"Апокалипсисът е дело лично" - разкази, "Не казвай на майка си" - разкази, "1994" - роман, "Пролуката" - есета, това са книгите от Николай Фенерски, видели бял свят до днес. Книгите са като хората, някои са кисели, други горчат, трети са солено-сладки. А четвърти се скитосват без цел и посока по света. И заразяват с откровението си. Човек не може да не се разкрива в писането си. Разкриване напълно, безусловно и абсолютно. Такова е то и в "Любов, подслон, храна и вода". Въздейства обезоръжаващо. После няма място за обвинения и осъждане - или го харесваш, или не. Въпросът е да му дадеш поне един шанс. Разказите са сортирани по настроение - обикновени, хумористични, параноични (от Централата), а накрая е поемата. Туристическа поема. Тя е ключовата в книгата, не се съмнявайте. Дори може да почнете от нея, а за четящите отзад-напред си е тъкмо на място.
Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършва Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (2000) със специалност "Славянска филология". Публикува стихове в студентския алманах "Пир", разкази във в. "Артфорум", в старозагорския вестник за култура "Литературен глас", във в. "Сега", "Стършел" и в сп. "Съвременник" и "Море". През 2000 г. печели награда в конкурс за къс разказ на в. "Артфорум". Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване по TV7. Превежда от руски и словашки език. Членува и помага в НПО "Първи юни", гр. Бяла Слатина. Живее в Бургас, докато вятърът не го отвее на друго място.
Откриващите творби, групирани в цикъла Обикновени разкази, най ми се всладиха и напълно удовлетвориха очакванията ми - кратки, автобиографични късчета, водени от първо лице, често размивайки границата разказ-есе, в които Кольо разголва душата си, представя ни възгледите си и изобщо цялото си светоусещане. Подозирам, че на определени хора няма да се харесат, защото Фенера нарича нещата с истинските им имена, а не ползва терминологията на спекулантите - малцинства, толерантност, интегриране и други подобни (край на цитата). В последващите истории - от хумористичната поредица и разкази от Централата имаше проблясъци, но някак останаха на заден план след прочита на ония първите - (не)обикновените, сграбчващите сърцето и гърлото. Финалната Туристическа поема - Сана-Бана, определена като ключова за книгата в анотацията на гърба, не я разбрах съвсем, но като се замисля май така трябва - това е интимна творба, адресирана към точно определени хора - автора и членовете на неговото семейство.
Всъщност "Сана-Бана" си е на точното място - финалът. С последния влак, с пресъхналия водопад си отива и светът, който познаваме, и онази България, която помним от нашето детство.