What do you think?
Rate this book
Пумпал
Далече в тъмното бъдеще на един полуостров избухва биоклетъчна революция. Безсмъртието става постижимо. Създадена е микронация от вечно млади биотитани, които се готвят да напуснат Земята на борда на Пумпала, летящо чудо на чудесата. Тъй като от гледна точка на вечността женският пол се оказва ненужен, той бива архивиран – в Космоса ще бъде отнесена само приказно красива мостра на жена, потънала във вечен сън. Безсмъртният Криптон тайно се влюбва в нея. Но за да я събуди, той трябва да премине през много перипетии и да принесе огромна жертва.
“Пумпал” е брутална приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек. Действието безогледно ни захвърля в незнайното бъдеще, в предела на човешката история, където в утробата на мрака се крие щастливият край.
“Пумпал” е брутална приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек. Действието безогледно ни захвърля в незнайното бъдеще, в предела на човешката история, където в утробата на мрака се крие щастливият край.
- GenresFiction
168 pages, Paperback
First published May 1, 2017
53 people want to read
About the author
Vladislav Todorov
8 books11 followersВладислав Тодоров Тодоров е културолог. Завършил е ВИТИЗ през 1982 г. с дипломна работа върху творчеството на Александър Сухово-Кобилин. Защитил е две докторски дисертации: едната по изкуствознание към БАН, през 1987 г., и, през 1996-а, една в Пенсилванския университет, където понастоящем преподава културна история на Русия и Източна Европа.
Публикувал е статии и студии в Англия, Франция, Германия, САЩ, Русия, Унгария, Чехия и Словения.
Първите му белетристични опити излизат в американските списания “Постмодерна култура” и “Челси”. Член основател на кръга "Синтез".
Публикувал е статии и студии в Англия, Франция, Германия, САЩ, Русия, Унгария, Чехия и Словения.
Първите му белетристични опити излизат в американските списания “Постмодерна култура” и “Челси”. Член основател на кръга "Синтез".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
June 29, 2021
Успях да го слушам до почти половината.
Смесица от сериозно и несериозно, на която ѝ липсва кохезия. Някак всяка потенциално добра идея беше завършена, по-скоро прекъсната от някакъв "ташак" на езика на книгата.
Единственото, което ми допадна е прочитът на Деян Донков. Очаквах много по-рано да се включи в Сторител, но пък сега ще очаквам следващите прочетени от него, с надеждата да ми допадне и самият текст.
Смесица от сериозно и несериозно, на която ѝ липсва кохезия. Някак всяка потенциално добра идея беше завършена, по-скоро прекъсната от някакъв "ташак" на езика на книгата.
Единственото, което ми допадна е прочитът на Деян Донков. Очаквах много по-рано да се включи в Сторител, но пък сега ще очаквам следващите прочетени от него, с надеждата да ми допадне и самият текст.
August 22, 2017
Още когато списание Granta България публикува откъс от (тогава) предстоящия роман на Владислав Тодоров, летвата на любопитството се вдигна изключително високо. Тематиката на текста, заедно с традиционно смелата форма и майсторският език, оставиха онова любимо на литературния маниак усещане за предстоящ шедьовър. Но преди да започна суперлативния си очерк по въпросната книга, може би трябва да призная своите открити пристрастия към прозаика Тодоров, чиито предходни два романа „Дзифт“ и „Цинкограф“ остават във вечните ми Топ Сто на българската белетристика. Това не е рецензия, нито пък ревю, а сбран букет от разсъждения, „писани на коляно“ в претъпкан с балкански хора самолет, а сетне оформяни в сутрешния влак към работното място.
С „Пумпал. Брутална приказка“ Владислав Тодоров ти реже малката, впиянчена от меланхолия по миналото тиква и я пуска да се търкаля по наклона на мрачното, инертно бъдеще… „Пумпал“ е страшна работа; с всеки следващ параграф това произведение руши паянтовия фундамент на българската национална гордост в нейното разлагащо се, посткомунистическо състояние.
Тук – за тези, които не са чели – не става въпрос за автор експериментатор, а за истински майстор на жанра! Всеки негов роман до момента е едновременно виртуозна игра с формата на определена традиция в писането („Дзифт“ с ноар-а, „Цинкограф“ с шпионската, конспиративна литература) и заедно с това безпощадна историческа сатира. Тези книги са плътни и многопластови, толкова сценично живи, че дори посредствен режисьор би могъл да ги интерпретира в гледаеми филми. В текста им откриваме пищното богатство на българския език, където то е демонстрирано без нито една излишна дума. Не просто речника, а синтаксиса, композицията, ритъмът и хармонията, на тази иначе богата и гъвкава система, която не познаваме и си представяме, че изобщо я няма, обичайно заменяйки я с някаква пластмасова алтернатива. Би било много трудно да отбележим друга такава проза в съвременната българска литература. С право можем да кажем, че писателят и лектор по творческо писане Тодоров много добре знае какво прави, но ако го кажем, рискуваме да прозвучим наивно и по детински, защото самото изричане на такива очевидности е по начало неуместно.
„Пумпал“ следва класическия приказен модел, който се разклонява в една „coming of age“ история, напомняща Волтер, а там пък нашият Кандид (в случая Криптон) е разказан с прийомите на класическата ирония, която припомня на ценителя различните проявления на глупостта. Горчиво смешен наратив, който навярно би развълнувал всеки осъзнат българин, носещ достатъчно мозък в изпечения си от жаркото балканско слънце краниум, че да разбере и осмисли алегориите на автора. А какво ли същност е искал да каже авторът? – същото, което са казвали и други преди него, но по-бързо, по-остроумно, ярко сетивно и брутално; всичко това без текстът да напуска границите на обективността и добрия вкус.
Бруталната приказка на Владислав Тодоров е толкова добра и занимателна за читателя, тъй като в нея се разпознават характерни за българската реалност архетипи, които затънали в ориенталската си природа, отчаяно и трагикомично се опитват да бъдат нещо различно. Насилствена смесица от глупост и добри намерения, която добавена към спекулативно футуристичния пастиш, създава една ракетна смес, способна да изстреля хиляди тонове монументален комунистически стоманобетон, право в разстроения космос на едно шизофренно битие.
Разказвайки множество истории в историята, характерна за Владислав-тодоровата традиция игра, книгата „Пумпал“ „бъзика“ читателя и целия свят по начин такъв, че на самите тях да им стане приятно от бъзикнята. Става дума за едно вкусно, увличащо и разтоварващо четиво, което отблъсква скуката и досадата още на „клетъчно равнище“. Това пост апокалиптично повествование говори със слухове, митове и легенди, така, както говорят обитателите на световните провинции, на откъснатия свят, където обективността в информацията е забранена, а комуникациите и времето са дезорганизирани в името на хаоса. Така прави и населението, описано в „Пумпал“, което не може и не изпитва потребност да види отвъд своя локален взор, но пък с размаха на суеверния ужас, бърка директно в отвъдното и вади караконджули. Говори се например, че ей там зад оня баир е земята на златото, диамантите и медените пити, но за да преминеш през буферната зона пред тая обетована земя, трябва да се разделиш с главата си или да предоставиш нечия чужда глава, доказвайки по този начин своята лоялност. По-старите знаят за какво става дума, чували са, виждали са подобни практики… само че както в приказките, така и тук, накрая подлостта претърпява възмездие. Някъде ще избухне я бомба, я тенджера под налягане и ще разкаже играта на всичките сложни схеми, които крои необузданото зло.
Пумпал се нарежда в една живителна за българската литература традиция… традиция на безпощадно осмиване на комунистическото наследство, бит, култура и идеали (ако изобщо можем да употребим такава дума в настоящия контекст). Виждали сме подобна гавра с трупа на близкото минало при други съвременни автори (Г. Тенев, А. Попов и т.н.), а тук, някак очаквано, тя кулминира в своята завършеност.
Източник: http://freepoetrysociety.com/articles...
С „Пумпал. Брутална приказка“ Владислав Тодоров ти реже малката, впиянчена от меланхолия по миналото тиква и я пуска да се търкаля по наклона на мрачното, инертно бъдеще… „Пумпал“ е страшна работа; с всеки следващ параграф това произведение руши паянтовия фундамент на българската национална гордост в нейното разлагащо се, посткомунистическо състояние.
Тук – за тези, които не са чели – не става въпрос за автор експериментатор, а за истински майстор на жанра! Всеки негов роман до момента е едновременно виртуозна игра с формата на определена традиция в писането („Дзифт“ с ноар-а, „Цинкограф“ с шпионската, конспиративна литература) и заедно с това безпощадна историческа сатира. Тези книги са плътни и многопластови, толкова сценично живи, че дори посредствен режисьор би могъл да ги интерпретира в гледаеми филми. В текста им откриваме пищното богатство на българския език, където то е демонстрирано без нито една излишна дума. Не просто речника, а синтаксиса, композицията, ритъмът и хармонията, на тази иначе богата и гъвкава система, която не познаваме и си представяме, че изобщо я няма, обичайно заменяйки я с някаква пластмасова алтернатива. Би било много трудно да отбележим друга такава проза в съвременната българска литература. С право можем да кажем, че писателят и лектор по творческо писане Тодоров много добре знае какво прави, но ако го кажем, рискуваме да прозвучим наивно и по детински, защото самото изричане на такива очевидности е по начало неуместно.
„Пумпал“ следва класическия приказен модел, който се разклонява в една „coming of age“ история, напомняща Волтер, а там пък нашият Кандид (в случая Криптон) е разказан с прийомите на класическата ирония, която припомня на ценителя различните проявления на глупостта. Горчиво смешен наратив, който навярно би развълнувал всеки осъзнат българин, носещ достатъчно мозък в изпечения си от жаркото балканско слънце краниум, че да разбере и осмисли алегориите на автора. А какво ли същност е искал да каже авторът? – същото, което са казвали и други преди него, но по-бързо, по-остроумно, ярко сетивно и брутално; всичко това без текстът да напуска границите на обективността и добрия вкус.
Бруталната приказка на Владислав Тодоров е толкова добра и занимателна за читателя, тъй като в нея се разпознават характерни за българската реалност архетипи, които затънали в ориенталската си природа, отчаяно и трагикомично се опитват да бъдат нещо различно. Насилствена смесица от глупост и добри намерения, която добавена към спекулативно футуристичния пастиш, създава една ракетна смес, способна да изстреля хиляди тонове монументален комунистически стоманобетон, право в разстроения космос на едно шизофренно битие.
Разказвайки множество истории в историята, характерна за Владислав-тодоровата традиция игра, книгата „Пумпал“ „бъзика“ читателя и целия свят по начин такъв, че на самите тях да им стане приятно от бъзикнята. Става дума за едно вкусно, увличащо и разтоварващо четиво, което отблъсква скуката и досадата още на „клетъчно равнище“. Това пост апокалиптично повествование говори със слухове, митове и легенди, така, както говорят обитателите на световните провинции, на откъснатия свят, където обективността в информацията е забранена, а комуникациите и времето са дезорганизирани в името на хаоса. Така прави и населението, описано в „Пумпал“, което не може и не изпитва потребност да види отвъд своя локален взор, но пък с размаха на суеверния ужас, бърка директно в отвъдното и вади караконджули. Говори се например, че ей там зад оня баир е земята на златото, диамантите и медените пити, но за да преминеш през буферната зона пред тая обетована земя, трябва да се разделиш с главата си или да предоставиш нечия чужда глава, доказвайки по този начин своята лоялност. По-старите знаят за какво става дума, чували са, виждали са подобни практики… само че както в приказките, така и тук, накрая подлостта претърпява възмездие. Някъде ще избухне я бомба, я тенджера под налягане и ще разкаже играта на всичките сложни схеми, които крои необузданото зло.
Пумпал се нарежда в една живителна за българската литература традиция… традиция на безпощадно осмиване на комунистическото наследство, бит, култура и идеали (ако изобщо можем да употребим такава дума в настоящия контекст). Виждали сме подобна гавра с трупа на близкото минало при други съвременни автори (Г. Тенев, А. Попов и т.н.), а тук, някак очаквано, тя кулминира в своята завършеност.
Източник: http://freepoetrysociety.com/articles...
February 17, 2022
Владислав Тодоров е писател, който не само умело борави със съседните времена („Дзифт“ – преди и след Девети, „Цинкограф“ – преди и след Десети), но и с временните съседства на жанровите внушения. Доказва ни го с новия си роман „Пумпал“, къдетоглавен герой са спомените ни от едно отминаващо бъдеще, преписвано дотолкова, че помним наизуст: дистопия, но и радикална вълшебна приказка за началото след модерния край.
В романа съществуват вътрешно и външно време. Вътрешното зависи от вятъра – може напълно да спре или бясно да тече, външното е в плен на хаоса – даден час може да удари два пъти, даден ден може да настъпи многократно. Вътрешното е интелектуалното, външното е тоталитарното време. Те си говорят през Криптон (който трябва да препише на неразрушима хартия писменото наследство), но и през опозицията обрънатото индиго срещу мъстилото:
„Обърнатото индиго отпечатва твоите мисли върху теб самия.“ Мъстилото се ползва за мъст: с него се пишат рапорти и донесения на ръка. Самата книга е написана преобладаващо с мъстило. Индиговите страници са по-малко, но те са гравитационните полета в романа: Сноп предсмъртни мисли (стр.57) и Да прелистиш края (стр.161).
Предсмъртните мисли са поредица от метафори за държавата, интелектуалната самота, бездарието, поколенческите граници и тези между ума и душата.
„Тук смърди. Навсякъде смърди. Всичко смърди. Всички заедно и всеки поотделно. Народът безмълвно смърди. Умът смърди. Сърцето смърди. Светлината смърди. Мракът и той смърди. Гласът смърди. Мълчанието смърди. Красивото и грозното смърдят. И аз смърдя. Поголовна смрад. Давеща, поробваща смрад...
...Някога бях млада творческа надежда, неспокойна търсеща душа. Животът ме намачка. Превърна ме в сладкодумен и прочувствен сътрапезник, фасадно разтревожен за Човека, в тъгуващ шут с изрисувана на бузата сълза. А наоколо пача, обезкостена, кривоуста и беззъба пача... Осребрих душата си и я пльоснах в пачата, а тя безшумно ме погълна, съгласува ме със себе сии ме желира. Моят глас увеличи желето на съгласието...
Тук бездарието е орденоносец. Бездарието гнети повече от безсмислието, повече от невежеството. Да си неспособен да те има, да си сянка, хвърлена от други, пошло подобие на човечество. Превърнахме се в криво огледало на света, в неграмотно преписан цитат, в самодеен римейк, в некадърно придвоена чужбина.“
Метафоричната редица се допълва и от имената на персонажите: Белогърла, фолкпевица; Светлоносеца – лидера на Клетъчната революция, мутренското семейство на Стопанина и Стопанката, говорещата книга Гаргара.
Прочитът неминуемо отпраща към образци от антиутопичната литература, може би най-категорично към Джордж Оруел („1984“, но и към „Фермата на животните“, която в „Пумпал“ е фермата на вечнозелените пенсионери). Не липсват отпратки и към класически заглавия като „Вавилонската библиотека“, книгите на Милорад Павич, към „Панаир на суетата“, тук – Панаир на безплодието, дори Дядо Йоцо провижда завръщането на титаните. В „Пумпал“ безспорно стърчи цялостната ерудиция на автора и могат да бъдат забелязани още директни връзки с други книги, с митологията, с вълшебната приказка. В романа нейната морфология е радикализирана основно и от минало време тя тече в посока бъдеще – сегашно, но познавачите на този жанр ще открият и тук всички житейски функции на приказния герой – напускане, забрана, разузнаване, нарушаване на забраната, съдействие-вредителство-посредничество,пространствено преместване, трудни задачи, вълшебни помощници, ликвидиране на злото, любов.
Специално внимание заслужава изключителното чувство за хумор на Владислав Тодоров. То татуира прасците на мутресата: десния със „Съединението прави силата“, левия с „Расте, но не старее“, но и татуира читателя с ироничен поглед към всяка нелепа идеология и нейните апологети.
Авторът е великодушен – за привикналите към хепиенд има талантлива целувка миг след края. Да прелистиш края е победата срещу всяко посегателство към свободата на словото и към собствените ни посягания в несвободата.
Но стига тълкувания: пумпалът е упорито устройство и оказва съпротива към опитите да се наклони оста му.
В романа съществуват вътрешно и външно време. Вътрешното зависи от вятъра – може напълно да спре или бясно да тече, външното е в плен на хаоса – даден час може да удари два пъти, даден ден може да настъпи многократно. Вътрешното е интелектуалното, външното е тоталитарното време. Те си говорят през Криптон (който трябва да препише на неразрушима хартия писменото наследство), но и през опозицията обрънатото индиго срещу мъстилото:
„Обърнатото индиго отпечатва твоите мисли върху теб самия.“ Мъстилото се ползва за мъст: с него се пишат рапорти и донесения на ръка. Самата книга е написана преобладаващо с мъстило. Индиговите страници са по-малко, но те са гравитационните полета в романа: Сноп предсмъртни мисли (стр.57) и Да прелистиш края (стр.161).
Предсмъртните мисли са поредица от метафори за държавата, интелектуалната самота, бездарието, поколенческите граници и тези между ума и душата.
„Тук смърди. Навсякъде смърди. Всичко смърди. Всички заедно и всеки поотделно. Народът безмълвно смърди. Умът смърди. Сърцето смърди. Светлината смърди. Мракът и той смърди. Гласът смърди. Мълчанието смърди. Красивото и грозното смърдят. И аз смърдя. Поголовна смрад. Давеща, поробваща смрад...
...Някога бях млада творческа надежда, неспокойна търсеща душа. Животът ме намачка. Превърна ме в сладкодумен и прочувствен сътрапезник, фасадно разтревожен за Човека, в тъгуващ шут с изрисувана на бузата сълза. А наоколо пача, обезкостена, кривоуста и беззъба пача... Осребрих душата си и я пльоснах в пачата, а тя безшумно ме погълна, съгласува ме със себе сии ме желира. Моят глас увеличи желето на съгласието...
Тук бездарието е орденоносец. Бездарието гнети повече от безсмислието, повече от невежеството. Да си неспособен да те има, да си сянка, хвърлена от други, пошло подобие на човечество. Превърнахме се в криво огледало на света, в неграмотно преписан цитат, в самодеен римейк, в некадърно придвоена чужбина.“
Метафоричната редица се допълва и от имената на персонажите: Белогърла, фолкпевица; Светлоносеца – лидера на Клетъчната революция, мутренското семейство на Стопанина и Стопанката, говорещата книга Гаргара.
Прочитът неминуемо отпраща към образци от антиутопичната литература, може би най-категорично към Джордж Оруел („1984“, но и към „Фермата на животните“, която в „Пумпал“ е фермата на вечнозелените пенсионери). Не липсват отпратки и към класически заглавия като „Вавилонската библиотека“, книгите на Милорад Павич, към „Панаир на суетата“, тук – Панаир на безплодието, дори Дядо Йоцо провижда завръщането на титаните. В „Пумпал“ безспорно стърчи цялостната ерудиция на автора и могат да бъдат забелязани още директни връзки с други книги, с митологията, с вълшебната приказка. В романа нейната морфология е радикализирана основно и от минало време тя тече в посока бъдеще – сегашно, но познавачите на този жанр ще открият и тук всички житейски функции на приказния герой – напускане, забрана, разузнаване, нарушаване на забраната, съдействие-вредителство-посредничество,пространствено преместване, трудни задачи, вълшебни помощници, ликвидиране на злото, любов.
Специално внимание заслужава изключителното чувство за хумор на Владислав Тодоров. То татуира прасците на мутресата: десния със „Съединението прави силата“, левия с „Расте, но не старее“, но и татуира читателя с ироничен поглед към всяка нелепа идеология и нейните апологети.
Авторът е великодушен – за привикналите към хепиенд има талантлива целувка миг след края. Да прелистиш края е победата срещу всяко посегателство към свободата на словото и към собствените ни посягания в несвободата.
Но стига тълкувания: пумпалът е упорито устройство и оказва съпротива към опитите да се наклони оста му.
May 14, 2017
"Какво по дяволите се случва" - книгата.
Започнах да чета Пумпал на Владислав Тодоров без да знам за какво става въпрос... и така си завърших. Не разбрах дали книгата трябва да е сериозна или забавна, на моменти беше сериозна, на моменти ми се доплака от смях (като онази сцена, в която смъртният човек показва своя mecha-чеп с екстри като "гърмене и кукуригане" в сравнение с миниатюрния чеп на безсмъртния Криптон, щото що пък не?).
Езикът на романа е странен. Преминава от архаичен и терминологичен до "изчезна яко дим" тип български жаргон. Сюжета е... ами нямам си и на представа честно. Безсмъртни мъже, на които им е забранено да имат ерекции; отвлечена чалга певица, чиято плът е направена прозрачна, за да се виждат половите ѝ органи; митница на която се плаща с отсечени глави (това май беше най-нормалната част от книгата); градина пълна със зелени пенсионери и нудо-културисти, които постоянно са в безразборна оргия; стогодишен пубер с тенджера под налягане, която може да унищожи света (и го прави, щото що пък не?); дядо-пророк на име Йоцо разкъсан от ядосани пенсионерки; убийствени опаковки скрити в тампони; магически крака от райски кокошки; жени-книги с отровна кръв и т.н.
Честно не знам как да опиша или да оценя този роман, но пък на моменти се забавлявах от все сърце.
Контекст за mecha-чеповете: "Моят е ненормално скъп. Може да гърми и да кукурига. Ти си вземи без екстри, от полимерна смола, само дето трябва редовно да го мачкаш, за да не се напука."
Започнах да чета Пумпал на Владислав Тодоров без да знам за какво става въпрос... и така си завърших. Не разбрах дали книгата трябва да е сериозна или забавна, на моменти беше сериозна, на моменти ми се доплака от смях (като онази сцена, в която смъртният човек показва своя mecha-чеп с екстри като "гърмене и кукуригане" в сравнение с миниатюрния чеп на безсмъртния Криптон, щото що пък не?).
Езикът на романа е странен. Преминава от архаичен и терминологичен до "изчезна яко дим" тип български жаргон. Сюжета е... ами нямам си и на представа честно. Безсмъртни мъже, на които им е забранено да имат ерекции; отвлечена чалга певица, чиято плът е направена прозрачна, за да се виждат половите ѝ органи; митница на която се плаща с отсечени глави (това май беше най-нормалната част от книгата); градина пълна със зелени пенсионери и нудо-културисти, които постоянно са в безразборна оргия; стогодишен пубер с тенджера под налягане, която може да унищожи света (и го прави, щото що пък не?); дядо-пророк на име Йоцо разкъсан от ядосани пенсионерки; убийствени опаковки скрити в тампони; магически крака от райски кокошки; жени-книги с отровна кръв и т.н.
Честно не знам как да опиша или да оценя този роман, но пък на моменти се забавлявах от все сърце.
Контекст за mecha-чеповете: "Моят е ненормално скъп. Може да гърми и да кукурига. Ти си вземи без екстри, от полимерна смола, само дето трябва редовно да го мачкаш, за да не се напука."
December 26, 2019
Хуморът и алегориите в "Пумпал" са подходящи за сатиричен блог или дори книга-игра; за роман - не толкова. На места книгата е добре написана, на други е пошла. Като цяло очаквах повече, предвид че "Дзифт" много ми хареса навремето (вярно, най-вече във филмовия си вариант, но и книгата беше добра).
September 22, 2022
Когато чух за книгата (плановете за екранизацията тъкмо бяха обявени), знаех само, че е постмодерен роман, нищо друго. Нямах очаквания, което е типично за този тип романи. А колко много събира в себе си този кратък текст само! Антиутопичната визия среща древноисторически ареали на фона на едно вълнуващо приключение, редуващо ексцесията с хумора, моралното с плътското, крайното с красивото. Пленително разгърнат сюжет, впечатляващ с оригиналността си. Рядко се случва да съм сигурен в петте звезди, но тази постмодерна приказка напълно ги заслужава.
August 21, 2022
Това определено не е моята книга, въпреки обещаващото начало.
June 22, 2017
Блестящо остроумие; отприщено въображение; език, пращящ от живост.
Displaying 1 - 8 of 8 reviews