговия разказ за Балканския военен театър, читателят ще чуе за презрителното отношение на руснаците към българите, ще се убеди в лошата подготовка на Руската империя за войната, многото направени грешки в хода й.., ще стане свидетел на редица покъртителни сцени от тила на руската армия.
Вярвам, че тази книга ще ни помогне да се преборим с редица силово налагани митове за Освободителната война и ролята на Русия в нашата нова история.
Приятно четене.
В неговия разказ за Балканския военен театър, читателят ще чуе за презрителното отношение на руснаците към българите, ще се убеди в лошата подготовка на Руската империя за войната, многото направени грешки в хода й.., ще стане свидетел на редица покъртителни сцени от тила на руската армия.
Вярвам, че тази книга ще ни помогне да се преборим с редица силово налагани митове за Освободителната война и ролята на Русия в нашата нова история.
Приятно четене.
March 9, 2022
Забележителна книга, която е препоръчително да бъде прочетена от всеки човек, който се интересува от една обективна гледна точка на събитията около Руско- турската освободителна война. Евгений Утин предава събитията директно, емоционално и безпристрастно. Погледът му е точен и описва различни гледни точки. Утин не се страхува от критики, негов морален мотив е да покаже честно какво се случва, без да изопачава или сервилничи, за да се помни историята такава, каквато е. Тази книга не е основа за обвинения или насаждане на омраза, напротив тя показва човешките слабости, страхове и болки, и утвърждава фразата, че " на война всичко е позволено".
April 19, 2017
“Писма от България” показва различната Руско-османска война: http://knigolandia.info/book-review/p...
Странна съдба има тая книга. Издадена преди почти век и половина, тя се прероди на български наскоро – но веднага привлече внимание и се задържа в класациите, което не винаги е показател за качество, но се случва. “Писма от България” на Евгений Утин е прекрасно написана хроника на първата половина от Руско-османската освободителна война, която обаче е много далеч от просто описание на военните действия. Утин задълбава много повече в емоционално-социалната обосновка на войната, на противоборствата в руското общество, в очакванията му за войната и изобщо за положението на Руската империя в европейската политика след срама от Кримската война.
Изд. "Абагар"
http://knigolandia.info/book-review/p...
Странна съдба има тая книга. Издадена преди почти век и половина, тя се прероди на български наскоро – но веднага привлече внимание и се задържа в класациите, което не винаги е показател за качество, но се случва. “Писма от България” на Евгений Утин е прекрасно написана хроника на първата половина от Руско-османската освободителна война, която обаче е много далеч от просто описание на военните действия. Утин задълбава много повече в емоционално-социалната обосновка на войната, на противоборствата в руското общество, в очакванията му за войната и изобщо за положението на Руската империя в европейската политика след срама от Кримската война.
Изд. "Абагар"
http://knigolandia.info/book-review/p...
December 5, 2021
Всяка война е мръсна и кървава история, но Евгений Утин разказва за това от каква неразбория, корупция, бездушие към руския войник и българския "братушка" е родена свободата на България. И в същото време - истории за човешка съпричастност, съчувствие, саможертва.
Нашата свобода, нашата държава е родена отново за нас в насилие, лъжа, алчност, мръсотия и своеобразен инцест. Книгата неизбежно поражда въпрос: държавата ни е правена в толкова грях, нима затова е такава?
Но може би тъкмо заради това е добре да си я ценим, за да не я губим и да не се налага някога отново да си я отвоюваме.
Нашата свобода, нашата държава е родена отново за нас в насилие, лъжа, алчност, мръсотия и своеобразен инцест. Книгата неизбежно поражда въпрос: държавата ни е правена в толкова грях, нима затова е такава?
Но може би тъкмо заради това е добре да си я ценим, за да не я губим и да не се налага някога отново да си я отвоюваме.
September 7, 2017
За мен книгата не е сензация – да започна с това. Отдавна не страдам от романтизъм по темата с Русия – как и защо ни е освободила. То дали остана някой под 50 годишен, който да страда от подобни чуватва? Текстът е просто още едно лично мнение за войната и както често казва самият автор – не е редно от няколко частни случая да се прави извод за общото.
Според мен има някои фактит, които не бива да се отричат – напр. че благодарение на тази война България е придобила независимост след 500 години робство. А какви са били мотивите за започването й – какво значение има? Щели ли сме сами да извоюваме свободата си – кой би могъл да каже? Щяла ли е някоя друга велика сила да ни помогне – също не е ясно, но едва ли, ако правим изводи на база на последвалите събития. Историята е такава каквато е. Трябва ли да сме благодарни на Русия? Може би трябва, но не и да сме задължени и в никакъв случай отново подчинени. Не знам от къде, кога и как съм попила отношението си, но книгата го потвърждава, без да ми казва нищо ново. И без да ме хвърля във възторг от това, че ето – още някой потвърждава мисловната ми нагласа.
Както при всяка война и в тази са загинали хиляди обикновени хора, руси и българи - не по техен избор. Именно те, въпреки всички неуредици, са спечелили битките, благодарение на което днес България я има. Не е редно това да се забравя, нито да се омаловажава. Не, че Утин го прави – той критикува порядките в Русия, организационните неразбории, но не и обикновените войници. Не бива и ние да забравяме, както не забравяме подвига на нашите опълченци.
Критиката на организационните порядки и на държавното управление на Русия е доста сериозна и никак не е завоалирана, а си е съвсем директна. Въпреки че Утин уж отказва да отговаря на въпроса „Защо?“ – защо въоръжението е лошо, защо интендантството куца, защо гражданското управление стига до пълно безхаберие и малоумие – все пак всички разбираме какъв е отговорът. Но каква новина е това – кога Русия е била за пример в държавното управление и грижата за простия народ?
През цялото време, докато четях, имах чувството за нещо фалшиво. Като че ли написаното твърде добре пасваше на тенденцията да отричаме приноса на Русия за нашето Освобождение. Много се надявам след време да не се окажа права и чувството ми да е породено от други фактори. Като например това, че текстът звучи твърде съвременно (за разлика от книгата на Антон Страшимиров, която четох непосредствено преди тази; и където между другото се споменава за един г-н Утин, свързан с тъмните сделки по финансиране на изкупуване на изоставените турски поземлени имоти след войната). Искаше ми се да има малко повече библиографска информация, напр. в кои вестници кои части на книгата са отпечатвани; кой определя книгата като задълбочено представяне на войната и др. подобни. Но за съжаление няма, може би след толкова години не е възможно да се направи.
Според мен има някои фактит, които не бива да се отричат – напр. че благодарение на тази война България е придобила независимост след 500 години робство. А какви са били мотивите за започването й – какво значение има? Щели ли сме сами да извоюваме свободата си – кой би могъл да каже? Щяла ли е някоя друга велика сила да ни помогне – също не е ясно, но едва ли, ако правим изводи на база на последвалите събития. Историята е такава каквато е. Трябва ли да сме благодарни на Русия? Може би трябва, но не и да сме задължени и в никакъв случай отново подчинени. Не знам от къде, кога и как съм попила отношението си, но книгата го потвърждава, без да ми казва нищо ново. И без да ме хвърля във възторг от това, че ето – още някой потвърждава мисловната ми нагласа.
Както при всяка война и в тази са загинали хиляди обикновени хора, руси и българи - не по техен избор. Именно те, въпреки всички неуредици, са спечелили битките, благодарение на което днес България я има. Не е редно това да се забравя, нито да се омаловажава. Не, че Утин го прави – той критикува порядките в Русия, организационните неразбории, но не и обикновените войници. Не бива и ние да забравяме, както не забравяме подвига на нашите опълченци.
Критиката на организационните порядки и на държавното управление на Русия е доста сериозна и никак не е завоалирана, а си е съвсем директна. Въпреки че Утин уж отказва да отговаря на въпроса „Защо?“ – защо въоръжението е лошо, защо интендантството куца, защо гражданското управление стига до пълно безхаберие и малоумие – все пак всички разбираме какъв е отговорът. Но каква новина е това – кога Русия е била за пример в държавното управление и грижата за простия народ?
През цялото време, докато четях, имах чувството за нещо фалшиво. Като че ли написаното твърде добре пасваше на тенденцията да отричаме приноса на Русия за нашето Освобождение. Много се надявам след време да не се окажа права и чувството ми да е породено от други фактори. Като например това, че текстът звучи твърде съвременно (за разлика от книгата на Антон Страшимиров, която четох непосредствено преди тази; и където между другото се споменава за един г-н Утин, свързан с тъмните сделки по финансиране на изкупуване на изоставените турски поземлени имоти след войната). Искаше ми се да има малко повече библиографска информация, напр. в кои вестници кои части на книгата са отпечатвани; кой определя книгата като задълбочено представяне на войната и др. подобни. Но за съжаление няма, може би след толкова години не е възможно да се направи.
February 8, 2018
Единствената причина, поради която тази книга получи 4 от 5 е фактът, че текстът върви много тромаво и тегаво за четене, пълен с твърде много твърде дълги абзаци. Но самият текст, извън това, е страшен, и просто трябва да се прочете от колкото се може повече хора. Особено от такива, за които историята свършва с предмета в училище – тази книга буквално доказва, че на солидна част от предаваното в учебниците, що се отнася до Руско-турската война от 1877-78 и отношението й към България, мястото е в кофата. Начело с изобилстващите и целенасочено изграждани и поддържани митове, които да бяха един или два…
„Писма от България“ е сборник с репортажи, които руският военен кореспондент Евгений Утин изпраща за времето, което прекарва в България по време на войната, от средата на юли до след третия щурм на Плевен в края на август 1877ма. Утин е интересна личност, далеч от типична за руското общество – потомствен дворянин, с юридическо образование, учил още в западна Европа, кореспондент на френски вестници и пряк свидетел и кореспондент по време на франко-пруската война, с която не веднъж прави сравнения в репортажите си. Въпросните репортажи са публикувани в книга през 1879та, но у нас се издават за първи път чак сега. То и в Русия не е имало кой знае колко издания, по съвсем понятни след прочита причини. А именно, книгата въобще не е ласкава към Русия, по същия начин, по който съвременниците ни, по-разумните от тях, не са ласкаво настроени към родните правителства и безмозъчната инерционна русофилия, обхващаща голяма част от населението (ако се вярва на едни „капацитети“, цели 80%). От родна гледна точка, някои от изнесените факти също не са съвсем благоприятни за нас, въпреки силно позитивното отношение ��а Утин към българите.
Причините това да е така, или поне тези, които запомних, са следните:
- Подкрепата за войната в Русия всъщност далеч не е толкова висока, колкото се опитват да я изкарат родните учебници, и извън големите градове почти я няма. Особено след спада на първоначалния ентусиазъм. Не помага и надменното отношение на руснаците, които например въобще не харесват румънцските си съюзници, не харесват особено и българите, които уж идват да освобождават (тук Утин много се чуди някои защо изобщо са тръгнали). Всъщност мнението за българите се оказва доста негативно, смятали са предците ни за стиснати, скъперници, страхливци, и директно отказват да разберат защо българите просто отказват да им окажат коленопреклонната благодарност, която са очаквали без да имат особени основания за което. Това обаче води до втората съществена причина.
- Русия просто не е готова за тази война, по никакъв начин, а цялата привидна подготовка реално се оказва същата, която 40 години по-късно я проваля през Първата световна война. Въобще не ми се навлиза в подробности за описаната зверска корупция, некадърно интенданство и още по-некадърно снабдяване, за трагичната организация по почти всички направления, за липсата на материална подготовка откъм муниции, карти, провизии, разузнаване… Цяла глава е отделена на медицинското осигуряване, или по-скоро липсата му, за съдържанието на която просто не искам да си спомням. Положението е трагично, а черешката на тортата е фактът, че по отношение на въоръжение и артилерия – остарели и с по-ниски качества – руснаците отстъпват не само на турците, но даже и на румънските си съюзници. Което е още една причина да не ги обичат, освен по-уредените им по европейски градове.
Що се отнася до отношението към българите обаче, положението е още по-трагично. Утин неколкократно натъртва, че руснаците просто не познават народа, който отиват да освобождават, и още по-лошо, не са си дали абсолютно никакъв зор да се опитат даже да го опознаят. Доказателство за това е така нареченото Гражданско управление, запълнено почти изцяло с кадрови военни, кариеристи и некадърници, имащи за общи черти непригодност за ролите, които се очаква да играят, и откровено липсващото желание да наваксат пропуските. Българи, разбира се, няма, не е и предвидено да има. Начело на тази хубост е княз Черкаски, който при все, че минава за модерен и либерал, всъщност е известен с „подвизите“ си в Полша, където е пряко отговорен за потушаването на въстанията десетина години по-рано, и за начина, по който това е направено – с терор и нагайка. Е, същият е сложен да изгражда гражданското управление на бъдещата свободна България. По начин, прилаган спрямо всичките народи под ботуша на руските императори, което назначение поражда доста съмнения относно истинските цели на руската империя в България. И с прилагане на нещо като „разделяй и владей“ от самото начало, демонстрирано в отношението спрямо турците в овладените територии. Руснаците не се и опитват да разберат причините за отношенята на българите към тях, дори пределно ясното обяснение „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.
По-горе споменах липсата на материална подготовка, липсата на военна е подобна. Резултатът – Стара Загора и Казанлък. Особено описанието на случилото се покрай последния е страшно, дори и само като се описват бягащите българи и трагедиите там.
- По отношение на самите българи, Утин не споменава много, но две неща правят впечатление. Първо, начинът, по който болшинството чорбаджии са в симбиоза с турците, и второто, по-лошото, едва ли не узаконените корупция и клиентелизъм, които не са се променили особено и до днес. За сметка на това, Утин твърдо защитава българите относно начина, по който руснаците ги възприемат, и неколкократно натъртва, че това се дължи изцяло на непознаването на българите, обичаите и положението им от страна на Русия, както и на отказа да ги опознаят. Грозна работа. Но пък ми беше интересен коментара за военната повинност и оръжията и как липсата им всъщност пречи на един народ да бъде истински свободен и независим.
Спирам, защото просто не ми се пише повече. Не е като да няма какво, но не ми се преписват цели цитати, а имам и други задачи на главата. В едно съм убеден – тази книга трябва да се популяризира, трябва да се чете, и по възможност да се включи в една бъдеща актуализация на учебния материал. Няма как да има действителна свобода и независимост без да се познава истината и истинската история такава, каквато е била, а тази книга е голяма стъпка в правилната посока, особено по отношение на направо сляпата на моменти русофилия в България. Ако вземем да си върнем обратно архивите от Русия, още по-голяма стъпка ще бъде. И понеже всъщност книгата е с основен адресат руската публика от 19 век, ще завърша със самата Русия. Книгата започва с въображаем диалог между оптимист и песимист, които съм убеден, че почиват на истински личности (как ми се иска Утин да говореше с повече имена през цялата книга, но явно не е искал да навлича неприятности на събеседниците си). Оптимистът защитава нуждата, готовността и целта на бъдещата война, песимистът, напротив, е убеден, че Русия не е готова нито за войната, нито за отговорността след нея. Финалът е с явен превес на песимистичното мнение – „преди всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата себе си“. Същото с пълна сила важи и днес.
„Писма от България“ е сборник с репортажи, които руският военен кореспондент Евгений Утин изпраща за времето, което прекарва в България по време на войната, от средата на юли до след третия щурм на Плевен в края на август 1877ма. Утин е интересна личност, далеч от типична за руското общество – потомствен дворянин, с юридическо образование, учил още в западна Европа, кореспондент на френски вестници и пряк свидетел и кореспондент по време на франко-пруската война, с която не веднъж прави сравнения в репортажите си. Въпросните репортажи са публикувани в книга през 1879та, но у нас се издават за първи път чак сега. То и в Русия не е имало кой знае колко издания, по съвсем понятни след прочита причини. А именно, книгата въобще не е ласкава към Русия, по същия начин, по който съвременниците ни, по-разумните от тях, не са ласкаво настроени към родните правителства и безмозъчната инерционна русофилия, обхващаща голяма част от населението (ако се вярва на едни „капацитети“, цели 80%). От родна гледна точка, някои от изнесените факти също не са съвсем благоприятни за нас, въпреки силно позитивното отношение ��а Утин към българите.
Причините това да е така, или поне тези, които запомних, са следните:
- Подкрепата за войната в Русия всъщност далеч не е толкова висока, колкото се опитват да я изкарат родните учебници, и извън големите градове почти я няма. Особено след спада на първоначалния ентусиазъм. Не помага и надменното отношение на руснаците, които например въобще не харесват румънцските си съюзници, не харесват особено и българите, които уж идват да освобождават (тук Утин много се чуди някои защо изобщо са тръгнали). Всъщност мнението за българите се оказва доста негативно, смятали са предците ни за стиснати, скъперници, страхливци, и директно отказват да разберат защо българите просто отказват да им окажат коленопреклонната благодарност, която са очаквали без да имат особени основания за което. Това обаче води до втората съществена причина.
- Русия просто не е готова за тази война, по никакъв начин, а цялата привидна подготовка реално се оказва същата, която 40 години по-късно я проваля през Първата световна война. Въобще не ми се навлиза в подробности за описаната зверска корупция, некадърно интенданство и още по-некадърно снабдяване, за трагичната организация по почти всички направления, за липсата на материална подготовка откъм муниции, карти, провизии, разузнаване… Цяла глава е отделена на медицинското осигуряване, или по-скоро липсата му, за съдържанието на която просто не искам да си спомням. Положението е трагично, а черешката на тортата е фактът, че по отношение на въоръжение и артилерия – остарели и с по-ниски качества – руснаците отстъпват не само на турците, но даже и на румънските си съюзници. Което е още една причина да не ги обичат, освен по-уредените им по европейски градове.
Що се отнася до отношението към българите обаче, положението е още по-трагично. Утин неколкократно натъртва, че руснаците просто не познават народа, който отиват да освобождават, и още по-лошо, не са си дали абсолютно никакъв зор да се опитат даже да го опознаят. Доказателство за това е така нареченото Гражданско управление, запълнено почти изцяло с кадрови военни, кариеристи и некадърници, имащи за общи черти непригодност за ролите, които се очаква да играят, и откровено липсващото желание да наваксат пропуските. Българи, разбира се, няма, не е и предвидено да има. Начело на тази хубост е княз Черкаски, който при все, че минава за модерен и либерал, всъщност е известен с „подвизите“ си в Полша, където е пряко отговорен за потушаването на въстанията десетина години по-рано, и за начина, по който това е направено – с терор и нагайка. Е, същият е сложен да изгражда гражданското управление на бъдещата свободна България. По начин, прилаган спрямо всичките народи под ботуша на руските императори, което назначение поражда доста съмнения относно истинските цели на руската империя в България. И с прилагане на нещо като „разделяй и владей“ от самото начало, демонстрирано в отношението спрямо турците в овладените територии. Руснаците не се и опитват да разберат причините за отношенята на българите към тях, дори пределно ясното обяснение „Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.
По-горе споменах липсата на материална подготовка, липсата на военна е подобна. Резултатът – Стара Загора и Казанлък. Особено описанието на случилото се покрай последния е страшно, дори и само като се описват бягащите българи и трагедиите там.
- По отношение на самите българи, Утин не споменава много, но две неща правят впечатление. Първо, начинът, по който болшинството чорбаджии са в симбиоза с турците, и второто, по-лошото, едва ли не узаконените корупция и клиентелизъм, които не са се променили особено и до днес. За сметка на това, Утин твърдо защитава българите относно начина, по който руснаците ги възприемат, и неколкократно натъртва, че това се дължи изцяло на непознаването на българите, обичаите и положението им от страна на Русия, както и на отказа да ги опознаят. Грозна работа. Но пък ми беше интересен коментара за военната повинност и оръжията и как липсата им всъщност пречи на един народ да бъде истински свободен и независим.
Спирам, защото просто не ми се пише повече. Не е като да няма какво, но не ми се преписват цели цитати, а имам и други задачи на главата. В едно съм убеден – тази книга трябва да се популяризира, трябва да се чете, и по възможност да се включи в една бъдеща актуализация на учебния материал. Няма как да има действителна свобода и независимост без да се познава истината и истинската история такава, каквато е била, а тази книга е голяма стъпка в правилната посока, особено по отношение на направо сляпата на моменти русофилия в България. Ако вземем да си върнем обратно архивите от Русия, още по-голяма стъпка ще бъде. И понеже всъщност книгата е с основен адресат руската публика от 19 век, ще завърша със самата Русия. Книгата започва с въображаем диалог между оптимист и песимист, които съм убеден, че почиват на истински личности (как ми се иска Утин да говореше с повече имена през цялата книга, но явно не е искал да навлича неприятности на събеседниците си). Оптимистът защитава нуждата, готовността и целта на бъдещата война, песимистът, напротив, е убеден, че Русия не е готова нито за войната, нито за отговорността след нея. Финалът е с явен превес на песимистичното мнение – „преди всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата себе си“. Същото с пълна сила важи и днес.
June 24, 2017
Направо съм учудена, че са я превели и издали в България. Тази книга трябва да се прочете от всички, които искат да научат част от историята, но не тази история, която години наред угоднически се променя, а тази която са я била.
November 16, 2025
Приключих книгата. Впечатлен съм начина по който авторът не спестява проблемите които вижда в собствената си родина. Ясно се усеща болката му от това. На моменти се опитва може би да оправдае и смекчи нещата, но въпреки това не ги прикрива. Няма как да не сме благодарни на хилядите руски войници оставили костите си в българските земи.
Не виждам защо трябва да се сърдим на имперските амбиции на Русия - проливите. Нима другите империи не гонят целите си и са по-благородни? Не мисля.
Утин показва, че е добре запознат с борбите на българите през епохата на Възраждането. Прави му чест. Добре анализира причините за резервираността на българите към русите в някои моменти от войната - по-ранните Руско-турски войни, страха от нови турски кланета и др.
Изказва несъгласие руското мнение за това, че българите са си живели царски по турско време.
Дори Достоевски критикува разпространеното сред руснаците мнение за "царския живот" на българите, както и едно любопитно изказване на един британски кореспондент на име Форбз в "Дневник на писателя" от 1877 г.
Негови са и думите: "Русия никога досега не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!…И нека никой да не ми възразява, да не оспорва, да не ми крещи, че преувеличавам и че ненавиждам славяните. Напротив, аз много обичам славяните, но… знам, че всичко ще се сбъдне точно така, както го казвам и не поради уж долния, неблагодарния характер на славяните, съвсем не е там причината - в този смисъл характерът им е като на всички останали - а именно, защото на този свят такива неща иначе не могат да стават… Изобщо не трябва да искаме от славяните благодарност… Те непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт едва са се спасили от властолюбието на Русия…”
Не виждам защо трябва да се сърдим на имперските амбиции на Русия - проливите. Нима другите империи не гонят целите си и са по-благородни? Не мисля.
Утин показва, че е добре запознат с борбите на българите през епохата на Възраждането. Прави му чест. Добре анализира причините за резервираността на българите към русите в някои моменти от войната - по-ранните Руско-турски войни, страха от нови турски кланета и др.
Изказва несъгласие руското мнение за това, че българите са си живели царски по турско време.
Дори Достоевски критикува разпространеното сред руснаците мнение за "царския живот" на българите, както и едно любопитно изказване на един британски кореспондент на име Форбз в "Дневник на писателя" от 1877 г.
Негови са и думите: "Русия никога досега не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!…И нека никой да не ми възразява, да не оспорва, да не ми крещи, че преувеличавам и че ненавиждам славяните. Напротив, аз много обичам славяните, но… знам, че всичко ще се сбъдне точно така, както го казвам и не поради уж долния, неблагодарния характер на славяните, съвсем не е там причината - в този смисъл характерът им е като на всички останали - а именно, защото на този свят такива неща иначе не могат да стават… Изобщо не трябва да искаме от славяните благодарност… Те непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт едва са се спасили от властолюбието на Русия…”
July 7, 2017
Цялата ни работа такава...Недомислена, неорганизирана, неподготвена, струваща хиляди руски живота и поредната българска трагедия! Поклон пред загиналите мили хора. И нека не забъркваме тук политическата ориентация и настройваме хората против русите. Мъчно ми е, че малцина знаят цената на свободата, дори и аз. Славата няма да се обезцени, ако знаем за позора!
Displaying 1 - 12 of 12 reviews