Опустошение.
Така добре пише Анджей Сташук за тези опустошени от "преходи" хора и къщи, да и къщи. Макар в различно време, напомня с нещо на Бабел. Може би с плътността на метафорите, и опустошението.
Галицийски истории обхващат няколко селца и няколко от техните емблематични жители, плюс два призрака. По някое време се заформя криминална случка, но в подобни опустошени от времето и алкохола места винаги има криминален нюанс.
Метафорите и изразите на Сташук са страхотно поетични и в изобилие. Тежки, изронени, кални, мъгливи, душни, опечени от слънцето, замръзнали на буци в димна завеса от цигари и алкохол, и измежду всичко това надничат човешки лица.
След всеки разказ исках да избягам в природата на Радичков. Да се мушна в гората и да ми олекне.
(7 години съм работил в района на Кремиковци и атмосферата на тези разкази са ми ужасно познати. (Боже, звучи като 7 години в Тебет, хахаха.) Тази индустриална част е в сложен сплит с населеното място. Има от всичко от времето на "прехода", разруха, мизерия... и красива природа. Гора и много, много безплатно небе. Като в разказите, но с едно мега-"ТКЗС".)
Толкова е мизерно, че е почти мистично, наподобява Зоната от "Пикник край пътя" на братя Стругацки. Всеки с малко повече фантазия би предпочел да се преврне в Сталкер на подобни места. По-оптимистично е.
Откъси:
След час, след като бутилката е изпразнена, в процеса на поглъщане на мизерикордиални бири (Мизекордия - къс меч с формата на кръст, с който през Средновековието са доубивали по време на война тежко ранените войници), сменя името ми с някакво друго, някогашно име, което е учавствало в живота му. След малко отново го намира и ме кани в бъдещето, на лов за пъстърви през пролетта, а рибите се появяват в съзнанието му като далечна реминисценция от детството, теглеща на буксир няколко други разказа.
Водите на потопа се отдръпват, последните партийни секретари са издавени или са се спасили с бягство, злото е изтребено, а на небето изгрява нова дъга, знак на помирение.
Децата от ТКЗС-то са накачурили люлката. Наоколо всичко потъва и само люлката се издига нагоре и нагоре, а ковачът Крук, обърнат към слънцето, гледа хвърчащите дечурлига и лицето му се превръща в огледало на детските смехове. Сбръчкано и небръснато, но вярно огледало.
Прасето не можеш да го излъжеш, умно е.
В девет вечерта през зимата е все тая с кого говориш.
Изкриви лицето си съгласно някаква сложна представа за усмивка. В това нямаше нищо друго, освен усилие.
Златото на обеците ѝ блести като прозявка, завършваща с лениво, полусънно "аамореее" в дует с касетофона.
Призори е трудно да ги различиш: животни, събития, мечти.
ПП. На предпоследната - 135 стр. има една печатна грешка: "Жените може за попеят."