What do you think?
Rate this book
Затворисърце
„Caмo нe мe пycĸaй“ ĸaзвa oнoвa нeoбиĸнoвeнo мoмичe в yxoтo нa гepoя, cлeд ĸaтo ce любят зa пpъв път. Toзи poмaн пpaви тoвa c читaтeлитe cи. Πoдвeждaщo лeceн. Πoдoзpитeлнo дълбoĸ. Koнcтaнтин Tpeндaфилoв идвa.
Зaxapи Kapaбaшлиeв
Tи нe мoжeш дa cпacиш ниĸoгo – нитo ceбe cи, нитo дpyгитe. Любoвтa oбaчe винaги щe тe вpъщa ĸъм мяcтoтo нa пpecтъплeниeтo… Kъм oтĸaзa дa ocмиcлиш coбcтвeнaтa cи винa. Или ĸъм cпocoбнocттa дa живeeш пpeдимнo чpeз винaтa. Koнcтaнтин Tpeндaфилoв ни пpeдлaгa чecтeн и изящeн, нaпpaвo cтpeмитeлeн poмaн, c мнoгo вxoдoвe ĸъм бългapcĸaтa иcтopия oт 90-тe гoдини нacaм – и пoчти бeз изxoд. Ho мoжe ли дa имa изxoд oт иcтинaтa зa нaшeтo вpeмe.
Mapин Бoдaĸoв
Двe мъжĸи cъдби, бeлязaни oт любoвтa. C paзлични любими, нo c пaтилa пoчти eднaĸви. Cpeщaт ce cлyчaйнo и eдин нa дpyг paзĸaзвaт живoтa cи – oтĸpoвeнo, чecтнo, бeз cтpax. Poмaнът нa Koнcтaнтин Tpeндaфилoв пoпивa тexнитe paзĸaзи, зa дa ни ги пpeдaдe yвлeĸaтeлнo и живo. И paзбиpaмe, чe ĸoгaтo любoвтa гoвopи, вcичĸo дpyгo зaмлъĸвa cмиpeнo. Oтвopeтe „Зaтвopиcъpцe“, зa дa чyeтe глaca нa тaзи бeззaвeтнa любoв.
Mитĸo Hoвĸoв
Зaxapи Kapaбaшлиeв
Tи нe мoжeш дa cпacиш ниĸoгo – нитo ceбe cи, нитo дpyгитe. Любoвтa oбaчe винaги щe тe вpъщa ĸъм мяcтoтo нa пpecтъплeниeтo… Kъм oтĸaзa дa ocмиcлиш coбcтвeнaтa cи винa. Или ĸъм cпocoбнocттa дa живeeш пpeдимнo чpeз винaтa. Koнcтaнтин Tpeндaфилoв ни пpeдлaгa чecтeн и изящeн, нaпpaвo cтpeмитeлeн poмaн, c мнoгo вxoдoвe ĸъм бългapcĸaтa иcтopия oт 90-тe гoдини нacaм – и пoчти бeз изxoд. Ho мoжe ли дa имa изxoд oт иcтинaтa зa нaшeтo вpeмe.
Mapин Бoдaĸoв
Двe мъжĸи cъдби, бeлязaни oт любoвтa. C paзлични любими, нo c пaтилa пoчти eднaĸви. Cpeщaт ce cлyчaйнo и eдин нa дpyг paзĸaзвaт живoтa cи – oтĸpoвeнo, чecтнo, бeз cтpax. Poмaнът нa Koнcтaнтин Tpeндaфилoв пoпивa тexнитe paзĸaзи, зa дa ни ги пpeдaдe yвлeĸaтeлнo и живo. И paзбиpaмe, чe ĸoгaтo любoвтa гoвopи, вcичĸo дpyгo зaмлъĸвa cмиpeнo. Oтвopeтe „Зaтвopиcъpцe“, зa дa чyeтe глaca нa тaзи бeззaвeтнa любoв.
Mитĸo Hoвĸoв
312 pages, Paperback
Published March 1, 2017
87 people are currently reading
1381 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 143 reviews
April 12, 2017
Случи се! Прочетох я.
Отне ми известно време поради простата причина, че историята на Юлиян ми беше доста скучна, но след като стигнах до частта с Антон довърших книгата за ден (около 170 страници).
Чел съм стихосбирката на същия автор и определено не ми хареса, но все пак реших да дам шанс на този роман (за което съжалих веднага след като го започнах).
Историята има голям потенциал да бъде нещо много трогателно, или нека си го кажа по друг начин- щеше да бъде страхотна книга ако беше написана от някой по-добър автор.
Според мен началото на историите е много провлачено, а съществените неща се случват в последните двайсетина страници. Това определено не ми хареса.
Що се отнася до езика в книгата, имаше няколко цитата (да не кажа два), които ми харесаха.
Определено не бих препоръчал книгата на никого, просто не си заслужава загубата на време.
Това е изцяло личното ми мнение за книгата, но все пак ще се радвам ако има хора, на които им е харесала.
Отне ми известно време поради простата причина, че историята на Юлиян ми беше доста скучна, но след като стигнах до частта с Антон довърших книгата за ден (около 170 страници).
Чел съм стихосбирката на същия автор и определено не ми хареса, но все пак реших да дам шанс на този роман (за което съжалих веднага след като го започнах).
Историята има голям потенциал да бъде нещо много трогателно, или нека си го кажа по друг начин- щеше да бъде страхотна книга ако беше написана от някой по-добър автор.
Според мен началото на историите е много провлачено, а съществените неща се случват в последните двайсетина страници. Това определено не ми хареса.
Що се отнася до езика в книгата, имаше няколко цитата (да не кажа два), които ми харесаха.
Определено не бих препоръчал книгата на никого, просто не си заслужава загубата на време.
Това е изцяло личното ми мнение за книгата, но все пак ще се радвам ако има хора, на които им е харесала.
March 25, 2017
Романът "Затворисърце" на Константин Трендафилов е история за двама мъже, срещнати от съдбата (или обстоятелствата). Чете се лесно и бързо, увлекателен е. Това не е роман за любовта, а по-скоро за живота. Така че не очаквайте любовна история. Има любов, но има и всичко друго, което е част от живота на един човек - предателство, насилие, разочарование, приятелство, надежда.
Това, което ми хареса:
- Визията: Книгата изглежда добре. Много по-добре от други. И макар да не съм човек, който съди за книгите по кориците им, наистина уважавам това, че авторът и издателството са си направили труда да изпипат всичко. Това е знак на професионализъм, който липсва при много от съвременните книги.
- Стилът: Стилът е някак естествен, не е тежък, описанията са увлекателни, Константин определено има талант да разказва истории по начин, който не отегчава читателя.
Това, което не ми хареса:
- Липсваше ми емоция. Това е нещо субективно, но все пак. Свикнала съм да изживявам думите и да ги възприемам повече със сърцето, отколкото с разума си. Същото, което ми липсваше и при поетичната книга на Константин. Нямаше нещо, което да ме накара да се развълнувам, насълзя. Но не всички са толкова емоционални читатели, така че това по никакъв начин не говори за литературната стойност на книгата, само за нейната сантиментална такава за мен.
- Любими откъси и цитати нямам. Хареса ми как е написана книгата, но не можах да запомня и да си отбележа определени части от нея, както обикновено правя, докато чета. Такива, които помня с години след прочитане на книгата.
Като цяло: Хубава история, добре написана книга. Огромни поздравления за автора, който след поетична книга, написа роман. Малко от авторите са универсални и боравят добре с думите и като поети, и като романисти, но Константин се справя. Моето мнение: Въпреки че избягвам да сравнявам ябълки с круши, поетичната книга на автора ми допадна повече.
Ще следя с интерес и следващите му творби. Той вече показа, че може умее да изненадва.
Това, което ми хареса:
- Визията: Книгата изглежда добре. Много по-добре от други. И макар да не съм човек, който съди за книгите по кориците им, наистина уважавам това, че авторът и издателството са си направили труда да изпипат всичко. Това е знак на професионализъм, който липсва при много от съвременните книги.
- Стилът: Стилът е някак естествен, не е тежък, описанията са увлекателни, Константин определено има талант да разказва истории по начин, който не отегчава читателя.
Това, което не ми хареса:
- Липсваше ми емоция. Това е нещо субективно, но все пак. Свикнала съм да изживявам думите и да ги възприемам повече със сърцето, отколкото с разума си. Същото, което ми липсваше и при поетичната книга на Константин. Нямаше нещо, което да ме накара да се развълнувам, насълзя. Но не всички са толкова емоционални читатели, така че това по никакъв начин не говори за литературната стойност на книгата, само за нейната сантиментална такава за мен.
- Любими откъси и цитати нямам. Хареса ми как е написана книгата, но не можах да запомня и да си отбележа определени части от нея, както обикновено правя, докато чета. Такива, които помня с години след прочитане на книгата.
Като цяло: Хубава история, добре написана книга. Огромни поздравления за автора, който след поетична книга, написа роман. Малко от авторите са универсални и боравят добре с думите и като поети, и като романисти, но Константин се справя. Моето мнение: Въпреки че избягвам да сравнявам ябълки с круши, поетичната книга на автора ми допадна повече.
Ще следя с интерес и следващите му творби. Той вече показа, че може умее да изненадва.
April 11, 2017
"Нищо не чакам.
Така съм сигурен,
че живея.
Нищо не чакам.
Така не съм сигурен
защо."
Хареса ми. Страшно много ми хареса. Дори не мога да се изкривя и да кажа какво не е мой тип, че да не ми хареса. Изключително приятен стил на писане, въпреки че на моменти усещах точно онова, което не ми харесва у поезията на Константин - нека го нарека trying too hard, тъй като просто не мога да го обясня с по-добър термин на български. Но определено прозата е много много по-добра, по-лирична, тоооооолкова лека. Страниците просто си вървят, историите не претендират нито да са нещо кой знае колко дълбоко, нито пък специално, напротив - истински истории от истинското ежедневие и една случайност, която ги обвързва.
По принцип като пиша ревюта, предпочитам да се фокусирам върху недостатъците, но честно казано тук друга забележка нямам. Твърде много ми хареса.
Чакам следващия :)
Така съм сигурен,
че живея.
Нищо не чакам.
Така не съм сигурен
защо."
Хареса ми. Страшно много ми хареса. Дори не мога да се изкривя и да кажа какво не е мой тип, че да не ми хареса. Изключително приятен стил на писане, въпреки че на моменти усещах точно онова, което не ми харесва у поезията на Константин - нека го нарека trying too hard, тъй като просто не мога да го обясня с по-добър термин на български. Но определено прозата е много много по-добра, по-лирична, тоооооолкова лека. Страниците просто си вървят, историите не претендират нито да са нещо кой знае колко дълбоко, нито пък специално, напротив - истински истории от истинското ежедневие и една случайност, която ги обвързва.
По принцип като пиша ревюта, предпочитам да се фокусирам върху недостатъците, но честно казано тук друга забележка нямам. Твърде много ми хареса.
Чакам следващия :)
February 28, 2023
Вероятно ще има спойлери, така че не четете, ако не искате да ви се разкрие нещо.
Макар че не знам какво е толкова това, дето има да се разкрива...
Името е много хубаво и възбужда интереса. Корицата е страхотна, супер изобретателна, юмрукът, другата ръка, която наподобява жеста на светците от православната иконография. Хартията е хубава, шрифтът е удобен, всичко е изпипано и изчистено, както винаги при Жанет 45.
Историята е скучна и при това – скучно разказана.
Мотивациите са елементарни, а в първата част – и неубедителни. Кой побеснява и налита на бой от едното омерзение заради поредната неслучила се любов. И кой бивш бияч говори като... не знам, копирайтър? (Но по този въпрос – след малко).
Женските образи са абсолютен кошмар и позор. Лидия от първата част е богиня, свлякла се сама до дори не унизителната, а просто скучна и дразнеща роля на молеща и просеща любов. Но дори и преди отегчението, във фазата на любовта, тя не прави нищо, освен да е прекрасна – не, най-буквално, не прави нищо, мотае се и чака работният ден на "героя" да свърши, за да ѝ обърне внимание той. Катя от втората част е класическа damsel in distress, която трябва да бъде спасена – едва ли не малолетна, с крачета, които изглеждат направо чупливи в слабостта си, и поглед "като на сърничка".
Двата гласа на книгата – Юлиян и Антон – всъщност са един и същ глас, вероятно гласът на Константин Трендафилов.
Това е основното, което ме подразни, не, изнерви, не, влуди. Този глас, който е изключително неубедителен и неразговорен, това първо лице, дето не е ничие.
Никой не казва "Нямаше никого на улицата" освен може би Кристина Патрашкова, не знам. В началото на деветдесетте никой не казваше на хотелските фоайета "лоби", нито "студио" на разни боксониери, нито "чейнджаджия", нищо че е така е правилно. И хората, дето не знаят как работи интернетът, щото са изгубили 16 години в затвора, не си изпъстрят речта с буквални преводи от английски, които ме побъркват в преводите от английски, а в оригинален български текст направо откачих, като "Дори вратата ти не е истинска, копеле евтино", "да гледам всичко това отстрани – беше по-добро от театър, "После я целунах по устата, но тя не ме целуна обратно" и безумното "Боже мили – казах си – тя наистина е малка." Следващата ми мисъл? "Поне е легална."
В края на книгата става ясно, че бившият бияч наклонена черта бивш затворник Тони всъщност по някое време почнал много да чете и това, явно, идва да обясни витиеватия му изказ. Обаче докато писателите си измислят поводи персонажите им да говорят като писатели, тоя нашият език никога няма да мръдне наникъде – освен, разбира се, към калкирането от английски, което си върви идеално, нп. И докато само преводачите са оставени да го обогатяват, разширяват, разкопават и усукват, да махат букви, да слагат точки, да извъртат словореда и да нарушават правилата, за да се опитат да предадат реалистично реалистично предадените на чужд език характерни особености на един или друг персонаж, както и изобщо богатството на чуждите оригинали, нещо все ще се обявява за "изгубено в превода" и "непреводимо".
С две думи – ако ви се чете съвременен роман с два мъжки гласа, любов, приятелство, жестокост, и ако искате затворниците да звучат като затворници, а жените да са нещо повече от възхитително красиви и сексапилни обекти за задоволяване на мъжки нужди, желания и липси, прочетете "Всичко, което не помня" от Юнас Хасен Кемири. А аз отивам да ѝ дам още една звезда.
Макар че не знам какво е толкова това, дето има да се разкрива...
Името е много хубаво и възбужда интереса. Корицата е страхотна, супер изобретателна, юмрукът, другата ръка, която наподобява жеста на светците от православната иконография. Хартията е хубава, шрифтът е удобен, всичко е изпипано и изчистено, както винаги при Жанет 45.
Историята е скучна и при това – скучно разказана.
Мотивациите са елементарни, а в първата част – и неубедителни. Кой побеснява и налита на бой от едното омерзение заради поредната неслучила се любов. И кой бивш бияч говори като... не знам, копирайтър? (Но по този въпрос – след малко).
Женските образи са абсолютен кошмар и позор. Лидия от първата част е богиня, свлякла се сама до дори не унизителната, а просто скучна и дразнеща роля на молеща и просеща любов. Но дори и преди отегчението, във фазата на любовта, тя не прави нищо, освен да е прекрасна – не, най-буквално, не прави нищо, мотае се и чака работният ден на "героя" да свърши, за да ѝ обърне внимание той. Катя от втората част е класическа damsel in distress, която трябва да бъде спасена – едва ли не малолетна, с крачета, които изглеждат направо чупливи в слабостта си, и поглед "като на сърничка".
Двата гласа на книгата – Юлиян и Антон – всъщност са един и същ глас, вероятно гласът на Константин Трендафилов.
Това е основното, което ме подразни, не, изнерви, не, влуди. Този глас, който е изключително неубедителен и неразговорен, това първо лице, дето не е ничие.
Никой не казва "Нямаше никого на улицата" освен може би Кристина Патрашкова, не знам. В началото на деветдесетте никой не казваше на хотелските фоайета "лоби", нито "студио" на разни боксониери, нито "чейнджаджия", нищо че е така е правилно. И хората, дето не знаят как работи интернетът, щото са изгубили 16 години в затвора, не си изпъстрят речта с буквални преводи от английски, които ме побъркват в преводите от английски, а в оригинален български текст направо откачих, като "Дори вратата ти не е истинска, копеле евтино", "да гледам всичко това отстрани – беше по-добро от театър, "После я целунах по устата, но тя не ме целуна обратно" и безумното "Боже мили – казах си – тя наистина е малка." Следващата ми мисъл? "Поне е легална."
В края на книгата става ясно, че бившият бияч наклонена черта бивш затворник Тони всъщност по някое време почнал много да чете и това, явно, идва да обясни витиеватия му изказ. Обаче докато писателите си измислят поводи персонажите им да говорят като писатели, тоя нашият език никога няма да мръдне наникъде – освен, разбира се, към калкирането от английски, което си върви идеално, нп. И докато само преводачите са оставени да го обогатяват, разширяват, разкопават и усукват, да махат букви, да слагат точки, да извъртат словореда и да нарушават правилата, за да се опитат да предадат реалистично реалистично предадените на чужд език характерни особености на един или друг персонаж, както и изобщо богатството на чуждите оригинали, нещо все ще се обявява за "изгубено в превода" и "непреводимо".
С две думи – ако ви се чете съвременен роман с два мъжки гласа, любов, приятелство, жестокост, и ако искате затворниците да звучат като затворници, а жените да са нещо повече от възхитително красиви и сексапилни обекти за задоволяване на мъжки нужди, желания и липси, прочетете "Всичко, което не помня" от Юнас Хасен Кемири. А аз отивам да ѝ дам още една звезда.
July 17, 2020
Прекрасна книга! Прекрасно написана! Разказваща една тъжна, но запленителна история за съдбата... за пътя и вярата. Останах базкрайно очарована! И много доволна, както от самата книга (като сюжет, герои, действие и обстановка), така и от това, колко добре бе написана. Определено Затворисърце се нарежда сред любимите ми книги и сред най - добрите, прочетени през тази година (досега).
February 27, 2019
2.5
"Копеле, ти знаеш ли кой съм аз? А, знаеш ли? Че накарах цяла България да чете знаеш ли, а?"
Това са реплики на Константин Трендафилов, които някога се запечатаха в ума ми, но дори и те не бяха достатъчни да ме накарат да грабна веднага "Затворисърце" и да я прочета. Че поезията му е пълен боклук, ит из ноун, ама някак си не исках да си причинявам и прозата му, особено след като попаднах на някакви малоумни негови разкази в "Пощенска кутия за мръсни приказки". Наскоро, обаче, братовчедка ми, която боготвори съвременната българска литература, понеже откри четенето с нея като цяло, за огромно съжаление, поспори доста с мен, че нямам никакво право (как ли пък не) да наричам "падение" даден продукт, само защото изпитвам сърбяща ненавист към създателя му.
Случи се там, каквото се случи, реших се все пак да я прочета, надявайки се, че щетите няма да са толкова големи. Все пак не ми се иска да бъда в позицията на човек, който плюе мазно, само и само мнението му да се различава от това на мнозинството.
Сега съм толкова изненадан, че не може да бъде. Чак на себе си не вярвам, честно.
Историята на Юли ме впечатли много, далеч повече от тази на Антон. Четох ревюта на приятелите ми тук, в goodreads, и ми направи впечатление, че при тях е обратното. Харесвам Лидия като персонаж, изпитвам силно състрадание към нея. Напомня ми малко или много на една твърде лична история и може би заради това. Струва ми се, че ако авторът я беше разширил, щях да дам и по-висока оценка. Колкото до Тони... не, че не ми беше интересно, но от толкова много българска крими-драма ми се доповръща.
Бях започнал да си готвя хейт реч, озаглавена "kill it with fire", пък то какво стана... :D
Продължавам да не харесвам Константин, както и шизофренията му Папи Ханс.
И...
"Това без теб не е живот, а отложена смърт..." < 3
"Копеле, ти знаеш ли кой съм аз? А, знаеш ли? Че накарах цяла България да чете знаеш ли, а?"
Това са реплики на Константин Трендафилов, които някога се запечатаха в ума ми, но дори и те не бяха достатъчни да ме накарат да грабна веднага "Затворисърце" и да я прочета. Че поезията му е пълен боклук, ит из ноун, ама някак си не исках да си причинявам и прозата му, особено след като попаднах на някакви малоумни негови разкази в "Пощенска кутия за мръсни приказки". Наскоро, обаче, братовчедка ми, която боготвори съвременната българска литература, понеже откри четенето с нея като цяло, за огромно съжаление, поспори доста с мен, че нямам никакво право (как ли пък не) да наричам "падение" даден продукт, само защото изпитвам сърбяща ненавист към създателя му.
Случи се там, каквото се случи, реших се все пак да я прочета, надявайки се, че щетите няма да са толкова големи. Все пак не ми се иска да бъда в позицията на човек, който плюе мазно, само и само мнението му да се различава от това на мнозинството.
Сега съм толкова изненадан, че не може да бъде. Чак на себе си не вярвам, честно.
Историята на Юли ме впечатли много, далеч повече от тази на Антон. Четох ревюта на приятелите ми тук, в goodreads, и ми направи впечатление, че при тях е обратното. Харесвам Лидия като персонаж, изпитвам силно състрадание към нея. Напомня ми малко или много на една твърде лична история и може би заради това. Струва ми се, че ако авторът я беше разширил, щях да дам и по-висока оценка. Колкото до Тони... не, че не ми беше интересно, но от толкова много българска крими-драма ми се доповръща.
Бях започнал да си готвя хейт реч, озаглавена "kill it with fire", пък то какво стана... :D
Продължавам да не харесвам Константин, както и шизофренията му Папи Ханс.
И...
"Това без теб не е живот, а отложена смърт..." < 3
April 10, 2017
Тепърва ще напиша обстойно ревю, но тъй като след затварянето на книгата съм толкова афектирана, не мога да се сдържа и да не напиша колко ценен е този роман за мен.
Обожавам. всичко. в. него. ♡ Цялата поезия на Трендафилов, ама този път написана в проза. Възхищавам се на дълбочината на главните герои, изумява ме начинът, по който е предал вълнение в историята още от самото ѝ начало. Тогава, когато все още дори не претендира да е чак толкова драматична.
Всичките обрати и цялата пъстрота на изказа му. Описанието на една епоха от българската история, която все ми се е искало да познавам повече. Онова преплетено чувство на угнетена надежда и тотална обреченост, което е просмукано сред мастилото му. Палитрата от емоции, хапливия сарказъм, трагикомедията.
И се смях, и се надявах, и се гневях, и съпреживявах, и се възмущавах.
За пореден път се убедих каква красота живее сред затворено сърце.
♡
Обожавам. всичко. в. него. ♡ Цялата поезия на Трендафилов, ама този път написана в проза. Възхищавам се на дълбочината на главните герои, изумява ме начинът, по който е предал вълнение в историята още от самото ѝ начало. Тогава, когато все още дори не претендира да е чак толкова драматична.
Всичките обрати и цялата пъстрота на изказа му. Описанието на една епоха от българската история, която все ми се е искало да познавам повече. Онова преплетено чувство на угнетена надежда и тотална обреченост, което е просмукано сред мастилото му. Палитрата от емоции, хапливия сарказъм, трагикомедията.
И се смях, и се надявах, и се гневях, и съпреживявах, и се възмущавах.
За пореден път се убедих каква красота живее сред затворено сърце.
♡
February 9, 2020
Паапииииии, добре че си готин, че иначе нито щеше да си "писател", нито щеше да си "певец" ли, рападжия ли си, не знам... Колкото "пеенето" му е пеене, толкова и "писането" му е писане.
Четох "Затворисърце" до 180 страница, след което през ред, през два; не си струва да занимавам който и да е с резюме.
Хвалебствието за "Затворисърце" на Захари Карабашлиев на гърба на книгата поставя под въпрос много неща.
Дали трябва утвърден писател да удари едно рамо на прохождащ такъв като напише хубави думи за дебютния му роман? Моето верою е, че всяко обществено трябва да се подкрепя от ядрото си, за да се запази; същевременно обективеността в подобни случаи се размива. Иначе от моя гледна точка, наскоро четох два ръкописа; в контекста на горенаписаното: единият е на близка приятелка и просто й казах откровеното си мнение, което не бе положително.
Четох "Затворисърце" до 180 страница, след което през ред, през два; не си струва да занимавам който и да е с резюме.
Хвалебствието за "Затворисърце" на Захари Карабашлиев на гърба на книгата поставя под въпрос много неща.
Дали трябва утвърден писател да удари едно рамо на прохождащ такъв като напише хубави думи за дебютния му роман? Моето верою е, че всяко обществено трябва да се подкрепя от ядрото си, за да се запази; същевременно обективеността в подобни случаи се размива. Иначе от моя гледна точка, наскоро четох два ръкописа; в контекста на горенаписаното: единият е на близка приятелка и просто й казах откровеното си мнение, което не бе положително.
September 6, 2021
Мислех през цялото време за някакво ревю "not good, not terrible", защото имам известен разказвачески потенциал в тази книга, даже първата история, тази на Юлиян, ми се стори увлекателна. Но после умопомрачително посредственият финал ми промени отношението със замах. Звездите, които искам да дам, са може би 1,5, но да отбележа 2 ми се струва твърде много, защото не беше ок. Отхапиглава.
February 23, 2019
Като един строго подбиращ читател на няколко пъти посягах към книгата, но в последния момент все се разубеждавах и не я купувах, може би поради противоречивия образ на писателя. Както и да е, накрая любопитството в мен надделя и си я взех и не бих казал, че съжалявам - има къде-къде по-безстойностни неща, които се издават напоследък. Сюжетът ми хареса, описанията и боравенето на езика - също. Смея да твърдя, че въпреки простотата на историята в нея могат да се открият много истини и красиви моменти и определено ще помня някои от тях дълго време.
August 26, 2018
Книга за любовта, написана за хора, които не знаят какво е любов. Прекалено много време беше отделено и на двамата герои самостоятелно и прекалено малко на момичетата, които бяха техния интерес, за да може да накара читателя да се ангажира във връзките им. И двете момичета бяха напълно плоски като героини и единствената им цел беше задвижването на по-голямата история. Забравих името на момичето от първата част, но беше чисто описание на manic pixie dream girl и нищо повече. Катя пък беше там да покаже колко е човечен Тони, които искаше само и единствено да я "пази". Мутрата със златно сърце, малко не се получава, когато не знаеш как да накараш читателя да хареса обекта на неговата добрина. Катя беше изключително one dimensional character, че даже проститутката от началото на историята имаше повече развитие от нея.
Константин Трендафилов много усърдно се опитва да пише за любовта, но изглежда, че само е гледал за нея във филми.
Ако романтичните отношения бяха махнати напълно и бяха заменени с друга мотивация, която да събере главните герои в затвора, книгата щеше да се развие много по-добре. И Юли и Тони бяха добре развиващи се герои, които много бързо започнаха да се държат както сюжета имаше нужда да се държат.
Историята имаше потенциал, който се изгуби някъде между фалшивата любов и болезнено изкуствените "дълбоки" размисли.
Константин Трендафилов много усърдно се опитва да пише за любовта, но изглежда, че само е гледал за нея във филми.
Ако романтичните отношения бяха махнати напълно и бяха заменени с друга мотивация, която да събере главните герои в затвора, книгата щеше да се развие много по-добре. И Юли и Тони бяха добре развиващи се герои, които много бързо започнаха да се държат както сюжета имаше нужда да се държат.
Историята имаше потенциал, който се изгуби някъде между фалшивата любов и болезнено изкуствените "дълбоки" размисли.
April 12, 2017
"Като си стъпил така здраво на земята, защо падаш толкова лесно?"
Харесвам тази книга толкова, колкото харесвам корицата ѝ, а корицата ѝ е убийствено красива.
Рядък случай е да прочета сериозна българска проза, която да ми хареса напълно. Повечето български автори пишат за просташки истории и клиширани глупости, които те откъсват от замисъла (ако е имало такъв въобще) на прозата (па да не говорим как на някои дори не им се отдава да пишат грамотно, теб гледам Алек Попов). Дори Карабашлиев е виновен в този аспект със своя дебютен роман "18% сиво". Дебютният роман на Константин Трендафилов обаче е майсторски написан, с богат, книжовен език, който се чете лесно и непринудено. Историята на романа е реалистична и приземена, но все още носи в себе си капка философка възвишеност. Невероятно ми хареса на мен лично съпоставянето между Юлиан и Антон и последната глава наименувана "Ковчег" просто заби метафоричния последен пирон в ковчега, с чийто заравяне мнението ми за тази книга става това, което е. Затворисърце е блестящ показ, че българската съвременна проза не е боклук, а всъщност понякога може да е стойностна, добре написана и приятна. Силно препоръчвам на хората, изгубили надежда в българските писатели (един от които донякъде бях и аз).
Харесвам тази книга толкова, колкото харесвам корицата ѝ, а корицата ѝ е убийствено красива.
Рядък случай е да прочета сериозна българска проза, която да ми хареса напълно. Повечето български автори пишат за просташки истории и клиширани глупости, които те откъсват от замисъла (ако е имало такъв въобще) на прозата (па да не говорим как на някои дори не им се отдава да пишат грамотно, теб гледам Алек Попов). Дори Карабашлиев е виновен в този аспект със своя дебютен роман "18% сиво". Дебютният роман на Константин Трендафилов обаче е майсторски написан, с богат, книжовен език, който се чете лесно и непринудено. Историята на романа е реалистична и приземена, но все още носи в себе си капка философка възвишеност. Невероятно ми хареса на мен лично съпоставянето между Юлиан и Антон и последната глава наименувана "Ковчег" просто заби метафоричния последен пирон в ковчега, с чийто заравяне мнението ми за тази книга става това, което е. Затворисърце е блестящ показ, че българската съвременна проза не е боклук, а всъщност понякога може да е стойностна, добре написана и приятна. Силно препоръчвам на хората, изгубили надежда в българските писатели (един от които донякъде бях и аз).
May 7, 2017
Да си го кажа честно - в Трендафилов аз не виждам писател, не виждам и талант за писател. А и на него май си му е само хоби, като гледам. Много зор не си и дава.
Историята е много интересна (на Тони - боксьора). Изграждането и изразните средства са меко казано скалъпени. Личи си, че при редакциите (2) са били добавяни допълнително описания, които да обогатят изкуствено романа. Но те са на всеки ред и читателят усеща, че са там само за да се вдигне нивото на романа. Роман е далече от истината. Това са 2 истории за двама мъже, които можеха да си стоят в дневника на Константинов. Или поне да бяха развити по-добре, защото в този си вид са малко като съчинение разсъждение.
Героите са култови. Юли не толкова, но без него няма да може да се направи сравнение с Тони, а и единият трябва да изпъкне за сметка на другия. И двамата са престъпници, разликата им е само няколко години. Но... Мирогледът и разбирането им за света са коренно различни. Антон е смирен, влюбчив и набожен. Юлиян е егоист, скрит и вярващ в себе си. Обединява ги престъплението и наказанието.
"Като си стъпил така здраво за земята, защо падаш толкова лесно?" - кой го казва...
Дали са толкова близки двамата, дали пък мирогледа им не е еднакъв до свободата? Всичко ще оставя на вас.
П. С. Романът си струва прочитането... Заради АНТОН. Той е и сърцето на романа. Кой затваря сърцето обаче (пфф, вече е ясно).
Историята е много интересна (на Тони - боксьора). Изграждането и изразните средства са меко казано скалъпени. Личи си, че при редакциите (2) са били добавяни допълнително описания, които да обогатят изкуствено романа. Но те са на всеки ред и читателят усеща, че са там само за да се вдигне нивото на романа. Роман е далече от истината. Това са 2 истории за двама мъже, които можеха да си стоят в дневника на Константинов. Или поне да бяха развити по-добре, защото в този си вид са малко като съчинение разсъждение.
Героите са култови. Юли не толкова, но без него няма да може да се направи сравнение с Тони, а и единият трябва да изпъкне за сметка на другия. И двамата са престъпници, разликата им е само няколко години. Но... Мирогледът и разбирането им за света са коренно различни. Антон е смирен, влюбчив и набожен. Юлиян е егоист, скрит и вярващ в себе си. Обединява ги престъплението и наказанието.
"Като си стъпил така здраво за земята, защо падаш толкова лесно?" - кой го казва...
Дали са толкова близки двамата, дали пък мирогледа им не е еднакъв до свободата? Всичко ще оставя на вас.
П. С. Романът си струва прочитането... Заради АНТОН. Той е и сърцето на романа. Кой затваря сърцето обаче (пфф, вече е ясно).
June 2, 2017
Започнах я предубедено след полярните ревюта, които прочетох. Първата част не ми хареса, но знаех, че трябва да дочакам втората, в която книгата вече се случи. Ами, хора, които се дразните толкова много - може би е време да приемем, че младите пишат различно. И хубаво.
February 23, 2023
Принципно не давам 1 звезда на книги, които съм дочел докрая, но в случая текстът беше толкова посредствен, а претенциите на автора - толкова нагли, че няма как да се сдържа. А и истината е, че я слушах на аудиокнига - съмнявам се, че иначе щях да я завърша.
Тук виждаме две банални историйки - съвсем обикновен сюжет, съшит с бели конци. В първата неврачен и скучен млад мъж се влюбва в изключителна красавица, двамата се поглъщат и месец-два правят секс всяка вечер. Историята е за това колко е поглъщаща любовта и има някой и друг добър момент, макар и доста дървено поднесен. Ако цялата книга беше този сюжет, можеше и да дам 2 звезди.
Втората история вече нагазва в любимата на всички български автори тема, от която 30 години не можем да излезем - зората на демокрацията, нелегалните бизнеси, борчетата и проститутките. В нея борче се влюбва в проститутка, обменят нелегално долари и тн... съвсем скучно и нетърпимо.
Освен проблемите, които се виждат с просто око - сюжетните дупки, лъщящите бели конци и нелепи ситуации, които се случват, само защото сюжетът някак трябва да се завърже (например как главния герой се запознава с любимата си - вижда я колко е силна и непримирима, защото тя крещи на продавач на домати да й върне парите за доматите, които е изяла, защото са били зелени), в книгата има и по-дълбоки проблеми. Като най-основният е абсолютният и непокътнат егоизъм и егоцентризъм на автора.
Мислите си, че четете две любовни истории, истории за свързване с другия? Нищо подобно! И двата женски образа са много бегло щриховани - те са скици, абстракции, непознати и непознаваеми. Не е съвсем ясно какво се случва в главите им, има само бегло улавяне на контурите. Сякаш авторът не знае какво е истински да опознаеш същността на друг човек и да постигнеш значима интимност. И двамата главни героя са фокусирани върху себе си. В края на книгата има сегмент, когато двамата главни герои общуват един с друг - ето това е единствената част, където виждаме нещо, подобно на истинско свързване. Интересно е, че макар да разказва две любовни истории, Константин Трендафилов пише най-добре за приятелските отношения и братското общуване между двамата мъже. Някак... все едно е способен да се свърже само със себе си, да общува само с раличните свои проявления, но не и да опознае истински друго човешко същество, качествено различно от самия него.
Изслушах я в сторител, където е прочетена от Антоан Петров. Той изчита текста много талатливо и умело и успява да го накара да изглежда много по-приятен, отколкото е в действителност.
Тук виждаме две банални историйки - съвсем обикновен сюжет, съшит с бели конци. В първата неврачен и скучен млад мъж се влюбва в изключителна красавица, двамата се поглъщат и месец-два правят секс всяка вечер. Историята е за това колко е поглъщаща любовта и има някой и друг добър момент, макар и доста дървено поднесен. Ако цялата книга беше този сюжет, можеше и да дам 2 звезди.
Втората история вече нагазва в любимата на всички български автори тема, от която 30 години не можем да излезем - зората на демокрацията, нелегалните бизнеси, борчетата и проститутките. В нея борче се влюбва в проститутка, обменят нелегално долари и тн... съвсем скучно и нетърпимо.
Освен проблемите, които се виждат с просто око - сюжетните дупки, лъщящите бели конци и нелепи ситуации, които се случват, само защото сюжетът някак трябва да се завърже (например как главния герой се запознава с любимата си - вижда я колко е силна и непримирима, защото тя крещи на продавач на домати да й върне парите за доматите, които е изяла, защото са били зелени), в книгата има и по-дълбоки проблеми. Като най-основният е абсолютният и непокътнат егоизъм и егоцентризъм на автора.
Мислите си, че четете две любовни истории, истории за свързване с другия? Нищо подобно! И двата женски образа са много бегло щриховани - те са скици, абстракции, непознати и непознаваеми. Не е съвсем ясно какво се случва в главите им, има само бегло улавяне на контурите. Сякаш авторът не знае какво е истински да опознаеш същността на друг човек и да постигнеш значима интимност. И двамата главни героя са фокусирани върху себе си. В края на книгата има сегмент, когато двамата главни герои общуват един с друг - ето това е единствената част, където виждаме нещо, подобно на истинско свързване. Интересно е, че макар да разказва две любовни истории, Константин Трендафилов пише най-добре за приятелските отношения и братското общуване между двамата мъже. Някак... все едно е способен да се свърже само със себе си, да общува само с раличните свои проявления, но не и да опознае истински друго човешко същество, качествено различно от самия него.
Изслушах я в сторител, където е прочетена от Антоан Петров. Той изчита текста много талатливо и умело и успява да го накара да изглежда много по-приятен, отколкото е в действителност.
May 14, 2017
Изключително небалансиран роман. Както между историите на двамата главни герои, така и между първите 80% (бавни и сякаш с нарочно много детайли) и последните 20% (които се четат на половин дъх и в които е събран целият смисъл творбата изобщо да бъде написана). Подозирам, че тази небалансираност (която вероятно "гони" голяма част от аудиторията преди заветните 80%) не е случайна - своеобразна препратка към истинския живот, в който шестнадесет или дори тридесет години могат да минат без нито един запомнящ се момент, а две седмици или дори две минути да съберат история, за която времето да бъде разказана сякаш никога не стига.
История за трудните избори и доколко изобщо имаме власт над тях.
Въпреки немалкото критики, които бих могла да имам към някои дупки в сюжета и към стила на изпълнение на иначе добрата идея, Константин Трендафилов безспорно има таланта да говори с читателите си. Неусетно влизаме света на героите му, като че ли без да усетим откъде ни е превел в него - дори и предубедени читатели като мен.
Книгата ме докосна повече, отколкото очаквах, но по-малко, отколкото е необходимо за истинско вътрешно вълнение.
Увлекателен изказ, но сякаш точно преди истинското задълбочаване авторът ни връща на повърхността.
С нетърпение очаквам да чета развитието му като белетрист.
История за трудните избори и доколко изобщо имаме власт над тях.
Въпреки немалкото критики, които бих могла да имам към някои дупки в сюжета и към стила на изпълнение на иначе добрата идея, Константин Трендафилов безспорно има таланта да говори с читателите си. Неусетно влизаме света на героите му, като че ли без да усетим откъде ни е превел в него - дори и предубедени читатели като мен.
Книгата ме докосна повече, отколкото очаквах, но по-малко, отколкото е необходимо за истинско вътрешно вълнение.
Увлекателен изказ, но сякаш точно преди истинското задълбочаване авторът ни връща на повърхността.
С нетърпение очаквам да чета развитието му като белетрист.
May 1, 2017
Една книга,за която много се чудих дали да си купя и прочета.Първото ми впечатление беше корицата,която ме грабна от пръв поглед.Взех я и я върнах в книжарницата.Реших първо да се разровя за мнения.Естествено мненията бяха различни и спрях до там.Казах си- не и е сега времето.На следващото ми посещение на книжарницата не се сдържах и я купих.Една книга,за която никога няма да съжалявам,че съм я прочела.Ама никога.Две истории на двама мъже,разказани от тях самите преплетени в една.Две истории за живота в България,в една епоха,която ми е до болка позната,в която и аз съм правила първите си житейски крачки.Две съдби,които ако имаха по-добри семейства щяха да се развият по друг начин.Имаше смях,имаше и сълзи.Книга за любовта,предателството,приятелството и надеждата.Книга,която си заслужава да бъде прочетена.
April 18, 2017
http://podmosta.bg/zatvorisartse-na-k...
За да е ясна обективността ми в писането на това ревю, ще започна с това, че не съм фенка на Трендафилов. Това, което докарва повечето момичета и млади жени до екстаз, мен ме вбесява. Похвати от рода на всяка дума на нов ред, сричка на нов ред, буква на нов ред, даже и препинателни знаци на нов ред ме карат да се откажа от българската литература, която и без това никога не е имала особено силна притегателна сила върху мен.
Но пък любовта към тази поезия накара стотици читатели да очакват с нетърпение първия роман на Константин Трендафилов след задъхващото влюбване в Мърлявия блог на един спретнат човек и успехът на „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“. И след като сме изяснили всичко това ще направя рязък обрат и ще заявя:
„Затворисърце“ на Константин Трендафилов ми хареса. Без удивителен знак след това твърдение или с така любимото на съвременните български поети – многоточие, което те хвърлят с леки шепи по редовете си. Романът не е „единствен по рода си“, „изключителен по своята същност“ или пък „гениален“. Но той си струва да бъде прочетен.
„Не, това не е любовна история, но е история за любов и силата която тя има над живота, сила да лекува или разрушава… Не. Това не е любовна история, но е история за любовта, за тези, които се предават и цената, която плащат и за тези, които бягат от нея, защото се страхуват или защото вярват, че са недостойни за нея.“ „Първороден грях“
Романът на Константин Трендафилов не е една любовна история, а докъде може да бъде извисен един мъж от любов и докъде – друг да бъде съкрушен. История за живота, поднесена по натуралистичен начин, за Прехода и тези, които губят и намират себе си в него.
Юлиан и Антон са двете страни на една и съща монета. Двата гласа на една история по-стара от света. Историята за бягството на единия към любовта и на другия от нея. Единият Затворисърце, а другият Култивиран звяр. И двамата изгубени в града, но не по улиците му.
Направи ми впечатление, че Трендафилов пише много за улиците на София. За тях бленува героят му Антон, докато все още живее в малкия град – мечтата му не е да стане професионален боксьор, за което има талант, а просто да се разхожда по улиците на София. За Юлиян улиците са промеждутъкът от Лидия и любовното им гнездо до работата. Намерил най-краткия маршрут да дома ѝ, той спира да ги забелязва и краят на любовната им магия е началото на проглеждането му за софийските преки.
„Ето това е животът – каза Макдън. – Всичко все едно и също: единият чака другия, а него го няма и няма. Винаги някой обича някого по-силно, отколкото го обичат. И настъпва час, когато ти се приисква да убиеш този, когото обичаш, за да не те измъчва повече.“, „Сирената“ – Рей Бредбъри
Историята на двамата – Юлиян и Антон – се преплита в една. Изборите, които са правили, предначертаният им път и кармата се сливат в едно и ги срещат. За да намерят изкупление един в друг, да открият ключа на затворисърце, да простят и продължат.
„Константин Трендафилов ни предлага честен и изящен, направо стремителен роман, с много входове към българската история от 90-те години насам – и почти без изход. Но може ли да има изход от истината за нашето време.“, споделя Марин Бодаков за книгата.
„Затворисърце“ без интервал – сигурно пропуснат по невнимание, каквито са и повечето грешки на двамата герои. Допуснати от страх, копнежи, прибързани решения, малшанс и най-вече грешки от любов.
За да е ясна обективността ми в писането на това ревю, ще започна с това, че не съм фенка на Трендафилов. Това, което докарва повечето момичета и млади жени до екстаз, мен ме вбесява. Похвати от рода на всяка дума на нов ред, сричка на нов ред, буква на нов ред, даже и препинателни знаци на нов ред ме карат да се откажа от българската литература, която и без това никога не е имала особено силна притегателна сила върху мен.
Но пък любовта към тази поезия накара стотици читатели да очакват с нетърпение първия роман на Константин Трендафилов след задъхващото влюбване в Мърлявия блог на един спретнат човек и успехът на „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“. И след като сме изяснили всичко това ще направя рязък обрат и ще заявя:
„Затворисърце“ на Константин Трендафилов ми хареса. Без удивителен знак след това твърдение или с така любимото на съвременните български поети – многоточие, което те хвърлят с леки шепи по редовете си. Романът не е „единствен по рода си“, „изключителен по своята същност“ или пък „гениален“. Но той си струва да бъде прочетен.
„Не, това не е любовна история, но е история за любов и силата която тя има над живота, сила да лекува или разрушава… Не. Това не е любовна история, но е история за любовта, за тези, които се предават и цената, която плащат и за тези, които бягат от нея, защото се страхуват или защото вярват, че са недостойни за нея.“ „Първороден грях“
Романът на Константин Трендафилов не е една любовна история, а докъде може да бъде извисен един мъж от любов и докъде – друг да бъде съкрушен. История за живота, поднесена по натуралистичен начин, за Прехода и тези, които губят и намират себе си в него.
Юлиан и Антон са двете страни на една и съща монета. Двата гласа на една история по-стара от света. Историята за бягството на единия към любовта и на другия от нея. Единият Затворисърце, а другият Култивиран звяр. И двамата изгубени в града, но не по улиците му.
Направи ми впечатление, че Трендафилов пише много за улиците на София. За тях бленува героят му Антон, докато все още живее в малкия град – мечтата му не е да стане професионален боксьор, за което има талант, а просто да се разхожда по улиците на София. За Юлиян улиците са промеждутъкът от Лидия и любовното им гнездо до работата. Намерил най-краткия маршрут да дома ѝ, той спира да ги забелязва и краят на любовната им магия е началото на проглеждането му за софийските преки.
„Ето това е животът – каза Макдън. – Всичко все едно и също: единият чака другия, а него го няма и няма. Винаги някой обича някого по-силно, отколкото го обичат. И настъпва час, когато ти се приисква да убиеш този, когото обичаш, за да не те измъчва повече.“, „Сирената“ – Рей Бредбъри
Историята на двамата – Юлиян и Антон – се преплита в една. Изборите, които са правили, предначертаният им път и кармата се сливат в едно и ги срещат. За да намерят изкупление един в друг, да открият ключа на затворисърце, да простят и продължат.
„Константин Трендафилов ни предлага честен и изящен, направо стремителен роман, с много входове към българската история от 90-те години насам – и почти без изход. Но може ли да има изход от истината за нашето време.“, споделя Марин Бодаков за книгата.
„Затворисърце“ без интервал – сигурно пропуснат по невнимание, каквито са и повечето грешки на двамата герои. Допуснати от страх, копнежи, прибързани решения, малшанс и най-вече грешки от любов.
October 22, 2017
Впечатлен съм от Трендафилов. Не очаквах такава образност, описателност, сравнения, богат речник и задълбочена мисъл на проблясъци, а в същия момент тази простота на изказа и дори жаргон. Идеята за двете истории на двамата герои, преплетени в една, определено ми допадна. Първата ми беше някак си позната и тривиална, но сякаш претупана в гасненето на любовта у Юли, а убийството накрая си беше съвсем излишно спрямо случилото се преди това.
Има голямо разминаване в годините на Усмивката и напасването на участието му в двете истории - в тази на Тони той е на около 20, а в тази на Юли - на 24. В същия момент Антон е 10 години в затвора когато тикат и Юли там - явно ромите са открили тайната на младостта или пък са откраднали Философския камък от книгите за Хари Потър.
Противно на очакванията ми и лирично-романтичната ми същност, гангстерската история на Тони ми беше по-интересна, динамична, "образователна", вдъхновяваща, че и поучителна. Странното е само как Константин с неговите все още 26 години (тази година навършва 27) е успял да пресъздаде времената в зората на 90-те, когато е бил 3-4 годишен сополанко (казвам го с нито грам злоба в думите си)?!
Останах впечатлен как героят му Антон прави заключението, че светът на вън може и да се е променил, но в чалга-заведението от книгата всичко е сякаш заседнало в 90-те с всичката му пошлост, примитивност и елементарност.
Краят отново ми беше претупан и направи още по-неприятно впечатление при положение, че само страница преди това Тони и Юли проведоха толкова искрен и открит разговор.
Като цяло оставам с положителни впечатления от книгата и с желание бих прочел и друг роман от Константин Трендафилов.
Има голямо разминаване в годините на Усмивката и напасването на участието му в двете истории - в тази на Тони той е на около 20, а в тази на Юли - на 24. В същия момент Антон е 10 години в затвора когато тикат и Юли там - явно ромите са открили тайната на младостта или пък са откраднали Философския камък от книгите за Хари Потър.
Противно на очакванията ми и лирично-романтичната ми същност, гангстерската история на Тони ми беше по-интересна, динамична, "образователна", вдъхновяваща, че и поучителна. Странното е само как Константин с неговите все още 26 години (тази година навършва 27) е успял да пресъздаде времената в зората на 90-те, когато е бил 3-4 годишен сополанко (казвам го с нито грам злоба в думите си)?!
Останах впечатлен как героят му Антон прави заключението, че светът на вън може и да се е променил, но в чалга-заведението от книгата всичко е сякаш заседнало в 90-те с всичката му пошлост, примитивност и елементарност.
Краят отново ми беше претупан и направи още по-неприятно впечатление при положение, че само страница преди това Тони и Юли проведоха толкова искрен и открит разговор.
Като цяло оставам с положителни впечатления от книгата и с желание бих прочел и друг роман от Константин Трендафилов.
December 8, 2020
Първо ще започна с позитивните неща.Лесен за четене роман (отне ми 2 дни).Сюжета е интересен и по-някакъв начин пленяващ.Има някои хумористични моменти, които придават ведрост на произведението.
Останалото е написано в другите ревюта.Не ми харесва подхода А Ла Карбовски, който не отива на този тип роман.
Останалото е написано в другите ревюта.Не ми харесва подхода А Ла Карбовски, който не отива на този тип роман.
July 29, 2020
“Всяка история има толкова гледни точки, колкото и герои в нея, но ти виждаш само една версия – твоята. “
March 21, 2019
Уф, дори не успях да я довърша като хората. Последните страници меко казано ме отегчиха.
Не успях да се разбера и с тази книга!
Какво не ми хареса?
- не можах да изградя абсолютно никаква връзка с героите, бяха ми безразлични през 70% от времето, скучни и някак недоизградени
- начина на писане определено не е моя и колкото и да ми се искаше да се спогодя с него не можах.
- в началото ми отне доста време да привикна към начина на предаване на история и точно когато вече успях да свикна, главните герои се смениха и мъките започнаха отначало
- на моменти сякаш всичко идваше в повече, автора повтаряше едно и също три-четири пъти, но по различни начини, което според мен бе излишно и ни най-малко не ми помогна да се привържа към героите/историята
- отсъствието на диалози ме убиваше, а когато ги имаше ме дразнеше колко изкуствени (на моменти) са
- въпреки че историята на Антон бе по-тежка, тази на Юлиян ми хареса с 1% повече (което вече не знам плюс или минус е)
- не успях са довърша книгата както трябва, прочетох някъде до 280 страница, после прескачах, защото действието ми стана супер скучно, не ми беше интересно и просто исках да видя какъв е завършека на романа. Не съм сигурна дали съжалявам, но ме е яд, че не успя да ми хареса толкова, колкото исках.
Въпреки всичко имаше и нещо положително.
Композицията и идеята на романа ми харесаха доста.
Двама души индиректно свързани по един специален начин, разказващи историите си един на друг. Самият роман е разделен на три части: Юлиян, Антон и Ковчег като първите две части са от гледните точки на двамата ни главни герои, а от това, което успях да прочета от третата - тя също е от тази на Юлиян.
Постепенно се запознаваме както с единия, така и с другия герой и бавно получаваме късчета от пъзела, който се разкрива пред нас, което беше доста готино до момента, в който действието спираше.
Готина идея, добър опит за развитие, но на мен нещо ми липсваше. Не мога да определя какво, но не ми беше достатъчно. Не съм сигурна дали е от това, че Константин Трендафилов е млад автор или аз просто не ставам за читател на книгите му, но колкото и да се убеждавах, че е добра книга, с хубави теми за размисъл не можах да се потопя в нея, не можах да си представя героите, не можах да се докосна до тях достатъчно, не можах да ѝ се насладя изобщо.
Реална оценка: 2.75/5
Не успях да се разбера и с тази книга!
Какво не ми хареса?
- не можах да изградя абсолютно никаква връзка с героите, бяха ми безразлични през 70% от времето, скучни и някак недоизградени
- начина на писане определено не е моя и колкото и да ми се искаше да се спогодя с него не можах.
- в началото ми отне доста време да привикна към начина на предаване на история и точно когато вече успях да свикна, главните герои се смениха и мъките започнаха отначало
- на моменти сякаш всичко идваше в повече, автора повтаряше едно и също три-четири пъти, но по различни начини, което според мен бе излишно и ни най-малко не ми помогна да се привържа към героите/историята
- отсъствието на диалози ме убиваше, а когато ги имаше ме дразнеше колко изкуствени (на моменти) са
- въпреки че историята на Антон бе по-тежка, тази на Юлиян ми хареса с 1% повече (което вече не знам плюс или минус е)
- не успях са довърша книгата както трябва, прочетох някъде до 280 страница, после прескачах, защото действието ми стана супер скучно, не ми беше интересно и просто исках да видя какъв е завършека на романа. Не съм сигурна дали съжалявам, но ме е яд, че не успя да ми хареса толкова, колкото исках.
Въпреки всичко имаше и нещо положително.
Композицията и идеята на романа ми харесаха доста.
Двама души индиректно свързани по един специален начин, разказващи историите си един на друг. Самият роман е разделен на три части: Юлиян, Антон и Ковчег като първите две части са от гледните точки на двамата ни главни герои, а от това, което успях да прочета от третата - тя също е от тази на Юлиян.
Постепенно се запознаваме както с единия, така и с другия герой и бавно получаваме късчета от пъзела, който се разкрива пред нас, което беше доста готино до момента, в който действието спираше.
Готина идея, добър опит за развитие, но на мен нещо ми липсваше. Не мога да определя какво, но не ми беше достатъчно. Не съм сигурна дали е от това, че Константин Трендафилов е млад автор или аз просто не ставам за читател на книгите му, но колкото и да се убеждавах, че е добра книга, с хубави теми за размисъл не можах да се потопя в нея, не можах да си представя героите, не можах да се докосна до тях достатъчно, не можах да ѝ се насладя изобщо.
Реална оценка: 2.75/5
August 15, 2025
"Това без теб не е живот, а отложена смърт“
Това очаквах да прочета от Константин Трендафилов. "Затворисърце", заглавие, символизиращо един човек, който иска да запълни самотата си с чужда душа, но писне ли му, затваря сърцето си и си тръгва, защото той трябва да е в главната роля, а не любовта. Човек, който не може да намери баланса. И според мен Антон е наивен за вярата си и причината за проваления му живот, но как иначе да се успокои човек, който е останал сам, направил е всичко за любовта, но тя му е дала само спомени, а не щастлив край. Този роман е като старите приказки на баба ми, но без илюзии, приказка в реалния свят, където в повечето случаи любовта е разочарование и болка, разбити мечти и спомени, лютящи като ракията на Тони. Можем да дадем всичко на любимия човек, да жертваме дори себе си за него, но ако той не иска да бъде спасен, ще погуби и нас, и себе си. И все пак романа те вкарва в дилема - дали да си "наивник" в живота или "Затворисърце". Изборът е наш.
Това очаквах да прочета от Константин Трендафилов. "Затворисърце", заглавие, символизиращо един човек, който иска да запълни самотата си с чужда душа, но писне ли му, затваря сърцето си и си тръгва, защото той трябва да е в главната роля, а не любовта. Човек, който не може да намери баланса. И според мен Антон е наивен за вярата си и причината за проваления му живот, но как иначе да се успокои човек, който е останал сам, направил е всичко за любовта, но тя му е дала само спомени, а не щастлив край. Този роман е като старите приказки на баба ми, но без илюзии, приказка в реалния свят, където в повечето случаи любовта е разочарование и болка, разбити мечти и спомени, лютящи като ракията на Тони. Можем да дадем всичко на любимия човек, да жертваме дори себе си за него, но ако той не иска да бъде спасен, ще погуби и нас, и себе си. И все пак романа те вкарва в дилема - дали да си "наивник" в живота или "Затворисърце". Изборът е наш.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 13, 2019
Ммммм, странна книга! Определено не е моята!
В началото започна леко, дори забавно, и след около 50-на страници буквално започна да ми се прожектира типичният български филм, в който от всяка дума лъха безнадеждност. Книгата е разказ от първо лице (буквално се разказва цялата история) на две любовни истории - тези на двама мъже, влюбени в жени, които трябва да запълнят самотата и празния им живот. Техните съдби се преплитат по странен начин и те се запознават в затвора, в килията, която споделят.
За мен тази книга, освен да те подтисне, не мисля, че може да постигне нещо повече. Почти от началото ѝ ти става ясно, че краят ще е гаден и някак... никакъв. Ама толкова няма никакъв позитивизъм в цялата книга, че на човек му иде да си пререже вените (да не кажа - да ги прегризе), докато я чете. 2.5* са ѝ напълно достатъчни!
В началото започна леко, дори забавно, и след около 50-на страници буквално започна да ми се прожектира типичният български филм, в който от всяка дума лъха безнадеждност. Книгата е разказ от първо лице (буквално се разказва цялата история) на две любовни истории - тези на двама мъже, влюбени в жени, които трябва да запълнят самотата и празния им живот. Техните съдби се преплитат по странен начин и те се запознават в затвора, в килията, която споделят.
За мен тази книга, освен да те подтисне, не мисля, че може да постигне нещо повече. Почти от началото ѝ ти става ясно, че краят ще е гаден и някак... никакъв. Ама толкова няма никакъв позитивизъм в цялата книга, че на човек му иде да си пререже вените (да не кажа - да ги прегризе), докато я чете. 2.5* са ѝ напълно достатъчни!
May 14, 2021
Един затвор - двама мъже! Единият попаднал по-скоро случайно, но в никакъв случай не е невинен, а другият почти изпечен престъпник действал напълно преднамерено.
Първоначално те си разказват живота един на друг и на пръв поглед между тях няма връзка, но в последствие се оказва, че ги свързва един човек изиграл важна рола в живота и на двамата, на единия в положителен аспект, на другия в отрицателен. Но истината е, че и двамата се озовават в затвора заради жени - при единия коствено, при другия буквално.
Като цяло ми беше интересна книгата, житейският път и на двамата беше любопитен - на Юлиян с простотата си и нормалното ежедневие, на Антон с адреналина и престъпните схеми в мутренските времена от началото на 90-те.
Женските образи обаче ми бяха дразнещи. Не можах да разбера как нахакана мацка като Лидия, която спори за кило домати после стана малодушна и покорна. Катя беше същата - още по-покорна и бездушна. Но това, че на мен не ми харесаха и двете не означава, че не бяха на мястото си в романа, точно такива трябваше да бъдат, за да плъзнат Юлиян и Антон по нанадолнището.
Може би краят ми се искаше да е друг, но като цяло книгата ми хареса.
Най-вероятно за това допринесе и фактът, че я слушах в аудиоформат с много добър прочит на Антоан Петров. От мен 4*
Първоначално те си разказват живота един на друг и на пръв поглед между тях няма връзка, но в последствие се оказва, че ги свързва един човек изиграл важна рола в живота и на двамата, на единия в положителен аспект, на другия в отрицателен. Но истината е, че и двамата се озовават в затвора заради жени - при единия коствено, при другия буквално.
Като цяло ми беше интересна книгата, житейският път и на двамата беше любопитен - на Юлиян с простотата си и нормалното ежедневие, на Антон с адреналина и престъпните схеми в мутренските времена от началото на 90-те.
Женските образи обаче ми бяха дразнещи. Не можах да разбера как нахакана мацка като Лидия, която спори за кило домати после стана малодушна и покорна. Катя беше същата - още по-покорна и бездушна. Но това, че на мен не ми харесаха и двете не означава, че не бяха на мястото си в романа, точно такива трябваше да бъдат, за да плъзнат Юлиян и Антон по нанадолнището.
Може би краят ми се искаше да е друг, но като цяло книгата ми хареса.
Най-вероятно за това допринесе и фактът, че я слушах в аудиоформат с много добър прочит на Антоан Петров. От мен 4*
August 16, 2023
Една различна книга, с един различен вид "happy and".. Книга която показва, колко малък може да се окаже света и как не може човек да си избяга от съдбата.. Никой не може да взима решения вместо някой друг и никой не може да влияе на нечии живот ако той сам не пожелае да го промени..
August 17, 2023
Не мога да преценя дали ми хареса, но със сигурност няма да забравя историята на Антон
July 11, 2025
Ако познавах Константин Трендафилов, щях да му кажа: “Пиши и издавай!”
Displaying 1 - 30 of 143 reviews