От 1975 г. до 1978 г. Георги Марков работи над своите задочни репортажи - очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио Свободна Европа. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на репортажите става възможно едва през 1990 г. Награден е посмъртно (2000 г.) с орден "Стара планина" - първа степен "за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим".
Georgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police. Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Ако един българин трябва да прочете една книга през живота си - това е тя. Не съм чел по-смислено нещо за нашата страна. Не става въпрос за култа към Георги Марков, а заради това, че Репортажи са толкова болезнено актуални и днес. И обясняват произхода на адски, адски много нелепости на милата родина и нашия манталитет.
“Догматичното мислене е не само креостта, зад която се крие назадничавият ум, но преди всичко крепостта, зад която са спасени всички некадърници.”
Много добра работа са свършили издателство “Сиела” с преиздаването в два тома на “Задочните репортажи”, при това и с оригиналното заглавие, което Георги Марков първоначално е искал да постави на книгата си. Това е книга за България, която е редно да присъства във всяка библиотека, не само защото описва подробно всевъзможните издевателства на комунистическия режим и невъобразимите и чудовищни похвати на тоталитарното управление, но и защото може да послужи като пряко изследване на зародиша на духовно и интелектуално оскотелият, покварен политическия модел, който продължава безсрамно да върлува по етажите на българската бюрокрация. Георги Марков пише стихийно и безпощадно, но в същото време подхожда прямо, и с открита отговорност към това, което писмено изрича в задочните си репортажи. Имена, места, събития, подробни разкази за привилегировани и обикновени граждани, арести, партийни наредби - тук има множество истории, шокът след които остава в изобилие. Предговорът на Димитър Кенаров към изданието на “Сиела” е също толкова силен, колкото и словото на Георги Марков: “Това е може би най-важната функция на “Репортажите”: да анализират отпадъчните води на социалистическа България и да изкарат наяве вонящите политически и обществени процеси. От изследователската си станция в чужбина Георги Марков описва нелицеприятната реалност на цяла една епоха, екскрементите на един тоталитарен режим - престъпление, за което заплаща с живота си. Но разкривайки мръсотията на близкото ни минало, разказвайки за най-срамните моменти от историята ни, книгата на Марков има и друго специално предназначение. Като филтър тя ни помага да се пречистим, да се спасим от екологична катастрофа на духа. Защото само когато миналото стане бистро, ще можем да утолим жаждата си за бъдеще. “
Доста време се колебах, преди да посегна към тази книга преди години. Изпълваше ме с насмешка и скептицизъм самата мисъл за дисиденти от българско естество. И се оказах права за себе си. Защото Георги Марков не е “дисидент”. Дори не е антикомунист (твърде социален е като насоченост, с което ми е адски симпатичен). А просто човек с достатъчно логичен и пъргав ум, готов да подложи действителността на анализ, да зададе въпроси, да види ясно глупостта и неефективността във всеки един аспект (от дребния бит до “високата” идеология, като има достъп и до двете) и вредата от тях, да потърси отговори извън тесните стадни рамки. В крайна сметка е бил инженер - и този начин на мислене ясно и прекрасно е онагледен в репортажите: Проблем - Анализ - Възможни отговори - Претегляне на алтернативите - Препоръки.
Всяка епоха на идейна лудост - от средновековието до фашизма и комунизма - не обича особено точните науки или ако ги обича, ги идеологизира, за да избегне неудобни въпроси. Ненапразно е имало “фашистка” физика, а бъдещите студенти-инженери у нас са полагали и изпит по марксизъм и комунизъм.
Написаното в репортажите е дотолкова стегнато и практично, и общочовешко, че с много малки изключения е абсолютно приложимо и днес. Героите на неговите репортажи всъщност не са кой знае колко идеологически обременени - а само алчни, глупави, самозаблуждавали се, страхливи, любопитни, примирени, измамени, измамници, фанатици почти напълно липсват. Това са хората от днес, както и хората от вчера. Плашеща е тази актуалност.
Колко хубаво би било да можем да класираме репортажите като принадлежащи на вчерашния ден. Уви, не можем.
Въпреки усещането за прекомерна едностранчивост и съмнението за недостатъчна, а полагаща се самокритичност – възхитен съм от способността на Георги Марков да улавя значещи явления и да ги разнищва аналитично, прямо и красноречиво. Нямаше нито един репортаж, който да не ми е интересен и осветяващ. Важен исторически документ, към който бих насочвал, макар и с уговорки.
"Един човек, който спре да лъже, може да събори една тирания." А. Солженицин
Никога няма да разберем дали точно Георги Марков е бил този един човек, повалил тази тирания, но знаем, че е казвал истината, заради което е платил най-високата цена. Невероятно важна книга, обзор към всекидневната реалност на затвора наречен Народна Република България.
Тази книга трябва да се изучава в училище, в университета, да ехти в градския транспорт, да се чете в праймтайма и да няма българин, дето да не я чел. Винаги съм се чудила каква е тая лудост в наборите на мама всичко да "кютат" по шкафове и да пазят десетки години хавлии, чаршафи, тенджери и тигани и защо, по дяволите, не искат да се отърват от тия боклуци. Ми, щото, горките, разбрах защо. Сигурно, докато е жива, нищо няма да я накарам повече да хвърля, за да не усеща голямата пропаст между нейната и моята младост. Да, ние имаме други проблеми - уродливата форма на демокрация, в която се опитват тия днешни свине да ни убеждават. На нас не ни затварят театри, защото "партията" не разбира от изкуство, но пък ние и без партията духовно измираме. Сега напълно си сглобих пъзела къде сме се сбъркали като общество.
Парадокс е колко сме далече, а всъщност, колко малко път сме изминали.
Ако искате да разберете съвременна България, прочетете тази книга! Ако искате да намерите зародиша на днешния роден манталитет, поведение и морал, както на масата от граждани, така и на политиците, ще го откриете именно в дълбокия Социализъм на БКП и СССР. Там, където просъществувалото векове в България човешко достойнство, е срещнало угодничеството на режима и е умряло в мълчание в името на малко власт.
За пореден път се убеждавам, че Социализмът е бил абсолютно престъпление срещу народа - както нашия, така и всички други, които е успял да хване в клопките си. Георги Марков го показва недвусмислено в "Задочните репортажи" и заплаща с живота си за непремирението си.
Част от темите, които се обсъждат в том 1: - Как се създава потиснически режим в свободомислещ народ? - Как се съпоставят идеология и реалност? - Кои сме ние и кои са те? - Кой е врагът? - Какво означава да си писател, журналист и творец в държава без свобода на словото? - Колко струва да си успешен? - За кого работи Балкантурист? - Как се пътува извън социалистическа България?
Уау, това беше фантастична книга! Колкото и да съм си мислела, че съм много добре информирана за социалистическия период в България, тук научих изключително много нови факти, нюанси, гледни точки. Анализът е страшно задълбочен, внимателен, интелигентен. Не знам дали има друга толкова *задължителна* книга за всеки съвременен българин, с която да разберем защо сме на това дередже, откъде идват злите корени в обществото и как можем да се променим. Знам за нея от тийнейджър, но чак с��га стигнах да я прочета - ако и вие сте я пропуснали, сега е моментът - има я в и Сторител, Читанка, Читалнята и, разбира се, други библиотеки и книжарници :-)
Не бих нарекла себе си запознат човек с комунистическото минало на България - някак си в гимназията всеки път срокът по история случайно свършваше преди 1944 г. сякаш това беше краят на учебника. И все пак - като всеки български гражданин с що-годе средна обща култура - имах представа за издевателствата на режима, зеещата бездна между идеология и изпълнението ѝ и хилядите запазени истории на абсурдизъм и отчаяние.
Макар че някои от темите, които Георги Марков засяга в първия том, ми бяха познати, художествените качества на изказа му, съчетано с болезнената прямота на репортажите, ме порази и нерядко ме докарваше до сълзи или нихилистичен смях. Бих заменила всички учебници и книги, описващи комунистическия период, за тази книга, която за жалост никога няма да стане задължително четиво за българските деца, но трябва да присъства във всяка една библиотека много повече отколкото някоя класика като "Под игото". Не изключвам нуждата от втората, но истините, които Георги Марков поднася толкова увлекателно, рационално и все пак дълбоко емоционално на българския читател, са ни все така нужни днес.
"Социалистическият феодализъм" все още определя висшия политически и дори злободневния ни живот - от кражбите и арогантната низост на властващи през реалността на икономическата разруха до дълбоко насадените пороци и извращения в съвременната българска народопсихология. Четейки проза и поезия от следосвобожденския период до междувоенния, и сравнявайки образа на героите с този на съвременниците ни, подсъзнателно усещах някакво страшно несъответствие в качествата, разбиранията и поведението на хората. Сякаш изведнъж сме си създали собствена Северна Корея, която е преобърнала образа на българина с главата надолу. "Репортажите" разясниха корените на това несъответствие и защо то продължава да дълбае със змийската си отрова все по-дълбоко в някога наивната и добродушна природа на едно общество, научено да мрази всичко и всички от "Врага" през партията, та чак до най-близките си и - разбира се - себе си.
Преди година случайно се запознах с г-н Иван Господинов (настоящ директор в дирекция ООН). Стори ми се сладкодумен, изключително ерудиран човек. В дискусията стана въпрос за книгите и тяхното значение, а първото нещо, което заяви той беше: ,,Ако решите да прочетете една книга след нашия разговор, направете тази книга ,,Задочни репортажи за България". Аз, естествено, си записах препоръката, но не погледнах на нея на сериозно. Представях си, че тези "репортажи" ще са сухо представена информация, която категорично няма да мога да изчета до край. Е, оказва се, че съм сгрешила. Георги Марков има много систематизиран подход към всички истории. Толкова интересни глави, така достъпно представени, че човек не усеща колко бързо летят страниците. Струваше ми се, че някои разкази могат да влязат в някогашната рубрика ,,Гледам и не вярвам на очите си". Спирах и се питах - Как е възможно реалността да е била такаква? После се сетих за историите от "онова време" на моя дядо, на които винаги съм гледала като на шега, като на нещо далечно. Сетих се и за новините, които всеки ден струят от медиите. Стана ми тъжно, когато осъзнах, че съм се отнесла толкова пренебрежително. Сега вече разбирам значимостта на тази книга, надявам се някой ден откъси от нея да се озоват в учебниците по история или гражданско образование. Нямам търпение да прочета и втория том, както и някое художествено произведение от Георги Марков.
И все пак не ми е за пълни пет звезди. Някои пози в стил разочарован идеалист ми дойдоха в повече. Но дисекцията на социализма и вредното съветско влияние са брутални, особено като се има предвид, че още им сърбаме последиците.
Книгата се чете удивително леко, за което основна заслуга има както онова, за което се говори в нея, така и майсторският писателски стил на нейния автор. Под леко четене имам предвид, разбира се, преди всичко бързо. В същото време нещата, които Марков обсъжда, са трудни за преглъщане - особено за хора, които са живели малко или повече в онази действителност. Не само са живели, но са се чувствали добре - уравновесени, спокойни, сигурни. Но какво са Репортажите? Засега не успявам да си отговоря напълно на този въпрос. На моменти те далеч надхвърлят рамките на своя жанр и се превръщат в нещо като роман. Автобиографичен, но не съвсем. Човек забравя, че чете книга, написана по действителни събития и се увлича в образа на героя, който Марков обрисува с цялото майсторство, на което е способен, а то очевидно е голямо. Докато чета обаче, не спирам да си задавам въпроса “Доколко тези репортажи всъщност са верни спрямо историческата истина?” Не са ли те едно криво огледало на живота в онази отминала България? Не е ли притегателната им сила толкова мощна най-вече заради умението на Георги Марков да разказва истории? Не ги ли е разкрасил прекалено, именно поради личната си неприязън и непоносимост към онзи строй, в който е бил принуден да живее и пише? Не четем ли тук по-скоро личното отношение на писателя Георги Марков към комунизма, вместо обективен разказ за нещата такива, каквото наистина са били? Някои от тези истории звучат твърде сюрреалистично за по-трезвия и хладен ум на днешния читател, който все пак познава отчасти недалечното минало. Така ли бяха нещата или не съвсем? Или пък онези, като мен, които донякъде изпитват съмнения, просто са били прекалено малки през годините, описани в книгата. Дори неродени още на този свят. Без съмнение част от описаните безумства на социалистическото общество бяха видими и през 80-те - време, което много хора днес наричат Втори златен век на България. Време, в което всичко беше уредено, животът беше евтин и безметежен. С някои остатъци от неудобствата на тоталитаризма, като ограничена свобода на изразяването, невъзможност всеки да пътува навън, връзкарство и др. Наистина ли Марков е непримирим дисидент, който във всички времена е бил така критичен към режима, но единствено след като успява да избяга отвъд Желязната завеса получава свободата да нарича нещата с истинските им имена? Не е ли той всъщност поредният опортюнист, който е добре при всички властници и във всички времена? Преди да започна да чета книгата му моите съмнения в достойнствата на неговата личност определено бяха повече. Смятах го за човек, който в известна степен е заслужил наказанието си, защото по свое желание е влязъл в средите на най-силните на деня, видял е мръсните им тайни, а после е решил да ги сподели със света. Какво си е мислел - че всичко това ще му се размине безнаказано ли? После обаче, когато започнах да чета, видях по-различна личност. Да, писателското го има - на първо място всеки писател трябва да спечели своите читатели и това минава през самокритика и самоирония. Той трябва да покаже на читателя, че и той е човек като него, че нищо човешко не му е чуждо, че и той е вършил неща, за които съжалява, срамувал се е от постъпките си, бил е слаб, стъпвал е накриво. Но с тази си стратегия, със своята честност, той е способен да спечели завинаги своя читател. Не само като учител в нещо, но и като близък приятел. Точно това прави и Марков, при това по блестящ начин. Думите му са искрени и в даден момент читателят е принуден да признае, че в онова общество обикновеният честен човек наистина не е имал много на брой достойни пътища пред себе си. Да, системата беше уродлива и вероятно е била точно това, което Марков е описал. Фактът, че през 80-те обикновените хора бяха получили някои привилегии само потвърждава колко по-труден е бил животът на предишните поколения. Хората бяха получили достъп до книги - много книги, но не всички. Същото важеше и за останалите области на изкуството и живота. Цензурата продължаваше да работи като добре смазана машина - може би още по-ефективна от преди. Животът в несвобода продължаваше да угнетява всеки честен човек, който имаше какво да каже, който искаше да постигне нещо истинско в своя живот. Бариерите пред духа продължаваха да стоят неумолимо по местата си. Просто бяхме вече свикнали и в голяма степен купени от режима, който се бе погрижил в системата да има добър баланс, за да няма сътресения. Признавам си, че книгата ме накара да се замисля сериозно за себе си и за моето време, за моя път през него. Може би, подобно на милиони други, и аз съм бил отровен от него - принуден да живея в сладка заблуда, чийто антидот са книги като тази на Георги Марков. Признавам си и че наистина успях да видя в него онзи голям, европейски, световен писател, за когото последователите му упорито говорят. Какво би написал той, ако не се бе сблъскал така отблизо с уродливия образ на социалистическата идея, превърната в гротеска, в антипод на самата себе си от онези, които уж бяха призвани да я превърнат в нов световен идеал и модел за развитие на всяко бъдещо общество? Какво би могъл да напише Марков, ако сам не се бе почувствал омърсен от всичко това? Ако не беше направил своите грешни стъпки? И как би могъл да го напише, ако не бе избягал? Той просто е следвал своята съдба, своя път - единственият възможен. Именно това трябва да оценим ние като читатели, а като хора - трябва да направим своята лична равносметка. Аз самият съм далеч от своята. Напротив - едва сега я започвам. С Репортажите си обаче Марков ме спечели и като писател. След като довърша втората част на Репортажите, определено ще продължа с останалите му книги, първата от които вече закупих - “Покривът”.
Дава представа за много аспекти от живота в ранния социализъм, позовавайки се на много факти и истории, дали дочути и преразказани, или от собствените богати житейски опит и кариера на самия Марков. Изобличава режима на БКП не само като морално и социално осакатяваща косвена власт на СССР над цялото битие на нашите предци, но и като един самоподдържащ се фарс, в който малцина вярват във философските или политическите доводи за създаване на комунистическо общество. Нещо повече, в държавата на ДС се оказва също толкова пагубно да вярваш истински и идеалистично в марксистките учения, колкото да ги отхвърлиш изцяло. Помогна ми да си обясня по-ясно откъде идват много от негативните черти на типичния българин, както и да оценя някои от положителните му черти, които не съм оценявал досега. Пример за такава: "От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: „Чак пък толкова!“"
Представям си колко актуално е звучала книгата преди 50 години. Не, че сега не е, но част от събитиятва, проблемите, мислите са останали далеч назад. Книгата е разделена на части, някои ми бяха по-интересни, други - по-скоро не (Джагаров срещу Караславов - тотално непознати за мене).
Всеки репортаж дава отговори, но поражда дори повече въпроси. Някои теми звучат плашещо актуални, а други - за щастие са минало, но минало, за което трябва да говорим, което трябва да осмислим, което трябва да помним. Следва том 2 .
Имам чувството, че "1984" от Оруел оживява в тази книга. И толкова пъти се хващах да мисля за книгата като за художествена, че не мога да ги изброя. Всъщност си е плашещо минало и донякъде актуална действителност, много от нещата бих казала, че не са се променили и до днес. Научаваме за (липсата на) свободата на словото, служенето на партията, макар противоречащо на собствените разбирания, предателството като форма на самосъхранение.
It is a book which took me a painful eternity to complete. Not because it wasn't beautifully written or easy grasp. The reason lies in how difficult the observations over the life in Bulgaria back then were to be comprehended and accepted. Every reportage was a nail in my heart and every conclusion was a filtrated outlook of all the toxicity that resides up to this day within my society.
Тази книга трябва да се изучава в училище, не само защото обговаря премълчавани истини, но преди всичко защото провокира размисли върху мястото на човека в света, смисъла на живота, ролята на изкуството и жаждата за свобода, която е най-силна в антиутопичния свят на зловещи парадокси, бездуховност и тирания.
Книга, която всеки българин трябва да прочете. Тежка, направо смазваща на моменти. Безпощадни репортажи от един безмилостен режим. Макар на моменти да се усеща повторяемост, тя само допринася за усещането за безнадеждност и липса на смисъл, което е лъхало българите от това време.
Първоначално пристъпих доста скептично към репортажите на Марков. Дълги години, в групи и форуми за четене авторът се носеше със славата на дисидент и дори прикрит борец за повече граждански свободи в тогавашна комунистическа България. Въведението на Димитър Кенаров, разглеждащо накратко живота на Марков преди и след връчването на членство в Съюза на писателите и изграждането на писателска кариера, в унисон с изискванията на режима за утвърждаване на неговите ценности, политически, социални и морални успехи, от друга страна, създава съвсем различна представа за автора. Далеч от житейските перипетии и страдания, които видни дисиденти като Солженицин и Шаламов претърпяват в лагерите на труда и по затворите, Марков прекарва огромна част от житейския си път, глезен, обгрижван и привилегирован от политическата върхушка в България. Поради това несъответствие между живота и идеите на Марков, в началото подходих с доза неверие към силно емоционално наситените му описания на комунистическата епоха. В последствие обаче осъзнах, че привилегированият му живот по никакъв начин не дискредитира неговия анализ на режима. Напротив, познанията му на ‘’вътрешен човек‘‘ дори добавят повече достоверност и правдивост на неговите репортажи (особено на оценките му за видни партийни лица), позволявайки му късче по късче да направи болезнена, но и жестоко реалистична дисекция на морално и политически разлагащото се комунистическо общество в следвоенна България.
Няма да се спирам на чисто физическия терор, който е широко документиран и извън страниците на книгата. Това, което ми направи дълбоко впечатление (и което до голяма степен утвърди представата ми за комунистическия период като период на безвремие) е аурата на повторяемост, която сякаш като мъгла обгръща живота на всички прослойки, споменати в репортажите – от фабричните работници до интелигенцията.
В репортажите болезнено намирам и зачатъка и безпрецедентното разрастване на редица проблеми, с които българското общество все още се бори днес, без особен успех – корупцията в политическите елити и желанието за оползотворяване на властта в непресекващи лични привилегии и лесен достъп до удоволствия, чуждопоклонничеството и неспособността на интелектуалният елит (а и на обикновения човек) да оцени критично своята реалност, както и тази на изток и запад от България, отсъствието на обществени и национални идеали, различни от тези за по-висок стандарт на живот, нежеланието да се поеме лична отговорност за съзнателно или несъзнателно допуснати грешки и непримиримостта и нежеланието за диалог с хора, лежащи в противоположния политически спектър, често пъти набеждавани за врагове.
Ще запомня репортажите на Марков и с калейдоскопа от образи, които действат като огледало, в което се оглежда откровено мрачната и често пъти безнадеждна тогавашна българска действителност. Агентът от ДС, който години след като е принуден да убие невинен човек, тласкан от невъзможността да се примири със собствената си съвест, се отдава на алкохолизъм, губи разсъдъка си и семейството си; възрастната жена, заседнала в проливния дъжд, която не знае нито коя е, нито накъде отива, ‘’подполковник‘‘ Колев, който бива жестоко наказан за своеволието да се пред��тавя невярно за човек на властта; работникът Пенчо Данчев, който не може да преглътне унижението на паспортния терор; бързо издигналия се шопски селянин Киро, който принуждава своите работници във фабриката да пазят нищо и никакъв варел с вазелин от въображаемите партийни врагове във жежки студ и виелици – всички, в своята пълнота на образа, ми напомнят изненадващо на героите на Джеймс Джойс от сборника ‘’Дъблинчани‘‘ и неминуемо биха послужили като отлични прототипи на персонажи от художествени разкази за тази епоха.
Това е книга, която всеки млад българин трябва да прочете. Георги Марков е български инженер, писател, драматург, сценарист и публицист, яростен критик на авторитарния режим в НРБ. Роден през 1929, той преживява Втората световна война и става свидетел на комунистическата окупация на България от Червената армия и идването на управлението на може би най-големият ни национален предател - Георги Димитров. Авторът споделя впечатленията си от тези събития, разказва свои лични преживявания и описва подробно изключително тежката обстановка в България през първите 10 години от управлението на комунистическия строй. Представени са множество истории за подкупи, доносничества, сексуални афери, примери за привилегиите на партийните членове и агенти на Държавна сигурност, които огромната част от обикновените хора не могат и да сънуват, чудовищния морален упадък на българското общество в тези години, издигането на връзкарството и чуждопоклонничеството в култ, проституцията и др. Споделени са лични случки с видни партийни членове, включително със самите Георги Димитров и Тодор Живков, други писатели и поети, офицери от армията и т.н. Особено внимание авторът обръща на бруталното и унизително отношение към българските туристи от страна на собствените ни хотелиери по Черноморието, което е в пълен контраст с това към западните туристи, както и на упадъка на българската литература и изкуство. Най-потресаващи може би са историите за премеждията на хората, дръзнали да си подадат заявки за пътуване в чужбина, които не са били партийни членове. Обикновените български граждани буквално нямат почти никакви права.
Заради острите си критики към авторитарния режим в България Георги Марков е прострелян с отровна сачма с рицин на 07.09.1978. в Лондон най-вероятно от агенти на Държавна сигурност и умира няколко дни по-късно.
Прочетете тази книга, ако не сте запознати с историята ни и комунистическото ни минало (и особено ако имате добро мнение за тогавашния режим). Има много какво да научите.
Определено най-смисленият и добре написан български роман, в който съм се зачитал. Георги Марков е истински майстор на перото и с невероятна прецизност пресъздава палитрата от контрасти на една друга България.
Романът пряко засяга ключови личности от този период и разглежда политическия, културния и житейския живот в страната. Фигурират реални имена и събития, представени чрез детайлни разкази, които разкриват липсата на свобода, неоправданите арести и неизброими абсурди – част от една система, чиито сенки и до днес тегнат над нас. Творбата предлага болезнено откровен и нелицеприятен поглед върху България от онова време, а аз не мога да не изпитам безкрайно съчувствие към хората, живели в този мрак – дори когато някои продължават да възхваляват този режим.
Като студент в чужбина съм благодарен за свободите, които имам, и все повече осъзнавам каква привилегия е възможността да уча, пътувам и изразявам мнението си. В същото време не мога да не се замисля за многото талантливи и начетени хора, които никога не са получили този шанс.
Тази книга е истински литературен шедьовър и горещо препоръчвам на всеки българин да прочете „Репортажите“ на Марков. Темите, които засяга, са до болка актуални и днес. Определено ми отвори очите за много неща, които преди това знаех само повърхностно. Според мен именно такива произведения трябва да бъдат част от образователната ни система. Иска ми се в училище да четяхме книги като тази, вместо да слушаме „чичовци“, които разказват колко хубаво било по време на „Бай Тошово време“.
След десетилетия лакейство пред чужди идеали – от ролята на васал на Съветския съюз до днешен ден, изпълнен с политически хаос и изгубени ценности – пред България стои един фундаментален въпрос:
– По кой път сме се запътили и правилният ли е той?
Невероятна книга! Задължителна за четене. Строго препоръчвам на млади хора, които залитат към комунизма. В голяма степен връзкарството и шуробаджанащината идва от тогава и за съжаление така дълбоко се е вкоренила в манталитета ни, че се е запазила и до днес. Мога да напиша изключително много неща, но според мен е добре да прочетете цялата книгага, защото е много съдържателна. Историите, които Марков споделя показват много добре какво е комунизма - тотален регрес във всяко едно отношение, разединение, липса на нормални човешки права или свободи и тоталитаризъм. Не случайно в държавите, в които има комунизъм в съвременният свят са едни от най-изостаналите по множество критерии и най-важното - хората живеят зле. Не просто са материално бедни, но и прекарват целият си живот под натиск и страх. Младите, които искат да има комунизъм просто не са чели достатъчно и за съжаление вярват на жалка пропаганда, с която са промити мозъците на нашите баби и дядовци и са накарани да смятат, че мизерният живот, който са водили преди години е бил изключително прекрасен. Разбирам защо някои хора харесват комунизма обаче. Това са дребни душици, посредственици, които не обичат да се трудят по много, да четат и да се развиват постоянно, затова и искат всички други да са като тях. Мързеливи и посредствени. Комунизмът позволява именно това. Както и да е, утре отивам да взема Том 2, за да прочета и нея. 5/5!
Георги Марков..... Чували сте за него- талантлив и успешен писател и драматург, избягал на запад и написал серия от критични репортажи за комунистическия режим в България, които дават най-точно то описание на случващото се в страната. "Задочни репортажи за България" включва около 100 отделни есета, но те могат да бъдат обособени в няколко основни теми. В първите глави Марков отделя внимание на жестокия период на сталинизма в България, като описва живо политическите репресии, търсенето на врагове, чистките в университетите, атмосферата на страх и подозрение, биячите на Държавна сигурност и издигането на новата привилегирована комунистическа класа. Разказът за Софийското море- провален строителен проект за прокопаване на плавателен канал в София- разкрива типичния дух на времето, когато сляпо се следва съветския модел, като по-късно се изражда и цялата ни икономика. Главния фокус на "Репортажите" обаче пада върху периода на "размразяване", от 1956та до 1968а, когато съществуването на режима не зависи толкова от упражняването на физически терор, а функционира чрез широки, повсеместни форми на социална и материална корупция. Всичко това води до може би най-голямото и трудно изкоренило престъпление на тоталитарната власт - производството на посредственост във всяка една сфера на българския живот. От изследователската си станция в чужбина Георги Марков описва нелицеприятната реалност на цяла епоха - престъпление за което заплаща с живота си.
Марковите мемоари/свидетелства ни “приветстват” в комунистическото блато по българското землище - място, в което неща като покварата, терорът и потъпкването на човека като личност се считат за добродетел, а всяка форма на справедливост и благоразумие - за низост.
Георги Марков ясно очертава уродливите контури на окупаторския режим, витаел в продължение на почти пет десетилетия, където партийно-феодалната прослойка се причислява и издига като божество - верни подани��и на олимповата петолъчка, чиито партийни лозунги се налагат като евангелие върху и без това деморализираното общество - крепостници.
Ще си позволява да перифразирам един небезизвестен историк:
“Не е имало партиец, който да не е изричал думата Партия без да му хвръкнат предните два зъба от гордост.”
“Задочните репортажи” служат като разобличител и съдник на всеки гноясал плод на партийната фикция, чийто оттенък все още присъства и тлее в някои български души и до ден днешен.
Високите ми очаквания към тази книга бяха многократно надминати. И в двата тома на "Задочни репортажи за задочна България", Георги Марков прави напречен разрез на българското общество по време на комунистическата диктатура, като се позовавава на много лични истории и анекдотични разкази . Уникалното при автора е факта, че преминавайки през различните прослойки на обществото, добива поглед, както върху обикновените работещи хора, така и върху творческия елит и политическата върхушка. Много от назованите проблеми и поставените диагнози са валидни и днес, което прави книгата още по-ценна. Жалко, че Георги Марков не се изучава в българските училища.
Тази книга трябва да влезе като задължителна литература в късен гимназиален етап на децата. Тогава вече ще могат по-разумно да осмислят това, което се е случило, това, което сме наследили и това, което живеем все още. Но пък е важно да го прочетат преди да влязат в университетите или пък да се влеят в пазара на труда, за да могат да се опитват в живота напред да избягат от посредствеността, която продължава да се шири из нашата родина, а и манталитетът сякаш не е помръднал кой знае колко от годините на написване на книгата.
Една от най-ценните и значими български книги. Страхотен увод към тематиката за социализма и тоталитарния режим. Стилът на Марков е чудесен и безкомпромисен. Запознаването с тези книга, е задължително, за осмислянето на текущото положение на българската държава. В тази книга, всеки сам за себе си, може да открие, къде се крие голямото разочарование от политическия елит, което продължава и до днес.
Ако се питате защо някои неща се случват по някакъв начин, защо някой се държи еди как си или пък откъде идва обръщението "ти знаеш ли кой съм аз". Ако се чудите защо едни има едни практики при нас, дето на някои им идват отвътре - еми то си ни е заложено. Да де, ама откъде ни е заложено. Ми прочетете.