What do you think?
Rate this book
Ночные дороги
Гайто Газданов принадлежит к тому кругу русских писателей, которых в России долгое время не знали и не читали. Примкнув после революции к белому движению, он так и не вернулся на родину, разделив судьбу многих русских эмигрантов. Живя в Париже, работал портовым грузчиком, мойщиком паровозов, рабочим, шофером такси. Свои первые рассказы Г. Газданов публиковал в парижском журнале «Воля России», а его первый роман, сразу принесший успех, вышел в Париже в 1929 году. Раннего Газданова сравнивали с Прустом, Достоевским и Кафкой, позднего — с Альбером Камю, Жюльеном Грином и Марио Сольдати. После войны Газданов долгие годы работал на радио «Свобода», его пере дачи о классической и современной русской литературе соби рали сотни слушателей. Его роман «Ночные дороги» (1941) — это не только выдающееся произведение литературы, но и одно из немногих подлинно правдивых свидетельств реаль ных событий и духовной истории русской эмиграции.
256 pages, Mass Market Paperback
First published January 1, 1952
26 people are currently reading
1532 people want to read
About the author
Гайто Газданов
33 books11 followersГайто (Георгий) Иванович Газданов (6 декабря 1903, Санкт-Петербург — 5 декабря 1971, Мюнхен) — писатель, прозаик, литературный критик.
Родился 6 декабря 1903 года в Санкт-Петербурге в семье лесничего. До четырёх лет жил в Санкт-Петербурге, в доме на Кабинетской улице (ныне — улица Правды). Позднее отец по долгу службы, а с ним и семья жили в Сибири, в Тверской губернии, в Полтаве, в Харькове. В Полтаве Газданов учился в кадетском корпусе, после (с 1912 и до начала Гражданской войны) — в Харьковской гимназии.
В 1919 году, в неполные 16 лет, Газданов присоединился к Добровольческому движению П. Н. Врангеля, как говорил позднее, чтобы «узнать, что такое война». Прослужил год в звании рядового солдата на бронепоезде. Вместе с отступающей Белой армией он оказался в Крыму. Пароходом уплыл в Турцию. В Константинополе написал свой первый рассказ («Гостиница грядущего», 1922). В болгарском городе Шумене окончил русскую гимназию (в Харькове Газданов доучился до седьмого класса).
В 1923 году переехал в Париж, где прожил большую часть своей жизни. Был портовым грузчиком, мойщиком паровозов, слесарем на автозаводе «Ситроен», преподавал французский и русский языки. Порой, когда он не мог найти работы, вынужден был жить, как клошар, ночуя на улице. Четыре года учился на историко-филологическом факультете Сорбонны, изучал историю литературы, социологию, экономику. Долгие годы (1928—1952), уже будучи известным писателем, был вынужден работать ночным таксистом. В романе «Ночные дороги» (1941) нашло отражение знакомство Газданова с парижским дном. Лишь после войны книга «Возвращение Будды», имевшая большой успех, принесла ему финансовую независимость.
Его первый роман «Вечер у Клэр» вышел в 1929 году и был высоко оценен Буниным и М. Горьким, а также критиками русского зарубежья.
В 1932 году через писателя и критика Михаила Осоргина Газданов вступает в масонскую ложу «Северная звезда». В ней Газданов занимал ряд должностей, а в 1961 году стал её Досточтимым мастером.
Критика признала его и Владимира Набокова самыми талантливыми писателями молодого поколения. В Париже он стал членом Союза молодых писателей и поэтов, переименованного в Объединение писателей и поэтов в 1931 году. Уже в 1934 году вошёл в число руководителей Издательской коллегии. Завоевав высокую литературную репутацию, Г. Газданов регулярно печатался в «Современных записках», считавшихся самым авторитетным периодическим изданием эмиграции, участвовал в литературном объединении «Кочевье». В «Кочевье» он читал свою прозу, а также выступал с докладами о В. Розанове, А. Ремизове, И. Бунине, В. Маяковском.
Газданов хотел вернуться на родину, для чего в 1935 году обратился с просьбой о помощи к М. Горькому, но тот не успел выполнить данного обещания, умерев в 1936 году. В этом же году Газданов женился на Фаине Дмитриевне Ламзаки, родившейся в семье одесских греков.
В годы войны Газданов оставался в оккупированном Париже. В своей квартире, с помощью жены, укрывал евреев, помогал им. Так, он помог М. Слониму перебраться на неоккупированную часть Франции. С 1942 года принимал участие в движении Сопротивления, вступил в партизанскую бригаду, созданную советскими пленными. Работал в подпольном журнале: издавал информационные бюллетени. Его жена работала как связная между парижской группой «Русский патриот» и беглыми советскими военнопленными. С 1953 года и до конца жизни Газданов работал журналистом и редактором на радио «Свобода», где, под псевдонимом Георгий Черкасов, вёл передачи, посвящённые русской литературе.
Несмотря на известность и всеобщее признание, работу таксиста Газданов смог оставить лишь после того, как вышел в печать его роман «Призрак Александра Вольфа». Роман сразу по выходе был переведён на основные европейские языки.
В 1970 году писателю поставили страшный диагноз — рак лёгких. Газданов стойко переносил болезнь, даже близкие люди не знали, как тяжело ему было. Посторонние же и вовсе не подозревали, что он смертельно болен. Гайто Газданов умер
Родился 6 декабря 1903 года в Санкт-Петербурге в семье лесничего. До четырёх лет жил в Санкт-Петербурге, в доме на Кабинетской улице (ныне — улица Правды). Позднее отец по долгу службы, а с ним и семья жили в Сибири, в Тверской губернии, в Полтаве, в Харькове. В Полтаве Газданов учился в кадетском корпусе, после (с 1912 и до начала Гражданской войны) — в Харьковской гимназии.
В 1919 году, в неполные 16 лет, Газданов присоединился к Добровольческому движению П. Н. Врангеля, как говорил позднее, чтобы «узнать, что такое война». Прослужил год в звании рядового солдата на бронепоезде. Вместе с отступающей Белой армией он оказался в Крыму. Пароходом уплыл в Турцию. В Константинополе написал свой первый рассказ («Гостиница грядущего», 1922). В болгарском городе Шумене окончил русскую гимназию (в Харькове Газданов доучился до седьмого класса).
В 1923 году переехал в Париж, где прожил большую часть своей жизни. Был портовым грузчиком, мойщиком паровозов, слесарем на автозаводе «Ситроен», преподавал французский и русский языки. Порой, когда он не мог найти работы, вынужден был жить, как клошар, ночуя на улице. Четыре года учился на историко-филологическом факультете Сорбонны, изучал историю литературы, социологию, экономику. Долгие годы (1928—1952), уже будучи известным писателем, был вынужден работать ночным таксистом. В романе «Ночные дороги» (1941) нашло отражение знакомство Газданова с парижским дном. Лишь после войны книга «Возвращение Будды», имевшая большой успех, принесла ему финансовую независимость.
Его первый роман «Вечер у Клэр» вышел в 1929 году и был высоко оценен Буниным и М. Горьким, а также критиками русского зарубежья.
В 1932 году через писателя и критика Михаила Осоргина Газданов вступает в масонскую ложу «Северная звезда». В ней Газданов занимал ряд должностей, а в 1961 году стал её Досточтимым мастером.
Критика признала его и Владимира Набокова самыми талантливыми писателями молодого поколения. В Париже он стал членом Союза молодых писателей и поэтов, переименованного в Объединение писателей и поэтов в 1931 году. Уже в 1934 году вошёл в число руководителей Издательской коллегии. Завоевав высокую литературную репутацию, Г. Газданов регулярно печатался в «Современных записках», считавшихся самым авторитетным периодическим изданием эмиграции, участвовал в литературном объединении «Кочевье». В «Кочевье» он читал свою прозу, а также выступал с докладами о В. Розанове, А. Ремизове, И. Бунине, В. Маяковском.
Газданов хотел вернуться на родину, для чего в 1935 году обратился с просьбой о помощи к М. Горькому, но тот не успел выполнить данного обещания, умерев в 1936 году. В этом же году Газданов женился на Фаине Дмитриевне Ламзаки, родившейся в семье одесских греков.
В годы войны Газданов оставался в оккупированном Париже. В своей квартире, с помощью жены, укрывал евреев, помогал им. Так, он помог М. Слониму перебраться на неоккупированную часть Франции. С 1942 года принимал участие в движении Сопротивления, вступил в партизанскую бригаду, созданную советскими пленными. Работал в подпольном журнале: издавал информационные бюллетени. Его жена работала как связная между парижской группой «Русский патриот» и беглыми советскими военнопленными. С 1953 года и до конца жизни Газданов работал журналистом и редактором на радио «Свобода», где, под псевдонимом Георгий Черкасов, вёл передачи, посвящённые русской литературе.
Несмотря на известность и всеобщее признание, работу таксиста Газданов смог оставить лишь после того, как вышел в печать его роман «Призрак Александра Вольфа». Роман сразу по выходе был переведён на основные европейские языки.
В 1970 году писателю поставили страшный диагноз — рак лёгких. Газданов стойко переносил болезнь, даже близкие люди не знали, как тяжело ему было. Посторонние же и вовсе не подозревали, что он смертельно болен. Гайто Газданов умер
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 110 reviews
May 9, 2023
How to live in another land? How to survive in exile? One must work… Gaito Gazdanov is a cab driver and he sees a lot of Night Roads… And he meets the denizens of night…
He is a witness of nightlife… He observes existence of strangers… He contemplates their manners and mores…
His powerful will and intellect always allowed him to stay afloat…
“…and they shall eat bread by weight, and with care; and they shall drink water by measure, and with astonishment…” Ezekiel 4:16
Even the bitter bread of exile must be earned.
Several days ago, when I was working late at night on the Place Saint-Augustin, totally deserted at that hour, I saw a small carriage of the type used by invalids to get around. It was a three-wheeled carriage arranged like a mobile chair; at the front there was a sort of steering wheel that had to he turned in order to more a chain attached to the rear wheels. With astonishing, dreamlike slowness, the chair traveled around the circle of brightly shining polygons and began to ascend the Boulevard Haussmann. I drew closer to get a better look; sitting in it was a wrapped-up, tiny old lady; all I could see were her dark, desiccated face, looking almost no longer human, and a scrawny, equally dark hand, with which she struggled to turn the wheel. I had seen people like her often enough, but only ever during the daytime. Where could this old woman be going at night, why was she here, what could be the cause of this nocturnal excursion, who might be waiting for her, and where?
He is a witness of nightlife… He observes existence of strangers… He contemplates their manners and mores…
Moreover, I was stubbornly resistant to understanding any passions or desires which lay outside my own experience; for example, it cost me an immense effort not to consider any person who, through weakness and blind passion, had gambled or drunk away all his or her money – simply a fool, undeserving of sympathy or pity – just because I happened to be unable to tolerate alcohol and found card games deadly boring. In the same way I could not understand Don Juans who spent their whole life going from one lover’s embrace to the next…
His powerful will and intellect always allowed him to stay afloat…
“…and they shall eat bread by weight, and with care; and they shall drink water by measure, and with astonishment…” Ezekiel 4:16
Even the bitter bread of exile must be earned.
May 14, 2024
This is the second novel I’ve read by Gaito Gazdanov, who was born in St. Petersburg in 1903 of Ossetian parents. After the Russian Revolution he became a political refugee in Paris, where he worked for more than 20 years as a nighttime taxi driver. It can be assumed that this book is largely autobiographical, not least because the life story of the unnamed narrator seems identical to that of the author. It is however, described as a novel rather than a memoir.
This is a sort of documentary-style novel that focuses on the people the narrator encounters in his nocturnal life. His customers tended to be drawn from the top and bottom of society. Some were wealthy people leaving late night theatres and shows, and these are almost always portrayed as arrogant and rude. Others were streetwalkers returning home from their night’s work. They would tell the narrator that “we do the same kind of work”. However most of the time the novel focuses less on the taxi customers as on the people the narrator meets in cafés whilst he is waiting for customers. Gradually it focuses on five characters. “Plato” is a well-educated man who once had a wife, family and wealth but who has become little more than a beggar. Fedorchenko is a fellow emigré who “speaks Russian with a Ukrainian accent”. Suzanne is a prostitute, as is Jeanne Raldy, a former courtesan who associated with the rich and famous but who, in her sixties, has been reduced to walking the streets. She is apparently a thinly disguised version of a real life demi-monde called Jeanne Baldy. Lastly there is Alice, a young woman who Jeanne sees as a protégé.
My edition had an Introduction (which I read after the novel itself) that suggests the title of Night Roads has a double meaning. There is the literal one, but also a reference to the “roads” chosen by the characters. The narrator seems a somewhat contradictory person. He is capable of kindness towards the five characters and to others, but is also often harsh with them, mocking them or speaking to them with malice. He says that “Plato” and Jeanne are the only ones he feels any sympathy for.
“In this nocturnal Paris I felt every day, when I was working, something like a sober person among drunks.”
There’s a sense of how this educated man, forced to flee from a homeland he will never see again, not only finds himself amongst foreigners but among a different type of people.
“I was stubbornly resistant to understanding any passions or desires which lay outside my own experience; for example, it cost me an immense effort not to consider any person who, through weakness and blind passion, had gambled or drunk away all his or her money – simply a fool, undeserving of sympathy or pity – just because I happened to be unable to tolerate alcohol and found card games deadly boring.”
For the first 50-60 pages of this book, I thought it was heading for a 5-star rating, but then it tailed off a bit. There were sections where I thought the narrator became a bit rambling, and he is partial to long sentences (at least in this translation). It still held my interest to the end, and it was a window into life on the bottom rung of the ladder. 3.5 stars rounded up.
This is a sort of documentary-style novel that focuses on the people the narrator encounters in his nocturnal life. His customers tended to be drawn from the top and bottom of society. Some were wealthy people leaving late night theatres and shows, and these are almost always portrayed as arrogant and rude. Others were streetwalkers returning home from their night’s work. They would tell the narrator that “we do the same kind of work”. However most of the time the novel focuses less on the taxi customers as on the people the narrator meets in cafés whilst he is waiting for customers. Gradually it focuses on five characters. “Plato” is a well-educated man who once had a wife, family and wealth but who has become little more than a beggar. Fedorchenko is a fellow emigré who “speaks Russian with a Ukrainian accent”. Suzanne is a prostitute, as is Jeanne Raldy, a former courtesan who associated with the rich and famous but who, in her sixties, has been reduced to walking the streets. She is apparently a thinly disguised version of a real life demi-monde called Jeanne Baldy. Lastly there is Alice, a young woman who Jeanne sees as a protégé.
My edition had an Introduction (which I read after the novel itself) that suggests the title of Night Roads has a double meaning. There is the literal one, but also a reference to the “roads” chosen by the characters. The narrator seems a somewhat contradictory person. He is capable of kindness towards the five characters and to others, but is also often harsh with them, mocking them or speaking to them with malice. He says that “Plato” and Jeanne are the only ones he feels any sympathy for.
“In this nocturnal Paris I felt every day, when I was working, something like a sober person among drunks.”
There’s a sense of how this educated man, forced to flee from a homeland he will never see again, not only finds himself amongst foreigners but among a different type of people.
“I was stubbornly resistant to understanding any passions or desires which lay outside my own experience; for example, it cost me an immense effort not to consider any person who, through weakness and blind passion, had gambled or drunk away all his or her money – simply a fool, undeserving of sympathy or pity – just because I happened to be unable to tolerate alcohol and found card games deadly boring.”
For the first 50-60 pages of this book, I thought it was heading for a 5-star rating, but then it tailed off a bit. There were sections where I thought the narrator became a bit rambling, and he is partial to long sentences (at least in this translation). It still held my interest to the end, and it was a window into life on the bottom rung of the ladder. 3.5 stars rounded up.
March 21, 2024
”Чудя се как издържате всичко това, като се има предвид, че не пиете.”
Колко нощ и мрак може да поеме и преработи едно човешко сърце? След прочита съм толкова разтърсена, че някак си си мисля, че Гайтанов не би се справил с целия този мрак, ако не го беше осмислил, оформил и описал с невероятната си съпричастност, както и с немалка доза отвращение. Това не е роман, това е късче душа.
Нощен Париж е омагьосана страна, съществуваща единствено в къс, почти неуловим отрязък от време и пространство, стапяща се като зловонен сън под първите лъчи на слънцето. Страна със свои закони, правила и забележителности, видими само за силно тренираното око на човек с изострена чувствителност, бързи рефлекси, малко насмешка и лека отчужденост спрямо всичко случващо се дори около и със самия него. Нощен шофьор на такси, тласнат от неволята на емиграцията, но и от жаждата си за късче свобода извън буржозната достопочтеност на прашасалите канцеларии или на пролетарското робство в задимените фабрики на големия град.
Газданов - защото това е лично той, с неговия съвсем личен опит на белогвардейски емигрант, тук лирически герой няма! - е като плувец в широката, задръстена с боклуци река на живота в нощен Париж. Проститутки, клошари, сводници, пияници, лунатици, луди, философи, фабрични работници, таксиметрови шофьори, крадци и всякакви отчаяни души, дълбаещи в мрака за някоя стотинка или вече отправили се към дъното населяват улици, кръчми и душни квартири. Те са клиентите на нощното такси, където често - без да подозират или пък съвсем умишлено - стоварват своите беди върху безпощадната памет и така и незакоравялото сърце на нощния шофьор. Без грам илюзия за всичките им пороци и глупост, този пътешественик между световете винаги ще изпита съчувствие към несретниците и отритнатите. Ще поеме цялата безпощадна гама от тяхното падение и страдание. Ще ги разбере, дори когато те сами отказват да се разберат, защото ако се опитат, не биха оцелели и продължили в мрака.
Стилa на Газданов просто не съм в състояние да го коментирам - определения като “задушевен”, “разбиращ”, “проникновен”, “съпричастен”, “безмилостен” са само бледо отражение на въздействието върху читателя. В тези редове има сърце и душа, има разбиране за един свят сред многото светове около нас, което дори да е измамно, е дълбоко спасително човечно. Защото иначе нощният шофьор не би могъл да понесе пътуването си из нощта и нейните чудовища; между света на абстракциите, философията, литературата и идеите; из концепцията за оцеляване в един непредвидим свят, където всеки ден може да се наложи да се започва отначало; и из своето съвсем човешко сърце, което е така устроено, че като рибарска мрежа не може да се спре да пресява водите и загребвайки ги, лови както редки перли, така и тонове отпадък. Под съпровода на вечния емигрантски руски романс, който има най-дълбок смисъл само след падането на мрака.
———
19.05.2022 - бележка:
Всъщност Гайто Газданов не е руснак. Осетинец е. Един от онези кавказци, които са потомци на едни от най-многообразните етнически групи в света, струпани в мъничкото пространство на кавказкият регион.
***
🚕 Цитати:
🪆 “И тази мрачна поезия на човешкото падение, в която преди намирах своеобразен и трагичен чар, престана да съществува за мен и аз предполагам..., че появата и бе основана на незнание и грешка...”
🪆 “Имах усещането, че живея в гигантска лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешкото съществуване, където съдбата присмехулно превръща красавици в бабички, богати в бедни, почтени хора в професионални просяци и го прави с удивително, невероятно съвършенство.”
🪆 “...по-голямата част от хората не са способни на онова титанично усилие над себе си, необходимо, за да се постараят да разберат човека от чужда среда, от чужд произход, чийто мозък е устроен различно, а не както са свикнали да си представят.”
🪆 “Зарежете философията, тя не ни е по възможностите, разбирате ли?”
🪆 “Докато работех като шофьор, все по-често и по-често си давах сметка до каква степен всяка категория хора представлява затворен и веднъж завинаги определен свят.”
🪆 “...изобилието от знания го обременяваше, трудно му беше да прави логически или исторически конструкции, тъй като разполагаше с огромен брой данни, често еднакво безспорни и същевременно противоречиви.”
🪆 “Те седяха един срещу друг на масичка в малкия ресторант...и спореха за държава, чиито граждани не бяха, за пари, каквито нямаха, за оръжие, каквото нямаха, за права, каквото нямаха и за барикади, които нямаше да издигнат.”
🪆 “Все по-често и по-често започваше да ми се струва, че тази беззвучна симфония на света, съпровождаща живота ми, нещо трудноопределимо, но винаги съществуващо и променящо се, една огромна и сложна система от понятия, представи, образи, движеща се през въображаеми пространства, звучеше все по-слабо и по-слабо и всеки миг трябваше да замлъкне.”
🪆 “...може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи късчета, заобиколени обаче от мъртвата архитектура в тъ��нината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачни пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички, освен за мен.”
October 16, 2020
È una Parigi nebbiosa e triste quella che affiora dalle pagine di questo romanzo. La popola un’umanità afflitta, che si aggrappa a sogni ormai infranti, a gesti e abitudini che si ripetono notte dopo notte; una vita ai margini, squallore e miseria diluiti nell’alcol. Chiacchiere nei cafè tra avventori abituali, volti e voci che si accavallano in un’atmosfera fumosa.
Sono le persone che il protagonista incontra guidando il taxi e durante le pause, persone verso cui si sente attratto da una forte curiosità, anche se non arriva a comprenderne in pieno sentimenti e motivazioni. La vita lo ha deluso, catapultandolo in un mondo lontano e troppo diverso dalla sua Russia.
Non vi è una trama lineare, ma non se ne sente la mancanza. Parigi potrebbe essere una città qualunque e i volti che la affollano sono indimenticabili.
Sono le persone che il protagonista incontra guidando il taxi e durante le pause, persone verso cui si sente attratto da una forte curiosità, anche se non arriva a comprenderne in pieno sentimenti e motivazioni. La vita lo ha deluso, catapultandolo in un mondo lontano e troppo diverso dalla sua Russia.
Non vi è una trama lineare, ma non se ne sente la mancanza. Parigi potrebbe essere una città qualunque e i volti che la affollano sono indimenticabili.
February 14, 2020
На Газданов така леко и красиво му тече мисълта, че човек лесно се опиянява от финия му изказ. Шофьор на такси е този, който води наратива в "Пътища в нощта", но повествованието следва повече потока на съзнание на протагониста, от колкото някаква сюжетна линия. Мяркат се особняци, проститутки, имигранти, алкохолизирани философи -- всякакви странници, чието битие е заклещено в дебрите на нощта. И там, в това ядро на подземния Париж, съзнанието на главния герой скоростно абсорбира, преработва и разсъждава над своите наблюдения.
Четейки Газданов ми е трудно да не направя паралел с Набоков, откривам много сходства между двамата, и то не само в имигрантския им път от Русия към Европа, но и в елегантността и категоричността на тяхното писане.
Четейки Газданов ми е трудно да не направя паралел с Набоков, откривам много сходства между двамата, и то не само в имигрантския им път от Русия към Европа, но и в елегантността и категоричността на тяхното писане.
July 12, 2021
„…хората, способни да приемат що-годе безпристрастно мнение, особено ако то се отнася лично до тях, представляват нищожно малцинство.“
Опитът, показва, че съществува една особена порода шофьори на такси, които не просто въртят волана, но и практикуват чудесното качество на любознателното любопитство към всякакви хора, ситуации и характери, превръщайки ги в познавателни феномени, в остроумни или печални, според случая, обобщения за национални характери, в прозрения за социалните различия, в лирични отклонения и поетична печал.
Такъв е и героят на Гайто Газданов (или може би самият Газданов) – образован руски емигрант, който се препитава като таксиметров шофьор нощем, разбира се в Париж, и – никаква изненада - между двете световни войни. Лесно е да се досетим що за птици се приютяват в нощното такси, но потокът от разсъждения отива много отвъд елементарния куриоз, предизвикан от сблъсъка между културен, благоразумен въздържател и обитателите на ноктюрния свят – проститутки, сутеньори, алкохолици, пройдохи, крадци и безпътници, или просто нещастни хора.
Когато се запитам какви книги обичам наистина да чета – ами, ето такива, като „Пътища в нощта“, с живописни описания на човешки характери, с извличане на типични и характерни черти от лаконични образи, с многозначителни епизоди, зад които надничат мащабни и неоспорими истини за устройството на обществото, книги без начало и без край – сякаш подхванати по средата и достигнали случайно до нас записки на една уморена и твърде чувствителна, слава Богу, душа.
„Пътища в нощта“ ми харесва много повече от „Призракът на Александър Волф“, по-социална и наблюдателна книга е, не е толкова взряна във вътрешния живот на героя, наблюденията са насочени навън, към другите, но неизбежно рикошират в сравнения с личното. Хареса ми и порядъчното количество разсъждения на социална тема - липсата на допирни точки и невъзможността за диалог, приемане и разбиране между отделните класи, професионални съсловия, групи и групички в обществото. Тази социална разпокъсаност и фрагментация не се е променила особено оттогава, а за добре запознатите с френското общество е ясно, че разликите се подчертават съвсем нарочно, съзнателно и арогантно.
Но за разлика от социалната тема при Оруел например, където героите са твърде много в конкретната реалност и виждат от всеки ъгъл приближаването на немските бомбардировачи, при Газданов е тоталното безвремие. Реалността е в чистия душевен субстрат, в който героят превръща срещите си с безброй случайни хора.
„Пътища в нощта“ е за това какво означава да имаш душа и евентуално да я използваш. Дори жалките илюзии и зачатъците на упадък, които с годините се култивират до съвършена деградация, не пречат на това.
„Често ми се случваше да наблюдавам тази удивителна склонност на хората към съвсем чужд за тях свят, чийто разкош завинаги е поразил въображението им.“
„Казваш: лош вкус. Но нали вкусът – това е епохата и което днес е лош вкус, по-рано не беше такъв.“
„…по-голямата част от хората е са способни на онова титанично усилие над себе си, необходимо, за да се постараят да разберат човека от чужда среда, от чужд произход, чийто мозък е устроен различно, а не както са свикнали да си представят.“
„Както повечето наистина мислещи хора, беше по-силен в отрицателните разсъждения, отколкото в положителните.“
Опитът, показва, че съществува една особена порода шофьори на такси, които не просто въртят волана, но и практикуват чудесното качество на любознателното любопитство към всякакви хора, ситуации и характери, превръщайки ги в познавателни феномени, в остроумни или печални, според случая, обобщения за национални характери, в прозрения за социалните различия, в лирични отклонения и поетична печал.
Такъв е и героят на Гайто Газданов (или може би самият Газданов) – образован руски емигрант, който се препитава като таксиметров шофьор нощем, разбира се в Париж, и – никаква изненада - между двете световни войни. Лесно е да се досетим що за птици се приютяват в нощното такси, но потокът от разсъждения отива много отвъд елементарния куриоз, предизвикан от сблъсъка между културен, благоразумен въздържател и обитателите на ноктюрния свят – проститутки, сутеньори, алкохолици, пройдохи, крадци и безпътници, или просто нещастни хора.
Когато се запитам какви книги обичам наистина да чета – ами, ето такива, като „Пътища в нощта“, с живописни описания на човешки характери, с извличане на типични и характерни черти от лаконични образи, с многозначителни епизоди, зад които надничат мащабни и неоспорими истини за устройството на обществото, книги без начало и без край – сякаш подхванати по средата и достигнали случайно до нас записки на една уморена и твърде чувствителна, слава Богу, душа.
„Пътища в нощта“ ми харесва много повече от „Призракът на Александър Волф“, по-социална и наблюдателна книга е, не е толкова взряна във вътрешния живот на героя, наблюденията са насочени навън, към другите, но неизбежно рикошират в сравнения с личното. Хареса ми и порядъчното количество разсъждения на социална тема - липсата на допирни точки и невъзможността за диалог, приемане и разбиране между отделните класи, професионални съсловия, групи и групички в обществото. Тази социална разпокъсаност и фрагментация не се е променила особено оттогава, а за добре запознатите с френското общество е ясно, че разликите се подчертават съвсем нарочно, съзнателно и арогантно.
Но за разлика от социалната тема при Оруел например, където героите са твърде много в конкретната реалност и виждат от всеки ъгъл приближаването на немските бомбардировачи, при Газданов е тоталното безвремие. Реалността е в чистия душевен субстрат, в който героят превръща срещите си с безброй случайни хора.
„Пътища в нощта“ е за това какво означава да имаш душа и евентуално да я използваш. Дори жалките илюзии и зачатъците на упадък, които с годините се култивират до съвършена деградация, не пречат на това.
„Често ми се случваше да наблюдавам тази удивителна склонност на хората към съвсем чужд за тях свят, чийто разкош завинаги е поразил въображението им.“
„Казваш: лош вкус. Но нали вкусът – това е епохата и което днес е лош вкус, по-рано не беше такъв.“
„…по-голямата част от хората е са способни на онова титанично усилие над себе си, необходимо, за да се постараят да разберат човека от чужда среда, от чужд произход, чийто мозък е устроен различно, а не както са свикнали да си представят.“
„Както повечето наистина мислещи хора, беше по-силен в отрицателните разсъждения, отколкото в положителните.“
March 28, 2018
Memorie del sottosuolo.
Il “sottosuolo” di Gazdanov è il “demi-monde” della Parigi degli anni ’30, sullo sfondo del quale si muove il protagonista del romanzo, un tassista notturno senza nome dietro al quale si nasconde l’autore. Un sfilza di incontri con una serie infinita di personaggi, ognuno dei quali meriterebbe un libro a parte: Platone, la Raldi, monsieur Martini, Suzanne, madame Duval, Alice, Vasil’ev, Fedorcenko, vite in bilico tra essere e non-essere personaggi dal sapore onettiano (ma la similitudine finisce qui), che scivolano più o meno velocemente verso l’autodistruzione. Sono personaggi che vanno a fondo aggrappati a sogni impossibili, ai quali si sforzano di credere perché sono l’unica cosa in grado di tenerli ancora un po’ a galla, oppure che cavalcano gloriosamente la loro sconfitta, schiavi consapevoli di un destino che li obbliga a vivere una vita da formiche per poi dilapidare ogni avere nell’euforia dell’attimo.
Capire le vite degli altri, questo è il motivo che spinge il protagonista ad avvicinare queste persone. Una curiosità destinata ad essere frustrata dalla sua incapacità a “comprendere passioni e pulsioni che sentivo estranee”, un’empatia quindi cercata ma non trovata perché il nostro è un personaggio in bilico tra disprezzo e pietà nei confronti dei suoi interlocutori, consapevole di vivere lui stesso sulla soglia di quella bassezza che vede intorno a se e di non poter aspirare a nulla di meglio.
Il disprezzo di Gazdanov è quello dell’esule, condannato ad abitare in un mondo che non è il suo e nel quale non si ritrova, un sottobosco nel quale si muove anche un’articolata fauna di emigrati russi: truffatori, trafficanti, gente che vive di ricordi e gente che vuole dimenticare, tutti accomunati dall’essere in caduta libera verso il fondo dell’abisso. Eppure è la pietas la nota prevalente nell’animo del protagonista, motivata dal fatto che gli uomini che incontra sono tutti disprezzabili, tutti sullo stesso piano, tutti prigionieri dei loro limiti e condannati al fallimento perché privi di pensiero astratto, appiattiti sulla ricerca di un buon senso di maniera che rappresenta un modo di evitare i dubbi e le novità. Solo Fedorcenko proverà a rompere gli schemi cercando di abbandonare la superficie rassicurante della logica per avventurarsi nei territori dell’irrazionalità, pagando con la vita (novello Icaro) il tentativo di trascendere la propria natura.
Il “sottosuolo” di Gazdanov è il “demi-monde” della Parigi degli anni ’30, sullo sfondo del quale si muove il protagonista del romanzo, un tassista notturno senza nome dietro al quale si nasconde l’autore. Un sfilza di incontri con una serie infinita di personaggi, ognuno dei quali meriterebbe un libro a parte: Platone, la Raldi, monsieur Martini, Suzanne, madame Duval, Alice, Vasil’ev, Fedorcenko, vite in bilico tra essere e non-essere personaggi dal sapore onettiano (ma la similitudine finisce qui), che scivolano più o meno velocemente verso l’autodistruzione. Sono personaggi che vanno a fondo aggrappati a sogni impossibili, ai quali si sforzano di credere perché sono l’unica cosa in grado di tenerli ancora un po’ a galla, oppure che cavalcano gloriosamente la loro sconfitta, schiavi consapevoli di un destino che li obbliga a vivere una vita da formiche per poi dilapidare ogni avere nell’euforia dell’attimo.
Capire le vite degli altri, questo è il motivo che spinge il protagonista ad avvicinare queste persone. Una curiosità destinata ad essere frustrata dalla sua incapacità a “comprendere passioni e pulsioni che sentivo estranee”, un’empatia quindi cercata ma non trovata perché il nostro è un personaggio in bilico tra disprezzo e pietà nei confronti dei suoi interlocutori, consapevole di vivere lui stesso sulla soglia di quella bassezza che vede intorno a se e di non poter aspirare a nulla di meglio.
Il disprezzo di Gazdanov è quello dell’esule, condannato ad abitare in un mondo che non è il suo e nel quale non si ritrova, un sottobosco nel quale si muove anche un’articolata fauna di emigrati russi: truffatori, trafficanti, gente che vive di ricordi e gente che vuole dimenticare, tutti accomunati dall’essere in caduta libera verso il fondo dell’abisso. Eppure è la pietas la nota prevalente nell’animo del protagonista, motivata dal fatto che gli uomini che incontra sono tutti disprezzabili, tutti sullo stesso piano, tutti prigionieri dei loro limiti e condannati al fallimento perché privi di pensiero astratto, appiattiti sulla ricerca di un buon senso di maniera che rappresenta un modo di evitare i dubbi e le novità. Solo Fedorcenko proverà a rompere gli schemi cercando di abbandonare la superficie rassicurante della logica per avventurarsi nei territori dell’irrazionalità, pagando con la vita (novello Icaro) il tentativo di trascendere la propria natura.
January 28, 2020
„И също така абсурдно, също така двойствено беше това, че седях на волана на автомобила, със сив каскет, с цигара в ъгъла на устата и разговарях с жаргон с всевъзможна нощна паплач, сред която имах приятели и събеседници, за клиентите, за трудната работа, за хазяи, за професионални интереси или с пияни пътници, или със съмнителни типове, които превозваха в колата ми явно крадени вещи, и когато се прибирах вкъщи, автоматично и светкавично започвах да живея в друг свят, където нямаше нито една от тези гледки, от които се състоеше този нереален, нощен и чужд живот.“
Привлекателно умен и необичайно трезвен (буквално и преносно) е този руснак (герой, автор) в Париж (30-те). Безстрастен наблюдател, но с мнение и с характер. Исках много да го разбера, да го проумея. Към края май успях. Най-интересен действително ми беше разказвачът, а не тези, които среща из нощен Париж и за чиито животи разказва.
„Понякога, веднъж на няколко години, сред този каменен пейзаж се случваха вечери и нощи, пълни с онова тревожно пролетно очарование, което почти бях забравил, откакто напуснах Русия, и което беше в съзвучие с особената, прозрачна тъга на моите чувства, толкова рязко отличаваща се от постоянната ми дълбока меланхолия, примесена с отвращение.“
Преди това следях дисекцията и на френските класи, и на руските имигранти.
„Нощен Париж в пълен с хора, изпаднали в състояние на сексуална възбуда.“
„Той обаче, както и всички руснаци, носеше в душата си съвсем искрена меланхолия, онази чиста и безкористна печал…“
„Но във Франция всичко се нарича работа: педерастията, сводничеството, гадателството, погребенията, събирането на фасове, трудовете на института „Пастьор“, лекциите в Сорбоната, концертите и литературата, музиката и търговията с млечни продукти.“
Увличащо е в този мимолетен нощен свят на здрача. Макар и уморително и безсънно, свиква се с разнообразните нощни срещи и наблюдения на шофьора на такси. Герои от дори само няколко изречения, но биха могли да бъдат запомнени. Няма приятели, няма истински близки. Нощен хлад; плът, алкохол. Дневна тъга. И все пак трезвост. (Само главният герой почти не разкрива собствените си любовни страсти.)
„И тогава точно си спомних за някогашното си опасение, основано на дългия ми и тъжен опит, чиято същност се свеждаше до мисълта, че може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние…“
Плътен текст. Не само поради рядкото срещане на нови параграфи или глави. Плътен и заради наситеността на нощта, макар и привидно еднообразна. И най-вече – плътен заради мислите на нашия разказвач.
„… всички тези въпроси на мен ми бяха известни много отдавна и тъй като аз свикнах с трагичната им неразрешимост бавно и постепенно, бях си изработил нещо подобно на имунитет към тях.“
„…да разговарям вечер в кафене с бивш министър на външните работи на някоя от балканските страни, […] да попадам в квартали, населени с мрачната парижка мизерия, да разговарям с руски пройдохи или френски клошари…“
„… все пак тръгнах, подчинявайки се на обичайното си любопитство към всичко, което не ме засягаше.“
В началото мислех, че няма да ми бъде много интересно заради останалите книги, които считам за леко сходни по главните теми („Машенка“ на Набоков, „Хотел Савой“ на Йозеф Рот и „На дъното в Лондон и Париж“ на Оруел). Но Газданов наистина пише спечелващо силно и умно.
Привлекателно умен и необичайно трезвен (буквално и преносно) е този руснак (герой, автор) в Париж (30-те). Безстрастен наблюдател, но с мнение и с характер. Исках много да го разбера, да го проумея. Към края май успях. Най-интересен действително ми беше разказвачът, а не тези, които среща из нощен Париж и за чиито животи разказва.
„Понякога, веднъж на няколко години, сред този каменен пейзаж се случваха вечери и нощи, пълни с онова тревожно пролетно очарование, което почти бях забравил, откакто напуснах Русия, и което беше в съзвучие с особената, прозрачна тъга на моите чувства, толкова рязко отличаваща се от постоянната ми дълбока меланхолия, примесена с отвращение.“
Преди това следях дисекцията и на френските класи, и на руските имигранти.
„Нощен Париж в пълен с хора, изпаднали в състояние на сексуална възбуда.“
„Той обаче, както и всички руснаци, носеше в душата си съвсем искрена меланхолия, онази чиста и безкористна печал…“
„Но във Франция всичко се нарича работа: педерастията, сводничеството, гадателството, погребенията, събирането на фасове, трудовете на института „Пастьор“, лекциите в Сорбоната, концертите и литературата, музиката и търговията с млечни продукти.“
Увличащо е в този мимолетен нощен свят на здрача. Макар и уморително и безсънно, свиква се с разнообразните нощни срещи и наблюдения на шофьора на такси. Герои от дори само няколко изречения, но биха могли да бъдат запомнени. Няма приятели, няма истински близки. Нощен хлад; плът, алкохол. Дневна тъга. И все пак трезвост. (Само главният герой почти не разкрива собствените си любовни страсти.)
„И тогава точно си спомних за някогашното си опасение, основано на дългия ми и тъжен опит, чиято същност се свеждаше до мисълта, че може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние…“
Плътен текст. Не само поради рядкото срещане на нови параграфи или глави. Плътен и заради наситеността на нощта, макар и привидно еднообразна. И най-вече – плътен заради мислите на нашия разказвач.
„… всички тези въпроси на мен ми бяха известни много отдавна и тъй като аз свикнах с трагичната им неразрешимост бавно и постепенно, бях си изработил нещо подобно на имунитет към тях.“
„…да разговарям вечер в кафене с бивш министър на външните работи на някоя от балканските страни, […] да попадам в квартали, населени с мрачната парижка мизерия, да разговарям с руски пройдохи или френски клошари…“
„… все пак тръгнах, подчинявайки се на обичайното си любопитство към всичко, което не ме засягаше.“
В началото мислех, че няма да ми бъде много интересно заради останалите книги, които считам за леко сходни по главните теми („Машенка“ на Набоков, „Хотел Савой“ на Йозеф Рот и „На дъното в Лондон и Париж“ на Оруел). Но Газданов наистина пише спечелващо силно и умно.
October 13, 2017
Un emigrato russo fa il tassista di notte a Parigi. Incontri occasionali con personaggi strani del sottobosco della città, spesso ai margini della legge, ognuno con una propria filosofia di vita. Con alcuni sarà amicizia duratura.
Non è un libro impegnato, scorre via facilmente, ma fa riflettere.
Uno straordinario concorso di circostanze mi costringeva a vivere simultaneamente più vite parallele e a incontrare persone molto diverse fra loro in tutto, a cominciare dalla lingua in cui parlavano per finire con la differenza insormontabile riguardo al senso della loro esistenza;
Non è un libro impegnato, scorre via facilmente, ma fa riflettere.
Uno straordinario concorso di circostanze mi costringeva a vivere simultaneamente più vite parallele e a incontrare persone molto diverse fra loro in tutto, a cominciare dalla lingua in cui parlavano per finire con la differenza insormontabile riguardo al senso della loro esistenza;
August 20, 2017
Quando ho iniziato a leggere questo testo ero convinta che sarebbe stata una lettura soporifera, invece, mi sono ricreduta subito. Dopo le prime pagine non riuscivo più a chiudere il libro, ammaliata com'ero dalle parole incantatrici dell'autore e dalle storie che il nostra autista incrociava.
E' un libro pieno di rimpianti, malinconico, colmo di un'esistenza folle, a tratti comica, non del tutto onorevole forse, ma semplice. Un'esistenza piena di dubbi, incertezze, dove alla fin fine conta solo arrivare a fine giornata.
L'ambientazione che ci viene proposta è una Parigi elegantemente in declino, piena di ubriachi filosofeggianti, taxisti laureati, prostitute piene di saggezza, ricordi e speranze.
E' un libro pieno di rimpianti, malinconico, colmo di un'esistenza folle, a tratti comica, non del tutto onorevole forse, ma semplice. Un'esistenza piena di dubbi, incertezze, dove alla fin fine conta solo arrivare a fine giornata.
L'ambientazione che ci viene proposta è una Parigi elegantemente in declino, piena di ubriachi filosofeggianti, taxisti laureati, prostitute piene di saggezza, ricordi e speranze.
June 26, 2014
Невероятно красивый и эмоционально насыщенный язык автора поражает. Молчу о предложениях в 24 строки, дочитывая которые, всё ещё не просто помнишь начало, но и не теряешь нить эмоционального напряжения. Отличный Газданов!
April 22, 2024
Das Buch ist ein unbekanntes Juwel des Pariser Existenzialismus.
Nach dem russischen Bürgerkrieg flieht der Protagonist aus Russland. Es geht von Stadt zu Stadt - Er verbleibt nicht lang an den verschiedenen Orten. Der Ort, an dem wir Ihn treffen, ist Paris. Hier in Paris verbringt er bereits viele Jahre. Als ein russischer "Flüchtling" von Vielen und Nicht-Franzose eröffnen sich Ihm in dieser Weltmetropole nicht viele Möglichkeiten zum Verdienen des Lebensunterhalts. Nach verschiedenen Anstellungen befördert er nun die Trunkenen, Adligen und Huren als Taxifahrer für Geld. Die Lebensperspektive beschränkt sich auf die Kulissen der Straßenschluchten Paris'.
Der Filmstreifen, der an seinen Fenstern abläuft, wickelt sich jeden Tag von Neuem auf und ab. Nur die Gesichter wechseln in den Rollen des Films. In der Milionen Metropole begegnet man sowieso niemandem wieder. Das, was er sein Heim nennen könnte, sind Orte, an denen er immer wieder diesselben Menschen trifft - eine ferne Idee von Stabilität:
die russischen Restaurants: voll mit alkohol-kranken Russen
und pariser Bordelle: voll von der Armut getriebenen Huren;
beide ihre Körper den Umständen des Schicksals hergebend - es gibt ja auch nicht anderes was sie anbieten könnten.
Der Protagonist erzählt uns von diesem "Film", den er sein leben nennt. Aus seinem Taxi begleiten wir die Folge der verschiedenen Szenen und lassen uns immer wieder auch auf eine Fahrt in einer seiner Lebens-Rückblenden mitnehmen. So anteilnahmslos die Menschen einer Großsstadt am Leben eines Taxifahrers bei der Fahrt sind, so anteilnahmslos sind auch seine Gefühle für die Welt und was um Ihn geschieht. Es ist nur ein Film, der sich tausende Male vor Ihm abgespult hat
Ein mehrfaches Meisterwerk: vom Existenzialismus, bis hin zu den psychologischen und soziologischen scharfen Darstellungen und Einblicke von Individuen als auch Gruppen.
Figur, Sprache und Inhalt sind aus einem Guß. Absolute Empfehlung
Nach dem russischen Bürgerkrieg flieht der Protagonist aus Russland. Es geht von Stadt zu Stadt - Er verbleibt nicht lang an den verschiedenen Orten. Der Ort, an dem wir Ihn treffen, ist Paris. Hier in Paris verbringt er bereits viele Jahre. Als ein russischer "Flüchtling" von Vielen und Nicht-Franzose eröffnen sich Ihm in dieser Weltmetropole nicht viele Möglichkeiten zum Verdienen des Lebensunterhalts. Nach verschiedenen Anstellungen befördert er nun die Trunkenen, Adligen und Huren als Taxifahrer für Geld. Die Lebensperspektive beschränkt sich auf die Kulissen der Straßenschluchten Paris'.
Der Filmstreifen, der an seinen Fenstern abläuft, wickelt sich jeden Tag von Neuem auf und ab. Nur die Gesichter wechseln in den Rollen des Films. In der Milionen Metropole begegnet man sowieso niemandem wieder. Das, was er sein Heim nennen könnte, sind Orte, an denen er immer wieder diesselben Menschen trifft - eine ferne Idee von Stabilität:
die russischen Restaurants: voll mit alkohol-kranken Russen
und pariser Bordelle: voll von der Armut getriebenen Huren;
beide ihre Körper den Umständen des Schicksals hergebend - es gibt ja auch nicht anderes was sie anbieten könnten.
Der Protagonist erzählt uns von diesem "Film", den er sein leben nennt. Aus seinem Taxi begleiten wir die Folge der verschiedenen Szenen und lassen uns immer wieder auch auf eine Fahrt in einer seiner Lebens-Rückblenden mitnehmen. So anteilnahmslos die Menschen einer Großsstadt am Leben eines Taxifahrers bei der Fahrt sind, so anteilnahmslos sind auch seine Gefühle für die Welt und was um Ihn geschieht. Es ist nur ein Film, der sich tausende Male vor Ihm abgespult hat
Ein mehrfaches Meisterwerk: vom Existenzialismus, bis hin zu den psychologischen und soziologischen scharfen Darstellungen und Einblicke von Individuen als auch Gruppen.
Figur, Sprache und Inhalt sind aus einem Guß. Absolute Empfehlung
August 22, 2020
Лирическият герой е шофьор на такси, неслучайно нощем, когато, обвит в мрак, светът губи своята жизнерадостност. Така и героите на Газданов - тази "жива мърша", поставени на тъмно изглеждат еднакви в лутането из един различен Париж, където на пръв поглед изисканата дама със скъпи дрехи е с поведение на прислужница или проститутка, а увеличеният по философия господин сам не може да осмисли цената на своя алкохолизъм. Като изкуствената светлина и тишина на вечерните часове, и образите с нищо не допринасят и обогатяват, освен че разказват за съществуването на отделна, обособена прослойка нощни птици. Историите им често се пресичат - кръстовища на странни случки в мрачните квартали на мегаполиса, а други приличат на пътища без изход от лепкавото и тежко ежедневие, което ги затиска на дъното на обществото като ненужна утайка.
Като истински професионален шофьор, авторът ни откарва плавно и внимателно от една човешка драма в друга, а хората, които среща са сигнализацията на пътя, която му разкрива тайните и особеностите на причудливия човешки нрав. Въпреки че описва черната страна на самотниците в нощта, водещи един "тъп и духовно празен живот", усещането, четейки Газданов, е като за безопасно, но интересно и вълнуващо пътуване на зелена светлина, без задръствания в изказа, мъчителни паузи на мисълта или принудителни спирки.
Като истински професионален шофьор, авторът ни откарва плавно и внимателно от една човешка драма в друга, а хората, които среща са сигнализацията на пътя, която му разкрива тайните и особеностите на причудливия човешки нрав. Въпреки че описва черната страна на самотниците в нощта, водещи един "тъп и духовно празен живот", усещането, четейки Газданов, е като за безопасно, но интересно и вълнуващо пътуване на зелена светлина, без задръствания в изказа, мъчителни паузи на мисълта или принудителни спирки.
December 23, 2024
Librazo para ir acabando el año y el repaso ruso. Gaito Gazdánov, al igual que Berbérova, mi última lectura, también nació en San Petersburgo y se exilió tras la Revolución. "Caminos nocturnos" es un espléndido ejemplo de la literatura de la diáspora escrito en cirílico (Gazdánov nunca abandonó el ruso, como hicieron otros autores). El París nocturno y sus gentes no escapan a la mirada atenta y humanista de un narrador en primera persona, trasunto del propio autor. Principalmente cuenta sus vivencias como taxista, su principal ocupación, pero el absurdo del trabajo en una oficina también están presentes en sus observaciones mordaces. Gazdánov se centra en un puñado de inolvidables habituales de la noche mostrándolos en toda su crudeza y vulnerable desnudez. Especialmente melancólico y triste es el retrato de la dama del "demimonde", Raldy. Los recuerdos y las reflexiones construyen un relato muy de mi rollo. Uno de los mejores libros que he leído este año.
April 22, 2021
Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот – проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.
Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран – както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.
„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.
Цялото ревю: https://bibliotekata.org/2021/04/22/g...
Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран – както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.
„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.
Цялото ревю: https://bibliotekata.org/2021/04/22/g...
May 27, 2015
Книгата ни връща в началото на миналото столетие, в което историята тече бавно и изпълва страниците така, както едно незначително чувство може да запълни цял човешки живот. Но всъщност в нея са заключени хиляди човешки съдби.
Героят в този роман е емигрант, шофьор на такси, попаднал в чужд за него свят, в който животът му по необичаен начин се преплита с този на напълно непознати хора. В този тъмен, среднощен Париж го спасяват няколко осветени оазиса – кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. И всяка сутрин бърза да се събуди от страх да не изпадне в онова полунесвястно състояние, в което реално съществуващи места, заобиколени от мъртва архитектура, заглъхваща музика и безброй човешки маски се струпват в един илюзорен и непознат свят – плод на добре тренираното му въображение, и се опитват да го сло��ят.
Той е развил до съвършенство своя зрителен рефлекс да вижда несъзнателно и най-незначителни детайли, да запечатва звуци, думи и места като на снимка, най-вече лицата на хората, помътнялото изражение на очите им, в което недвусмислено се чете осъзнатото им безсмислено съществуване. Този герой изпитва необяснимо любопитство към света на Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко, примесено едновременно с отвращение и съчувствие към цялата му нелепост и трагично недоразумение.
„Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?“
Свят на пияници, сводници и проститутки, заключил в себе си единствено собственото им съществуване и вечния стремеж за забогатяване, в който изборът на средства е крайно ограничен, а цялата човешка култура и история никога не са съществували. Главният герой на романа се докосва до него без да допусне покварата му да го завладее. Погледът му остава трезв, проницателен и критичен, но никога не губи топлотата на човешкото си съчувствие.
Контрастът в образа на Париж – нощният и дневният (светлият и тъмният) е така умело изполван, че в моментите, когато очите започват бавно да ослепяват от непрогледната мъгла на единия, се появява другият с особената каменна прелест на фасадата си, която го овековечава и опазва непреходен облика му в очите на пътешественика. Смяната на субективната гледна точка, нищожните премествания в позицията на наблюдаващия само с няколко метра или сантиметра в дължина или по ширина, променя не само неузнаваемо един или друг аспект в образа на Париж, но и определя живота на хиляди хора.
С красивата корица, прекрасен шрифт и любимият ми по-малък книжен формат българското издание на този роман ми достави такова удоволствие, че с благодарност отправям читателските си адмирации към издателство ‘Аквариус‘. И търпеливо очаквам превода и на ‘Вечер при Клер‘ (1929). Макар да принадлежа към поколението на изучавалите руски език, нямам смелостта да го чета в оригинал. Бих пропуснала много от съвършенството на фразата му.
Продължава в: http://knizhka-s-mishka.eu/
Героят в този роман е емигрант, шофьор на такси, попаднал в чужд за него свят, в който животът му по необичаен начин се преплита с този на напълно непознати хора. В този тъмен, среднощен Париж го спасяват няколко осветени оазиса – кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. И всяка сутрин бърза да се събуди от страх да не изпадне в онова полунесвястно състояние, в което реално съществуващи места, заобиколени от мъртва архитектура, заглъхваща музика и безброй човешки маски се струпват в един илюзорен и непознат свят – плод на добре тренираното му въображение, и се опитват да го сло��ят.
Той е развил до съвършенство своя зрителен рефлекс да вижда несъзнателно и най-незначителни детайли, да запечатва звуци, думи и места като на снимка, най-вече лицата на хората, помътнялото изражение на очите им, в което недвусмислено се чете осъзнатото им безсмислено съществуване. Този герой изпитва необяснимо любопитство към света на Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко, примесено едновременно с отвращение и съчувствие към цялата му нелепост и трагично недоразумение.
„Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?“
Свят на пияници, сводници и проститутки, заключил в себе си единствено собственото им съществуване и вечния стремеж за забогатяване, в който изборът на средства е крайно ограничен, а цялата човешка култура и история никога не са съществували. Главният герой на романа се докосва до него без да допусне покварата му да го завладее. Погледът му остава трезв, проницателен и критичен, но никога не губи топлотата на човешкото си съчувствие.
Контрастът в образа на Париж – нощният и дневният (светлият и тъмният) е така умело изполван, че в моментите, когато очите започват бавно да ослепяват от непрогледната мъгла на единия, се появява другият с особената каменна прелест на фасадата си, която го овековечава и опазва непреходен облика му в очите на пътешественика. Смяната на субективната гледна точка, нищожните премествания в позицията на наблюдаващия само с няколко метра или сантиметра в дължина или по ширина, променя не само неузнаваемо един или друг аспект в образа на Париж, но и определя живота на хиляди хора.
С красивата корица, прекрасен шрифт и любимият ми по-малък книжен формат българското издание на този роман ми достави такова удоволствие, че с благодарност отправям читателските си адмирации към издателство ‘Аквариус‘. И търпеливо очаквам превода и на ‘Вечер при Клер‘ (1929). Макар да принадлежа към поколението на изучавалите руски език, нямам смелостта да го чета в оригинал. Бих пропуснала много от съвършенството на фразата му.
Продължава в: http://knizhka-s-mishka.eu/
May 28, 2015
Един нетипичен Париж пред лицето на скръбта и съвестта
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...
Сигурно трудно ще се намери човек, който да не каже две-три хубави думи за Париж, да си представи бавната Сена и монолитните стари сгради на една вълшебна столица, да премине мислено по „Шанз-Елизе“ (буквално Елисейските полета) и да се вгледа в Триумфалната арка. Този Париж сме виждали с очите си, на живо, или в рекламните каталози; приятели са ни разказвали за гостоприемството и красотата на една от най-посещаваните и харесвани столици. Идилия от представите, идилия от съвременността. През 1923 година Газданов, заедно с десетки хиляди руски емигранти, заминава за Париж, прогонен от Октомврийската революция и Гражданската война. В Париж Газданов ще натрупа впечатления, ще поеме от въздуха на вдъхновението и ще напише романи, които ще възкръснат за нов живот след смъртта му. „Пътища в нощта“ („Аквариус“, 2015) е роман за Париж.
Париж е вдъхновение дори през 30-те години на ХХ век. Но Газданов се спуска в дълбокото, където мрачните улици на бедняшките квартали могат да разкажат едни други истории – мрачни и потискащи, нелеки за осъзнаване и тъжни, с привкус на развала и старост. „Пътища в нощта“ е мрачна и нелека за възприемане, но плодотворна на емоции. Ето че Париж на 30-те се разстила пред погледа ни и ни вози по нощните пътища. Шофьорът е млад и впечатлителен; любопитството му – и професията – го запознава с тъжните и тъмни фигури на бедността, с премрежените от пиянство погледи и износените от живот проститутки. Те са образите от уличните кафенета и тъмните улички, те са несретниците на Париж. А Париж е апокалиптично непознат и стресиращ, такъв, какъвто дори не можете да си го представите. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...)
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...
Сигурно трудно ще се намери човек, който да не каже две-три хубави думи за Париж, да си представи бавната Сена и монолитните стари сгради на една вълшебна столица, да премине мислено по „Шанз-Елизе“ (буквално Елисейските полета) и да се вгледа в Триумфалната арка. Този Париж сме виждали с очите си, на живо, или в рекламните каталози; приятели са ни разказвали за гостоприемството и красотата на една от най-посещаваните и харесвани столици. Идилия от представите, идилия от съвременността. През 1923 година Газданов, заедно с десетки хиляди руски емигранти, заминава за Париж, прогонен от Октомврийската революция и Гражданската война. В Париж Газданов ще натрупа впечатления, ще поеме от въздуха на вдъхновението и ще напише романи, които ще възкръснат за нов живот след смъртта му. „Пътища в нощта“ („Аквариус“, 2015) е роман за Париж.
Париж е вдъхновение дори през 30-те години на ХХ век. Но Газданов се спуска в дълбокото, където мрачните улици на бедняшките квартали могат да разкажат едни други истории – мрачни и потискащи, нелеки за осъзнаване и тъжни, с привкус на развала и старост. „Пътища в нощта“ е мрачна и нелека за възприемане, но плодотворна на емоции. Ето че Париж на 30-те се разстила пред погледа ни и ни вози по нощните пътища. Шофьорът е млад и впечатлителен; любопитството му – и професията – го запознава с тъжните и тъмни фигури на бедността, с премрежените от пиянство погледи и износените от живот проститутки. Те са образите от уличните кафенета и тъмните улички, те са несретниците на Париж. А Париж е апокалиптично непознат и стресиращ, такъв, какъвто дори не можете да си го представите. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...)
December 29, 2016
Най-бавно прочетената ми книга досега. Не защото не ми хареса. Не защото не ме грабна от първия ред. Не защото не я преживявах. А защото постоянно се връщах, за да препрочитам дадени изречения...Да им се наслаждавам, да ги осмислям...Толкова прекрасен език, толкова жив, толкова приказен...
Тази книга постави толкова много въпроси пред мен, че не знам дали целият ми живот ще ми стигне да си отговоря на тях. Но разбрах: Да живееш, означава често съвсем различни неща. Животът за мен, не е като животът за някой друг. А любовта...дали я губим като я случваме?! Дали за да остане вечна и истинска не трябва да остане неосъществена?!
Невероятен превод на Жела Георгиева. Браво!
Благодаря на Издателство "Аквариус", че издават такива прекрасни книги,
Тази книга постави толкова много въпроси пред мен, че не знам дали целият ми живот ще ми стигне да си отговоря на тях. Но разбрах: Да живееш, означава често съвсем различни неща. Животът за мен, не е като животът за някой друг. А любовта...дали я губим като я случваме?! Дали за да остане вечна и истинска не трябва да остане неосъществена?!
Невероятен превод на Жела Георгиева. Браво!
Благодаря на Издателство "Аквариус", че издават такива прекрасни книги,
March 23, 2025
I knew from the moment I started reading Night Roads that this book was going to be a nightmare to review. For instance, is it fiction or memoir? How much of the real Gazdanov is actually on the page? Today we accept liberties that are taken between fiction and memoir. Real people are now given imagined conversations and we don’t bat an eyelid but in the 20s and 30s things were more black and white. Night Roads was originally published in 1939-1940 and Gazdanov drove a taxi around the nighttime streets of Paris for a good part of his working life.
What I do believe holds true is the author’s intelligence. The philosophical discussions of his first person narrator and the world view of this taxi driver shine through and I believe are pretty much Gazdanov’s. There is nothing more difficult and virtually impossible than to write a character who is smarter than you are. (Believe me I have tried!)
In Night Roads Gazdanov describes his life in great detail and in particular five of his friends, who strangely, he is often quite rude to. One of them was known as Plato “because of his fondness for philosophy; he was not all that old and spent every night at the bar of this café, drinking one glass of white wine after another.”
“I preferred the days when he had very little money, enough for two or three glasses of wine; then he was almost entirely sober and able to talk to me. What I loved in him was the completely disinterested nature of his reasoning, as well as the fact that his own fate, and more generally, anything tangential left him completely indifferent.”
In regards to that café, “On occasions I was able to spend several hours in that café because I had parked my car at the station, waiting for the first train to come in at half past five in the morning, and from two o’clock until the arrival of this train, while the other drivers would be playing cards or sleeping in their cars, I preferred to go off to a café or to take a walk, if the weather was fine.”
Here is where our unnamed narrator introduces Plato and another of his friends, Raldy (a former demimonde now down on her luck) to each other.
“My dear friend, you are positively determined to subject me to every possible degree of astonishment,” I said. “How did you end up in these parts, and how do you account for your dinner jacket, which, to the best of my knowledge, you were not given to abusing before? Madame Raldy, permit me to introduce my friend Plato.”
About Raldy. “She had her own philosophy: tolerant and accepting; she did not value people very highly but considered their shortcomings to be natural.”
Another of the taxi driver’s friends is Fedorchenko. “Like the majority of simple people who ended up living abroad, he avoided speaking Russian, and were it not for his accent and mistakes with his verbs, tenses, and gender, his speech might have been taken for that of a French peasant.”
Fedorchenko marries Suzanne (a former prostitute) another friend of the narrator’s without realising about her past. Suzanne begs the narrator to not say anything to her husband and to pretend he doesn’t know her, which he does.
The fifth friend to feature in this book is Alice, a beautiful young woman who was a protégé of Raldy and who becomes very ill towards the end of Night Roads.
“I sat there in Alice’s armchair almost dozing off and comparing through my growing somnolence the hot, sunny day of our first meeting and the quiet evening, here, now, this very minute. Between them lay the uncertain, slow space of two whole years, like sand that soundlessly falls over everything, hills and valleys, fields and seashore.”
Episodic though this book his, there are some wonderful passages such as this one just recounted that kept me reading.
A death of a young woman (years before) that the narrator was with and tried to save is sad and intriguing. Did the author actually witness this himself? It’s hard not to speculate. And also an account of almost falling from a building where he used to live in Constantinople. There is a fire nearby and he clambers onto the roof to try and see more but when he climbs back down he almost falls:
“At that point, with some difficulty I turned my head to one side and looked down: very far below, at what seemed to me a terrifying distance, I could see the faint glow of a streetlamp above the road; I was hanging over the windowless, completely flat wall of the building, above an abyss six stories deep.”
Here is another:
“In those days I had only a very approximate understanding of Paris, and the look of the city at night always struck me as being like he set of gigantic and near-silent theatrical spectacle: the long line of streetlamps along the endless boulevards, the lights’ dull reflection in the still surface of the Canal Saint-Martin, the barely audible rustle of leaves in the chestnut trees, the blue sparks on the Metro lines where they pass over the streets and not underground.”
I will leave you with this last mesmerising passage about an old lady the narrrator used to hear sing in Constantinople when he was much younger.
“Not a single book I had read, no fruits of lengthy study, could have possessed such terrible conviction as this mournful echo, dying away in sunlit and youthful magnificence, of an era that had fallen silent and vanished long ago. And my imagination conjured up pictures that took me back to the youth of this woman; it created around her a complete world dim and unreal, yet full of infinite charm and of which nothing now remained but this naïve melody, like soft music from a grave, in a churchyard, on a summer’s day, in a silence broken only by the noisy buzz of insects.”
Four and a half stars.
What I do believe holds true is the author’s intelligence. The philosophical discussions of his first person narrator and the world view of this taxi driver shine through and I believe are pretty much Gazdanov’s. There is nothing more difficult and virtually impossible than to write a character who is smarter than you are. (Believe me I have tried!)
In Night Roads Gazdanov describes his life in great detail and in particular five of his friends, who strangely, he is often quite rude to. One of them was known as Plato “because of his fondness for philosophy; he was not all that old and spent every night at the bar of this café, drinking one glass of white wine after another.”
“I preferred the days when he had very little money, enough for two or three glasses of wine; then he was almost entirely sober and able to talk to me. What I loved in him was the completely disinterested nature of his reasoning, as well as the fact that his own fate, and more generally, anything tangential left him completely indifferent.”
In regards to that café, “On occasions I was able to spend several hours in that café because I had parked my car at the station, waiting for the first train to come in at half past five in the morning, and from two o’clock until the arrival of this train, while the other drivers would be playing cards or sleeping in their cars, I preferred to go off to a café or to take a walk, if the weather was fine.”
Here is where our unnamed narrator introduces Plato and another of his friends, Raldy (a former demimonde now down on her luck) to each other.
“My dear friend, you are positively determined to subject me to every possible degree of astonishment,” I said. “How did you end up in these parts, and how do you account for your dinner jacket, which, to the best of my knowledge, you were not given to abusing before? Madame Raldy, permit me to introduce my friend Plato.”
About Raldy. “She had her own philosophy: tolerant and accepting; she did not value people very highly but considered their shortcomings to be natural.”
Another of the taxi driver’s friends is Fedorchenko. “Like the majority of simple people who ended up living abroad, he avoided speaking Russian, and were it not for his accent and mistakes with his verbs, tenses, and gender, his speech might have been taken for that of a French peasant.”
Fedorchenko marries Suzanne (a former prostitute) another friend of the narrator’s without realising about her past. Suzanne begs the narrator to not say anything to her husband and to pretend he doesn’t know her, which he does.
The fifth friend to feature in this book is Alice, a beautiful young woman who was a protégé of Raldy and who becomes very ill towards the end of Night Roads.
“I sat there in Alice’s armchair almost dozing off and comparing through my growing somnolence the hot, sunny day of our first meeting and the quiet evening, here, now, this very minute. Between them lay the uncertain, slow space of two whole years, like sand that soundlessly falls over everything, hills and valleys, fields and seashore.”
Episodic though this book his, there are some wonderful passages such as this one just recounted that kept me reading.
A death of a young woman (years before) that the narrator was with and tried to save is sad and intriguing. Did the author actually witness this himself? It’s hard not to speculate. And also an account of almost falling from a building where he used to live in Constantinople. There is a fire nearby and he clambers onto the roof to try and see more but when he climbs back down he almost falls:
“At that point, with some difficulty I turned my head to one side and looked down: very far below, at what seemed to me a terrifying distance, I could see the faint glow of a streetlamp above the road; I was hanging over the windowless, completely flat wall of the building, above an abyss six stories deep.”
Here is another:
“In those days I had only a very approximate understanding of Paris, and the look of the city at night always struck me as being like he set of gigantic and near-silent theatrical spectacle: the long line of streetlamps along the endless boulevards, the lights’ dull reflection in the still surface of the Canal Saint-Martin, the barely audible rustle of leaves in the chestnut trees, the blue sparks on the Metro lines where they pass over the streets and not underground.”
I will leave you with this last mesmerising passage about an old lady the narrrator used to hear sing in Constantinople when he was much younger.
“Not a single book I had read, no fruits of lengthy study, could have possessed such terrible conviction as this mournful echo, dying away in sunlit and youthful magnificence, of an era that had fallen silent and vanished long ago. And my imagination conjured up pictures that took me back to the youth of this woman; it created around her a complete world dim and unreal, yet full of infinite charm and of which nothing now remained but this naïve melody, like soft music from a grave, in a churchyard, on a summer’s day, in a silence broken only by the noisy buzz of insects.”
Four and a half stars.
December 1, 2020
Seine Schriftstellertätigkeit im Pariser Exil finanzierte Gaito Gazdanov u.a. durch Taxifahren. Die Erlebnisse und Erkenntnisse dieser Jahre verarbeitete er in diesem Roman. Im Vordergrund stehen dabei die Begegnungen des autobiographischen Ich-Erzählers mit seinem Freund dem weisen Clochard und drei Prostituierten, sowie weiteren Gestalten der russischen Exilwelt und des Pariser Nachtlebens. Wohlwollend betrachtet fügt sich dieser Roman in das Passagenwerk von Walther Benjamin. Nicht so wohlwollend strotzt es von Plattitüden und Clichés. Irgendwo dazwischen changiert die Erzählung, so dass ich manches Mal versucht war, das Werk als zu schlecht wegzulegen und mir manchmal dachte, was für ein Genie Gazdanov doch ist. Was leider fehlt ist die innovative Erzähltechnik, die die anderen Werke des Autors auszeichnet.
June 15, 2025
Книга написанная Джокером гребанным циником
October 13, 2025
решила вдарить по эмигрантской классике; галерея несчастных пьяниц и карикатурных проституированных женщин, на фоне которых авто-герой (pun intended) красуется интеллектом
November 21, 2014
Tussen 1928 en 1952 werkte Gazdanov als taxichauffeur in Parijs, in 1939-1940 schreef hij de – op zijn ‘avonturen’ gebaseerde – roman ‘Nachtwegen’.
Gazdanov schrijft in een adembenemend tempo, alsof ook zijn taal nooit vanuit die schijnbaar almaar doorrijdende auto vandaan kan, intelligent, ironisch, scherp maar tegelijkertijd vervuld van mededogen met wie moet leven zonder hoop, zonder vergiffenis, zonder verlossing. In prachtige volzinnen die uitnodigen om luidop te lezen. Zoals deze bijvoorbeeld, die in enkele regels de kern van zijn verhaal ‘samenvat’ :
‘Door een ongelooflijke samenloop van omstandigheden waren mijn jeugdige dwalingen – winter, Rusland, een reusachtige rode zon boven de sneeuw, de Kaukasus, de Bosporus, Dickens, Hauptman, Edgar Allan Poe, Ophelia, ‘De bronzen ruiten’, Lady Hamilton, een drieduimskanon aan welks panoramakijker zoveel stadsmuren en bosschages, waar de vijandelijke batterijen stonden opgesteld, voorbijgingen en ten slotte, de afschuwelijke mengelmoes van menselijke gezichten – het regiment dat in een krankzinnige cavalerie-aanval tegen onze pantsertrein optrok – het mengsel van gezichten dat ik al zoveel jaren voor me zie: Shakespeare, de Grootinquisiteur, de dood van vorst Andrej, Boedapest en de bruggen over de Donau, Wenen, Sebastopol, Nice, de branden in de wijk Galata, de schoten, de zee, de steden en de geluidloos vlietende tijd – de onomkeerbare en zwijgende beweging die ik voor de laatste keer juist daar opving, in het café op de boulevards, onder de muziek van het toevallige orkestje, kijkend naar het op dat moment vage en onherhaalbaar schitterende gezicht van Alice – door een dergelijke ongelooflijke samenloop van omstandigheden leidde deze hele veelheid aan vreemde en grootse levens, heel deze oneindige wereld waarin ik zoveel vervlogen en wonderbaarlijke levens had geleefd, tot het feit dat ik hier terecht was gekomen, in Parijs, achter het stuur van een auto, in een hopeloos vlechtwerk van straten, op het plaveisel van een vijandige stad, te midden van prostituees en dronkenlappen, die vaag voor mij opdoemden in een lichte en mij overal achtervolgende geur van verrotting.’
Wat had ik graag eens in zijn taxi gezeten en een gesprek met hem gevoerd…
Gazdanov schrijft in een adembenemend tempo, alsof ook zijn taal nooit vanuit die schijnbaar almaar doorrijdende auto vandaan kan, intelligent, ironisch, scherp maar tegelijkertijd vervuld van mededogen met wie moet leven zonder hoop, zonder vergiffenis, zonder verlossing. In prachtige volzinnen die uitnodigen om luidop te lezen. Zoals deze bijvoorbeeld, die in enkele regels de kern van zijn verhaal ‘samenvat’ :
‘Door een ongelooflijke samenloop van omstandigheden waren mijn jeugdige dwalingen – winter, Rusland, een reusachtige rode zon boven de sneeuw, de Kaukasus, de Bosporus, Dickens, Hauptman, Edgar Allan Poe, Ophelia, ‘De bronzen ruiten’, Lady Hamilton, een drieduimskanon aan welks panoramakijker zoveel stadsmuren en bosschages, waar de vijandelijke batterijen stonden opgesteld, voorbijgingen en ten slotte, de afschuwelijke mengelmoes van menselijke gezichten – het regiment dat in een krankzinnige cavalerie-aanval tegen onze pantsertrein optrok – het mengsel van gezichten dat ik al zoveel jaren voor me zie: Shakespeare, de Grootinquisiteur, de dood van vorst Andrej, Boedapest en de bruggen over de Donau, Wenen, Sebastopol, Nice, de branden in de wijk Galata, de schoten, de zee, de steden en de geluidloos vlietende tijd – de onomkeerbare en zwijgende beweging die ik voor de laatste keer juist daar opving, in het café op de boulevards, onder de muziek van het toevallige orkestje, kijkend naar het op dat moment vage en onherhaalbaar schitterende gezicht van Alice – door een dergelijke ongelooflijke samenloop van omstandigheden leidde deze hele veelheid aan vreemde en grootse levens, heel deze oneindige wereld waarin ik zoveel vervlogen en wonderbaarlijke levens had geleefd, tot het feit dat ik hier terecht was gekomen, in Parijs, achter het stuur van een auto, in een hopeloos vlechtwerk van straten, op het plaveisel van een vijandige stad, te midden van prostituees en dronkenlappen, die vaag voor mij opdoemden in een lichte en mij overal achtervolgende geur van verrotting.’
Wat had ik graag eens in zijn taxi gezeten en een gesprek met hem gevoerd…
February 24, 2024
La scena: Sfarzosi boulevard e fetidi vicoli bui sono le strade di notte percorse dal Gazdanov tassista, atti a svelare il vero volto di una Parigi regale e disperata.
I personaggi: filosofi alcolizzati, cortigiane ridotte in miseria, ministri e curati, principi russi decaduti, bizzarri inventori, operai in giacca e cravatta ed altri volti della notte.
Con la complicità delle luci notturne che liberano il reale da contorni troppo netti, Gazdanov narra i loro destini con tocco leggero, quasi ne fosse stregato, raccontandone le storie esattamente come fosse un film. Non per niente il romanzo, nella sua peculiare struttura (a tratti lento, come lenta è la notte stessa), mi ha ricordato moltissimo il film di Jim Jarmusch “Mistery train, martedì notte a Memphis” dove, nel corso di una notte, vite e storie si intrecciano tra loro ed i miti del luogo.
I personaggi: filosofi alcolizzati, cortigiane ridotte in miseria, ministri e curati, principi russi decaduti, bizzarri inventori, operai in giacca e cravatta ed altri volti della notte.
Con la complicità delle luci notturne che liberano il reale da contorni troppo netti, Gazdanov narra i loro destini con tocco leggero, quasi ne fosse stregato, raccontandone le storie esattamente come fosse un film. Non per niente il romanzo, nella sua peculiare struttura (a tratti lento, come lenta è la notte stessa), mi ha ricordato moltissimo il film di Jim Jarmusch “Mistery train, martedì notte a Memphis” dove, nel corso di una notte, vite e storie si intrecciano tra loro ed i miti del luogo.
May 2, 2015
Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.http://knijno.blogspot.com/2015/04/bl...
January 24, 2018
“Più di una volta ebbi voglia di dimenticare in un sol colpo, nell’arco di una sola giornata, tutto ciò che mi era toccato vedere, provare e scoprire, così che la mia visione greve del mondo sparisse, rimpiazzata da un’immagine fulgida e armoniosa, da una sorta di sinfonia complessa e articolata dell’umanità felice o, al massimo, dello schema ingenuo in cui molti credevano, compresa gente di una certa intelligenza: la teoria idilliaca e ottusa del socialismo possibile.” (pp. 133, 134)
January 12, 2025
Read so many good reviews about the book but personally didn’t find it interesting. Though it definitely provides an idea of how social outcasts lived in Paris in 1930s but not my main topic of interest…
May 1, 2023
“yes, but if there is no god, no government, science and all, that means there are no madmen either“
Gazdanov was an emigrant Russian writer who went to Paris between wars and lived there for most of his life. This book is semi-autobiographic and based on his experiences as a cab driver in Paris.
Such a surprising little gem. It is mostly made up of fragmentary experiences about the most memorable people he has befriended and seen during the nightly hours he spent driving his cab, waiting in cafes and on the streets of Paris. The result is a captivating array of marginalised human cadavers (as he calls them) and other, sometimes interesting people he briefly encountered. He is very cynical and merciless in his opinions about others, but his exploration is also connected with a sigh of compassion. His misanthropy is compelling for constantly wanting to clear itself out, the condition and psychology of the same wretched people are like a stain on his need for filth.
This book is basically about unimagined lives, the author called it the “gloomy poetry of human cadavers”. It ís hard to imagine the lives of immigrants who worked as laborers in the forgotten places of the world (and the beggars, pimps and prostitutes). Most of them didn’t have stories to tell, were either lost on themselves or had to (re)invent their identity and outlook on life in a different country and changing world. It is as if compassion fails them. There is nothing romantic about Russians (the dreamers, the nostalgics, the pessismists) in Paris and their differences regarding their new lives in France. The distant calling these forgotten people cling to delivers an ashy, bleak portrait. I can see how some readers would find this book tedious after the first enchantment wears off after 50 pages. Perhaps for the same reason.
Gazdanov was an emigrant Russian writer who went to Paris between wars and lived there for most of his life. This book is semi-autobiographic and based on his experiences as a cab driver in Paris.
Such a surprising little gem. It is mostly made up of fragmentary experiences about the most memorable people he has befriended and seen during the nightly hours he spent driving his cab, waiting in cafes and on the streets of Paris. The result is a captivating array of marginalised human cadavers (as he calls them) and other, sometimes interesting people he briefly encountered. He is very cynical and merciless in his opinions about others, but his exploration is also connected with a sigh of compassion. His misanthropy is compelling for constantly wanting to clear itself out, the condition and psychology of the same wretched people are like a stain on his need for filth.
This book is basically about unimagined lives, the author called it the “gloomy poetry of human cadavers”. It ís hard to imagine the lives of immigrants who worked as laborers in the forgotten places of the world (and the beggars, pimps and prostitutes). Most of them didn’t have stories to tell, were either lost on themselves or had to (re)invent their identity and outlook on life in a different country and changing world. It is as if compassion fails them. There is nothing romantic about Russians (the dreamers, the nostalgics, the pessismists) in Paris and their differences regarding their new lives in France. The distant calling these forgotten people cling to delivers an ashy, bleak portrait. I can see how some readers would find this book tedious after the first enchantment wears off after 50 pages. Perhaps for the same reason.
March 25, 2021
Пътища в ноща само привидно е книга за наблюденията и преживяванията на един руски емигрант, принуден от революциите на съдбата да бъде шофьор на такси в мръсен, нощен Париж, в най-евтините му и пошли кътчета, където животът се свежда до простото оцеляване и нищо извън него сякаш никога не е съществувало. Всъщност именно сред тази човешка смет лирическият герой, вероятно алер-его на самия автор, неусетно намира едни други пътища, които на пръв поглед на места като тези водят единствено към задънени улици и пропасти. В същността си това е книга за пътищата към, във и на душата. На онази общочовешка съдбовна обреченост, която хубавите дрехи, луксът и високото положение в обществото може и добре да прикриват, но животът в крайна сметка винаги в някакъв момент разсъблича и оставя на показ, на който неподготвените очи не издържат и се крият в лудостта или смъртта. А подготвените, опитните наблюдатели съпреживяват тези крайни шеги на живота по единствения начин, на който са способни - чрез хладната тъга на примирението. А може би и в щастието на това да осъзнаваш напълно своята нищожност и чрез нея да придаваш смисъл на всяко безсмислено усилие, на всеки мимолетен успех или изнурително пропадане и на всеки изпразнен от цел и съдържание човечец, с когото пътищата на ноща преплитат малките ви лични светове и заплитат възела на големите неотговорими въпроси.
September 10, 2019
Най-зрелият роман на Газданов – „Пътища в нощта“, като че ли продължава историята от предишните му романи – там, където героят (макар и условно друг) вече живее в Париж и след серия от тежкa работa – хамалин, общ работник във фабрика, мияч на локомотиви и т.н., вече е шофьор на такси из нощен Париж, „гигантската лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешко съществуване“. Целият този – така различен и противопоставен на дневния – Париж с неговите проститутки и сутеньори, пияници и луди, пропаднали и клошари, имигранти, изгубили предишния си свят, и френски работници, буди у него и отвращение, и съжаление, и погнуса, и неохотно съпричастие. Но тази тъжна и горчива книга, от която струи поквара и обезверение, е същевременно нелишена от ирония и поводи за усмивк�� и не е непременно тежка и безпросветна. Газданов успява да напише тъмната поезия на човешкото падение, осветена от нощните улични лампи.
Разказвачът - интелигентен, начетен човек, с огрубяла отвън вътрешна доброта - макар и атеист, влиза несъзнателно и привидно неохотно в христова роля, според евангелското: “Дойдете при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя”.
Прочетете цялата статия за трите му романа: https://bit.ly/2lHoH8Y
Разказвачът - интелигентен, начетен човек, с огрубяла отвън вътрешна доброта - макар и атеист, влиза несъзнателно и привидно неохотно в христова роля, според евангелското: “Дойдете при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя”.
Прочетете цялата статия за трите му романа: https://bit.ly/2lHoH8Y
Displaying 1 - 30 of 110 reviews