Сбогуване с предмети и други живи същества

by Цочо Бояджиев

101 pages

Published January 1, 2005

About the author

Цочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).

Reviews

[Teodora · Rating 4 out of 5]

Искам да я препиша почти цялата (и май горе-долу това ще се случи тия дни).
Впрочем, тук за пръв път срещнах 19-годишния Цочо и хем бе любопитно (ей го на генезисът на меланхолиите му), хем да - повече очарование намирам в стиховете, писани от него с напредването на годините.

Засега запазвам три неща.

1. Открих си стихотворението, с което преди години заобичах Ц.Б.:

ОБРАТНОТО НА СЛЪНЧОГЛЕДА

"обратното на слънчогледа
дървото зад прозореца ми постепенно
обръща гръб на светлината

не го интересуват вече думите
заключени зад здравата ограда
на нощната ми лампа

изглежда със годините и то
подобно старците е проумяло
че истината за човека е във тъмното"

2. ДЪЖД В ЕЛЕНА

Този дъжд вече трети ден опровергава
закона на гравитацията. Водните капки не падат
отвесно, а прииждат отвсякъде - лазят по покривите,
промъкват се край оградите, трият мократа си

козина в праговете на тежките порти...
В такива дни душава се свива безпомощна
в убежището на много пъти препрочитани книги,
в укритието на незначителни разговори, но нищо

не може да ни защити от настъпващата от всички
страни меланхолия. Защото прокъснало се е ситото,
с което сме опитвали да задържим извън нас
онова, което е всъщност животът - в това число и безсънните

часове на страданието. Сега най-сетне сме уязвими
за стаената в ъглите на стаята нелюбов, за незримата
сянка на самотата, за скритите ръбове
на предателството, за словата, внезапно загърбили

някогашните си толкова ясни значения...
Трети ден без почивка дъжд вали във Елена.
Трети ден неумолимата му артилерия срива
заградните валове на ежедневните грижи,

на привичните жестове и повторимите думи.
Все по-безлюдни са пространствата помежду ни.
Все по-раними - душите ни. Все по-малко величие
има в самотността ни. Ние бавно събличаме

наметалата на мъдростта и на опита, грозната броня
на всепобеждаващата до вчера ирония.
И едва под властта на този безкраен дъжд заприличваме
на себе си - такива, каквито можем да бъдем обичани.

3. ВЕЧЕРЕН БЛУС

свойството на мъглата е да пропуска звуците всичко останало
формите цветовете капката лак върху масата любовта
е в най-добрия случай само трепване на душата
или неопровержимо свидетелство за отсъствието й

(отсъствието на онова което боли
е невъзможност то да бъде превързано)

затова нека опитаме да възсъздадем света опипом
щом наистина най-високото в него е извая Грънчарят

ето това е кора на дърво това е каменен парапет
(на мост ли?) метална ограда пътека (която води къде?)
хлъзгаво стълбище (трябва да се опрем о стената)
мокро палто на закачалката ръб на скрин излъскана
облегалка на стол (тя отдавна няма памет за ничие
друго докосване) извивка на тялото (което казват е пръст
и в пръстта ще се върне)

прозорец до който мълчаливо ще спрем
(ала чак когато бликне кръв изпод ноктите)
и взряни в мъглата без да запалваме лампата
търпеливо ще чакаме думите