"Забравена София" е сборник, в който Владимир Свинтила съчетава в себе си мемоариста с есеиста и публициста и така по неподражаем начин разкрива непознати страници от живота на столичния град. Владимир Свинтила разказва сладкодумно за града, който познава отлично - от софийските улици и пазари към книгоиздателствата и редакциите, през кафенетата и кръчмите, към задния двор на града с туджарите, тарикатите, държанките и проститутките. Авторът описва бита и мизерията на града с неговия жаргон, но силата му е в разкриването на обществено-културните процеси. Научаваме кои песни са се пеели някога, какви книги са се чели, какви филми са се гледали, какви калкани са рисували художниците, влизаме в кожата на уличните музиканти и латернаджии. В "Забравена София" оживяват големите личности на епохата, забележително е и умението на Свинтила да наблюдава и описва софийските типовее, носители на "локалния колорит", което пък е принос към народопсихологията.
Псевдоним на Владимир Георгиев Николов, писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач.
През 1949 е въдворен в концлагера Богданов дол, след това Куциян. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство „Български художник“ (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в. „София-нюз“ (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в. „Софийска правда“ (1974-1977 г.).
Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания — „Сенчъри“ и „Таймс в Индия“ (Индия), „Унидад“ (Перу), „Нева“ и „Всесвит“ (СССР), „Ревиста джеографика универсал“ (Бразилия), „Тайди“ (Финландия), „Бюлетин на ЮНЕСКО“ (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции, на народознанието и народопсихологията.
Превежда стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език. Негово дело са преводи на „Сонети“ (1956) на Уилям Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Робърт Бърнс, драми на Шекспир, Бърнард Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн.
Книга пълна със зли думи, думи на омраза и презрение към всичко преди 1944. Според автора, който слага знак за равенство между леви и интелигенция, София преди 9ти е мръсна кална дупка, някакво гнездо на спекулата, разврата и мизерията. От прадядо ми (който е бил обикновен собственик на хлебопекарна) знам, че това въобще не е било така. Недоумявам как човек като Свинтила, за който се знае, че е разкарван по комунистическите лагери, може да напише тази гадост, в която малкото добри думи са запазени за Сталин, Макаренко и бездарните съветски писатели. Сигурно книгата е поръчкова, защото нямам друго обяснение. Душата ми негодува от срещата с това недоразумение, което някой е имал наглостта да издаде.
Макар читателят вероятно да захваща книгата с нагласата, че ще сподели писателски спомени за София, той всъщност бива втрещен от думи на омраза.
Текстът говори за София отпреди 1944 като за място на упадък, нищета, корупция и разврат; на практика тирада за "царя - канибал" и за това как българинът "чака да дойде руснакът и Сталин". Учудващо е най-вече поради името на корицата на Владимир Свинтила, интерниран в концлагера Богданов дол и написал книга за това. При липсата на предговор или обяснение, отворени остават следните въпроси:
1. При какви обстоятелства е написан този текст, особено предвид факта, че Свинтила е едва 18-годишен на 9-ти септември; т.е. голяма част от спомените и наблюденията няма как да са били от първо лице?
2. Как е открит, и защо бива печатан чак сега, 20 години след смъртта на Свинтила?
А гледайки стилистичната немарливост, не бих изключил и мистификация.
Объркан съм. България през 1939 г е номер едно на Балканите. В София бяха построени сгради и създадени институции, които оформят и до днес облика на града. Недоволството и революционната обстановка определено са предадени добре, частите като кафенето, улицата и прочие са наистина мниго силни, но преекспонираният елемент на упадък и мизерия поставя под въпрос истинността на всичко написано.
Авторът е безспорен ерудит, но в тази книга е наблегнал на политическа пропаганда. Интересната информация за улици, кафенета, хора, случки и др. събития от живота на стара София е съвсем малко.
Книгата е смущаваща, а посланията толкова абсурдни, че няма как да не повдигнат въпроси като "Това произведение автентично ли е?" и "Ако е автентично - това истинските мисли на Свинтила ли са или е поръчка на режима?". Изглежда сякаш това ще е втораъта книга в живота ми, която няма да прочета докрай. Посланията на автора изглеждат смешни от гледна точка на съвремието, когато историята стои пред очите ни. Не ме напуска чувството, че Свинтила е всичко, в което обвинява т. нар. "изкопаеми" от "стария режим". Това книжно тяло не прилича на книга - това е по-скоро политически памфлет, дипляна, поръчана и издадена от власт, която иска да изсипе омраза към опонентите си. Авторът излива омраза към лични врагове, обижда по начин, болезнено познат от времето на комунизма, когато можеш да "бичуваш" враговете на народа от някакъв висок, но въображаем пиедестал. Няма страница, която да не предизвиква смях, желание да репликираш автора и тъга, че си дал парите си за нещо, което те телепортира в мрачните времена на политически внушения, морално отхвърлени и осъдени тези. Както е написал читател преди мен - заслужава си да се разбере дали това произведение е автентичен текст на Свинтила, кой и как го е открил. И ако е автентично - могат ли да се проследят обстоятелствата около написването на тази пародия на исторически очерк.
Трудна за четене, без никаква последователност и сюжет. Откровено комунистическа и предубедена, възхвалява комунизма и представя само в черни краски Царя. Няма нищо общо със София, авторът е публикувал вижданията за политическата обстановка. Пълна загуба на време, която ме остави отвратена. Питам се как Столична община е платила за публикуването?