Отзивът издава малка част от съдържанието!
Този кратък роман обхваща събития от 1956-1992 г. Родителите на Катя са емигрирали от Испания в Източна Германия. Комунисти са и вероятно е било опасно да останат в родината си. Не желаят да разказват нищо на двете си дъщери за Гражданската война там и не успяват да създадат у тях приемствена връзка с Испания. Бащата дори разговаря с тях на немски. Катя, през чийто поглед виждаме всичко, се чувства като германка, родила се е в Берлин и това е нейният град, единственият, който познава и обича. Семейството общува и с други испаноговорящи комунисти и изглежда сплотено и добре интегрирано, докато Катя не решава прекалено спонтанно да избяга в Западна Германия, където живее нейният любим. 
Беше ми любопитно да видя Източен Берлин през погледа на младо момиче, възпитавано в комунистически дух, защото съм имала контакти с немци, които искаха единствено да избягат от тази територия. Катя не звучи особено надъхана, но и не подлага на съмнение поведението и “идеалите” на родителите си. Вълнуват я първите любовни трепети, приятелствата. Макар и испанка по произход, тя никога не се чувства различна и като цяло е доволна от съществуването си.
Има силно изразена носталгия в разказите и за този Берлин, който отдавна не съществува. Понеже в средата на 80-е предприехме с приятелка обиколка на няколко социалистически страни, между които и ГДР, и прекарахме 3 дни в Източен Берлин, чрез тази книга се върнах в спомените си там. Един следобед вървяхме по дължината на Стената с нашия приятел берлинчанин, който ни разказваше за хората, убити при опита си да я прескачат, за “трагедията на една разединена нация”, както той се изразяваше, съчувствахме на семействата, разделени от Стената. Тогава аз го попитах: “Но как така успя да ви заблуди Хитлер, как да си обясня нацизма (бях на 21)?” Той замълча, а после смутено промърмори, че това е много дълга история и че ще ми обясни по-късно. Помолих го да обещае, но никога не засегна тази тема, а аз разбрах колко е болна и може би невъзможна.
Катя не си задава такива въпроси, като че ли не е много любознателна, и се оставя по-скоро събитията да я тласкат в една или друга посока.
Дори и като зряла жена не е аналитичен тип и това я капсулира единствено в сферата на личните и изживявания. Тя не желае или не може да види по-голямата картина и да си обясни света. За нея Западна Германия си остава чужда, идеализира семейството, което е изоставила, превръщайки се в невъзвръщенец, разяждана от вина, не успява да намери мястото си в малкия градец, където заживява с мъжа, когото е избрала без дори да го познава. Никой там не говори за събитията преди ВСВ, дори самата война е тема табу. Повечето от тези мили иначе хора имат нацистко минало и това тегне върху всякакви опити за близост между хората. На Катя гледат като на чужденец от другия блок, въпреки че тя въобще няма комунистически или каквито и да е било възгледи. По-скоро се чувства като дете на баща си и цени онова, в което той вярва, защото и е баща, не защото тя го споделя.
Едва пред 1992 г., когато Стената я няма и Германия е обединена, Катя може най-сетне да прогледне отвъд стената в собственото и съзнание. Нищо не е такова, каквото тя го е виждала. А е могла да се досети, просто не са и стигнали силите, както не достигнаха и у моя берлински приятел.
Не бих казала, че съм възхитена от романа. Героинята е според мен прекалено безлична и пасивна, дъщеря на баща си, после неудовлетворена домакиня и дистанцирана майка. Обвинява съпруга си за своя собствен избор, не разбира колко много я обича този мъж, напълно честен и открит с нея. Най-неприятно за мен беше самообвинението, че е последвала някакви нисши инстинкти и така е изгубила родина и семейст��о. Защо принизява любовта само до физическо влечение и защо то е “нисше” не ми стана ясно. Знам какво е да изпитваш носталгия по родината си и разбирам как тя кара Катя да разкрасява в спомените си дори откровено неприятни всъщност изживявания от Източен Берлин. Но да принизяваш любовта, чиято рожба са двете и дъщери, е прекалено дори за човек, който толкова безмилостно се обвинява, че е разрушил семейството си -баща си, майка си, сестра си. Знаете, че семействата на избягалите на Запад невъзвращенци бяха непрестанно тормозени и животът им беше много труден. Разкъсвана между два свята, Катя не може да бъде щастлива, не е пълноценна съпруга, нито майка.
Но все пак идва момент, когато тя вече не е дъщеря на баща си, не е дъщерята на комуниста и би могла да открие коя всъщност е. Има надежда. Финалът е отворен.
Романът повдига важни въпроси, но е доста кратък и фрагментарен.
Въпреки известното неудовлетворение, което остави у мен, все пак ме развълнува и ме провокира.
За пореден път си давам сметка, че миналото все така тегне върху Германия, Испания, а и върху нас.
Всичко премълчано и неосветлено ни дърпа назад и ни заробва. Колкото и да е гадна истината, тя си остава истина и е лечебно да бъде изречена. И е важно да бъде изречена навреме, докато още има надежда за спасение.