What do you think?
Rate this book
Корейски разкази. Антология ХХ век
Антологията Корейски разкази съдържа творби от един от най-мрачните периоди в корейската история – Японската окупация (1910–1945). В сложната обстановка, в която писателите са принудени да се съобразяват с властта и наложената цензура, те съумяват майсторски да пресъздадат действителността през очите на широка палитра от персонажи. Героите в разказите варират от гении до умствено изостанали, от борци за свобода до хора, примирили се с крайната си бедност. Писателите са изправени пред дилемата дали да приемат мерките, наложени от властта, или да се борят с тях и проектират своите терзания върху описаните герои, които често са противоречиви като характер. Читателят остава без дъх от дълбочината на емоциите, сложната реконструкция на шокиращата действителност и разкритията за подбудите на персонажите и нерядко трябва да направи избора: да осъди или оправдае действията на героите.
248 pages, Paperback
First published May 18, 2017
4 people are currently reading
40 people want to read
About the author
Various
455k books1,340 followersVarious is the correct author for any book with multiple unknown authors, and is acceptable for books with multiple known authors, especially if not all are known or the list is very long (over 50).
If an editor is known, however, Various is not necessary. List the name of the editor as the primary author (with role "editor"). Contributing authors' names follow it.
Note: WorldCat is an excellent resource for finding author information and contents of anthologies.
If an editor is known, however, Various is not necessary. List the name of the editor as the primary author (with role "editor"). Contributing authors' names follow it.
Note: WorldCat is an excellent resource for finding author information and contents of anthologies.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
February 3, 2018
„Нямаше морал, етика, образование.“
Не очаквах чак такава бруталност. Мога да сравня „Корейски разкази“ с други тежки източни разкази – „Изплези си езика“ на Ма Дзиен.
На всеки читател повечето разкази сигурно ще се сторят странни, особено ако не е запознат пряко с Корея. Аз бях леко подготвена от филмите на Ким Ки Дук. Там така се раздaват ритници за щяло и нещяло. За предишна книга споменах, че е книга за манталитета на една нация („Чернобилска молитва“). Сега пак мога да кажа същото, но в друг аспект – побоищата като черта от националния характер. Преди си мислех, че корейският режисьор си е специфично див – че от него лично идват бурите във филмите му, макар че естествено отразяват и особеностите на корейците. Сега съвсем се убеждавам, че импулсивността е тяхно качество открай време. (Интересно как се е развила тази особеност на север и на юг след разделянето на страната).
Тази антология от първата половина на миналия век мога да опиша така – редуване на силни емоции: заплака, ритна, зарида, удари, запя, гладува, развълнува, заблъска (заблъска – обикновено не врата, а човек – мъж стар или млад, жена, дете; голямо млатене...)
„… искаше ми се да се скарам с някого, да закрещя с пълен глас, да се сбия…“
По едно време си казах – нека просто се отпусна (отпусна?!) и приема, че това са разкази от една далечна непозната страна, от далечно особено време. Всички разкази са писани по време на японската окупация и това си личи. И японските разкази от същото издателство не бяха само за красивото в живота, но корейските в голяма част са отчайващи и страшни.
Все пак започвам с примери за чувствителните хора:
„Детето заплака и Уншим също. Сърцата им се късаха.“
„Гледайки планинското поле, той постоянно плачеше.“
„Мислех за положението ни – как не смеем да се оплачем за несправедливостите – и не можех да спра сълзите.“
И това са все плачещи мъже, същите, които пребиват други мъже и жени. Изобщо героите в разказите са предимно мъже, на жените рядко се дава думата. Все пак те изглеждат по-корави в този жесток свят, въпреки че обикновено нямат думата (и за изкарване на пари са принудени да използват единственото, което е считано за ценно по това време на мизерия и безчовечност). „Доброто“ отношение към жената се е изразявало в това – мъжът да ѝ купи плат (или обувки, или рокля). Няколко пъти срещнах такъв израз на „любов“. Купува и – чиста съвест!
Освен че в книгата пряко става въпрос за революционни движения, от размера на мизерията също става ясно, че за съжаление възникването на социалистически и комунистически настроения е било неизбежно. Бедните до крайност са виждали само един начин за промяна; сега си берат плодовете, и не само те (не зная съвременната мирна Япония не трепери ли с такъв съсед).
„… понякога спеше върху росата и ядеше корени и растения.“
Макар че все ме влече Изтокът, сега бях благодарна, че съм в Европа, където все повече се изкоренява толерирането на насилието, особено домашното насилие. Това например не са най-фрапиращите цитати с изродщини:
„Вземи го набий тоя!“
„… или да му завърже ръцете и краката докато спи, да му постави горящ фитил между пръстите, а после с наслада да го гледа как се сепва и превива от болка.“
„..веднага щом младите си тръгнели, се нахвърлял на жена си, ритал я и ѝ отнемал всичко, което преди бил купил за нея.“
„Ти, кучко! Да се разкараш оттука! Махай се! – изкряскал той и я повалил на земята. После отворил вратата и я избутал навън.“
„Пачавра! Умри или се удави, ма! – след като я бил много, той я бутнал отзад, както по-малкия си брат, а после избълвал зад гърба ѝ:
– Иди се продавай, курво!“
На моменти си мислех, че разказите са по-скоро пародия или вид фолклорни приказки. Но наистина си спомнях импулсивността и агресивността на героите на Ким Ки Дук днес. Ако нямаше побоища, думите също действаха еднакво брутално. Думи към съпруги, дъщери:
„Проклетница! Да ми се махаш от къщата! Не искам да те гледам! Да не си ми се мярнала повече пред очите!“
„Уф, отвратителна си! Не ми се вясвай пред погледа! Не ща да те гледам! – скочил и излязъл.“
Най-страшното са решили да оставят в последния разказ – там не може да си отдъхнеш, че няма побой над жена (поне в тази част от живота ѝ), защото пак има друго насилие. Деца срещу деца...
Редувам с редките проблясъци на светлина. Песента! В сборника е видна ролята на песента в живота на корейския народ. То сигурно си е така с всеки народ – песента да има голямо значение като основен отдушник. Но може би това е силно изразено в корейските произведения; пак споменавам Ким Ки Дук – ридаещ и пеещ сърцераздирателната песен Arirang в едноименния филм). Изобщо планината и природата – също спасителни за страдащите.
„Към края на третия куплет Пак Сонг-ун се беше включил в хора, отворил гърло, като в екстаз.“
„Аз ставах чувствителен и когато дочувах Рибарската песен да се носи тъжно от корабите, които все още не са се появили, понякога заплаквах.“
„Не ми оставаше нищо друго, освен да стана приятел с полето. Все едно се бях сдобил с добър другар – нивята.“
Друга особеност от това време - ранните бракове. Нещо обичайно, децата направо си го знаят и нямат избор. Да, децата. Момчета и момичета на 15 години… Или по-рано, ако разбирам добре?
„Родителите му починали, когато бил на 15-16 години, останал само по-малкият му брат, който живеел отделно с жена си в съседната къща и неговата собствена жена.“
„ – Ня-няма да се омъжиш, нали?
– Не знам. Баща ми знае.“
Революционните разкази ми бяха чужди, но там, където имаше проблясъци на хумор, човещина, „истинска любов“, и самите разкази ми звучаха като по-добра литература.
На моменти преводът е смехотворен, като скупчване на думи, срички направо. Не бях виждала такова нещо – под един разказ изброени 5-6 преводачи… Което всъщност за конкретните разкази се е оказало подходящо. Наистина хората са говорели така грубо и недодялано, но и спонтанно и наивно, когато ги налегнат нежните чувства. Нормално – такива ръбати отношения да се изразяват с такъв насечен език, неадекватен дори…
Ако трябва да сравня – в разказите от Япония: изящество, добра литература, изкуства; свободна страна. В разказите от Корея – бруталност, нищета, неграмотност; окупация.
Годините живот на авторите: 1902-1927; 1901-1932; 1907-1942; 1908-1937; 1910-1937. И друга особеност на сборника – разказите са описани с ключови моменти в анотациите за авторите.
Не зная какво да кажа за „Корейски разкази“ – това е било положението тогава, едва ли може и разказите да са други… Тъжно, страшно, с едва доловим потенциал за красота.
Не очаквах чак такава бруталност. Мога да сравня „Корейски разкази“ с други тежки източни разкази – „Изплези си езика“ на Ма Дзиен.
На всеки читател повечето разкази сигурно ще се сторят странни, особено ако не е запознат пряко с Корея. Аз бях леко подготвена от филмите на Ким Ки Дук. Там така се раздaват ритници за щяло и нещяло. За предишна книга споменах, че е книга за манталитета на една нация („Чернобилска молитва“). Сега пак мога да кажа същото, но в друг аспект – побоищата като черта от националния характер. Преди си мислех, че корейският режисьор си е специфично див – че от него лично идват бурите във филмите му, макар че естествено отразяват и особеностите на корейците. Сега съвсем се убеждавам, че импулсивността е тяхно качество открай време. (Интересно как се е развила тази особеност на север и на юг след разделянето на страната).
Тази антология от първата половина на миналия век мога да опиша така – редуване на силни емоции: заплака, ритна, зарида, удари, запя, гладува, развълнува, заблъска (заблъска – обикновено не врата, а човек – мъж стар или млад, жена, дете; голямо млатене...)
„… искаше ми се да се скарам с някого, да закрещя с пълен глас, да се сбия…“
По едно време си казах – нека просто се отпусна (отпусна?!) и приема, че това са разкази от една далечна непозната страна, от далечно особено време. Всички разкази са писани по време на японската окупация и това си личи. И японските разкази от същото издателство не бяха само за красивото в живота, но корейските в голяма част са отчайващи и страшни.
Все пак започвам с примери за чувствителните хора:
„Детето заплака и Уншим също. Сърцата им се късаха.“
„Гледайки планинското поле, той постоянно плачеше.“
„Мислех за положението ни – как не смеем да се оплачем за несправедливостите – и не можех да спра сълзите.“
И това са все плачещи мъже, същите, които пребиват други мъже и жени. Изобщо героите в разказите са предимно мъже, на жените рядко се дава думата. Все пак те изглеждат по-корави в този жесток свят, въпреки че обикновено нямат думата (и за изкарване на пари са принудени да използват единственото, което е считано за ценно по това време на мизерия и безчовечност). „Доброто“ отношение към жената се е изразявало в това – мъжът да ѝ купи плат (или обувки, или рокля). Няколко пъти срещнах такъв израз на „любов“. Купува и – чиста съвест!
Освен че в книгата пряко става въпрос за революционни движения, от размера на мизерията също става ясно, че за съжаление възникването на социалистически и комунистически настроения е било неизбежно. Бедните до крайност са виждали само един начин за промяна; сега си берат плодовете, и не само те (не зная съвременната мирна Япония не трепери ли с такъв съсед).
„… понякога спеше върху росата и ядеше корени и растения.“
Макар че все ме влече Изтокът, сега бях благодарна, че съм в Европа, където все повече се изкоренява толерирането на насилието, особено домашното насилие. Това например не са най-фрапиращите цитати с изродщини:
„Вземи го набий тоя!“
„… или да му завърже ръцете и краката докато спи, да му постави горящ фитил между пръстите, а после с наслада да го гледа как се сепва и превива от болка.“
„..веднага щом младите си тръгнели, се нахвърлял на жена си, ритал я и ѝ отнемал всичко, което преди бил купил за нея.“
„Ти, кучко! Да се разкараш оттука! Махай се! – изкряскал той и я повалил на земята. После отворил вратата и я избутал навън.“
„Пачавра! Умри или се удави, ма! – след като я бил много, той я бутнал отзад, както по-малкия си брат, а после избълвал зад гърба ѝ:
– Иди се продавай, курво!“
На моменти си мислех, че разказите са по-скоро пародия или вид фолклорни приказки. Но наистина си спомнях импулсивността и агресивността на героите на Ким Ки Дук днес. Ако нямаше побоища, думите също действаха еднакво брутално. Думи към съпруги, дъщери:
„Проклетница! Да ми се махаш от къщата! Не искам да те гледам! Да не си ми се мярнала повече пред очите!“
„Уф, отвратителна си! Не ми се вясвай пред погледа! Не ща да те гледам! – скочил и излязъл.“
Най-страшното са решили да оставят в последния разказ – там не може да си отдъхнеш, че няма побой над жена (поне в тази част от живота ѝ), защото пак има друго насилие. Деца срещу деца...
Редувам с редките проблясъци на светлина. Песента! В сборника е видна ролята на песента в живота на корейския народ. То сигурно си е така с всеки народ – песента да има голямо значение като основен отдушник. Но може би това е силно изразено в корейските произведения; пак споменавам Ким Ки Дук – ридаещ и пеещ сърцераздирателната песен Arirang в едноименния филм). Изобщо планината и природата – също спасителни за страдащите.
„Към края на третия куплет Пак Сонг-ун се беше включил в хора, отворил гърло, като в екстаз.“
„Аз ставах чувствителен и когато дочувах Рибарската песен да се носи тъжно от корабите, които все още не са се появили, понякога заплаквах.“
„Не ми оставаше нищо друго, освен да стана приятел с полето. Все едно се бях сдобил с добър другар – нивята.“
Друга особеност от това време - ранните бракове. Нещо обичайно, децата направо си го знаят и нямат избор. Да, децата. Момчета и момичета на 15 години… Или по-рано, ако разбирам добре?
„Родителите му починали, когато бил на 15-16 години, останал само по-малкият му брат, който живеел отделно с жена си в съседната къща и неговата собствена жена.“
„ – Ня-няма да се омъжиш, нали?
– Не знам. Баща ми знае.“
Революционните разкази ми бяха чужди, но там, където имаше проблясъци на хумор, човещина, „истинска любов“, и самите разкази ми звучаха като по-добра литература.
На моменти преводът е смехотворен, като скупчване на думи, срички направо. Не бях виждала такова нещо – под един разказ изброени 5-6 преводачи… Което всъщност за конкретните разкази се е оказало подходящо. Наистина хората са говорели така грубо и недодялано, но и спонтанно и наивно, когато ги налегнат нежните чувства. Нормално – такива ръбати отношения да се изразяват с такъв насечен език, неадекватен дори…
Ако трябва да сравня – в разказите от Япония: изящество, добра литература, изкуства; свободна страна. В разказите от Корея – бруталност, нищета, неграмотност; окупация.
Годините живот на авторите: 1902-1927; 1901-1932; 1907-1942; 1908-1937; 1910-1937. И друга особеност на сборника – разказите са описани с ключови моменти в анотациите за авторите.
Не зная какво да кажа за „Корейски разкази“ – това е било положението тогава, едва ли може и разказите да са други… Тъжно, страшно, с едва доловим потенциал за красота.
April 21, 2025
Разказите са написани в периода на Японската окупация на Корея в годините 1910 - 1945, преди тя да бъде разделена на две.
Определено тежки за четене.
Това, което се долавя от тях е крайната бедност, мизерия и нищета, с които се е мъчило цялото корейско население тогава.
Не мога да кажа, че е и приятно четиво, но определено разбирам все повече народопсихологията на тази нация.
Определено тежки за четене.
Това, което се долавя от тях е крайната бедност, мизерия и нищета, с които се е мъчило цялото корейско население тогава.
Не мога да кажа, че е и приятно четиво, но определено разбирам все повече народопсихологията на тази нация.
December 4, 2017
Приятно четиво, което далеч не бива да бъде четено като поредната литературна творба от библиотеката. Четенето на отделните разкази в различно емоционално и климатично време, увеличава удоволствието от прелистването на страниците и попиването на бликащите от тях разноцветни истории.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews