„За какво мислеше, когато идваше насам? За самоубийство. Чие? Е, моето или на майка ми. Аз обичам живота, наистина много го обичам, просто не умея да живея, Марла. Научи ме! Много се старая, но не живея. Не умея, Марла.“
Все по-често ми се случва да харесам подобна женска емоционалност. Изобщо не ме притесняваше сега да чета за розови тефтерчета и розови рокли, дори ми хареса повече тази младежка розовина, отколкото цветовете по-нататък в „Годишни времена“ (повече кафяво, сиво, черно, кървавочервено). Преди прочита корицата не ми говореше много, а след края стана съвсем разбираема. („Всъщност цялата е тъмна.“ – знаем Коя.)
„Женствена, както днес не се чувствам. С дългата ми черна коса, пусната на гърба върху късата розова рокля. Това беше последният път, когато я носих.“
Тази книга може да се хареса на читатели, които обичат разказване за баби, села, детски домашен уют (в началото); за майки, бащи и разбира се конфликти с тях – изразени и скрити. И за гневни млади хора може би е подходяща – на мен май ми е минало младежкото гневене, а възрастното явно не ме е прихванало и точно тези части хем ми напомняха едновремешното ми бунтарство, хем някак не се свързах с това. Дори не ми повлия особено, че героинята/авторката е луда по Pink Floyd колкото мен – с онази всеобхватна лудост, свързана и с текстовете им (буквално цитирани на доста места, наред с текстове и на други групи на английски и сръбски). Все пак има текстове, които в какъвто и контекст да срещна, ще имат сразяващо въздействие върху мен – така се случи и с ‘Mother’ от The Wall сега…
В ранните „невинни години“ ми беше приятно на тези страници:
„- Да не си спала с момче? – пита ме.
Аз поглеждам към майка ми, тя със стрестнат поглед ми казва, че няма място за лъжа.
- Ами… - викам аз, - будна бях!“
„Секс. Много, много секс и по някой изпит. Малко трева, съвсем малко вино, но много, много секс и по някой изпит.“
„Бях на 17. Какво от това, мислех си, Ромео и Жулиета са били на 15, съответно 16 години. Пък не съм чула някой да говори лошо за тях и да смята, че са били твърде млади за любов.“
По-неприятни ми бяха десетината страници, които си бяха чисто пренасяне на фейсбук в книгата. Вярно, че това все повече се среща в съвременните произведения, но за мен това често снижава оригиналността на историята или стила. Същото е при пренасяне на злободневните теми от телевизията и вестниците – не ги ползвам тези източници, но звученето ми се стори такова, за съжаление съвсем към края (казах „не“ на части от последните страници). Забелязвам при себе си, че все по-внимателно гледам точно как и какво се пише за актуалните теми на екологията, консумеризма, глобализацията – май в художествена литература не ми харесва да са представяни буквално (и все повече съм контра – корпорациите ли са виновни само или и всички ние, дето „кълвем“…). Разбира се това е светът на главната героиня и аз не мога да имам претенции, но на мен цялостно книгата ми бодеше повече, отколкото в момента ми се поема, дори да е егоистично или апатично това – да не искам да потъвам в още и още човешки истории и драми. Иначе писателите са все повече психолози (или пък не е ли така още от миналите векове?).
„Любовта ѝ почувствах (или по-добре: осъзнах) по-късно, когато разбрах, че нейните порицания всъщност са част от възпитанието ми, от моята подготовка някога и аз да стана майка, приличаща вероятно на моята.“
„Майка ми вика: Чувствам, че съм била лоша майка. Пък аз: А какво значи добра майка? Хайде, посочи ми някоя. Хм, не знам, не познавам такава, отговаря. Ех, майко моя, на мен Дисни, на теб сапунените сериозни ти промиват мозъка.“
Напоследък често срещам в книгите да се пише за сезоните буквално в природата и като периоди/настроения в живота на героите. И обикновено се случва така – ако в началото се разказва за детството и юношеството, всичко е невинно, вълнуващо, смекчено (дори и после да изплуват тежести от тези уж леки периоди); постепенно настъпва загрубяването на живота и на мен започват да ми липсват „свежите“ сезони, да ми става изморително в „тъмните“; сега малко поизгубих посоката на момичето. Когато главните герои са писатели, също се вижда тежестта на този избор.
„Не знам за какво да продължа да пиша.“ / „Какви ли ми бяха мислите?“
„Умът ми е изтощен сутрин… Будя се и виждам изсипаните ми черва навсякъде. Имам нужда от много време да се подготвя за излизане, защото събирането на черва е тежка и мъчителна работа. Трае дълго, дълго, дълго… И завършва с преднамерена усмивка.“
„Чувствам се празна. Като чушка, на която са извадили дръжката и семките и я подготвят за пълнене, но ето, плънката не достига. Е, може би, ако не се развали, ще я добавят в утрешната салата. Може би. Но някой ще ме пробва и ще заключи, че горча като стара маруля. И моят живот като зеленчук ще спре дотук.“
Много исках да прочета книга от Македония. Юлияна Величковска пише с хъс – да използвам тази балканска дума заради многобройните сходства с нашенските особености. Интересно автобусно пътуване през сезоните. Пускане на мислите и думите на воля в този нетипичен вид роман (по-скоро книга-колаж от различни картини/елементи (проза, поезия, текстове на песни; илюстрации; донякъде безсюжетност)).
„И понеже много обичам този град, който го насилват. Но все пак го обичам! И винаги ще го обичам! Само че не мога да го гледам повече! Градът ме задушава! Скопските мъгли ме задушават. Тежка провинция е градът! Защо при нас сме нямали такива скулптури? Защо при нас сме нямали такива кафета? Защо при нас сме нямали такива книжарници и библиотеки? А? Нищо няма при нас! Село! Паланка е градът! – отново изблик на незрелите емоции на тийнейджърката от задната седалка.“
Фрагмент –страница:
„Моят ляв чорап. Това бях аз. Протрит ляв чорап на десния крак. С дупка на палеца. Скрит в износените обувки, по които, казват, се познавал човекът. Познава се по чорапите, мисля. Обувките са това, което позволявам да видят. Чорапът е нашата душа. Това, което носим в себе си.“