What do you think?
Rate this book
Катафалка, два носорога
Зимен курорт, изтощена любов, красиви женски крака, актриса със слабост към кокаина, баща с алцхаймер, убиец... два носорога. И един чиновник на средна възраст, овладян от болката и съмнението, който се опитва да реши кризата, настъпила в живота му. Бягайки от инерцията и преструвките, той постепенно се откъсва от зоните на своята сигурност, за да се озове оголен и омерзен пред извода за собствената си същност.
Това е роман – екзистенциално пътешествие, мрачен и ироничен разказ за онзи сюблимен момент, когато в добре подредения ни живот изникват въпросите: Прокудени ли сме от света, който сами сме устроили за себе си? Съществува ли изход от непрогледната нощ, в която попадаме?
Това е роман – екзистенциално пътешествие, мрачен и ироничен разказ за онзи сюблимен момент, когато в добре подредения ни живот изникват въпросите: Прокудени ли сме от света, който сами сме устроили за себе си? Съществува ли изход от непрогледната нощ, в която попадаме?
232 pages, Paperback
Published June 2, 2017
37 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
November 25, 2017
Петър Крумов пише много добре - стегнато, изчистено и умно. Малко в повече ми дойдоха сравненията, макар и да бяха добри, не трябва да се прекалява с тях.
Историята е за един човек на 39, който тъне в душевна нищета, еднообразие и криза на средната възраст. Разбира се всичко беше скучно, грозно и гадно или просто посредствено, сиво и тъпо - хората, случките, местата, чувствата - нямаше едно светло кътче. Мисля, че този роман е нещо като имитация на романите за екзистенциалната криза от едно време. Нещо подобно като на класиците, които са писали по този начин - може френски, може руски. Обаче, това вече сме го чели и някак си и не става като емоция и малко скучно и недостоверно към днешна дата. Екзистенциалните кризи вече не са това, което бяха. Петър Крумов е доста под 39 години, което значи, че няма опит с възрастта на героя си, навярно и с битието му. И сякаш е искал да напише нещо уау, ама това би било уау, ако бяхме малко след 89-а година. Сега е недостоверно и леко скучно. Защо да четем роман за скапан мъж, със скапан живот, в скапан блок, скапани взаимоотношения, скапана службичка, скапани колеги, скапани роднини (някои болни) и тъпо гадже, на който в един момент всичко започва да му се скапва още повече? Ми, не.
Мисля, че авторът има талант и стилът му е супер. Има и самочувствие. Дано напише други неща.
Историята е за един човек на 39, който тъне в душевна нищета, еднообразие и криза на средната възраст. Разбира се всичко беше скучно, грозно и гадно или просто посредствено, сиво и тъпо - хората, случките, местата, чувствата - нямаше едно светло кътче. Мисля, че този роман е нещо като имитация на романите за екзистенциалната криза от едно време. Нещо подобно като на класиците, които са писали по този начин - може френски, може руски. Обаче, това вече сме го чели и някак си и не става като емоция и малко скучно и недостоверно към днешна дата. Екзистенциалните кризи вече не са това, което бяха. Петър Крумов е доста под 39 години, което значи, че няма опит с възрастта на героя си, навярно и с битието му. И сякаш е искал да напише нещо уау, ама това би било уау, ако бяхме малко след 89-а година. Сега е недостоверно и леко скучно. Защо да четем роман за скапан мъж, със скапан живот, в скапан блок, скапани взаимоотношения, скапана службичка, скапани колеги, скапани роднини (някои болни) и тъпо гадже, на който в един момент всичко започва да му се скапва още повече? Ми, не.
Мисля, че авторът има талант и стилът му е супер. Има и самочувствие. Дано напише други неща.
April 5, 2020
Изслушах 2 часа и 30 минути и абсолютно не разбирам нуждата на Петър Крумов да излее това ежедневие на белият лист - станах, закусих, качих се в метрото, мразя работата си, да си поръчам пица... и така до откат. Нищо, ама нищичко не ми даде тази книга, освен че ми взе два часа и половина...
Рядко пиша такива ревюта, но наистина в момента се чувствам ощетена...
Рядко пиша такива ревюта, но наистина в момента се чувствам ощетена...
January 24, 2020
На това му викам - човек да може да пише и да не е успял да каже кой знае какво.
Зачудих се, дали съм чел за по-голям неудачник в главна роля на герой - даже разказвач от първо лице, ед.ч. Това, разбира се, е добра изходна точка, ако се стигне до някаква крайна точка. Че, ако има и някаква жизнена метаморфоза по пътя. Ако в началото, в средата и в края говорим за все същия пълен неудачник - защо говорим за него?
Положителното беше тонът на сарказма, на иронията - той е премерен. Но това не стига за роман. Мога да си представя какво е искал да постигне авторът, но не мога да кажа, че се е получило. Героят беше толкова безволев и невзрачен, че нито му запомних името (нещо като Додж, май беше), нито образа. Запомних само, че бяга от всичко и пуши цигари през цялото време. Дори не се касае за криза на средната възраст, защото става ясно, че той през целия си живот е бил така. И сега си представете, че има жени, които дават мило и драго за него, като приятелката му (нея запомних - Буря, как да я забравиш с такова име). Стана ми леко смешно на няколко момента и това е. А само ... само с един по-смислен финал, с някаква развръзка - можеше да се получи както трябва. Една малка промяна като обем и огромна промяна като замисъл.
Все пак - ставаше за слушане. Може да ви разсмеят някои моменти - залагат на абсурдност, на осмиване на модерни обществени тенденции и въобще от съвременния живот.
Зачудих се, дали съм чел за по-голям неудачник в главна роля на герой - даже разказвач от първо лице, ед.ч. Това, разбира се, е добра изходна точка, ако се стигне до някаква крайна точка. Че, ако има и някаква жизнена метаморфоза по пътя. Ако в началото, в средата и в края говорим за все същия пълен неудачник - защо говорим за него?
Положителното беше тонът на сарказма, на иронията - той е премерен. Но това не стига за роман. Мога да си представя какво е искал да постигне авторът, но не мога да кажа, че се е получило. Героят беше толкова безволев и невзрачен, че нито му запомних името (нещо като Додж, май беше), нито образа. Запомних само, че бяга от всичко и пуши цигари през цялото време. Дори не се касае за криза на средната възраст, защото става ясно, че той през целия си живот е бил така. И сега си представете, че има жени, които дават мило и драго за него, като приятелката му (нея запомних - Буря, как да я забравиш с такова име). Стана ми леко смешно на няколко момента и това е. А само ... само с един по-смислен финал, с някаква развръзка - можеше да се получи както трябва. Една малка промяна като обем и огромна промяна като замисъл.
Все пак - ставаше за слушане. Може да ви разсмеят някои моменти - залагат на абсурдност, на осмиване на модерни обществени тенденции и въобще от съвременния живот.
November 20, 2018
Тази книга вероятно би заслужила и 5 звезди, ако Петър Крумов - автор с очевидно (1) странна картина за света в главата си и (2) разказваческа дарба - беше се спрял на по-интересна тема, за която да пише. Тази насилена екзистенциална криза, преживяна от един чиновник на средна възраст, около която е "подреден" романа, никак не отива на трескавото, изпълнено с фантазми и спонтанни завои писане на този автор. А явно и въпросният житейски момент не му е особено познат по понятни причини.
Няма обаче какво да си кривя душата и затова и звездите са 4 (макар и това да изглежда несправедливо спрямо цяла поредица други книги, които оценявам с толкова, а те като класа явно и значително превъзхождат "Катафалка, два носорога") - забавлявах се страхотно с метафорите, с (привидно) мрачния характер на тази книга и това всъщност доста приятно "висене" на текста на самия ръб на сюреалистичното! В някои натрупвания на малки историйки и описания (особено в първата част) действително границата на "достатъчното" е прекрачена, а писателят зад тях си представям отнесен надалеч на вълните на самосъзерцанието и доволството от обственото си писане (или пък не по-малко самодоволната позата, която георият му Доч е заел в конкретния епизод), но дори и това по някакъв начин ми се стори приятно за четене.
Мисля, че книгата е всъщност една семпла, но умна игричка с житейските пози, с големите сюжетни конфликти, с ежедневия език, със словореда и запетаите. Тази непретенциозност ми се струва автентична и разтоварваща (макар че, убедна съм, някои хора биха намерили дозите мизантропия за твърде големи за преглъщане).
Ще се радвам да прочета още, написано от Петър Крумов. Нещо повече - нямам търпение да прочета какво би написал по тема, която действително би била интересна за четене.
Няма обаче какво да си кривя душата и затова и звездите са 4 (макар и това да изглежда несправедливо спрямо цяла поредица други книги, които оценявам с толкова, а те като класа явно и значително превъзхождат "Катафалка, два носорога") - забавлявах се страхотно с метафорите, с (привидно) мрачния характер на тази книга и това всъщност доста приятно "висене" на текста на самия ръб на сюреалистичното! В някои натрупвания на малки историйки и описания (особено в първата част) действително границата на "достатъчното" е прекрачена, а писателят зад тях си представям отнесен надалеч на вълните на самосъзерцанието и доволството от обственото си писане (или пък не по-малко самодоволната позата, която георият му Доч е заел в конкретния епизод), но дори и това по някакъв начин ми се стори приятно за четене.
Мисля, че книгата е всъщност една семпла, но умна игричка с житейските пози, с големите сюжетни конфликти, с ежедневия език, със словореда и запетаите. Тази непретенциозност ми се струва автентична и разтоварваща (макар че, убедна съм, някои хора биха намерили дозите мизантропия за твърде големи за преглъщане).
Ще се радвам да прочета още, написано от Петър Крумов. Нещо повече - нямам търпение да прочета какво би написал по тема, която действително би била интересна за четене.
August 16, 2019
Според мен авторът нито е запознат с видовете кризи (екзистенциална, любовна, на средната възраст), нито е подготвен да пише за някой по-възрастен от него самия, нито е работил и ден в офис, нито е бил сред хора, за да чуе автентичен диалог. Нова информация постянно е добавяна между другото, сякаш да има с какво да се запълнят следващите страници (между другото има приятелка от 7 години след 20 страници, между другото е хипохондрик след 100, между другото има познат все на удобни места след колкото-и-да-е-вече). И героят е неприятен в много отношения, но не и по правилните причини. Четох книгата непосредствено след "Американски психар" и имам база за сравнение - и двата са еднакво неприятни, но в едното има смисъл.
Иначе има хубава проза, лесно се чете.
Иначе има хубава проза, лесно се чете.
January 5, 2019
0 катафалки, 1,3 носорога и никакъв сюжет.
May 23, 2018
Разходка в първата екзистенциална криза на средната възраст на един обикновен, скучен държавен чиновник. Известни опити за сух цинизъм по Palahniuk, както и такива за невинен хумор с леки расистки залитания. Очевидно насочена към "младата градска публика", книгата съдържа известно количество препратки към познати места, явно търсейки "Аа, бате, това го знам" ефекта, но не достатъчно, че да стане хипстърска класика.
Като цяло романът иска да бъде няколко неща едновременно, но не му се получава нито едно от тях, особено в почти сюрреалистичната втора част. Може би нарочно, стилът е и на не съвсем литературно ниво, но оставя впечатление повече за ученически преразказ, отколкото за повествование от гледната точка на обикновена личност.
Като цяло романът иска да бъде няколко неща едновременно, но не му се получава нито едно от тях, особено в почти сюрреалистичната втора част. Може би нарочно, стилът е и на не съвсем литературно ниво, но оставя впечатление повече за ученически преразказ, отколкото за повествование от гледната точка на обикновена личност.
April 6, 2020
Еднообразен роман, с добри описания и още по-добра техника на писане. Но само дотам. Замисълът е наченат, но изоставен, героите са пуснати на самотек, а пък главният е тотално смазан. Поредна съвременна българска книга, в която има толкова много потенциал, ала нещо се обърква в средата или към края. Именно краят. Преди малко приключих книгата, а се насилвам да си спомня края ѝ. Помня отрязъци - гнусното поведение на главния герой към родителите и приятелката му, например - но не помня уж "съществения" край. Просто не става, когато авторът се опитва да струпа няколко неща наведнъж - накрая нито едно не сполучва.
July 25, 2023
Не всичко в този роман е такова, за каквото се представя отгоре. Това е игра на понятия и скрит смисъл, както в пънк музиката има едновременно патос и гавра с патоса. Бих сравнил с някой текст от песен на "Рамщайн" - кара ви да се питате "това насериозно ли е?", дали е агресия или гавра с агресията, дали е залитане в екстремизъм или расизъм или е изследване отвътре на процесите, дали е клише ... или е изваждане на показ на клишето, което изваждане също заплашва да се превръща в клише?
Дали героят е отчасти простак (или вдебилен ерген) и леко ограничен, жертва на своята сивота, която отразява цвета на обществения параван? Или е екстремист, който си трае, а всеки миг може да избухне? Дали не е гений? Или просто е смесица от всичко това, потопена на дъното, където животът се оказва удивително лесен, ако следваш течението?
Не се вълнувам всъщност толкова за него, за героя, а за себе си - учудващо много неща ме карат да си мисля за моето "аз"... Значи авторът е постигнал целта си, може би.
На друго място съм писал за прекаленостите в употребата на някои фигури на речта при него, но това е друга тема.
Провокираха ме по-скоро мненията на някои читатели тук. Проследих един коментар за книгата и си помислих, че винаги трябва да сме по-умерени - на първо място със собствените си познания и житейски опит, когато говорим за неща като екзистенциални криза, любовна криза (тук даже не съм сигурен, че има такова устойчиво понятие) и разбира се, клишето "криза на средната възраст". Сравнението с "Американски психар" е твърде странно, най-малкото. Позволявам си този коментар с цялото уважение към неговия автор, който е читател с внимание и отношение, несъмнено. Много относително нещо е и тъй-нареченият "автентичен диалог". За да сравним всеки т.н. литературен диалог с реалността, единственият ни път е да прибегнем към академично издание като например "Честотен речник на българския език" с неговата фондова база от записи. Или да слушаме множеството появили се напоследък неофициални записи (от подслушване). Това там е автентичен диалог. И не е литература.
Дали героят е отчасти простак (или вдебилен ерген) и леко ограничен, жертва на своята сивота, която отразява цвета на обществения параван? Или е екстремист, който си трае, а всеки миг може да избухне? Дали не е гений? Или просто е смесица от всичко това, потопена на дъното, където животът се оказва удивително лесен, ако следваш течението?
Не се вълнувам всъщност толкова за него, за героя, а за себе си - учудващо много неща ме карат да си мисля за моето "аз"... Значи авторът е постигнал целта си, може би.
На друго място съм писал за прекаленостите в употребата на някои фигури на речта при него, но това е друга тема.
Провокираха ме по-скоро мненията на някои читатели тук. Проследих един коментар за книгата и си помислих, че винаги трябва да сме по-умерени - на първо място със собствените си познания и житейски опит, когато говорим за неща като екзистенциални криза, любовна криза (тук даже не съм сигурен, че има такова устойчиво понятие) и разбира се, клишето "криза на средната възраст". Сравнението с "Американски психар" е твърде странно, най-малкото. Позволявам си този коментар с цялото уважение към неговия автор, който е читател с внимание и отношение, несъмнено. Много относително нещо е и тъй-нареченият "автентичен диалог". За да сравним всеки т.н. литературен диалог с реалността, единственият ни път е да прибегнем към академично издание като например "Честотен речник на българския език" с неговата фондова база от записи. Или да слушаме множеството появили се напоследък неофициални записи (от подслушване). Това там е автентичен диалог. И не е литература.
October 23, 2020
Авторът може да разказва и има стил. Плюсовете свършват дотам. Няма сюжет, започва една сюжетна линия и я зарязва. След това вкарва нов герой, който да продължи историята. После зарязва и него. Книгата няма грам извод, героят не стига до катарзис, нито дори до някакво решение за себе си, освен че пропада окончателно, но то се очакваше.
Ако някой му подаде история, би могъл да напише нещо много добро!
Ако някой му подаде история, би могъл да напише нещо много добро!
August 11, 2021
В началото книгата ми даде усещане, че за първи път срещам добър български екзистенциален роман. Към края вече долових липсата на въображение и някак скърпения набързо и изкуствен завършек. Вижда се, че авторът е чел доста книги и някак е искал все да вмъква по-засукан изказ, което честно казано ми дойде претрупано.
Displaying 1 - 11 of 11 reviews