What do you think?
Rate this book
еднаистория
Комиксът на Джипи (Джани Пачиноти, 1963) “еднаистория” е общото кратно на цял рой истории. Тази на известния писател, който преживява непонятен душевен срив в апогея на своята кариера; тази на семейството му, което центробежно се отдалечава от неговото нехайство; тази на редника през Първата световна война, който е обещал да се върне на всяка цена; тази на изобретателя, който се заема да направи оръжията по-бързи и ефикасни; тази на човешкото лице като релеф, издълбан от сълзите. През 2014 г. “еднаистория” става първата рисувана книга, попаднала сред дванайсетте финалиста за най-старата и престижна италианска награда за литература “Стрега”. Познат на български от постапокалиптичната антиутопия "[Земя на синовете|33015461]" (2016), тук Джипи показва съвсем различен стил, като съчетава фина лиричност с непрощаващ реализъм, мечтателни акварели с нервни мастилени наброски... “Силвано Ланди е съвременен западен човек – казва авторът за главния си герой, – който страда без реална причина, тоест по някакъв начин той е нелеп и аз му съчувствам. Ланди е също така, и най-вече, “изпаднал” от природата човек...”
Веднъж на няколко години търпението на верните почитатели бива възнаградено с нова книга от неотразимия Джипи. Най-новият му комикс е еднаистория, в който той събира своите предпочитани елементи (семейство, доверие, любов, уважение, борба) в зашеметяващ мизансцен. Страниците са организирани в кратки повествователни схватки, от които постепенно изниква визуална музайка, мислена, за да плени и най-скептичния. Сложността на емоциите, приятелството и страстта, както и паметта като двигател на конфликти са едни от ключовите съставки, които тази творба вещо събира, за да покаже спънките в общото ни живеене и крехкостта на емпатията.
--El Mundo
Сто и двайсет страници туш, химикалка, топли, направо огнени акварели, които се редуват със студени, мразовити, катранени картини според нуждите на разказа: окоп, залез или някой приказен, Фелиниев тенискорт, където от другата страна на мрежата стърчи великанско дърво – мач на човека с природата, изгубен още преди да е започнал...
--Il Fatto quotidiano
Както казваше Г. К. Честъртън, “истинският безумец е онзи, който е изгубил всичко освен разума си”. Със своята обичайна хирургическа прецизност Джипи пълни страници с акварели с магични обертонове, които са радост за окото и на които рязко се противопоставят смущаващите, подобни на арабески черно-бели рисунки с устремени в нищото линии...
--Roar Magazine
Голо и самотно е дървото насред бойното поле, гол и самотен е мъжът, който върви през града, изгубен в собствената си глава. Когато животът му се разпада, а с него – и реалността, писателят Силвано Ланди се залутва някъде между своето настяще и миналото на дядо си, участник в Първата световна война. Джипи се връща след години мълчание и се разголва докрай, но без обичайното си чувство хумор, определяно от него като “щит на уязвимите”...
--Panorama.it
Този стъписващ разказ за едно гранично състояние е пропит с тревога и тя властно отеква през целия му ход към блестящия край, отворен за всякакви интерпретации. Джипи събира парчетиите от една разпаднала се памет, където никой, най-малко той самият, не би посмял да разделя истината от лъжата, реалността от фантазията... Един от най-могъщо личните съвременни комикси.
--Telerama
Големите писатели са способни по най-простичък начин да изобразят изключително сложни мисловни и емоционални процеси. Освен че е забележителен художник, Джипи е и голям писател, както личи и в еднаистория... Той обновява и обогатява комиксовия език с графични и текстови средства и успява да създаде солидни, полисемни творби, които се разгръщат едновременно в множество нива на реалността (това на делника, на психиката, на символите, на поезията, на сънищата и пр.). Поредната проява на гениалност, която да добавим към вече дългия списък на негово име.
--Culturamas
Сърцевината на книгата, истинският ключ към еднаистория, се състои от шест неми страници акварелни пейзажи по средата, в които поезията на Джипи литва в нечувани висини и неговите облачни небеса и зимни планини като във филм увличат читателя в метафорично пътешествие през душите на главните герои... Този комикс не подава услужливо ръка, не подхожда снизходително и оставя широко поле за тълкуване.
--Lospaziobianco.it
Джипи използва разнообразни техники и постига връх в своето изкуство... Импресионистичните му акварели на цяла страница и разказът в разказа за Първата световна са грандиозни... Тук Джан Алфонсо Пачиноти се утвърждава като зрял и абсолютно неповторим автор: неговата еднаистория неизбежно ще се превърне в жалон.
--Le Vif
Прекрасни рисунки, част от които са истински произведения на изкуството. Акварелите на Джипи, рисувани с размах, улавят безпогрешно атмосферата на големия град с неговите светлини и ни карат да затаим дъх. Със същата лекота авторът пресъздава и мрака на Първата световна война с притъмнелите небеса и безуте...
Веднъж на няколко години търпението на верните почитатели бива възнаградено с нова книга от неотразимия Джипи. Най-новият му комикс е еднаистория, в който той събира своите предпочитани елементи (семейство, доверие, любов, уважение, борба) в зашеметяващ мизансцен. Страниците са организирани в кратки повествователни схватки, от които постепенно изниква визуална музайка, мислена, за да плени и най-скептичния. Сложността на емоциите, приятелството и страстта, както и паметта като двигател на конфликти са едни от ключовите съставки, които тази творба вещо събира, за да покаже спънките в общото ни живеене и крехкостта на емпатията.
--El Mundo
Сто и двайсет страници туш, химикалка, топли, направо огнени акварели, които се редуват със студени, мразовити, катранени картини според нуждите на разказа: окоп, залез или някой приказен, Фелиниев тенискорт, където от другата страна на мрежата стърчи великанско дърво – мач на човека с природата, изгубен още преди да е започнал...
--Il Fatto quotidiano
Както казваше Г. К. Честъртън, “истинският безумец е онзи, който е изгубил всичко освен разума си”. Със своята обичайна хирургическа прецизност Джипи пълни страници с акварели с магични обертонове, които са радост за окото и на които рязко се противопоставят смущаващите, подобни на арабески черно-бели рисунки с устремени в нищото линии...
--Roar Magazine
Голо и самотно е дървото насред бойното поле, гол и самотен е мъжът, който върви през града, изгубен в собствената си глава. Когато животът му се разпада, а с него – и реалността, писателят Силвано Ланди се залутва някъде между своето настяще и миналото на дядо си, участник в Първата световна война. Джипи се връща след години мълчание и се разголва докрай, но без обичайното си чувство хумор, определяно от него като “щит на уязвимите”...
--Panorama.it
Този стъписващ разказ за едно гранично състояние е пропит с тревога и тя властно отеква през целия му ход към блестящия край, отворен за всякакви интерпретации. Джипи събира парчетиите от една разпаднала се памет, където никой, най-малко той самият, не би посмял да разделя истината от лъжата, реалността от фантазията... Един от най-могъщо личните съвременни комикси.
--Telerama
Големите писатели са способни по най-простичък начин да изобразят изключително сложни мисловни и емоционални процеси. Освен че е забележителен художник, Джипи е и голям писател, както личи и в еднаистория... Той обновява и обогатява комиксовия език с графични и текстови средства и успява да създаде солидни, полисемни творби, които се разгръщат едновременно в множество нива на реалността (това на делника, на психиката, на символите, на поезията, на сънищата и пр.). Поредната проява на гениалност, която да добавим към вече дългия списък на негово име.
--Culturamas
Сърцевината на книгата, истинският ключ към еднаистория, се състои от шест неми страници акварелни пейзажи по средата, в които поезията на Джипи литва в нечувани висини и неговите облачни небеса и зимни планини като във филм увличат читателя в метафорично пътешествие през душите на главните герои... Този комикс не подава услужливо ръка, не подхожда снизходително и оставя широко поле за тълкуване.
--Lospaziobianco.it
Джипи използва разнообразни техники и постига връх в своето изкуство... Импресионистичните му акварели на цяла страница и разказът в разказа за Първата световна са грандиозни... Тук Джан Алфонсо Пачиноти се утвърждава като зрял и абсолютно неповторим автор: неговата еднаистория неизбежно ще се превърне в жалон.
--Le Vif
Прекрасни рисунки, част от които са истински произведения на изкуството. Акварелите на Джипи, рисувани с размах, улавят безпогрешно атмосферата на големия град с неговите светлини и ни карат да затаим дъх. Със същата лекота авторът пресъздава и мрака на Първата световна война с притъмнелите небеса и безуте...
128 pages, Hardcover
First published October 31, 2013
19 people are currently reading
1201 people want to read
About the author
Gipi
56 books335 followersGianni Pacinotti, better known by his pen name Gipi, is an Italian illustrator and comic book author. Gipi is regarded as one of the most influential Italian cartoonists of his generation. His graphic novels are perennial best-sellers in Italy and have received international acclaim.
Pacinotti was born in 1963 in Pisa, Italy, where he still lives. He started his career as an illustrator for the publishing and advertising fields. Since 1992, Gipi has created illustrations and comics for several Italian magazines and newspapers, such as Cuore, Il Clandestino, Il Manifesto, La Straniero, Internationale, La Repubblica.
Gipi's graphic novel Note per una Storia di Guerra (Notes for a War Story) won the 'Best Book Award' at the 2006 Angoulême International Comics Festival in France. His other notable works include: LMVDM, La mia vita disegnata male (2008, translated as MBDL, My Badly Drawn Life), unastoria (2013, translated as One Story), La terra dei figli (2016, translated as Land of the Sons), Momenti straordinari con applausi finti (2019).
He also teaches and has directed the film The Last Man on Earth (2011).
Pacinotti was born in 1963 in Pisa, Italy, where he still lives. He started his career as an illustrator for the publishing and advertising fields. Since 1992, Gipi has created illustrations and comics for several Italian magazines and newspapers, such as Cuore, Il Clandestino, Il Manifesto, La Straniero, Internationale, La Repubblica.
Gipi's graphic novel Note per una Storia di Guerra (Notes for a War Story) won the 'Best Book Award' at the 2006 Angoulême International Comics Festival in France. His other notable works include: LMVDM, La mia vita disegnata male (2008, translated as MBDL, My Badly Drawn Life), unastoria (2013, translated as One Story), La terra dei figli (2016, translated as Land of the Sons), Momenti straordinari con applausi finti (2019).
He also teaches and has directed the film The Last Man on Earth (2011).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 200 reviews
August 18, 2022
SONO TUTTE PAROLE
Questo libro è bellissimo.
Bellissime le tavole a colori, quelle in bianco e nero, quelle virate, le chine, gli acquerelli, quelle a penna…
In principio il viso dell’uomo doveva essere completamente liscio, niente fosse o conche o pieghe sulla pelle, solo pura forma.
Il viso che abbiamo adesso, con le guance, le fossette, gli zigomi, il mento, la bocca, le labbra, tutte queste forme sono state modellate nei secoli dallo scorrere delle lacrime.
Come la pioggia ha scavato e modellato le rocce, e la terra.
Lacrime di dolore. E anche di gioia e commozione.
Ma soprattutto lacrime di dolore.
È dedicato a chi non dimentica quanto possa essere crudele la pelle degli alberi.
È dedicato a chi crede che dio non sappia se l’uomo esiste.
PS
Prima, e per ora unica, graphic novel a entrare nella cinquina di candidati al Premio Strega.
Questo libro è bellissimo.
Bellissime le tavole a colori, quelle in bianco e nero, quelle virate, le chine, gli acquerelli, quelle a penna…
In principio il viso dell’uomo doveva essere completamente liscio, niente fosse o conche o pieghe sulla pelle, solo pura forma.
Il viso che abbiamo adesso, con le guance, le fossette, gli zigomi, il mento, la bocca, le labbra, tutte queste forme sono state modellate nei secoli dallo scorrere delle lacrime.
Come la pioggia ha scavato e modellato le rocce, e la terra.
Lacrime di dolore. E anche di gioia e commozione.
Ma soprattutto lacrime di dolore.
È dedicato a chi non dimentica quanto possa essere crudele la pelle degli alberi.
È dedicato a chi crede che dio non sappia se l’uomo esiste.
PS
Prima, e per ora unica, graphic novel a entrare nella cinquina di candidati al Premio Strega.
January 10, 2020
O va taip būna gyvenime.
February 23, 2018
Lo so, sono una voce fuori dal coro.
Ma, sinceramente, dopo aver “rincorso” Gipi spinta da recensioni entusiaste, non grido al miracolo.
Le tavole sono meravigliose, gli acquarelli poetici, le scelte dei colori azzeccate e la volontà di abbozzare temi importanti, dalla guerra alla ricerca di un'identità, ammirevole.
Il punto è che si ha la sensazione, sin dalle prime pagine, di non capire assolutamente nulla. Due storie si intrecciano fra loro, quella di Silvano, scrittore cinquantenne in crisi d'identità, e quella del suo antenato Mauro, soldato nella prima guerra mondiale, e la prima è un po’ contorta. Più volte ho faticato a collegare parole ed immagini per ritrovare un senso, ho avuto l’impressione di sentirmi un po’ “persa”.
Resto perplessa. Perché, al di là dei mille pregi che quest’opera può avere, di certo secondo me non regge il confronto con tante altre graphic novels, da “Maus” di Spiegelmann passando per “Blanket” di Thompson, Eisner, e, fra gli italiani, Zerocalcare, Fior e la coppia Radice-Turconi. Troppo contorta e “minimalista” per i miei gusti. Ben disegnata, ma non sono riuscita ad emozionarmi.
Ma, sinceramente, dopo aver “rincorso” Gipi spinta da recensioni entusiaste, non grido al miracolo.
Le tavole sono meravigliose, gli acquarelli poetici, le scelte dei colori azzeccate e la volontà di abbozzare temi importanti, dalla guerra alla ricerca di un'identità, ammirevole.
Il punto è che si ha la sensazione, sin dalle prime pagine, di non capire assolutamente nulla. Due storie si intrecciano fra loro, quella di Silvano, scrittore cinquantenne in crisi d'identità, e quella del suo antenato Mauro, soldato nella prima guerra mondiale, e la prima è un po’ contorta. Più volte ho faticato a collegare parole ed immagini per ritrovare un senso, ho avuto l’impressione di sentirmi un po’ “persa”.
Resto perplessa. Perché, al di là dei mille pregi che quest’opera può avere, di certo secondo me non regge il confronto con tante altre graphic novels, da “Maus” di Spiegelmann passando per “Blanket” di Thompson, Eisner, e, fra gli italiani, Zerocalcare, Fior e la coppia Radice-Turconi. Troppo contorta e “minimalista” per i miei gusti. Ben disegnata, ma non sono riuscita ad emozionarmi.
March 4, 2021
Soooooo, I guess the author watched the M*A*S*H finale. Yep. A lot of us did.
Anyhow, the story is set in two separate time periods. In the present day, a man named Silvano "Hawkeye" Landi is having a crisis in a mental health facility. In the past, a World War I soldier is stranded in No Man's Land with a wounded compatriot whose anguished cries are attracting the interest of enemy troops.
Since Sidney Freeman is not available, a couple Italian doctors talk to the patient and treat him heavily with drugs. We find out gradually he is a successful 49-year-old writer who is in an extreme midlife crisis, obsessed with mortality due to his looming 50th birthday, but also suffering relationship problems and impostor syndrome. He is also appropriating the war trauma of his great-grandfather, because there are so many parallels between being an author and a soldier. Sure.
Overall, the story is told in a frustrating manner with lots of stuff left vague, frequent and confusing jumps between multiple timelines for each character, and pointless detours to other characters, like the machine gun inventor graphically masturbating while spouting misogynistic crap about a woman who has embarrassed him.
There are some striking images in the art, but it's not enough to offset the derivative and annoying story.
Anyhow, the story is set in two separate time periods. In the present day, a man named Silvano "Hawkeye" Landi is having a crisis in a mental health facility. In the past, a World War I soldier is stranded in No Man's Land with a wounded compatriot whose anguished cries are attracting the interest of enemy troops.
Since Sidney Freeman is not available, a couple Italian doctors talk to the patient and treat him heavily with drugs. We find out gradually he is a successful 49-year-old writer who is in an extreme midlife crisis, obsessed with mortality due to his looming 50th birthday, but also suffering relationship problems and impostor syndrome. He is also appropriating the war trauma of his great-grandfather, because there are so many parallels between being an author and a soldier. Sure.
Overall, the story is told in a frustrating manner with lots of stuff left vague, frequent and confusing jumps between multiple timelines for each character, and pointless detours to other characters, like the machine gun inventor graphically masturbating while spouting misogynistic crap about a woman who has embarrassed him.
There are some striking images in the art, but it's not enough to offset the derivative and annoying story.
February 27, 2021
страшна работа <3
Некомикс. Ако някой ме пита за тази книга, може би това би било първото, което бих казал, без много замисляне. Въпреки страниците с балончета и реплики в тях и кадрирането на историята на някои от местата в книгата, протичането през това произведение оставя усещането за нещо повече от разказ в картинки, повече и от „едната история“, която ни се представа разслоено из различните времеви перспективи. ...
скоро ето още тук .
Некомикс. Ако някой ме пита за тази книга, може би това би било първото, което бих казал, без много замисляне. Въпреки страниците с балончета и реплики в тях и кадрирането на историята на някои от местата в книгата, протичането през това произведение оставя усещането за нещо повече от разказ в картинки, повече и от „едната история“, която ни се представа разслоено из различните времеви перспективи. ...
June 7, 2018
mind-blowing
January 7, 2018
Poesia in acquerello
Anche nel buio della notte più scura
il cielo possiede una luce sua.
Mi chiedo,amore...
da dove viene questo chiarore?
Non dalle stelle che son troppo lontane
Non dalla luna assente
viene dai nostri desideri ,forse?Che siano i nostri cuori, le speranze, a illuminare il cielo?
o le nostre famiglie
le loro preghiere.
i nostri bambini.
tu.
Poesia in acquerello
colori e forme emozionanti...
(persino le tavole di nuca!)
4/5 stelle
Anche nel buio della notte più scura
il cielo possiede una luce sua.
Mi chiedo,amore...
da dove viene questo chiarore?
Non dalle stelle che son troppo lontane
Non dalla luna assente
viene dai nostri desideri ,forse?Che siano i nostri cuori, le speranze, a illuminare il cielo?
o le nostre famiglie
le loro preghiere.
i nostri bambini.
tu.
Poesia in acquerello
colori e forme emozionanti...
(persino le tavole di nuca!)
4/5 stelle
January 6, 2021
„Ако момчето на 18 само знаеше…“
Когато книгата те тресне от началото; когато нямаш опит с такъв тип книги; когато нищо не знаеш за произведението предварително – всичко се получава много добре.
Пълните изненади са тръпката на дните. Така на първата страница виждам едно хапче. И това значи нещо за мен.
На следващата – „Именно защото беше стара, не можеше да се види стара.“
Това значи много за мен сега (не, не съм стара никак). Имам си някои любими думи на английски, за мен по-изразителни от българските като „пулсация“ – тук искам да използвам думата „relevant” за човека на 18 и на 50 години.
И така – аз не говоря за книгата, а за себе си. Което е смисълът на четенето. Връзката. Двустранна. Потънала в себе си, взех всичко лично. Леко странично от самите истории. Макар че не съм очаквала точно тук силно да се върна към войната. Или към дълбоката лична изгубеност. Но на много места акварелът като триптих показва степените на събитията и състоянията. Стъпалата на мрачността. Заслепяващото бяло или жълто я подсилват. Пламтящото алено тревожи. А стерилността на черно-белите рисунки подсилва празнотата. Друг път би ми подействала зле. Но съм в период, в който разглеждам стабилно като наблюдател. С емпатия, но сега не и с пареща съпричастност.
Тоест наистина пречупих „еднаистория“ през личното. Включително във връзка с периода – точно след Нова година; първа книга за 2021 г. Този път не с предварителната умора от предстоящото едногодишно пътуване, а с жизнеността, получена по различни начини и така родила решителността „Аз комикси не чета, но искам да опитам.“
Поради което благодаря на всички замесени от изд. „Жанет 45“ за предоставената книга. Дори не знаех точно книга ли се нарича, извинявам се. На фона на това, че животът на детето ми преминава от възраст „под масата“ до „брада и мустаци“ с комикси и манга – аз се почувствах по-близо и до него. Започнах четенето с „apprehension“ (зная, че има подходяща българска дума, но пак тази ми е звуково-органично изразителна), а завърших наистина с „връзка“.
„Защо не изобретите по-добро оръжие… Което да ускори събитията?“
„Не се кълни.
Защо не?
Не зависи от теб.
Напротив.
Де да беше така.
Така е.“
Когато книгата те тресне от началото; когато нямаш опит с такъв тип книги; когато нищо не знаеш за произведението предварително – всичко се получава много добре.
Пълните изненади са тръпката на дните. Така на първата страница виждам едно хапче. И това значи нещо за мен.
На следващата – „Именно защото беше стара, не можеше да се види стара.“
Това значи много за мен сега (не, не съм стара никак). Имам си някои любими думи на английски, за мен по-изразителни от българските като „пулсация“ – тук искам да използвам думата „relevant” за човека на 18 и на 50 години.
И така – аз не говоря за книгата, а за себе си. Което е смисълът на четенето. Връзката. Двустранна. Потънала в себе си, взех всичко лично. Леко странично от самите истории. Макар че не съм очаквала точно тук силно да се върна към войната. Или към дълбоката лична изгубеност. Но на много места акварелът като триптих показва степените на събитията и състоянията. Стъпалата на мрачността. Заслепяващото бяло или жълто я подсилват. Пламтящото алено тревожи. А стерилността на черно-белите рисунки подсилва празнотата. Друг път би ми подействала зле. Но съм в период, в който разглеждам стабилно като наблюдател. С емпатия, но сега не и с пареща съпричастност.
Тоест наистина пречупих „еднаистория“ през личното. Включително във връзка с периода – точно след Нова година; първа книга за 2021 г. Този път не с предварителната умора от предстоящото едногодишно пътуване, а с жизнеността, получена по различни начини и така родила решителността „Аз комикси не чета, но искам да опитам.“
Поради което благодаря на всички замесени от изд. „Жанет 45“ за предоставената книга. Дори не знаех точно книга ли се нарича, извинявам се. На фона на това, че животът на детето ми преминава от възраст „под масата“ до „брада и мустаци“ с комикси и манга – аз се почувствах по-близо и до него. Започнах четенето с „apprehension“ (зная, че има подходяща българска дума, но пак тази ми е звуково-органично изразителна), а завърших наистина с „връзка“.
„Защо не изобретите по-добро оръжие… Което да ускори събитията?“
„Не се кълни.
Защо не?
Не зависи от теб.
Напротив.
Де да беше така.
Така е.“
December 29, 2019
Galvoju, kaip čia išreikšti savo įspūdį apie Gipi grafinį kūrinį "Vienaistorija". Man pasirodė, kad tai kūrinys iš kelių lygmenų, kurie net nėra visai organiškai susipynę, o kaip tik – fragmentiški, kažkaip lyg ir atšokę vienas nuo kito. Kas yra gerai, nes atsiranda tarpų, erdvės pamąstymui, bet jei norisi gražiai suręsto vientiso pasakojimo, tada gali tekti nusivilti (o daug žmonių, manau, iš grafinės literatūros kažko tokio ir tikisi – kad bus paprasta, lengva, nes juk paveiksliukai).
Pirmas, grafinis lygmuo, sakyčiau, yra tikras meno kūrinys. Meistriškai derinami įvairūs piešimo stiliai, kartais akvarele (?) išlietas paveikslas per visą puslapį, kartais – tik plonos linijos, tekstas, lipantis ant teksto. Tai puikiai kuria atmosferą ir, atvirai sakant, kiek glumina, bet gal toks poetiškas kūrinys taip ir turėtų elgtis.
Kitas lygmuo – pati papasakota istorija, tai yra, kelios susipinančios:
• karas, pašautas bičas guli duobėj, kitas jam sako nedejuoti, nes išgirs priešai
• rašytojas psichiatrinėje ligoninėje, piešia medį, gydytojai jo nesupranta (žinau, žinau)
• to paties rašytojo santykis su šeima, ypač dukra, iš serijos, "ką čia su tuo tėvu daryti"
• dar kelios labiau poetinės linijos,
bet kažkaip šita istorija, tas nepakeliamai egocentriškas pagrindinio veikėjo noras visas istorijas supinti į viena ir išlikti tokiu nieko nepasakančiu, bet dvasingu, mane gerokai erzino.
Todėl sugalvojau, kad gal yra dar vienas lygmuo – skirtingai nuo dažnai apdovanojimus pelnusių grafinių pasakojimų, šis nėra autobiografinis, tai gal turėtume ne priimti už tiesą viską, kas nupiešta, o kritiškai žiūrėti ir į patį pasakotoją.
Ir tada supratau, ką man šis pasakojimas primena – ogi esė, tokį gana tipinės struktūros, su kultūrinėm nuorodom ir protėvių nuodėmėm, kurio centre neišvengiamai yra egocentriškas paslaptingas eseistas – pagrindinis veikėjas. Jis dairosi į praeitį ir užsiciklina ties atrastais prosenelio laiškais iš fronto, ir vos pastebi savo šeimos narius. Labai sunkiai išgyvena senatvės įrodymus, išgalvoja kažkokią sentimentalią istoriją apie pirmykščius žmonės, ašaras ir raukšles, o tuo pat metu savo suaugusiai dukteriai sako: "Tavo veidas lygus. Tau niekada neteko verkti", ir kenčia, ir vis žiūri pro langą, ir glumina psichoterapeutus, o iš tikrųjų niekaip nesiliauja bandyti sumegzti istorijos apie save ir save.
Apskritai tie fragmentai – vaizdo ir teksto – atrodė kaip kokia dėlionė, taigi geriau paanalizavus gal galima būtų rasti ir ketvirtą istoriją šioje vienaistorijoje, bet tas reikalautų dar atskiro prisėdimo, gal kada kitą sykį.
Trumpai tariant, man "Vienaistorija" pasirodė kaip toli gražu ne viena istorija, tikiuosi, kad ši knyga suras skaitytojų, kurie nepatingės skaitydami grafinės literatūros kūrinį įdėti darbo.
January 7, 2021
Не знам дали мога да кажа нещо смислено, което да се доближи поне мъничко до въздействието, което има тази книга върху мен. Може би ще опитам да си събера мислите в някакъв момент.
August 24, 2024
Sad nisam preterano rečit, premda bi trebalo da budem, ali slike su pretekle reči. Kada su baš sjajni stripovi u pitanju, to je slučaj. A ne samo što se priče prepliću, nego Đipi ukršta različite likovnosti: crtež i akvarel, i to tako da je teško u njih ne utonuti. To volim: da mogu zastati na prizoru, posvetiti mu se, a da šira celina teče. Ipak, "jednapriča" ne pleni narativnom jurnjavom, nego donosi, kroz sjajne razlivenosti, opomenu da su ratovi, nažalost, uvek tu, samo im je oblik drukčiji: od rova i bojišta do čete ličnih demona.
December 30, 2020
Gianni Pacinotti é um reconhecido autor de banda desenhada italiano que dá pelo nome de GIPI. Cheguei ao seu trabalho pelo facto de ter sido publicado este ano pela Fantagraphics o seu livro “Unastoria” (“One Story”) de 2013. Surpreendeu-me duplamente: pelo modo como estrutura a narrativa, e pelo impressionismo das suas pranchas.
A estrutura apresentada é completamente deslinear, ligando diferentes gerações, com saltos entre passado e futuro, dentro e fora do pensamento dos personagens, ligando num fio condutor a sensibilidade humana, no modo como os choques emocionais num passado familiar podem continuar a produzir ondas de impacto em gerações futuras.
Imagens na publicação no blog:
https://virtual-illusion.blogspot.com...
A estrutura apresentada é completamente deslinear, ligando diferentes gerações, com saltos entre passado e futuro, dentro e fora do pensamento dos personagens, ligando num fio condutor a sensibilidade humana, no modo como os choques emocionais num passado familiar podem continuar a produzir ondas de impacto em gerações futuras.
Imagens na publicação no blog:
https://virtual-illusion.blogspot.com...
April 28, 2020
Ho preferito S. a questo, nella sua linearità dava più spazio all'essenza delle tavole, anche qui c'è un gran lavoro ma mi è arrivato un po' troppo frastagliato, troppi strati e sottostrati.
January 3, 2021
Живея в Белгия - страна, в която комиксите са част от националната култура. При все това, до момента самата аз не се бях интересувала от графични романи, с две изключения. Едното е свързано с преместването ми в Льовен като студентка - помня колко учудена бях при първия сблъсък с библиотеката на един от съквартирантите ми. До учебниците по право, романите и поезията, изпъкваше и тежка лавица с комикси. До тогава моята представа за комикси се заключаваше в Тинтин или пък Marvel, т.е. или истории за деца, или пък такива, които изискват специален интерес. Съквартирантът ми даде назаем негова любима графична новела за Рембо - да ми покаже, че може една сериозна история („за възрастни“, ако щете) да се разкаже и така. Второто лично изключение е поредицата “Les Cités obscures”, илюстрирана от белгиеца Франсоа Схойтен. Измислен свят, в който хората живеят в градове-държави, всеки един от които се е развил по свой собствен начин и се отличава със свой собствен архитектурен стил. Схойтен е силно повлиян от ар нуво, а рисунките му за пръв път ми разкриха комиксите като визуална наслада.
Получих „еднаистория“ като подарък от издателството срещу ангажимента да споделя честното си мнение за книгата. Благодаря сърдечно, Manol Peykov!
Ето какво открих:
--- „еднаистория“, разбира се, не е просто една ---
Преброих шест, а знам, че има и други – разлистени сред ясно отличимите. В книгата двете основни линии на разказа са разпадът на един писател и оцеляването на неговия дядо по време на Първата световна война. Но още - как е създадена къртечницата, разбиването на едно семейство, едно митологично обяснение за това как лицата на хората са придобили вида си - нашите скули, хлътнини, бразди и бръчки, и един непрестанно течащ коментар за времето, пътуването във времето и паметта, не изведен буквално и натрапващ се, но пропит в ритъма на разказа и в илюстрациите. Сруктурата на книгата е фрагментирана, в началото на четенето дори замайваща. Почти вита стълба, но по Ешер. Почти някоя от онези приказни орехови черупки, в които има светове за разплитане. Картините се надграждат, включително чрез повторенията на образи, с наслояване на ключовете към линейната история – която сами трябва да си сглобим в края, при една жестока съпоставка между живота на дядото и този на неговия внук. Комиксът се чете бързо, за половин час. Но изисква препрочитане, бавно и внимателно.
Полифонията е и в изразните средства, в звученето. От една страна илюстрациите в своята подредбата напомнят джаз; имат собствен ритъм и заплитания. Акварелите са зашеметяващи, скиците, макар и не тaкa впечатляващи (поне според личния ми вкус), изпълняват отредената им роля в общия диалог. От друга страна текстът, при все краткостта си, носи мощта и на роман, и на поезия. Не очаквах да го сторя, но си извадих немалко цитати. Накрая, текст и рисунки са обединени майсторски в третия, общ план – комиксовия. Има танц; има игривост в съчетанието на цвят и думи. Аха-аха и ще се чуе звук, аха-аха и ще се раздвижат.
Кой е центърът на историята? Семейството – Паметта – Времето -- Загубата – Контролът (на това извън нас/на самите себе си) – Тъгата - Прошката (включително към себе си).
Обичта.
//
Пълният ми отзив е в "Кръстопът", благодаря на Валентин Дишев за възможността да споделя там:
https://crosspoint.mediabg.eu/?p=29765
Получих „еднаистория“ като подарък от издателството срещу ангажимента да споделя честното си мнение за книгата. Благодаря сърдечно, Manol Peykov!
Ето какво открих:
--- „еднаистория“, разбира се, не е просто една ---
Преброих шест, а знам, че има и други – разлистени сред ясно отличимите. В книгата двете основни линии на разказа са разпадът на един писател и оцеляването на неговия дядо по време на Първата световна война. Но още - как е създадена къртечницата, разбиването на едно семейство, едно митологично обяснение за това как лицата на хората са придобили вида си - нашите скули, хлътнини, бразди и бръчки, и един непрестанно течащ коментар за времето, пътуването във времето и паметта, не изведен буквално и натрапващ се, но пропит в ритъма на разказа и в илюстрациите. Сруктурата на книгата е фрагментирана, в началото на четенето дори замайваща. Почти вита стълба, но по Ешер. Почти някоя от онези приказни орехови черупки, в които има светове за разплитане. Картините се надграждат, включително чрез повторенията на образи, с наслояване на ключовете към линейната история – която сами трябва да си сглобим в края, при една жестока съпоставка между живота на дядото и този на неговия внук. Комиксът се чете бързо, за половин час. Но изисква препрочитане, бавно и внимателно.
Полифонията е и в изразните средства, в звученето. От една страна илюстрациите в своята подредбата напомнят джаз; имат собствен ритъм и заплитания. Акварелите са зашеметяващи, скиците, макар и не тaкa впечатляващи (поне според личния ми вкус), изпълняват отредената им роля в общия диалог. От друга страна текстът, при все краткостта си, носи мощта и на роман, и на поезия. Не очаквах да го сторя, но си извадих немалко цитати. Накрая, текст и рисунки са обединени майсторски в третия, общ план – комиксовия. Има танц; има игривост в съчетанието на цвят и думи. Аха-аха и ще се чуе звук, аха-аха и ще се раздвижат.
Кой е центърът на историята? Семейството – Паметта – Времето -- Загубата – Контролът (на това извън нас/на самите себе си) – Тъгата - Прошката (включително към себе си).
Обичта.
//
Пълният ми отзив е в "Кръстопът", благодаря на Валентин Дишев за възможността да споделя там:
https://crosspoint.mediabg.eu/?p=29765
Read
March 7, 2021Якщо є якийсь еквівалент арт-гаузу в мальованих історіях, то "Одна історія" італійського коміксара Джипі може бути таким прикладом. Насправді чи не вперше зустрічаю настільки красиву й настільки незрозумілу, поетичну історію, сповнену тривоги й переживань. Напевно, це спроба передати невловиме, миттєве й витіснене, забуте й заховане завдяки потенціалу мальованої історії. Тому це вже жива класика для тих, хто хоче побачити й вивчити унікальність коміксу як окремого виду мистецтва, що попри свою синтетичність володіє власним арсеналом вираження. Усе ж, треба розібратись із сюжетом, хоча це буде не так просто.
Письменник Сільвано Ланді проживає свої зрілі роки в психіатричній лікарні, де його намагаються вилікувати від шизофренії. Йому ввижається то оголене дерево, то газова станція, то його прадідід Мауро, який воював у Першій Світовій війні. Стиль розповіді відповідає затуманеній свідомості Ланді, яка щоразу заплутує нас, вводить в оману завдяки нерозбірливому почерку й випадковим кадрам. І ми не можемо точно знати чи все ж ввижається, бо ці два пласти між собою тісно переплітаються, зливаються в єдиний потік образів і слів, які поповнюються побічними кадрами, що, на перший погляд, ніяк не пов'язані із нашими героями. Єдина достовірна річ -- це момент провини, страждання, причини яких до певного моменту ніяк не зрозумілі нам. Як тільки Джипі розкриває причину життєвої драми Мауро, то наче все стає на свої місця, але дуже умовно.
Можна спокуситись протлумачити душевну травму Сільвано Ланді як своєрідне кармічне покарання за скоєний вчинок своїм прадідом. Справді, він десь зависає між простором і часом, перебуває у екзистенційній тривожній долині, де одинока газова станція -- це він, де оголене дерево, що блискуче римується із його оголеним тілом посеред нічного міста -- це також він. Хмари згущаються завдяки невливомій, але такій точній техніці Джипі: десь виблискує місто, десь їде авто, а в далині блискавка тонкою цівкою розрізає чорну тканину горизонту. Реальність на межі зі сном, гріх на межі із одкровенням.
Історія Джипі емоційно надзвичайно важка. Мені важко все з'єднати в єдине ціле, але чи варто це робити? Чи хоче справді Джипі розповісти одну історію як сукупність причинно-наслідкових зв'язків? Життя складається зі акварельних спалахів, а все решта перебуває у темряві. Джипі тільки висвітлив окремі епізоди, але вже від цієї вибіркової о-світленості тяжко на душі. Тому це чи не перший раз, коли я не можу поставити оцінку. Є роботи поза оцінками й поза категоріями, ��е "Одна історія" -- саме така.
P.S. Мальсторія ввійшла в шорт-лист головної літературної премії "Стрега" в Італії, будучи першим мальописом за все існування нагороди. Для ревних любителів мальописів це швидше поганий факт, адже мальописи повинні бути поза літературою і ніяк з нею не асоціюватись. Для інших такий факт є свідченням того, що "Одна історія" була справжньою сенсацією, opus magnum для Джипі, сколихнувши усю культурну італійську спільноту.
Письменник Сільвано Ланді проживає свої зрілі роки в психіатричній лікарні, де його намагаються вилікувати від шизофренії. Йому ввижається то оголене дерево, то газова станція, то його прадідід Мауро, який воював у Першій Світовій війні. Стиль розповіді відповідає затуманеній свідомості Ланді, яка щоразу заплутує нас, вводить в оману завдяки нерозбірливому почерку й випадковим кадрам. І ми не можемо точно знати чи все ж ввижається, бо ці два пласти між собою тісно переплітаються, зливаються в єдиний потік образів і слів, які поповнюються побічними кадрами, що, на перший погляд, ніяк не пов'язані із нашими героями. Єдина достовірна річ -- це момент провини, страждання, причини яких до певного моменту ніяк не зрозумілі нам. Як тільки Джипі розкриває причину життєвої драми Мауро, то наче все стає на свої місця, але дуже умовно.
Можна спокуситись протлумачити душевну травму Сільвано Ланді як своєрідне кармічне покарання за скоєний вчинок своїм прадідом. Справді, він десь зависає між простором і часом, перебуває у екзистенційній тривожній долині, де одинока газова станція -- це він, де оголене дерево, що блискуче римується із його оголеним тілом посеред нічного міста -- це також він. Хмари згущаються завдяки невливомій, але такій точній техніці Джипі: десь виблискує місто, десь їде авто, а в далині блискавка тонкою цівкою розрізає чорну тканину горизонту. Реальність на межі зі сном, гріх на межі із одкровенням.
Історія Джипі емоційно надзвичайно важка. Мені важко все з'єднати в єдине ціле, але чи варто це робити? Чи хоче справді Джипі розповісти одну історію як сукупність причинно-наслідкових зв'язків? Життя складається зі акварельних спалахів, а все решта перебуває у темряві. Джипі тільки висвітлив окремі епізоди, але вже від цієї вибіркової о-світленості тяжко на душі. Тому це чи не перший раз, коли я не можу поставити оцінку. Є роботи поза оцінками й поза категоріями, ��е "Одна історія" -- саме така.
P.S. Мальсторія ввійшла в шорт-лист головної літературної премії "Стрега" в Італії, будучи першим мальописом за все існування нагороди. Для ревних любителів мальописів це швидше поганий факт, адже мальописи повинні бути поза літературою і ніяк з нею не асоціюватись. Для інших такий факт є свідченням того, що "Одна історія" була справжньою сенсацією, opus magnum для Джипі, сколихнувши усю культурну італійську спільноту.
January 14, 2021
Обикновено не посягам към комикси, защото историите, които разказват рядко ме вълнуват. Много съм щастлива, че този път направих изключение.
Започвам с уговорката, че това не е комикс, не е книга, не е... абе, като нищо на света е. Като усещане ми е най-близко до филм. От тези, които обожавам - историите скачат през времената, кръстосват се, застъпват се, настъпват се, на моменти се чувстваш объркан, после си казваш "аха, ясно ми е какво ще стане", после се оказва, че не е точно така, но дори и така да е, няма значение, защото си завладян от това КАК е разказано това, което ти е ясно, че ще стане.
"еднаистория" ми заговори от първия ред, от първата си картина и това ме спечели веднага. Не съм я чела тази книга - чух я. Чувах гласовете на героите, градския шум, щракането на ключа на лампата в банята нощем, свистенето на куршумите, караниците, страха, разсъмването, дъжда - всичко се чува идеално. Искам да знам как се постига тази магия!
"еднаистория" ми се разкри - картина след картина се нижеха пред очите ми, би трябвало да кажа "кадър след кадър", и изобщо не ми дадоха време да помисля кое как е направено, защо се случва, то просто се случваше и то не пред очите, а сякаш директно в главата ми. Почти като гледане на филм е, но по-хубаво, защото има оставено и малко място за въображението на публиката. Изчетох досегашните отзиви - всички говорят за акварелите и дървото на тенис корта. Да, те са прекрасни, но моите любими са: потъващата в огъня на здрача бензиностанция, падащата надолу с главата, дребна, черно-бяла фигурка на страница 25. (Тя наистина пада! В бялото на листа, в опита за творчество, в нищото - разкошна е.); силуетът на голия мъж на фона на вечерния град, с бесния шум на трафика и всички светлини, които пречат на мрака да приспи болките и надписа "тишина" в горния ляв ъгъл, дървото на страница 114 и всички, всички сцени с убийството като единствен изход за спасение и всички сцени на пристигането на прадядото Ланди у дома - свечеряването, здрачът, лицето на Ланди, който е сдържал обещанието си, но погледът му подсказва, че си дава сметка за цената, която е платил и ще плаща цял живот в мълчание.
"еднаистория" изобщо не е само една, но за пореден път показва, че всички наши истории са едно. Някъде четох, че е история за любовта. Може. Има много любов в тази книга, но за мен тя е за прошката, която по-лесно даваш на себе си и по-трудно на другите. За случайността, прищявката и разминаването, когато на близки хора са им важни различни неща. И за куп други неща е тази не-книга-не-филм-а-истинско-чудо-на-света, но простете ми, няма да разкривам повече. Отворете я и я оставете да влезе в сърцето ви, за да си намерите вашите неща в нея.
Чете се бързо. Препрочита се бавно и многократно. Води до пристрастяване към автора, на когото сега ще си поръчам другата, излязла на български, книга.
Започвам с уговорката, че това не е комикс, не е книга, не е... абе, като нищо на света е. Като усещане ми е най-близко до филм. От тези, които обожавам - историите скачат през времената, кръстосват се, застъпват се, настъпват се, на моменти се чувстваш объркан, после си казваш "аха, ясно ми е какво ще стане", после се оказва, че не е точно така, но дори и така да е, няма значение, защото си завладян от това КАК е разказано това, което ти е ясно, че ще стане.
"еднаистория" ми заговори от първия ред, от първата си картина и това ме спечели веднага. Не съм я чела тази книга - чух я. Чувах гласовете на героите, градския шум, щракането на ключа на лампата в банята нощем, свистенето на куршумите, караниците, страха, разсъмването, дъжда - всичко се чува идеално. Искам да знам как се постига тази магия!
"еднаистория" ми се разкри - картина след картина се нижеха пред очите ми, би трябвало да кажа "кадър след кадър", и изобщо не ми дадоха време да помисля кое как е направено, защо се случва, то просто се случваше и то не пред очите, а сякаш директно в главата ми. Почти като гледане на филм е, но по-хубаво, защото има оставено и малко място за въображението на публиката. Изчетох досегашните отзиви - всички говорят за акварелите и дървото на тенис корта. Да, те са прекрасни, но моите любими са: потъващата в огъня на здрача бензиностанция, падащата надолу с главата, дребна, черно-бяла фигурка на страница 25. (Тя наистина пада! В бялото на листа, в опита за творчество, в нищото - разкошна е.); силуетът на голия мъж на фона на вечерния град, с бесния шум на трафика и всички светлини, които пречат на мрака да приспи болките и надписа "тишина" в горния ляв ъгъл, дървото на страница 114 и всички, всички сцени с убийството като единствен изход за спасение и всички сцени на пристигането на прадядото Ланди у дома - свечеряването, здрачът, лицето на Ланди, който е сдържал обещанието си, но погледът му подсказва, че си дава сметка за цената, която е платил и ще плаща цял живот в мълчание.
"еднаистория" изобщо не е само една, но за пореден път показва, че всички наши истории са едно. Някъде четох, че е история за любовта. Може. Има много любов в тази книга, но за мен тя е за прошката, която по-лесно даваш на себе си и по-трудно на другите. За случайността, прищявката и разминаването, когато на близки хора са им важни различни неща. И за куп други неща е тази не-книга-не-филм-а-истинско-чудо-на-света, но простете ми, няма да разкривам повече. Отворете я и я оставете да влезе в сърцето ви, за да си намерите вашите неща в нея.
Чете се бързо. Препрочита се бавно и многократно. Води до пристрастяване към автора, на когото сега ще си поръчам другата, излязла на български, книга.
January 22, 2021
Това е една от най-невероятните графични новели, на които съм попадал. Изключително емоционална история, която нямаше как да се побере в друга форма - нито книга, нито филм могат да го пресъздадат това усещане. Много съм доволен, че излезе на български. Изобщо не се колебайте дали да си я вземете.
May 24, 2020
Quando la vecchia si vide allo specchio, per esempio.
"Come sono diventata vecchia." Disse. Ma mentiva.
La vecchia, in quanto vecchia non poteva vedersi vecchia.
Impossibile era, per lei.
Perché teniamo procedure di sicurezza e protezione, sai? Aperta parentesi. Stavo per dire: "Perché la natura è benevola". Stavo per dire questa stronzata. Chiusa parentesi.
Un altro esempio. Se il diciottenne si svegliasse di colpo una notte.
Si alzasse.
Ed allo specchio si vedesse (per magia) per maledizione con la faccia con la pelle dei suoi futuri cinquantanni, (morirebbe) vomiterebbe.
"Sono io? Stai scherzando?"
Ma invece, ma invece, scivolando secondo dopo secondo, per anni e poi decenni, sempre distratto da altro.
Un giorno, non più diciottenne ello si alzerà. Andrà allo specchio (nel bagno) e si vedrà trovandosi mica male per quel momento, di colpo, una notte.
"Mica male. Eh. Per aver gli anni che ho..." Mica male. [...]
Malevola tanto è la natura, quanto amorevolmente protettiva è la nostra cecità.
I disegni sono bellissimi, in particolare le tavole paesaggistiche in acquerello.
Anche la storia, le due storie che si intrecciano mi sono piaciute. Non ho dato il voto massimo perché le storie sono solo accennate, finiscono di colpo senza una vera e propria (per me) conclusione.
Comunque, una graphic novel molto bella che vale assolutamente la pena di leggere.
"Come sono diventata vecchia." Disse. Ma mentiva.
La vecchia, in quanto vecchia non poteva vedersi vecchia.
Impossibile era, per lei.
Perché teniamo procedure di sicurezza e protezione, sai? Aperta parentesi. Stavo per dire: "Perché la natura è benevola". Stavo per dire questa stronzata. Chiusa parentesi.
Un altro esempio. Se il diciottenne si svegliasse di colpo una notte.
Si alzasse.
Ed allo specchio si vedesse (per magia) per maledizione con la faccia con la pelle dei suoi futuri cinquantanni, (morirebbe) vomiterebbe.
"Sono io? Stai scherzando?"
Ma invece, ma invece, scivolando secondo dopo secondo, per anni e poi decenni, sempre distratto da altro.
Un giorno, non più diciottenne ello si alzerà. Andrà allo specchio (nel bagno) e si vedrà trovandosi mica male per quel momento, di colpo, una notte.
"Mica male. Eh. Per aver gli anni che ho..." Mica male. [...]
Malevola tanto è la natura, quanto amorevolmente protettiva è la nostra cecità.
I disegni sono bellissimi, in particolare le tavole paesaggistiche in acquerello.
Anche la storia, le due storie che si intrecciano mi sono piaciute. Non ho dato il voto massimo perché le storie sono solo accennate, finiscono di colpo senza una vera e propria (per me) conclusione.
Comunque, una graphic novel molto bella che vale assolutamente la pena di leggere.
January 22, 2026
I nostri visi lavorati dalle lacrime come la terra dalla pioggia.
Una storia, solo una, perchè ci parla come se noi esseri umani fossimo una cosa sola.
Perchè il dolore ci accomuna da quando ne abbiamo memoria.
Dalla seconda metà in poi per me è stato un perpetuo rullo di tamburi che mi faceva attendere e io, come lui sono finita piegata, in ginocchio davanti alla mia persona, come per chiedere una tregua da quel costante dolore, che nonostante sia diverso per ognuno di noi, ci strema ugualmente.
Gipi sei unico.
Una storia, solo una, perchè ci parla come se noi esseri umani fossimo una cosa sola.
Perchè il dolore ci accomuna da quando ne abbiamo memoria.
Dalla seconda metà in poi per me è stato un perpetuo rullo di tamburi che mi faceva attendere e io, come lui sono finita piegata, in ginocchio davanti alla mia persona, come per chiedere una tregua da quel costante dolore, che nonostante sia diverso per ognuno di noi, ci strema ugualmente.
Gipi sei unico.
October 3, 2022
One Story is a beautifully rendered, if somewhat murky, graphic novel. A contemporary author has had a breakdown and is in a psych ward (misspelled on the back cover as "psyche ward" — what a difference an "e" makes!) where he is haunted by incapacitating visions perhaps triggered by letters from his grandfather (or great-grandfather?), a World War I soldier.
The art is serene and moody, and different for each time frame. The story, the one story, flips all around over the place, and there seems to be an ulterior message about creativity, the origins or art and the messiness of art, the struggle with an internal editor/critic, and the recurring motif: dreading how ugly we become when we age.
It's a breakdown, see, a midlife existential crisis, and perhaps as a giant unspoken metaphor he's contained in the psych ward with his inexplicable psyche and the uncontrollable urge and unexplainable impulse to create art.
Many pages of moody wordless panels later . . . the ancestor returns from war, damaged and damaging. You see, it is all one story. All of it. One story.
"War, like everything else, gets boring," says the baroness, who makes a cameo appearance and inspires the inventor. Sex, death, insanity, creativity — it is all one story.
The art is serene and moody, and different for each time frame. The story, the one story, flips all around over the place, and there seems to be an ulterior message about creativity, the origins or art and the messiness of art, the struggle with an internal editor/critic, and the recurring motif: dreading how ugly we become when we age.
It's a breakdown, see, a midlife existential crisis, and perhaps as a giant unspoken metaphor he's contained in the psych ward with his inexplicable psyche and the uncontrollable urge and unexplainable impulse to create art.
Many pages of moody wordless panels later . . . the ancestor returns from war, damaged and damaging. You see, it is all one story. All of it. One story.
"War, like everything else, gets boring," says the baroness, who makes a cameo appearance and inspires the inventor. Sex, death, insanity, creativity — it is all one story.
January 21, 2021
https://i.pinimg.com/564x/5a/a8/87/5a...
(нарочно си избрах този откъс)
Има истории, които постоянно се повтарят - до лудост, като войните, като липсата на разбиране у хората, меркантилното отношение на институциите, на властимащите и привилегированите.
Не си спомням кога последно съм чел/гледал комикс. Хареса ми как са преплетени фрагментите от историите на прадядото, на Ланди и останалите интермедии. След като я прочетох започнах отново да прелиствам, да търся, да сравнявам, да откривам и сглобявам частите. Свързвах един фрагмет с друг, една рисунка с друга. Всичко имаше значение, облеклото на Ланди, мустаците на прадядото, светлината, цветовете ... - парчетата от пъзела. Преливаха се спомени с представи и халюцинация.
September 15, 2014
"unastoria" in realtà non ha quasi storia.
E' difficile seguire le tavole e le parole, soprattutto all'inizio, e anche quando la situazione si è fatta più chiara quello che conta non è tanto la successione degli eventi ma la suggestione: la folgorazione di una nuca femminile, lo sguardo allo specchio di un cinquantenne in pezzi.
Il lettore è chiamato a dare senso ai passaggi tra le vignette e ad accogliere i lampi di associazioni che come scintille si sprigionano da parole e acquerelli.
Fumetto dal linguaggio poetico dunque, frammentario e inevitabilmente (?) imperfetto, ma una magnifica conferma per Gipi.
E' difficile seguire le tavole e le parole, soprattutto all'inizio, e anche quando la situazione si è fatta più chiara quello che conta non è tanto la successione degli eventi ma la suggestione: la folgorazione di una nuca femminile, lo sguardo allo specchio di un cinquantenne in pezzi.
Il lettore è chiamato a dare senso ai passaggi tra le vignette e ad accogliere i lampi di associazioni che come scintille si sprigionano da parole e acquerelli.
Fumetto dal linguaggio poetico dunque, frammentario e inevitabilmente (?) imperfetto, ma una magnifica conferma per Gipi.
January 1, 2021
Повече от една година чаках тази книга, а сега държа в ръцете си едно съкровище, едно произведение на изкуството и се усмихвам широко, много широко.
Акварелите на Джипи разказват еднаистория, както само малцина умеят. А думите, думите са онези малки, но така важни за читателя знаци - удивителни и въпросителни, точни и запетаи, които ни трябват, за да успеем да чуем тези истории, да спрем и да видим тези истории, да ги запомним.
БЛАГОДАРЯ на НЕВА МИЧЕВА за превода!
БЛАГОДАРЯ на КИРИЛ ЗЛАТКОВ за невероятната визуална адаптацията!
БЛАГОДАРЯ на "ЖАНЕТ 45", че ме срещнаха за втори път с Джипи!
Акварелите на Джипи разказват еднаистория, както само малцина умеят. А думите, думите са онези малки, но така важни за читателя знаци - удивителни и въпросителни, точни и запетаи, които ни трябват, за да успеем да чуем тези истории, да спрем и да видим тези истории, да ги запомним.
БЛАГОДАРЯ на НЕВА МИЧЕВА за превода!
БЛАГОДАРЯ на КИРИЛ ЗЛАТКОВ за невероятната визуална адаптацията!
БЛАГОДАРЯ на "ЖАНЕТ 45", че ме срещнаха за втори път с Джипи!
August 8, 2021
La vista innanzitutto. Che consente di distinguere il nemico che si avvicina delle trincee ma anche di fissare caparbiamente fuori dalla finestra per dare le spalle a un presente di sofferenza psichica. E poi il tempo che passa, il decadimento di cose e persone che taglia le gambe ad ogni speranza. Il ritorno al figurativo di gipi e' molto evocativo e fa forza sulla qualita' intensa di acquerelli davvero potenti. E' un lavoro in parte criptico con valenza autobiografica ma in assoluto molto affascinante. Da leggere (guardare) piu' e piu' volte.
November 9, 2018
Undoubtedly a good story and magnificent art, but I thought it was too repetitive. The story should have been elaborated further. Also, there was some explicit content that was totally misplaced and unnecessary.
January 18, 2014
"Se il diciottenne si svegliasse
Di colpo
Una notte
Si alzasse
Ed allo specchio si vedesse
Con le paure
Con le miserie dei suoi futuri cinquantanni
Morirebbe
Vomiterebbe"
Di colpo
Una notte
Si alzasse
Ed allo specchio si vedesse
Con le paure
Con le miserie dei suoi futuri cinquantanni
Morirebbe
Vomiterebbe"
December 3, 2017
Başlarda ne oluyor sorusuna yanıt arıyor, sonrasında ise neler olmuş böyle sorununa odaklanıyorsunuz. Kara Karga’dan yine bir orjinal çizgi roman. Kaçırmayın derim.
January 17, 2018
Un pugno allo stomaco. Poetico e bellissimo (soprattutto le tavole acquarellate)
January 8, 2020
Be', volevo vedere un po' di acquerelli belli quest'anno e porca l'oca.
Displaying 1 - 30 of 200 reviews