Така както Солженицин описва един хубав ден от живота на концлагериста Иван Денисович, така в своя последен малък роман на документална основа "Непростената" Алберт Лиханов ни представя един... хубав, бих казал, късметлийски живот на петнайсетгодишната Альонушка Сергеевна - затворничка в немски концлагер по време на Втората световна война. И наистина - другите умират, а тя оцелява. В нея се влюбва немец, който не постъпва така, както постъпват господарите от най-чистата раса на света с окупираните. От тази полулюбов, полупредчувствие за гибел се ражда дете и това не е сладникав разказ за всепобеждаващата войните и омразата любов. Това е книга за неповторимия човешки живот, извършените грехове по време на който могат да бъдат разбрани и простени само от мъченици, преживели предизвикателствата му. Но това е и роман за цената, която се заплаща, когато човек е решил да преживее дните си без лъжа и компромиси - само с истината.
За съжаление, нещо не му се е получила толкова добре тази повест на Лиханов.
Да, има го отличният му стил, но някъде от средата на книгата историята започна да запада, натежаха идеологическите клишета и една перспектива към събитията, която е далеч от реалността. Някак много се опрости всичко, твърде много патос изведнъж, с мъка я дочетох...