What do you think?
Rate this book
Пожар, пожар!
Роман гротеска за семейните отношения
Трагикомична история за модерния ексцентризъм и краха на стремежа към благополучие и безопасен живот. Райското място на Акантия Худини се превръща в царство на абсурди.
Романът започва като приказка - самотна къща в най-затънтената част на гората, многобройна челяд и вещица, с тази разлика, че вещицата е майка на децата и времето е 60-те години в Австралия, когато образователните теории превръщат дома в училище и идеалът е бягство от коварната действителност.
Страхът от живота в големия град кара семейство Худини да се установи в една разрушена ферма в девствената пустош на Австралия. В Германия бащата е бил известен цигулар, а майката - художничка. Сред уединението на природата, далече от цивилизацията те образоват сами децата си и развиват музикалния им талант и други творчески заложби.
Не всичко обаче е екологичен спанак и класическа музика... Постепенно майката излиза от контрол. Семейството започва да се разпада и стига до пълна и безвъзвратна разруха.
Този завладяващ разказ, изпреден с нишките на иносказанието, така въвлича читателя, че той се изкушава да се погрижи за децата и да излекува родителите, макар и да не му е съвсем ясно защо семейството е в такъв хаос.
***
Ева Салис е родена през 1964 г. в Бендиго. Тя е автор на художествена и научнопопулярна литература. В много от книгите си изследва културата, емиграцията и националната идентичност. Първият ѝ роман „Хиам“ спечелва австралийската награда за литература „Вогел“ и е номиниран за Националната литературна награда за 1999 г. Последната ѝ книга „Пожар, пожар!“ е поглед през криво огледало към семейните отношения.
Трагикомична история за модерния ексцентризъм и краха на стремежа към благополучие и безопасен живот. Райското място на Акантия Худини се превръща в царство на абсурди.
Романът започва като приказка - самотна къща в най-затънтената част на гората, многобройна челяд и вещица, с тази разлика, че вещицата е майка на децата и времето е 60-те години в Австралия, когато образователните теории превръщат дома в училище и идеалът е бягство от коварната действителност.
Страхът от живота в големия град кара семейство Худини да се установи в една разрушена ферма в девствената пустош на Австралия. В Германия бащата е бил известен цигулар, а майката - художничка. Сред уединението на природата, далече от цивилизацията те образоват сами децата си и развиват музикалния им талант и други творчески заложби.
Не всичко обаче е екологичен спанак и класическа музика... Постепенно майката излиза от контрол. Семейството започва да се разпада и стига до пълна и безвъзвратна разруха.
Този завладяващ разказ, изпреден с нишките на иносказанието, така въвлича читателя, че той се изкушава да се погрижи за децата и да излекува родителите, макар и да не му е съвсем ясно защо семейството е в такъв хаос.
***
Ева Салис е родена през 1964 г. в Бендиго. Тя е автор на художествена и научнопопулярна литература. В много от книгите си изследва културата, емиграцията и националната идентичност. Първият ѝ роман „Хиам“ спечелва австралийската награда за литература „Вогел“ и е номиниран за Националната литературна награда за 1999 г. Последната ѝ книга „Пожар, пожар!“ е поглед през криво огледало към семейните отношения.
256 pages, Paperback
First published January 1, 2004
2 people are currently reading
16 people want to read
About the author
Eva Sallis
9 books7 followersAlso known as Eva Hornung: https://www.goodreads.com/author/show...
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
Read
June 27, 2019Ева Салис - "Пожар, пожар!", изд. "ЖАР - Жанет Аргирова, 2005, прев. Мария Неделева
Току-що "загасих" "Пожар, пожар!"
"Срещата" ми с този роман е пример за това как понякога един разговор за книги може да те накара да посегнеш към четиво, до което иначе едва ли би стигнал - и за което всъщност едва ли би разбрал. Защото днес сме буквално залети от книги. И докато за някои от тях се заговаря месеци преди излизането им, други остават някак в периферията. Причините може да са различни, но е факт, че се случва. И всъщност в това няма никаква драма - именно поради изобилието. Но понякога, за щастие, до нас си пробиват път "по-особени" книги, за които не се шуми толкова - и това се оказва изключително интересно преживяване.
Точно това ми се случи с "Пожар, пожар!".
Много неща ме накараха да посегна към нея. Националността на авторката - чела съм твърде малко автори от тази част на света, и всеки път, щом го осъзная, го отчитам като пропуск.
Определението за книгата като "роман гротеска".
И, разбира се, самата история. Навярно доста съвременни хора се чувстват привлечени от история като тази - за семейство, живеещо в основни линии "по законите на природата", без да притежава особени удобства, но и без да има нужда от тях. Аз лично винаги чета подобни неща с ясното съзнание, че "това не е за мен" - но пък по времето, когато се развива действието, това е цяло движение, с многобройни последователи.
Но това е само единият пласт на историята. И ако в него има някаква привлекателност, то другото е по-скоро смущаващо. Защото въпреки "ню ейдж" идеите, семейство Худини налага на децата си изолация, отказ от контакт с външния свят, , стремеж да ги "предпази" от вредно влияние - а всъщност - да ги откъсне от всякакво общуване, формално образование, "омърсяване".
Момент - "семейството" ли казах?
Семейство всъщност, в истинския смисъл, няма. Има безцветен и безличен баща, чието име така и не научаваме, и майка, за която определението "властна" е безкрайно слабо и недостатъчно. Изпитвах към нея чувство, за което сигурно още не са измислени думи. Но то в никакъв случай не беше добро.
Всъщност, колкото повече напредва с четенето, толкова повече у читателя остава чувството, че никой в това семейство не е "нормален". Всеки има някаква своя очебийна странност - била тя във външността или поведението. Изумяваше ме фактът, че сякаш никой от тях не се противопоставяше открито на Акантия. Не. Те просто си тръгваха, когато решат, че "са дотук".
Пожарът в книгата е действителен, но и символичен. Пожарът е във всяка обида на Акантия, във всеки опит на Урсула да спаси останалите. Пожарът е в отказа на Акантия да позволи на децата контакт с външния свят.
Интересна ми беше самата структура на книгата. Много ми харесаха вплетените в историята приказки. Те, както и фактът, че самата къща се намира сред гората, придаваха на книгата особена атмосфера, и някак ми помогнаха поне до известна степен да "преглътна" поведението на Акантия.
Последните страници вдъхват измамно спокойствие, и човек е склонен да си помисли, че всичко е както трябва, че ожесточената Акантия се е смекчила, че е вече просто една майка, приела порасналите си деца такива, каквито са. Илюзията е бързо разбита, а последният разговор между Акантия и Урсула, в самия край на книгата, ясно показва, че Акантия просто не може да се промени - тя носи в себе си зло и противоречие, и може би дори не го съзнава.Че дори ангелите не смеят да преминат над това място. Че пожарът винаги ще продължава да тлее, дори когато няма кой да го види.
Тази история е определена като "трагикомична". Аз като че ли видях само тъжното в нея. Но книгата ми хареса и ме остави с доста мисли. Радвам се, че се "срещнах" с нея.
Току-що "загасих" "Пожар, пожар!"
"Срещата" ми с този роман е пример за това как понякога един разговор за книги може да те накара да посегнеш към четиво, до което иначе едва ли би стигнал - и за което всъщност едва ли би разбрал. Защото днес сме буквално залети от книги. И докато за някои от тях се заговаря месеци преди излизането им, други остават някак в периферията. Причините може да са различни, но е факт, че се случва. И всъщност в това няма никаква драма - именно поради изобилието. Но понякога, за щастие, до нас си пробиват път "по-особени" книги, за които не се шуми толкова - и това се оказва изключително интересно преживяване.
Точно това ми се случи с "Пожар, пожар!".
Много неща ме накараха да посегна към нея. Националността на авторката - чела съм твърде малко автори от тази част на света, и всеки път, щом го осъзная, го отчитам като пропуск.
Определението за книгата като "роман гротеска".
И, разбира се, самата история. Навярно доста съвременни хора се чувстват привлечени от история като тази - за семейство, живеещо в основни линии "по законите на природата", без да притежава особени удобства, но и без да има нужда от тях. Аз лично винаги чета подобни неща с ясното съзнание, че "това не е за мен" - но пък по времето, когато се развива действието, това е цяло движение, с многобройни последователи.
Но това е само единият пласт на историята. И ако в него има някаква привлекателност, то другото е по-скоро смущаващо. Защото въпреки "ню ейдж" идеите, семейство Худини налага на децата си изолация, отказ от контакт с външния свят, , стремеж да ги "предпази" от вредно влияние - а всъщност - да ги откъсне от всякакво общуване, формално образование, "омърсяване".
Момент - "семейството" ли казах?
Семейство всъщност, в истинския смисъл, няма. Има безцветен и безличен баща, чието име така и не научаваме, и майка, за която определението "властна" е безкрайно слабо и недостатъчно. Изпитвах към нея чувство, за което сигурно още не са измислени думи. Но то в никакъв случай не беше добро.
Всъщност, колкото повече напредва с четенето, толкова повече у читателя остава чувството, че никой в това семейство не е "нормален". Всеки има някаква своя очебийна странност - била тя във външността или поведението. Изумяваше ме фактът, че сякаш никой от тях не се противопоставяше открито на Акантия. Не. Те просто си тръгваха, когато решат, че "са дотук".
Пожарът в книгата е действителен, но и символичен. Пожарът е във всяка обида на Акантия, във всеки опит на Урсула да спаси останалите. Пожарът е в отказа на Акантия да позволи на децата контакт с външния свят.
Интересна ми беше самата структура на книгата. Много ми харесаха вплетените в историята приказки. Те, както и фактът, че самата къща се намира сред гората, придаваха на книгата особена атмосфера, и някак ми помогнаха поне до известна степен да "преглътна" поведението на Акантия.
Последните страници вдъхват измамно спокойствие, и човек е склонен да си помисли, че всичко е както трябва, че ожесточената Акантия се е смекчила, че е вече просто една майка, приела порасналите си деца такива, каквито са. Илюзията е бързо разбита, а последният разговор между Акантия и Урсула, в самия край на книгата, ясно показва, че Акантия просто не може да се промени - тя носи в себе си зло и противоречие, и може би дори не го съзнава.Че дори ангелите не смеят да преминат над това място. Че пожарът винаги ще продължава да тлее, дори когато няма кой да го види.
Тази история е определена като "трагикомична". Аз като че ли видях само тъжното в нея. Но книгата ми хареса и ме остави с доста мисли. Радвам се, че се "срещнах" с нея.
January 17, 2009
There's not much in the way of plot, it's a family history I guess, but the family is crazy! I liked it though, interesting idea, goin' off for a family art commune. My teacher(who took the book away from me) made fun of the name Houdini though…
December 11, 2017
you know those books that just keep on describing a horrible place and life and parents? and for some reason you just keep reading hoping they all figured it out in the end? wish I hadn't. they didn't.
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 21, 2025
Disappointed with this book that started out as intriguing, well written, funny and reminding me of a Nick Cave aesthetic. It did however deteriorate over the chapters into a surrealist mush mash with no story line.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews