Κατά του φανατισμού

by Amos Oz, Nadine Gordimer (Prologue), Ελένη Τσερεζόλε (Translator)

Τρία κείμενα που αντιδρούν στην παγκόσμια ρητορεία

Τρία κείμενα, ένα βασικό θέμα: ο φανατισμός. Μια ερώτηση: πώς τον αντιμετωπίζεις; Μια απάντηση: με τον έντιμο συμβιβασμό. O Άμος Oζ, ο διάσημος σε όλο τον κόσμο Iσραηλινός συγγραφέας, δεν φοβάται τις λέξεις, ούτε τις αντιδημοφιλείς πολιτικές έννοιες. "Το αντίθετο του συμβιβασμού είναι ο φανατισμός, είναι ο θάνατος", γράφει αδιαφορώντας για το αν τα λόγια του αυτά είναι αρεστά ή όχι μέσα ή έξω από τα σύνορα της πατρίδας του.

Στο βιβλιαράκι αυτό συγκεντρώνει τρεις ομιλίες που ο ίδιος έδωσε στο πανεπιστήμιο της γερμανικής πόλης Τύμπινγκεν και στις οποίες συνοψίζει τις απόψεις του για τις αντιφάσεις, τον πόνο, την αγριότητα και τα αδιέξοδα της ισραηλινο-παλαιστινιακής σύγκρουσης, επιμένοντας ότι η ανθρωπότητα πρέπει γενικώς να αντιδρά σε όσες απόψεις αντιβαίνουν στη ζωή και προωθούν την "κουλτούρα του θανάτου".

Ένα βιβλίο που πρέπει να διαβαστεί ακριβώς επειδή -όπως τονίζει στον πρόλογο του βιβλίου η νομπελίστρια συγγραφέας Ναντίν Γκόρντιμερ- "ο 'Aμος Oζ αποτελεί μια υγιή φωνή μέσα στη σύγχυση, στο ψέμα, στο υστερικό παραμιλητό της παγκόσμιας ρητορείας για τις σύγχρονες συγκρούσεις".

Genres: Nonfiction, Politics, Israel, Essays, Middle East, Philosophy, Religion

70 pages, Paperback

First published January 1, 2002

About the author

Amos Oz (Hebrew: עמוס עוז‎; born Amos Klausner) was an Israeli writer, novelist, journalist and intellectual. He was also a professor of literature at Ben-Gurion University in Beersheba. He was regarded as Israel's most famous living author.

Oz's work has been published in 42 languages in 43 countries, and has received many honours and awards, among them the Legion of Honour of France, the Goethe Prize, the Prince of Asturias Award in Literature, the Heinrich Heine Prize and the Israel Prize. In 2007, a selection from the Chinese translation of A Tale of Love and Darkness was the first work of modern Hebrew literature to appear in an official Chinese textbook.

Since 1967, Oz had been a prominent advocate of a two-state solution to the Israeli–Palestinian conflict.

Reviews

[Maria Clara · Rating 5 out of 5]

Sencillamente, la mejor lectura de este mes. Sin duda. Se puede decir que el libro está dividido en tres partes: la primera, es una soberbia descripción del fanatismo y su método para curarlo (cuidado con su ironía; engancha) La segunda parte, nos habla del problema de Palestina e Israel y cual sería la mejor solución a este conflicto; y la tercera parte del libro nos habla sobre el por qué se hizo escritor (ay, esa ironía...)

[Jake · Rating 1 out of 5]

I'm not impressed. Mr. Oz correctly asserts that both Israelis and Palestinians have made mistakes and will need to make tough compromises in order to end the conflict. However, Mr. Oz draws a simplistic and unrealistic equivalency between the Israelis and Palestinians. This is the unsound foundation upon which he predicates his arguments. Mr. Oz completely ignores historical and current power imbalances between the State of Israel with its fully developed military machine and nuclear capability and the Palestinians who have security forces but no military. The state of Israel also has a fully functional economy, while Israeli military occupation and limitations have hampered economic development in both the West Bank and the Gaza Strip. So yes, compromises need to be made, but, and this is a big but, it is simply foolish to imply that these compromises are being made by two equal players in the conflict. Or two parties with equally "right" claims to land in the area.

Mr. Oz also sticks to the standard line that Arab "rejectionism" is the reason that no solution was reached in 1948. From the extensive reading I have done on the topic this simplistic assertion ignores the complex situation at the time and only serves to blame the resulting 60 years of conflicts on the Palestinians.

Mr. Oz also alludes to his military service claiming he would fight again if Israel faced an existential threat. He says that he is not ashamed to have fought in 1967 and 1973. Implicit then in his lack of regret for having fought in those wars is that Israel was facing destruction during both of these conflicts. Again Mr. Oz ignores history and relies on popular myth and revisionist claims in this case. The reason that the nascent Israelis won their first war in 1948 is that they were better armed, better trained, and better organized than certainly the Palestinians, but also their Arab neighbors. This continued to be the case, and is still the case. It is, not to put too fine a point on it, propaganda, to keep trotting out the old saw that Israelis must continue to fight endless wars in order to stave off annihilation.

I'm glad that Mr. Oz wants peace, but I don't think he has truly opened his eyes to the asymmetrical situation created by the war in 1948 and perpetuated by the well-armed, U.S. backed, military might of the State of Israel.

[Ina Cawl · Rating 3 out of 5]

One thing I always in any conflict is that always paint one group as righteous and the other group as wrongdoers, one group as good guys and the other group as a bad guys, one group as a victim who deserve our sympathy and another group as a villain who will be denigrated and stand accused of everything.
But this equation sometimes doesn’t work and it doesn’t work especially in Israeli-Palestinian conflict.
There is no good guys versus bad guys in this conflict but two righteous owners of the same land in which there is two different claim about the same land
In the past both the Arab and Israeli denied each other existence and tried unsuccessfully in the Arab side to militarily erase Israel from the map,fortunately the failed and after six wars the neighbouring Countries have accepted the Israeli right ti exist in Israel.
But what about Palestinian who rotted in refugee camp around the world what would happen to them will they always be stateless for eternity.
It is easy to paint Israeli as the bad guys in the region as they are most developed nation in the region but who is Goliath and who is David depends in which scale you are looking at,
If it comes to Israeli Palestinian conflict we can paint the Easily the Israeli as Goliath but if you enlarge your perspective a little more and used bigger scale then Israel will be the victim in the region I mean being entrapped in region where almost three hundred Arabs hates it and vowed to destroy it in this case Israeli will be the nice guys in that region.
What the author tries to tell is compromise and negotiations is what this conflict need to end I mean to Israel to accept there would be no greater Israel and for Palestinian there would be no greater Palestine
This compromise which is hard to go through for both Israeli and Palestine is what this conflict needs as this conflict is real Estate problem not religious problem as many Muslim and Jewish extremist tries to paint.
About the Fanaticism which is now became like the virus spreading around Muslim world and also in Western world as far right is getting more and more chairs in Western government .
What about Fanaticism attracted me in my youth was the ability for the fanatic to sacrifice his life for his beliefs but in growing older I became more rational and kind scared for sacrificing my life for any goal whatsoever.
Being fanatic is easy for any human but being understanding and trying to put your self in other shoes, trying to imagine what the other feels and what being the other could be.
But sometimes it feels really tiring to talk with fanatic with people who believe Jews control the world and US with people who believe homosexuality is disease and throwing gays out of high building is great way to reduce homosexuals in the society,people who believe who believe every western nation are secretly trying to destroy Islam
Talking with people with this mindset and trying to be the devil advocate can be very tiring sometimes
But one the solution to fanaticism is literature because literature allows you to put yourself in the shoes of other and also humour you don't see Terrorist in who have good sense of humour and also trying to be with the people you have prejudice against them can heal fanatic in your heart

[Mohamed Al · Rating 5 out of 5]

كنت دائما ما أتساءل كيف يمكن لليهود، وبالكاد نجوا من الانقراض أمس، أن يتصرفوا بهذه البربرية والهمجية اليوم!

ويبدو أن هذا التساؤل ألح على كثير من الإسرائيليين أنفسهم. وأحد هؤلاء هو الأديب الإسرائيلي الشهير آموس عوز المعروف بمواقفه "الحمائمية" في المجال السياسي؛ وأحد أبرز المعارضين لسياسات إسرائيل الإستيطانية.

في هذا الكتاب، والذي كان في الأصل محاضرات ألقاها عوز في جامعة برينستون وتم تفريغها وطباعتها لاحقًا، يسلط عوز أضواءً كاشفة على هذه الهواجس بهدف تبديدها أو ربما تبريرها!

في الفصل الأول أو المحاضرة الأولى يطرح آموس عوز آراءه السياسية حول الصراع الإسرائيلي-الفلسطيني ويقترح حلولا لإنهاء هذا الصراع.

فيبدأ أولاً بالتأكيد على أن الفلسطينيين لا يعرفون وطنًا غير فلسطين، وفي المقابل، لا يملك اليهود -كأمة- وطنًا سوى إسرائيل.

ويورد هنا قصة رواها له والده، قبل هجرتهم من بولندا إلى أرض فلسطين، تعبر عن تحفظه على إزدواجية الغرب في التعامل مع قضية اليهود، فيقول: كنا نقرأ على جدران المدن الغربية "اخرجوا إلى فلسطين"، واليوم صرنا نقرأ على نفس جدران هذه المدن "اخرجوا من فلسطين"، فليقولوا لنا إلى أين؟ أرشدونا بقوة القتل والقهر إلى فلسطين. والآن، يريدون منا أن نخرج من هنا.

إذًا، هذا الأديب اليساري والمعتدل، الذي أسس مع أصدقاءه جمعية "السلام الآن"، يؤكد بشكلٍ قاطع بأن إسرائيل ليست كابوسًا -كما يتخيلها العرب- سيتلاشى إن دعكنا أعيننا جيدًا، بل يذهب أبعد من ذلك، فيقول بأنه مستعد لأن يحمل السلاح وهو في هذا العمر ليدافع عن وطنه (إسرائيل) إن أحس بأن هناك ما/من يهدد سلامته واستقلاله!

بناءً على ذلك، يقترح آموس عوز طلاقًا بين إسرائيل وفلسطين (وهو ما يعرف سياسيًا بحل الدولتين) كحلّ أوحد ووحيد للصراع الإسرائيلي-الفلسطيني.

ولكنه طلاق مفجع لا يؤدي إلى إنفصال الطرفين، بل يحتم عليهما البقاء في شقة واحدة، أي هو - بمعنى آخر- طلاق من دون أن يترك أحدهما الآخر، ولأن الشقة صغيرة جدًا، يتوجب توزيع الغرف على المقيمين بشكل قد لا يكون عادلاً لجميع الأطراف!

إن حل الطلاق الذي يفترضه عوز ليس حلاً بقدر ما هو أمنية، فالطلاق هذا سيكون سارًا إذا فرّق بين المتخاصمين وقال لهم بعد ذلك: فليذهب كل منكما -بمفرده- إلى الجحيم، ولكن عوز يريد أن يخلق جحيمًا يشترك في الإقامة فيه الفلسطينيون واليهود معًا!

ورغم أنها تسوية مؤلمة، إلا أن الطلاق لو تمعنا فيه جيدًا، سنكتشف أنّه شيءٌ سار، ولا أعتقد أن الفلسطينيين اليوم في موقع يتيح لهم رفضه بعد أن رفضوه مرارا وتكرارا سابقًا فخسروا "كل شيء" مقابل استعادة "شيء" من أراضيهم المسلوبة. ولكن، عوز لا يوضح أو يتعمد عدم توضيح بعض الأمور العالقة، مثل: من الذي سيحصل على غرفة النوم الكبيرة في هذه الشقة، ومن سيكون له حق استخدام غرفة المعيشة واستقبال الضيوف فيها، وماذا عن المطبخ؟

ثم حتى لو افترضنا أن حل الطلاق الذي يقترحه عوز ممكن وواقعي، فسنكتشف بعد لحظات أنه يزيده تعقيدًا!

فهو يدعو إلى تخلي إسرائيل عن بعض أراضيها وتخلي فلسطين عن بعض أراضيها. على اليهودي في إسرائيل والفلسطيني في فلسطين أن يتخلى كل واحد منهما، غصبًا عنه، وبألمٍ بالغ، عن أحد أعضائه، ويرضى بوطن قصير القامة، يعرج أحيانا، ويمشي على عكاز!

ثم يؤكد عوز -حتى لا يبدو رومانسيًا ساذجًا- بأن الحل المقترح لا يفترض أن يحب الفلسطيني الإسرائيلي ولا أن يتغزل الثاني بالأول. لا بأس إن كانا يسكنان معًا ويقيمان علاقة كراهية. ويبرر ذلك بأن الفلسطينيين والإسرائيليين رغم إختلافهم في اللغة والدين إلا أنهم يشتركون في ملكية هذه الأرض، فليعملوا على تجاوز ما يختلفون فيه مقابل ما يشتركون فيه!

في المحاضرة الثانية والتي حمل الكتاب اسمها "كيف تعالج متطرفا" يحلل عوز سيكولوجية المتطرف.

وفقا لآموس عوز، المتطرف هو الشخص الذي يهتم لأمرك كثيرا لدرجة أنه يفضل قتلك على أن يراك تعيش حياة بائسة (من وجهة نظر المتطرف بطبيعة الحال). وهذا يفسر رغبة المتطرف لجعل العالم متجانسًا وأحاديًا - مهما كلف الثمن. مكانًا لا متسع فيه لأي لون عدا اللون الذي يفضله المتطرف.

الإرهابي الذي يحاول أسلمة العالم بالقنابل، النباتي الذي يتمنى إبادة آكلي اللحوم، غير المدخن الذي يود خنق كل مدخني العالم.. إلخ

جميع هؤلاء متطرفين بدرجات متفاوتة من وجهة نظر آموس عوز.

إذًا .. كيف يريد آموس عوز أن يعالج هؤلاء المتطرفين؟

في هذه المحاضرة يعترف عوز -بكل صراحةٍ ويأس- أنه عاجز عن تقديم حلول سحرية، ولكنه مع ذلك يطرح رؤى قد تحد -برأيه- من تفشي عدوى التطرف.

يخلق عوز مثلثًا لمقاومة التطرف، أحد أضلاعه الخيال، وضلعه الثاني الأدب، أما الضلع الثالث فهو حس الفكاهة.

فالأدب يحتوي على ترياق للتطرف إذا ما حقن الخيال في القراء، خيال يجعلهم يتخيّلون وجود عوالم أخرى، شعوب أخرى، وحضارات أخرى مختلفة وملونة تعيش (ولها الحق في أن تعيش) بطرق متمايزة ولكن من غير الضروري أن تكون متنافرة.

ولكن عوز يتدارك ليقول بأن الأمر ليس بهذه السطحية، فيعترف قائلاً "كم أتمنى أن أقول ببساطة: عليكم بقراءة الأدب، وسوف تشفون تمامًا من التطرف. ولكن للأسف، الأمر أو التعصب أعقد من ذلك. فالعديد من القصائد، والكثير من القصص والأعمال الدرامية على مر التاريخ استخدمت لتضخيم الكراهية والقومية والإقصاء"

مع ذلك، يعود عوز ليؤكد، بأن هناك أعمال معينة من الأدب يمكن أن تساعد إلى حد ما في علاج هذه المعضلة. صحيح أنها لا يمكن أن تصنع المعجزات، لكنها يمكن أن تساعد. شكسبير يمكن أن يساعد كثيرا. كل الشخصيات المتطرفة، المتعصبة، الشريرة في أعمال شكسبيرتنتهي نهاية مأساوية أو كوميدية.

أما الحل الآخر والأخير فهو حس النكتة/الفكاهة. فعوز يقول بأنه لم يسبق له أن رأى مرة واحدة في حياته متطرفًا يتمتع بروح الدعابة، ولم ير شخصًا لديه حس النكتة يصبح متطرفًا، إلا إذا كان قد فقد روح الدعابة. فالمتطرفين غالبًا ما يمتلكون مخزونًا هائلاً من السخرية لكنهم يفتقرون -في الوقت ذاته- إلى الفكاهة.

بيرر عوز ذلك بأن الفكاهة تعني القدرة على الضحك على أنفسنا، والفكاهة هي النسبية، والفكاهة هي القدرة على رؤية أنفسنا كما يرانا الآخرون لا كما نرى أنفسنا.

ثم يختتم عوز محاضرته قائلاً، بأنه لو تمكن من حقن روح الدعابة في كبسولات، ثم إقناع شعوب بأكملها لابتلاعها، لاستطاع تحصين البشر ضد التطرف، وعندها فقط قد يحصل يومًا ما على جائزة نوبل .. في الطب، وليس في الأدب.

[Ana · Rating 5 out of 5]

Neste livro, que reúne três textos de Amos Oz, o autor fala-nos sobre o fanatismo que existe na Palestina e em Israel, mas também noutras partes do mundo, e em cada um de nós. Fala-nos de dois povos que foram ao longo da história escorraçados por todos os outros, até se verem condenados a partilhar o mesmo pequeno território e da forma como os dois têm lidado tão mal com este problema. Uma guerra entre quem tem razão contra quem tem razão.

O choque entre israelitas e palestinianos não é, na sua essência, uma guerra civil entre dois segmentos da mesma população, do mesmo povo, da mesma cultura. (…) Na sua essência, a batalha entre judeus israelitas e árabes palestinianos não é uma guerra religiosa, embora os fanáticos de ambos os lados façam o impossível por transformá-la numa guerra religiosa. Fundamentalmente, não é mais do que um conflito territorial sobre a dolorosa questão : « De quem é a terra ? » É um doloroso conflito entre quem tem razão e quem tem razão, entre duas reivindicações muito convincentes, muito poderosas, sobre o mesmo pequeno país. Nem guerra religiosa, nem guerra de culturas, nem desacordo entre duas tradições. Simplesmente uma verdadeira disputa territorial sobre quem é o proprietário da casa. E eu acredito que isto se pode resolver.

(...) se me prometerem não levar à letra o que vou dizer, atrever-me-ia a assegurar que, pelo menos em princípio, julgo ter inventado o remédio contra o fanatismo. O sentido de humor é uma grande cura. Jamais vi na minha vida um fanático com sentido de humor (…) Os fanáticos são frequentemente sarcásticos. Alguns deles têm um sarcasmo muito agudo, mas de humor, nada. Ter sentido de humor implica a capacidade de se rir de si próprio. Humor é relativismo, humor é a habilidade de nos vermos como os outros nos vêem (…)

Se eu pudesse comprimir o sentido de humor em cápsulas e, depois, persuadir povoações inteiras a engolirem as minhas pílulas humorísticas, imunizando desse modo toda a gente contra os fanáticos, talvez um dia chegasse ao Prémio Nobel de Medicina, em vez do de Literatura. Mas escutem ! A simples ideia de comprimir o sentido de humor em cápsulas, a simples ideia de fazer com que os outros engulam as minhas pílulas humorísticas para seu próprio bem, curando-os assim do seu mal, já está ligeiramente contaminada de fanatismo. Muito cuidado, o fanatismo é extremamente infeccioso, mais contagioso do que qualquer vírus. (…) Basta ler os jornais ou ver televisão para verificar como as pessoas se convertem facilmente em fanáticos anti-fanáticos, em fanáticos anti-fundamentalistas, em cruzados anti-jihad.

Publicado originalmente em 2002, no rescaldo do 11 de Setembro, é triste constatar como estes textos continuam a ser tão relevantes e tão necessários.

Oz nunca deixou de ter esperança que um dia, este conflito se possa resolver. Gostei da forma como ele coloca a questão em perspectiva, comparando esta região do Médio Oriente com a Europa. Também aqui tivémos guerras sangrentas por motivos territoriais, que acabaram por se resolver, ao fim de séculos. Por comparação, o problema Palestina-Israel é muito mais recente e Oz acreditava que Palestinianos e Israelitas vão levar menos tempo a resolvê-lo do que os europeus levaram a resolver os seus. Haja esperança, embora o momento que atravessamos seja realmente negro.

Um pequeno grande livro.

[Arda · Rating 2 out of 5]

A nice lady in Knoxville, Tennessee, attended one of my talks in the States this October. During lunch break, she sat next to me, started searching inside her bag and picked up a tiny book. “I’m enjoying this very much,” she said. “How I wish and pray his ideas will come to pass!” One month later the book was sent to me by mail, and I found out the lady’s name was Julie.

This was looking good: 1) Someone got me a book (always a delightful gesture) 2) “How to Cure a Fanatic”: Great title, plus I had wanted to read more from Amos Oz. 3) It looked like I could finish it in one day 4) Julie spoke so highly of this book, it must be good....

Oh....Kay....Er....Uh....Oh....N....No... Halfway through the book, I was grunting already.

In more than one instance, Amos Oz justifies war, and in more than one occasion, he insists on separation. The idea of separation may be the political deal/ real estate solution/ compromise/ splitting the apartment necessity he says it is, but as an author who has greater vision and who writes a book titled “How to Cure a Fanatic”, I expected more. I was looking, perhaps, for a broader perspective; a global human perspective that acknowledges the rights of people as who they are rather than on what their ethnicity dictates. But Oz is persistent on ethnicity; he insists on separation “with a pre-dominantly Jewish majority”, and on leaving “the Palestinian people with a homeland that is smaller than Israel” (specifying that this would be the West Bank and Gaza). He also suggests that the solution to the Palestinian refugees’ problem is to “re-settle them in the West Bank or Gaza or elsewhere”; adamant that those refugees cannot live in Israel, because then ‘there would be two Palestinian states and no Israel.’ I was struggling with these ideas and suggestions because they were emphasizing on the “us” vs. “them” stereotypical mentality, aided by the presumption that people are one-sided and collectively pro-division, without even considering the complexities of having people stuck in between.

“Good fences make good neighbors”, he quotes Robert Frost, which actually brings to mind the relevant question Mark Thomas brought forth in another book I recently finished: “If good fences make good neighbors, what about bad ones?” What Amos Oz fails to notice is that these aren't exactly equal anymore. Yes, they may have both been victims of the same oppressor, but one of these victims is the occupying force at this point. Oz tells us that there are some conflicts that are easy, bringing examples of Fascism, Nazism, anti-fascism, Colonialism, de-colonization, apartheid, the war on Vietnam, and says that in these examples, “every decent human being knew where to stand... even if you woke them in the middle of the night... if you were a decent human being you knew where you stood.” The Middle East is not one of those, he reasons: “That is a tragic conflict of right and right, and most often, wrong and wrong.” But is it possible that while all of the above-mentioned examples were going on, people at the time also thought those matters were “complex” and that “both sides may be right”? The difference between those examples and the reality of today is that while those examples are in the past, this one is taking place before our eyes. A lot of South Africans have said that the Israeli Occupation is in fact much worse than what apartheid was.

All of that said, I did learn quite a few things from this book. One idea he clarifies is that Arabs often fail to see that Israelis are also the victims of the same oppressor: “In Arabic literature, the Jew, especially the Israeli Jew, is often pictured as an extension of the white, sophisticated, tyrannizing, colonizing, cruel, heartless Europe of the past. They are depicted as the colonialists who came to the Middle East once again, this time disguised as Zionists, to tyrannize, to colonize, and to exploit. Very often Arabs, even some sensitive Arab writers, fail to see us as what we, Israeli Jews, really are – a bunch of half-hysterical refugees and survivors, traumatized not only by Europe but also by the way we were treated in Arabic and Islamic countries.”

More importantly, the lesson I learned from this book is this: Do not judge a book by its first half! Despite my occasional grunting and lack of approval, I’m glad I kept on reading. I had serious issues with “Between Right and Right” and the Interview (third part), but the mid-section “How to Cure a Fanatic” was actually pretty good:

In that section, I felt like Oz and I could be potential buddies who see eye to eye. He speaks about (!SPOILER ALERT!) imagination as one of the cures from fanaticism, and notes some specific sources, like Shakespeare, Gogol, Kafka, William Faulkner, and Yehuda Amichai. A sense of humor, he adds, is necessary: the ability to laugh at ourselves, and see ourselves as others. Reading these parts, I knew exactly why Julie thought I would enjoy this book. She knew I would agree with this. “Fanaticism is contagious,” he warns. “Fanatics are often sarcastic,” he says, “but they have no humor.” I know exactly what you mean, Ozzy, I want to say, hey, you and I share a similar upbringing after all: “My own childhood in Jerusalem rendered me an expert in comparative fanaticism,” he says, and at this point I want to high-five the man. And it gets better: He now he speaks of “traitors” – another idea I often think about; “What makes us traitors?” he poses, “Only he who loves might become a traitor... Treason is not the opposite of love; it is one of its many options. The traitor is the one who changes in the eyes of those who cannot change and would not change and hate change and cannot conceive of change, except that they always want to change you.” A fanatic, he continues, is more interested in you than in himself; he is out there to change you rather than let you be. This is all good stuff, as is the continuing point about the perception of victimization: “Both Palestinians and Israelis have internalized the self-image of being a victim, which in turn creates self righteousness, neurosis and insecurity.” Oz encourages us to imagine the other; imagine oneself in the place of the other, and think about how we as humans are islands on one hand and merging with our societies on the other. My pal here even brings up an example from Monty Python, and makes us think of the misleading concept of “Happily ever after” and “Instant Happiness” and “Everlasting Happiness” in a wise message: “Everlasting happiness is no happiness, just like an everlasting orgasm is no orgasm at all.”

After the imaginary high-fives and temporary excitement, however, when I go through the book again I get that disturbing feeling once more. Other reviewers on goodreads have also said that it doesn’t quite work. Amos Oz almost seems to contradict himself, and his points don’t follow through. In my thinking, I am sure I like him much more as the buddy I found in him in that chapter. He would be the kind of friend I would genuinely like but would avoid talking politics with, which is unfortunate, because you would expect more from the two of us.

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

„Нарекох себе си специалист по фанатизма и това не е шега. Ако чуете, че някъде по света , в колеж или университет, се открие катедра по сравнителна фанатизмология, не се съмнявайте, че аз ще бъде там и ще кандидатствам за преподавателско място. Като дете, отраснало в Йерусалим, като бивш фанатик притежавам необходимата квалификация. А може би вече е дошло времето във всяко висше училище и всеки университет да бъде създадена такава катедра или поне курс за изучаване на фанатизма, защото той е навсякъде. Нямам предвид показните прояви на фундаментализъм. Не говоря само за явните фанатици, които в обезумели тълпи размахват юмруци пред телевизионните камери и скандират лозунги на езици, които дори не разбираме. Не, фанатизмът е почти навсякъде и неговите по-смекчени, цивилизовани форми се откриват във всяка област на живота, във всеки от нас.“

Преди да прочета настоящата книга, от романите на Амоз Оз вече бях усетила някои от идеите тук, без да присъстват буквално в другите му произведения.

Първата част ми беше полезна, за да видя позицията на Оз конкретно по въпроса „израелци-палестицни“. В нея срещнах и теми, по които съм умувала (често без отговор).

Няма съмнение, че е хубаво да си „пацифист“, много е благородно да си такъв, модерно е и т.н. Ако всичко ставаше като с Ганди... Но също като Амос съм се опитвала да си представя какво би станало с „дейността“ на Хитлер, ако всички бяха пацифисти. Може да се върнем по-назад и да допуснем, че ако всички са били пацифисти „с главите си“, Madolf просто е нямало да има последователи (след като четох Джон Ленън, вече не мога да наричам Адолф по друг начин). Но поглеждайки към момента, в който вече е набрал онази луда мощ, разбирам защо и най-миролюбивият човечец би казал като героя на Уилям Уортън:

„Понякога изпитвам угризения. Ако някога въобще си е струвало да се воюва, то беше срещу нацистите. Проблемът ми бе – и все още е – че не исках да убивам хора. Не искам да убивам дори хора, които убиват други хора. Как би свършило всичко това? Мразя да се забърквам в разни безсмислици. Но това обърка живота ми.“

Привлекателно звучи и красивото „Правете любов, а не война.“ Но е разумно да се приеме виждането на Амос Оз, че няма нужда (и начин) от голяма любов между всички няколко милиарда хорица… Така че остава просто „Правете мир, а не любов.“

И ето ги по-конкретните идеи от втората основна част (без илюзията да са бързодействащи вълшебници):

1. ХУМОР
2. ВЪОБРАЖЕНИЕ
3. Мисълта, че не винаги си прав/способността да си представим другия

1. „Фанатиците по правило са саркастични. Някои от тях имат остро като жило език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си. Хуморът предполага релативизъм, способност да се погледнеш отстрани и да се видиш такъв, какъвто те виждат другите, възможност да проумееш, че колкото и да си прав и безгрешен, животът има и една смешна страна.“

Но!!!
„Идеята да компресирам чувството за хумор в таблетка, мисълта да накарам цялото човечество да изгълта хумористичните ми хапчета за негово добро, за да се излекува – всичко това вече понамирисва на фанатизъм.“

О, да! Трябва да се внимава. Никой не мисли себе си за фанатик. Но днес, във връзка с отказа ми да пазарувам и да „сядам на маса“ на каквито и да е празници, майка ми заяви „Истински атеист!“ А аз мислех, че не съм никакъв „-ист“… Обаче си представих как пламенно се опитвам да убедя целия свят колко е „тъпо“ всяка година да се празнуват едни и същи празници, и то по еднакъв начин, защото „така се прави.“ Кой е прав, кой е крив? Често положението е „право срещу право“.

2. Без коментар оставям съставка 2 от лекарството за фанатици.
„… в същината си природата на фанатика е твърде сантиментална и в същото време без капчица въображение. И това понякога ми дава надежда, макар и неголяма, че ако инжектираме малко въображение у хората, може да разколебаем фанатизма.“

3. „Просто казвам, че семето на фанатизма никне там, където има безкомпромисна и непоклатима убеденост в собствената правота.“

„Да си представим другия, когато се караме или се оплакваме, да си го представим в момента, в който сме убедени, че сме сто процента прави. Дори да сме сто процента прави, а другият да греши сто процента, пак е от полза да можем да си представим неговата гледна точка.“

И:
„Способността да си представим другия е в основата и на художествената литература.“

Именно затова много ми хареса „Животът и смъртта в рими“. И в другите романи на Оз съм виждала това „право-право“, особено от чисто човешка/семейна гледна точка, не само политическа (а и политиката нали от хора се „прави“).


Още малко от втората и третата част:

„В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите. Често срещаният стремеж да поправим ближния, да „облагородим“ съпруга или съпругата, да моделираме детето или да променим брат си, вместо да ги оставим да си живеят такива, каквото са. Фанатикът е всичко друго, но не и егоист. Фанатикът е най-големият алтруист. Той се интересува много повече от теб, отколкото от себе си. Иска да спаси душата ти, да те избави от греховете и грешките, от тютюнопушеното, от вярата или безверието, да те излекува от лошите хранителни навици, от пиенето или от неправилните ти политически възгледи.

„Фанатикът мисли много повече за теб, отколкото за себе си по една много проста причина – собственото му „аз“ е много мъничко и незначително.“

„В повечето случаи всичко започва още от семейството.“

„… широкоразпространената илюзия, че щастието ни чака по рафтовете на магазините и човек само трябва да забогатее достатъчно, за да си го купи.“

„Може би най-лошият аспект от глобализацията е повсеместната инфантилизация на човечеството – светът се превърна в „глобална детска градина“ , пълна с играчки, джунджурии, бонбони и близалки.“

„Отчаянието и безпомощността са най-големите врагове на гражданското общество, следователно и на демокрацията.“

„Иска ми се просто да можех да ви предпиша: „Четете и ще се излекувате от фанатизма“. За съжаление в историята на човечеството множвество стихотворения, романи и театрални пиеси са били използвани, за да възпламеняват омраза и чувство за национално превъзходство. Но все пак има определени произведения, които мога да помогнат. Няма да сътворят чудо, но ще помогнат."

В третата част – интервюто – се повтарят някои идеи от другите части. Но голям плюс и идеален завършек е чаената лъжичка. Аз съм „за“! Е, все пак и това е на книга. В нищо не се самозабравя Оз и това ми допада. „Няма магическа формула за нищо на този свят.“ Но: „Опитай пак, опитай още веднъж.“ Няма да се отказвам от лъжичката.

[Gabril · Rating 4 out of 5]

CONTRO IL FANATISMO - Tre lezioni all’università di Tubinga

Prima lezione- Passioni oscure

Amos Oz parla della sua scrittura, cerca di spiegarne l’origine e ne racconta l'intima gioia.
Così ripercorre brevemente la storia dei suoi genitori, lituani russi costretti all’emigrazione quando, negli anni Trenta, le scritte sui muri recitavano: “Ebrei, andatevene in Palestina”. Essi, nonostante tutto, provavano uno struggente, vano amore per l’Europa, di cui conoscevano lingue e cultura; fu un amore non ricambiato, come sappiamo. Negli anni Sessanta le scritte sui muri europei dicevano: “Ebrei, fuori dalla Palestina”!
Lo scrittore spiega poi con grande efficacia in che cosa consiste l’originalità del popolo ebraico: nell’intrinseca connaturata anarchia intellettuale che si manifesta nella perpetua discussione, in particolare con Dio che, nel momento in cui, mosso a compassione, interviene a dichiarare il vincitore di una disputa interminabile tra due ebrei, si sente rispondere: “Sovrano del mondo, Tu hai dato la Torah agli esseri umani, per favore stattene fuori dalla faccenda”. Da questa stessa predisposizione ad assumere diversi punti di vista sorge anche l’impulso a scrivere.
In questa breve ma ricchissima lezione Oz elogia il compromesso, ovvero l’incontro con la strada dell’altro: l’esatto contrario del fanatismo.

Seconda lezione
Come guarire un fanatico

Fanatico: convinto che il fine giustifica i mezzi; convinto che se qualcosa è male posso eliminarlo insieme a tutto ciò che vi sta intorno; paladino della rettitudine inflessibile; paladino della salvezza altrui, a ogni costo; educatore e redentore; incapace di contare fino a due.
E non pensiamo sempre agli altri, il virus si annida in ciascuno di noi, basta vedere quanto è diffuso in Occidente il culto della personalità, l’idealizzazione del capo politico, l’idolatria per il cantante (il calciatore...) di successo.
Amos Oz propone alcuni antidoti alla violenta univocità di pensiero: la letteratura, che esercita l’immaginazione; il senso dell’umorismo, che ci predispone a prenderci meno sul serio, a guardarci dall’esterno, a relativizzare ogni situazione che ci riguarda; vivere in “situazioni aperte”, a contatto con la diversità e nei conflitti non risolti.
E per finire, una splendida metafora dell’essere umano : è vero che non siamo un’isola, come scrisse il poeta, in realtà siamo penisole, da un lato legati alle nostre origini e alla nostra cultura, dall’altro esposti e proiettati verso il mare aperto.

Terza lezione
Israele e Palestina: fra diritto e diritto

La soluzione del conflitto non può essere che il compromesso, il divorzio consensuale, sia pure doloroso, ma frutto del necessario riconoscimento che ebrei e palestinesi esprimono “la tragedia di due popoli che rivendicano, e con ragione, lo stesso piccolo paese quale unica loro patria, nazione al mondo.”
La differenza tra la visione europea e quella di chi abita quella terra e conosce quel conflitto, essendone parte in causa, è il fulcro di questo discorso

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

💣 “Фанатикът може да брои до едно, две е прекалено голяма цифра за него. В същото време е безнадеждно сантиментален - предпочита чувствата пред мислите...”

💣 “…ако инжектираме малко въображение у хората, може да разколебаем фанатизма.”

💣 “Може би най-лошият аспект от глобализацията е повсеместната инфантилизация на човечеството
- светът се превърна в „глобална детска градина“ , пълна с играчки, джунджурии, бонбони и близалки.”

💣 “В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите. […] Фанатикът е всичко друго, но не и егоист. Фанатикът е най-големият алтруист. Той се интересува много повече от теб, отколкото от себе си. Иска да спаси душата ти, да те избави от греховете и грешките, от тютюнопушеното, от вярата или безверието, да те излекува от лошите хранителни навици, от пиенето или от неправилните ти политически възгледи.”

💣 “Чувството за хумор е чудесно лекарство.”

💣”Фанатикът е страшно загрижен за теб; при него няма средно положение – той или се хвърля на врата ти, защото те обича искрено, или се спуска да ти пререже гърлото, в случай че се окажеш непоправим.”

💣”семето на фанатизма никне там, където има безкомпромисна и непоклатима убеденост в собствената правота.”

[Sleepless Dreamer · Rating 4 out of 5]

I read most of this book while sitting in Jerusalem's Old City. It's an odd moment in my life: I suddenly have all this time and I'm meeting the version of myself, created after months of busy-ness. It has been good to be busy but as I pause, I reevaluate, wondering who am I now. What a time for a crisis.

This book was truly fascinating, especially now. Amos Oz is well known as one of Israel's leading authors. In this collection of essays, he writes about his vision for peace, while discussing the various challenges, opportunities and narratives at hand. Oz is a fantastic writer and so, this is beautifully written.

This was published in 2002, with an extra interview from 2012. Needless to say, we're now in 2025, nearly two years into this immense catastrophe. As I read, I kept wondering about its relevance. The Israeli-Palestinian conflict has had a power imbalance for a long time, yet the current reality surpasses words. It's the same conflict but so much has changed. A real estate dispute engulfed in war crimes, constantly proving that yes, it can do worse.

I haven't written here much for quite some time because I have lost all words. I feel despair and rage and guilt and grief and I am scared that unpacking this will unravel me. Writing about the conflict used to be a way for me to analyze what I think but really, what is there to say? 682 days. What have we done? What will we face? When will we wake up? I'm so sure our ancestors and future generations are judging us, questioning how it all went so wrong.

Peacebuilding has taken so many hits in these two years. Like many Israelis, I still feel betrayed by my colleagues. I do not forget that when Israelis were victims of violence, our peace partners struggled to express clear condemnations, that the self-proclaimed human rights activists felt that we were not human enough. It took months for the Palestinian peacebuilding movement to find its words.

And right now, any talk of peace rings so hollow. What do beliefs and experiences and narratives matter when Palestinians are being killed constantly? How can we even speak about processes of forgiveness, about reconciliation, shared schools, when Israeli politicians can be so cheerful as they facilitate such devastation? Israel's so called leftist politicians can barely express the needed dissent, protests that only see our hostages, easily disregarding the notion of ihl. We, Israelis, have so much to atone for.

Oz refers to himself as an expert of fanaticism. I relate and yet, object to his diagnosis- I think there is something deeply rational about the fanatics of this conflict. When I listen to the advocates of Palestinian resistance or the supporters of Israeli security, I get it. If you believe that the other side is inherently intending to cause you harm, why wouldn't you fight? It's so tempting to frame the extremists as crazy but when they make up the majority, we need to ask, what are they seeing? How do we address this? As Oz writes, extremism is rewarded constantly. Do books really cure it? Does humor cure it? I cannot fully believe this attitude.

I have so many thoughts but so much else to do, perhaps writing thousands of words on GR was more feasible when I was already writing so much for uni. I'm grateful that I carried this little book around with me, if only for little moments of truly insightful thoughts. For a look at one of the key figures in Israeli peacebuilding, this is a great read.

What I'm Taking With Me
- I want to believe in the peacebuilding frameworks because they offer a glimpse of hope. The language of both people, facing their trauma, reaching a shared state of dignity and equality, these words feel like a future but as I read this book, I felt like it simply wasn't convincing me as much as it did in the past.

- Before reading, I thought he was the fanatic- that this book was about the fanaticism within the peace community, that blind insistence that things will get better, even when shown evidence to the contrary

- I mean, I am absolutely a fanatic when it comes to this. I believe so wholeheartedly in a better future, blindly and stubbornly. Nothing, not a single thing, ever stays the same. Life is about change, we will not be like this forever. We will do better.

- Also, it's fascinating that in 2002, the conversation about fanatics focused on mostly Muslims when in 2025, we produce our own Jewish messianism. Not mainstream entirely, yet it grows and grows, forcing these questions.

[Sebastian · Rating 4 out of 5]

Given the reignited conflict between Israel and Hamas after the 7th of October 2023, this essay could be a short introduction to what's happening there and why the Palestinians and the Israelis are fighting over the same small piece of land.

You do have to keep in mind that this is the point of view of one of the sides, but the side of the moderate part of Israel, that is willing to make compromises in order to have peace.

While the optimism of Amos Oz proved to be unfounded, I do think he nailed the essence of the conflict which is just a land conflict, who was there first and has nothing to do with religion.

Amos Oz insists that both sides are equally right and in order to reach that compromise and finally peace, everyone has to try and understand each other's "truth", but, for this to happen we would have to cure the fanaticism that afflicts most of us in various degrees. Oz believes this could be achieved, but, by now, I guess it's safe to say that ship has sailed.

Like I already said, Amos Oz is a moderate and is willing to accept many compromises in order to have peace (even though he acknowledges there can never be love or even friendship between the two people), I also noticed, between the lines, a determination that in case he and the Israelis will face an existential threat (in their view) they will fight it with ferocity and will not stop no matter the cost.

Throughout the essay you get carried, with humor, through some other topics like: the life in a kibbutz, or a glimpse into the process of writing.

One last thing, because of recent events, in the past few months, I tried to educate myself about the history of the conflict and so, information wise this book didn't add much, so if you are only looking for information, while you already know some things on the matter, you will probably find it a waste of time.

[Peter · Rating 3 out of 5]

Das Büchlein versammelt 3 Vorlesungen die Amos Oz auf Englisch im Januar 2002 an der Universität Tübingen gehalten hat sowie eine weitere des palästinensischen Autors Izzat Ghazzawi am gleichen Ort. Im ersten Vortrag erzählt er uns - und tatsächlich tritt der Autor eher als Geschichtenerzähler, denn als Referent auf - warum er als israelischer Schriftsteller besonders geeignet ist über Fanatismus zu reden. Zum einen, weil er in seiner Jugend selbst fanatisch war ("Ich war ein Steine werfendes jüdisches Intifada-Kind." - nur eben auf die britischen Besatzer). Zum anderen, weil er als Schriftsteller berufen und befähigt ist, sind in andere Menschen hineinzuversetzen.

Die zweite Vorlesung ist den Heilmitteln gegen den Fanatismus gewidmet, als da wären der Kompromiss ("Wo Leben ist das gibt es Kompromisse. Das Gegenteil von Kompromissen sind Fanatismus und Tod." und "Die Wurzel des Fanatismus liegt in der kompromisslosen Selbstgerechtigkeit), die Vorstellungskraft, insbesondere in Form von Literatur ("Vielleicht kann es helfen, wenn man einigen Menschen etwas Vorstellungskraft injiziert, um ihr fanatisches Eifern zu reduzieren.") und der Humor ("Ich habe niemals in meinem Leben einen Fanatiker mit Sinn für Humor gesehen").

Amos Oz dritte Vorlesung hat leider an Aktualität verloren, da sie von der Hoffnung geprägt ist, dass der in Oslo begonnene Prozess gemäß dem Grundsatz "Frieden für Land" zu einer Zweistaatenlösung des jahrzehntelangen Konflikts zwischen Israelis und Palästinensern führt. Angesichts des intensivierten Siedlungsbaus in Ostjerusalem und den besetzten Gebieten, sowie der gesetzlichen Privilegierung des jüdischen Staatsvolkes ist diese Perspektive aber in weite Ferne gerückt oder, wenn man ehrlich ist, von den Ereignissen überholt und obsolet geworden. Der Konflikt "Recht gegen Recht" wird derzeit durch die Macht des Stärkeren und Faktischen entschieden, auch wenn dies Unrecht für die andere Seite bedeutet.

Wenn ich Amos Oz Optimismus sehe, den Konflikt noch zu seinen Lebzeiten einer Lösung zuzuführen, macht mich das traurig.

[Jonfaith · Rating 3 out of 5]

Almost quaint in its optimism. I grabbed it to occupy my anxious mind and begin dismantling a couple of literal piles next to our bed.

[Jose LZ · Rating 4.5 out of 5]

Imprescindible. Un magnífico ensayo (en realidad, una recopilación de tres conferencias del autor) que hace honor a su título y expone de manera brillante todo un alegato contra el fanatismo. Es un libro muy ameno, a pesar de tocar temas realmente dramáticos y peliagudos, y que al mismo tiempo te hace reflexionar. Escrito hace casi un cuarto de siglo, sigue tan vigente, o más incluso, que cuando se escribió, ya que el fanatismo no sólo continúa manifestándose en el mundo, sino que yo diría que va en aumento.

[Moth]

Podržavam Amosov prijedlog da se na univerzitete uvede predmet Komparativni fanatizam... Na Balkanu prijeko potreban još od osnovne škole.

[piperitapitta · Rating 4 out of 5]

Il presepe di Banksy, "La cicatrice di Betlemme".

Oggi, quasi un anno dopo averle lette, mi sono trovata a cercare queste parole, e a trascriverle altrove, per usarle come monito, calmante, speranza, arma di pace.

«Niente buoni da una parte e cattivi dall'altra. Non è un film western, e nemmeno un western capovolto. Benché qui in Europa molto spesso, davvero molto spesso, incontro persone impazienti, sempre ansiose di sapere per ogni storia, per ogni scontro, chi siano i "buoni" e chi siano i "cattivi", chi va appoggiato e chi va preso di mira con la protesta... E invece alla mia percezione, la mia esperienza formativa, mi dicono che nel conflitto fra ebrei israeliani e arabi palestinesi non ci sono "buoni" e "cattivi". C'è una tragedia: il contrasto fra un diritto e l'altro. L'ho già detto talmente tante volte, da meritarmi il titolo di "traditore patentato" agli occhi di molti miei connazionali ebrei israeliani. Al tempo stesso, non sono mai riuscito a "soddisfare" pienamente i miei amici arabi, in parte perché considerano la mia posizione non sufficientemente radicale, non propalestinese e proaraba militante. In effetti, mi sento a casa in questa atmosfera di ambivalenza.
Forse è doveroso chiedersi: che particolare diritto, o qualifica, ha un narratore o un romanziere, per esprimere opinioni? C'è forse qualcosa che uno scrittore sa meglio di un tassista, di un programmatore di computer, di un politico, persino? La prima risposta potrebbe essere che in fondo vengo da un paese dove tutti discutono di tutto, e allora perché non anch'io? Vengo da un paese dove non c'è tassista che non saprebbe esattamente come guidare questo paese e il mondo intero, e allora perché io no? E se mi garantite di prendere quanto segue cum grano salis, allora vi dico che Israele non è un paese e nemmeno una nazione. È una feroce, schiamazzante collezione di argomentazioni, un perpetuo seminario di strada. Tutti discutono, tutti pensano di saperne di più. C'è una vena di anarchia non soltanto in Israele, ma credo piuttosto nel retaggio culturale dell'ebraismo. Non per nulla gli ebrei non hanno mai avuto un papa, né potrebbero averne uno. Se mai qualcuno si definisse il papa o la papessa degli ebrei, chiunque sarebbe capace di andare da lui o da lei, mettergli una mano sulla spalla e dire: "Salve, papa, tu non mi conosci, io non conosco te, ma mio nonno e tuo zio facevano affari insieme laggiù a Minsk o a Casablanca, e perciò stai buono per cinque minuti e lasciami spiegare, una volta per tutte, quel che veramente Dio vuole da noi". È questa cosa che sta annidata nel profondo del DNA della cultura ebraica. Sin dall'inizio. Gli ebrei hanno sempre avuto l'abitudine di dissentire reciprocamente. Non per nulla non si trovano mai due di noi che vadano d'accordo su alcunché, e di fatto è difficile financo trovare un ebreo che vada d'accordo con se stesso, perché tutti hanno mente e anima divisa su tutto, siamo tutti dei dostoevskijani tolstojani o viceversa. [...]»

[Yossi Khebzou · Rating 5 out of 5]

Por mucho, mi libro favorito. Fácil de leer y profundo, invita a una reflexión personal, comunitaria y global del fanatismo que caracteriza al Siglo XXI. Si tuviera que elegir un libro para que lo lea todo el mundo, sería este.

Re-lectura en 2020:

“No he conocido nunca un fanático con sentido del humor ni un hombre con humor que sea fanático”. Así escribe Amos Oz en Contra el fanatismo, un libro que consiste de tres cortos ensayos sobre el extremismo, lo que implica ser escritor y el conflicto israelí-palestino. En lo que refiere a este tema, el escritor oriundo de Jerusalem tiene una visión de que la empatía y el reconocimiento mutuo son esenciales para llegar a un acuerdo. Asimismo, enfatiza la necesidad de hacer concesiones dolorosas en ambos lados. Según Oz, el conflicto no es una lucha cultural o religiosa, sino que es una disputa de estatal sobre quién es el propietario de la casa. De acuerdo con él, lo que hace falta para entender la pugna entre Israel y Palestina es una buena dosis de entendimiento. Escribe que

“El conflicto palestino-israelí no es una película del salvaje Oeste, no es una lucha entre el bien y el mal; más bien es una tragedia en el sentido más antiguo y estricto del término: un choque de derechos, un choque entre una reivindicación poderosa, profunda y convincente y otra reivindicación muy diferente pero no menos convincente, no por ello menos poderosa y no menos humana.
Los palestinos están en Palestina porque ésta es la patria, la única patria de los palestinos. Igual que Holanda es la patria de los holandeses o Suecia la de los suecos. Los judíos israelíes están en Israel porque no hay otro país en el mundo al que, como pueblo, como nación, puedan llamar hogar.”

De esta manera, el autor apela al entendimiento mutuo y pinta un paralelismo entre la lucha judía por Israel y la lucha palestina por Palestina. Apunta que los palestinos no tienen otro lugar para irse, como los judíos no lo tuvieron por siglos. Sin embargo, Amos no es un “optimista naive” y cree que aunque el entendimiento sea la clave para entender el conflicto, no es el camino para resolverlo. Por más que los israelíes y los palestinos se comprendan mutuamente, sus aspiraciones nacionales no se irán a ningún lado. Por ello, anota que lo que se requiere es “un compromiso doloroso”, ya que dice que “el opuesto de la guerra no es el amor, sino la paz”. Admite que de haber paz entre Israel y Palestina, no se amarán el uno al otro, sino que se creará una paz fría que se asemeje a la situación de una pareja divorciada que tiene que tiene que vivir en un departamento pequeño. En su analogía, el divorcio sería triste, nadie se podría mudar de la casa, por lo que sería necesario decidir quién se queda con la habitación A y con la habitación B. Se tendrían que hacer acuerdos para ver quién se queda con la cocina y el baño. Sería complicado pero sería mejor que el infierno en vida que sufren los judíos y palestinos en Israel: de un lado la opresión y la humillación diaria por el gobierno militar israelí y del otro, el miedo a ser aterrorizados por un ataque en una escuela o un centro comercial.

Finalmente, hace un llamado a dejar de lado los prejuicios de ambos lados y comprender los traumas ajenos:
Israel es un gran campo de refugiados judíos. La mitad de nosotros somos refugiados judíos de países árabes, pero los árabes no nos ven así; nos ven como una extensión del colonialismo. De la misma manera, nosotros, los judíos israelíes, no vemos a los árabes, en particular a los palestinos, como lo que son: víctimas de siglos de opresión, explotación, colonialismo y humillación. Los vemos como pogromos y nazis, que simplemente se envolvieron en koffias y se dejaron bigotes y se broncearon al sol, pero están en el mismo viejo juego de cortarles el cuello a los judíos para divertirse. […] En este sentido, existe un profundo desconocimiento por ambas partes: no un desconocimiento político sobre los propósitos y objetivos, sino sobre los antecedentes, sobre los traumas profundos de las dos víctimas.

Además, Amos Oz hace hincapié en entender la naturaleza del fanatismo para combatirla. Luchar contra éste significa conocer las distintas maneras en las que se manifiesta. Interesantemente, Oz cree que el fanático es un ser altruista que está más interesado en los otros que en sí mismo. Para probar su punto, da el ejemplo de los ataques del 11 de septiembre. Según él, Bin Laden no destruyó las Torres Gemelas por odio a los americanos, sino porque su visión del mundo dictaba que el planeta sería un lugar mejor si Estados Unidos se acercara los valores del Islam radical. No obstante, anota Oz, esos son los extremos a los que puede llegar el fanatismo, mismo que podemos encontrar en todos nosotros cuando queremos obligar a los demás a cambiar: a que nuestro amigo sea vegetariano o a que nuestros hijos estudien Finanzas. Básicamente es “la urgencia de vivir la propia vida a través de la vida del otro”. Es preciso saber que Amos Oz no propone un relatividad moral, sino que pide que todos nos imaginemos en los pies del otro: ¿cuáles serían mis perspectivas si yo hubiera nacido en Palestina? ¿entendería las aspiraciones de los judíos de tener un Estado?

Personalmente, creo que Contra el fanatismo es una lectura importante para comenzar a comprender el conflicto entre Israel y Palestina en una época donde las redes sociales nos obligan a solamente leer o ver información de un lado. Amos Oz presenta una visión que requiere a la empatía y la autocrítica sobre nuestros propios fanatismos. Hoy más que nunca, cuando líderes fanáticos y divisivos ocupan lugares de poder, es clave cuestionar nuestras visiones y tratar de entender al otro en vez de cambiarlo. Si yo tuviera que elegir un libro que todos deberían de leer, sería este.

ACTUALIZACIÓN (Octubre 11, 2023): La parte de los bebés ya no aplica. No puedo creer que diga eso y lo doloroso que es. Sigue siendo un trabajo genial, pero luce mucho más naive que incluso hace unos seis años cuando lo leí por primera vez.

[Maurizio Manco · Rating 4 out of 5]

"Ritengo che l’essenza del fanatismo stia nel desiderio di costringere gli altri a cambiare. Quell’inclinazione comune a rendere migliore il tuo vicino, educare il tuo coniuge, programmare tuo figlio, raddrizzare tuo fratello, piuttosto che lasciarli vivere. Il fanatico è la creatura più disinteressata che ci sia. Il fanatico è un grande altruista. Il fanatico è più interessato a te che a se stesso, di solito. Vuole salvarti l’anima, vuole redimerti, vuole affrancarti dal peccato, dall’errore, dal fumo, dalla tua fede o dalla tua incredulità […] il fanatico è più interessato a voi che a se stesso, per la semplice ragione che il fanatico ha un io molto piccolo, quando non ce l’ha affatto." (pp. 45, 46)

[James · Rating 4 out of 5]

pages 88-99:

"I have never once in my life seen a fanatic with a sense of humor, nor have I ever seen a person with a sense of humor become a fanatic, unless he or she has lost that sense of humor. Fanatics are often sarcastic. Some of them have a very pointed sense of sarcasm, but no humor. Humor contains the ability to laugh at ourselves. Humor is relativism, humor is the ability to see yourself as others may see you, humor is the capacity to realize that no matter how righteous you are and how terribly wronged you have been, there is a certain side to life that is always a bit funny. The more right you are, the funnier you become."

[Karenina (Nina Ruthström) · Rating 3 out of 5]

I den här välkända essän från 2006, som bland annat delats ut till skolungdomar, bygger Amos Oz ett medmänskligt fredsbevarande resonemang på grunden att människan bär på en fanatisk gen mot vilken vi behöver försvar i form av:
– sinne för humor
– förmågan att föreställa sig den andre
– erkänna individens rätt att vara en halvö

”..ingen människa är en ö, men alla är vi halvöar, kopplade till fastlandet men till hälften vända mot havet, till hälften bundna till familj och vänner och kultur och tradition och land och nation och kön och språk och mycket annat, och till hälften vända mot havet och ensamheten.”

Människor både i grupper och som individer behöver på samma gång höra samman och lämnas i fred. Det tycker Oz att vi ska tänka på innan vi försöker forma varandra och få personen intill att vända sig åt vårt håll, fast hen egentligen behöver vända sig mot havet ett tag. Det låter förståndigt men jag får känslan av att han inte arbetar efter egen devis.

Vidare hävdar han klokt att fanatismens motsats är kompromissen. Oz menar att kompromiss är synonymt med liv. Det finns dock inga lyckliga kompromisser, det är en oxymoron.

Fanatismen präglar bland annat en av världens svåraste konflikter, den mellan Palestina och Israel, vilket är ämnet för essäns andra del. Oz menar att starten för ”konflikten mellan rätt och rätt” beror på de arabiska regeringarnas handlade 1948 då hundratusentals palestinier och orientaliska judar förlorade sina hem. Den sista och tredje delen ska handla om hans skrivandet men är mest tugg om hur bra han är. I ett avslutande postludium informeras vi om Teskedsorden (konkursade 2021) som handlar om hur varje människa kan dra sitt strå till stacken mot rasism och fanatism.

Oz proklamerar inställningen pro fred istället för pro Palestina eller pro Israel. Det är bra förstås, men inte direkt anmärkningsvärt. Han presenterar det som vore det något epokgörande. Jag förstår faktiskt inte storheten med den här boken. Språket är bitvis märkligt. För mig framstår han som påträngande och skrytsam. Dessutom generaliserande på ett sätt som säkert underhåller en och annan men mest stör mig. Däremot gillar jag att han är ryter ifrån mot självgoda européer, han vänder sig till oss och säger:

”..konflikten i Mellanöstern är i sanning plågsam och blodig och grym och vansinnig, men det kommer inte att ta oss tusen år att få fram vår motsvarighet till euron i Mellanöstern, vi kommer att vara snabbare än vad ni varit och spilla mindre blod än vad ni gjort. Så innan ni ser ner på oss judiska idioter, arabiska idioter, grymma människor, fanatiska, extremistiska, våldsamma människor, bör ni därför vara lite försiktiga med att höta med fingret åt oss alla. Vår blodiga historia kommer att bli kortare än er blodiga historia.”

Uppenbarligen kan man vara självgod utanför Europa också.

[Premanand Velu · Rating 4 out of 5]

Voices from the other side
------------------------------
"𝑻𝒉𝒆 𝑰𝒔𝒓𝒂𝒆𝒍𝒊-𝑷𝒂𝒍𝒆𝒔𝒕𝒊𝒏𝒊𝒂𝒏 𝒄𝒐𝒏𝒇𝒍𝒊𝒄𝒕 𝒊𝒔 𝒏𝒐𝒕 𝒂 𝑾𝒊𝒍𝒅 𝑾𝒆𝒔𝒕 𝒎𝒐𝒗𝒊𝒆. 𝑰𝒕 𝒊𝒔 𝒏𝒐𝒕 𝒂 𝒔𝒕𝒓𝒖𝒈𝒈𝒍𝒆 𝒃𝒆𝒕𝒘𝒆𝒆𝒏 𝒈𝒐𝒐𝒅 𝒂𝒏𝒅 𝒆𝒗𝒊𝒍, 𝒓𝒂𝒕𝒉𝒆𝒓 𝒊𝒕 𝒊𝒔 𝒂 𝒕𝒓𝒂𝒈𝒆𝒅𝒚 𝒊𝒏 𝒕𝒉𝒆 𝒂𝒏𝒄𝒊𝒆𝒏𝒕 𝒂𝒏𝒅 𝒎𝒐𝒔𝒕 𝒑𝒓𝒆𝒄𝒊𝒔𝒆 𝒔𝒆𝒏𝒔𝒆 𝒐𝒇 𝒕𝒉𝒆 𝒘𝒐𝒓𝒅: 𝒂 𝒄𝒍𝒂𝒔𝒉 𝒃𝒆𝒕𝒘𝒆𝒆𝒏 𝒓𝒊𝒈𝒉𝒕 𝒂𝒏𝒅 𝒓𝒊𝒈𝒉𝒕, 𝒂 𝒄𝒍𝒂𝒔𝒉 𝒃𝒆𝒕𝒘𝒆𝒆𝒏 𝒐𝒏𝒆 𝒗𝒆𝒓𝒚 𝒑𝒐𝒘𝒆𝒓𝒇𝒖𝒍, 𝒅𝒆𝒆𝒑 𝒂𝒏𝒅 𝒄𝒐𝒏𝒗𝒊𝒏𝒄𝒊𝒏𝒈 𝒄𝒍𝒂𝒊𝒎 𝒂𝒏𝒅 𝒂𝒏𝒐𝒕𝒉𝒆𝒓 𝒗𝒆𝒓𝒚 𝒅𝒊𝒇𝒇𝒆𝒓𝒆𝒏𝒕 𝒃𝒖𝒕 𝒏𝒐 𝒍𝒆𝒔𝒔 𝒄𝒐𝒏𝒗𝒊𝒏𝒄𝒊𝒏𝒈, 𝒏𝒐 𝒍𝒆𝒔𝒔 𝒑𝒐𝒘𝒆𝒓𝒇𝒖𝒍, 𝒏𝒐 𝒍𝒆𝒔𝒔 𝒉𝒖𝒎𝒂𝒏𝒆 𝒄𝒍𝒂𝒊𝒎."
"𝒀𝒐𝒖 𝒏𝒐 𝒍𝒐𝒏𝒈𝒆𝒓 𝒉𝒂𝒗𝒆 𝒕𝒐 𝒄𝒉𝒐𝒐𝒔𝒆 𝒃𝒆𝒕𝒘𝒆𝒆𝒏 𝒃𝒆𝒊𝒏𝒈 𝒑𝒓𝒐-𝑰𝒔𝒓𝒂𝒆𝒍 𝒐𝒓 𝒑𝒓𝒐-𝑷𝒂𝒍𝒆𝒔𝒕𝒊𝒏𝒆. 𝒀𝒐𝒖 𝒉𝒂𝒗𝒆 𝒕𝒐 𝒃𝒆 𝒑𝒓𝒐-𝒑𝒆𝒂𝒄𝒆."
Amos Oz was an Israeli Writer and peace activist. His was a rare voice that begged attention not just from the Israeli hardliners who are creating havoc now or Palestinians who are being massacred in the name of fighting the H word. Not even to the Arab or the west. It was one of the voices that begged sanity , pleading to the world.
His book, '𝐇𝐨𝐰 𝐭𝐨 𝐜𝐮𝐫𝐞 𝐚 𝐟𝐚𝐧𝐚𝐭𝐢𝐜', puts profound thoughts that holds good for our everyday world in calling out the tendencies that lead to exactly where the Middle east is today.
"𝐟𝐚𝐧𝐚𝐭𝐢𝐜𝐢𝐬𝐦 𝐢𝐬 𝐚𝐥𝐦𝐨𝐬𝐭 𝐞𝐯𝐞𝐫𝐲𝐰𝐡𝐞𝐫𝐞, 𝐚𝐧𝐝 𝐢𝐭𝐬 𝐪𝐮𝐢𝐞𝐭𝐞𝐫, 𝐦𝐨𝐫𝐞 𝐜𝐢𝐯𝐢𝐥𝐢𝐬𝐞𝐝 𝐟𝐨𝐫𝐦𝐬 𝐚𝐫𝐞 𝐩𝐫𝐞𝐬𝐞𝐧𝐭 𝐚𝐥𝐥 𝐚𝐫𝐨𝐮𝐧𝐝 𝐮𝐬 𝐚𝐧𝐝 𝐩𝐞𝐫𝐡𝐚𝐩𝐬 𝐢𝐧𝐬𝐢𝐝𝐞 𝐨𝐮𝐫𝐬𝐞𝐥𝐯𝐞𝐬 𝐚𝐬 𝐰𝐞𝐥𝐥. 𝐃𝐨 𝐈 𝐤𝐧𝐨𝐰 𝐭𝐡𝐞 𝐚𝐧𝐭𝐢-𝐬𝐦𝐨𝐤𝐞𝐫𝐬 𝐰𝐡𝐨 𝐰𝐢𝐥𝐥 𝐛𝐮𝐫𝐧 𝐲𝐨𝐮 𝐚𝐥𝐢𝐯𝐞 𝐟𝐨𝐫 𝐥𝐢𝐠𝐡𝐭𝐢𝐧𝐠 𝐚 𝐜𝐢𝐠𝐚𝐫𝐞𝐭𝐭𝐞 𝐧𝐞𝐚𝐫 𝐭𝐡𝐞𝐦! 𝐃𝐨 𝐈 𝐤𝐧𝐨𝐰 𝐭𝐡𝐞 𝐯𝐞𝐠𝐞𝐭𝐚𝐫𝐢𝐚𝐧𝐬 𝐰𝐡𝐨 𝐰𝐢𝐥𝐥 𝐞𝐚𝐭 𝐲𝐨𝐮 𝐚𝐥𝐢𝐯𝐞 𝐟𝐨𝐫 𝐞𝐚𝐭𝐢𝐧𝐠 𝐦𝐞𝐚𝐭! 𝐃𝐨 𝐈 𝐤𝐧𝐨𝐰 𝐭𝐡𝐞 𝐩𝐚𝐜𝐢𝐟𝐢𝐬𝐭𝐬, 𝐬𝐨𝐦𝐞 𝐨𝐟 𝐦𝐲 𝐜𝐨𝐥𝐥𝐞𝐚𝐠𝐮𝐞𝐬 𝐢𝐧 𝐭𝐡𝐞 𝐈𝐬𝐫𝐚𝐞𝐥𝐢 𝐏𝐞𝐚𝐜𝐞 𝐌𝐨𝐯𝐞𝐦𝐞𝐧𝐭, 𝐰𝐡𝐨 𝐚𝐫𝐞 𝐰𝐢𝐥𝐥𝐢𝐧𝐠 𝐭𝐨 𝐬𝐡𝐨𝐨𝐭 𝐦𝐞 𝐫𝐢𝐠𝐡𝐭 𝐭𝐡𝐫𝐨𝐮𝐠𝐡 𝐭𝐡𝐞 𝐡𝐞𝐚𝐝 𝐣𝐮𝐬𝐭 𝐛𝐞𝐜𝐚𝐮𝐬𝐞 𝐈 𝐚𝐝𝐯𝐨𝐜𝐚𝐭𝐞 𝐚 𝐬𝐥𝐢𝐠𝐡𝐭𝐥𝐲 𝐝𝐢𝐟𝐟𝐞𝐫𝐞𝐧𝐭 𝐬𝐭𝐫𝐚𝐭𝐞𝐠𝐲 𝐨𝐧 𝐡𝐨𝐰 𝐭𝐨 𝐦𝐚𝐤𝐞 𝐩𝐞𝐚𝐜𝐞 𝐰𝐢𝐭𝐡 𝐭𝐡𝐞 𝐏𝐚𝐥𝐞𝐬𝐭𝐢𝐧𝐢𝐚𝐧𝐬."
"𝐈’𝐦 𝐬𝐚𝐲𝐢𝐧𝐠 𝐭𝐡𝐚𝐭 𝐭𝐡𝐞 𝐬𝐞𝐞𝐝 𝐨𝐟 𝐟𝐚𝐧𝐚𝐭𝐢𝐜𝐢𝐬𝐦 𝐚𝐥𝐰𝐚𝐲𝐬 𝐥𝐢𝐞𝐬 𝐢𝐧 𝐮𝐧𝐜𝐨𝐦𝐩𝐫𝐨𝐦𝐢𝐬𝐢𝐧𝐠 𝐫𝐢𝐠𝐡𝐭𝐞𝐨𝐮𝐬𝐧𝐞𝐬𝐬, 𝐭𝐡𝐞 𝐩𝐥𝐚𝐠𝐮𝐞 𝐨𝐟 𝐦𝐚𝐧𝐲 𝐜𝐞𝐧𝐭𝐮𝐫𝐢𝐞𝐬."
His line of thought professes that peace and compromise trumps everything else. The tag of Traitor, Pacifist, nothing matters. It is the peace and right to live.
His view point sounds very much appealing. He still strongly pleads for two nation theory which is not acceptable to rest of the Middle east and the parts of world that want to refuse the Israelis the right of existence. He Pleads for mutual respect for Palestinian and Israeli which the Israeli side steadfastly undermines and tramples with willful aggression.
His book, if not acceptable to those on either side of the divide, at least is a voice that needs to be heard before we burn ourselves in the embers of the insanity and tragedy that middle east is today and which is well on the way to drag rest of the world into it.

[Lammoth · Rating 5 out of 5]

"Как да излекуваме фанатик" е малко книжле от 70-на страници, което включва 2 есета на Амос Оз, както и едно интервю с него в края на книгата. Аз искам да насоча вниманието си върху есето, което е дало и заглавието на книгата. То е по-малко от 25 страници, но всеки ред, всяка дума е добре премерена и със сигурност тези страници ще ви кажат много повече, отколкото повечето писатели биха ви казали в цели топове хартия и безкрайни поредици.

"Чувството за хумор е чудесно лекарство. Не съм срещал фанатик с чувство за хумор, нито пък съм виждал човек с чувство за хумор да стане фанатик, освен ако по някаква причина го е загубил.Фанатиците по правило са саркастични, някои от тях имат остър език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си. Хуморът предполага релативизъм, способност да се погледнеш отстрани и да се видиш такъв, какъвто те виждат другите, възможност да проумееш, че колкото и да си прав и безгрешен, животът има и една смешна страна. Ако можех да компресирам чувството за хумор в малки капсули и да накарам цялото население на Земята да изпие по едно..."

Още: http://lammothsblog.blogspot.com/2012...

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

Ще се изразя фанатично и ще кажа, че всеки трябва да прочете тази малка - голяма книга!

И ако сте готови да приемете думите ми не буквално, а, така да се каже, да ги преглътнете с щипка сол, официално бих заявил, че принципно съм открил лек срещу фанатизма. Чувството за хумор е чудесно лекарство. Не съм срещал фанатик с чувство за хумор, нито пък съм виждал човек с чувство за хумор да стане фанатик, освен ако по някаква причина не го е загубил. Фанатиците по правило са саркастични. Някои от тях имат остър като жило език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва способността да се смееш на себе си.

Внимавайте, фанатизмът е силно заразен и прихваща много по-бързо от вирус. Лесно можете да го пипнете дори докато се опитвате да се борите с него.

Нарекох себе си специалист по фанатизма и това не е шега. Ако чуете, че някъде по света, в колеж или университет, се открие катедра по сравнителна фанатизмология, не се съмнявайте, че аз ще бъда там и ще кандидатствам за преподавателско място. Като дете, отраснало в Йерусалим, като бивш фанатик притежавам необходимата квалификация. А може би вече е дошло времето във всяко висше училище и всеки университет да бъде създадена такава катедра или поне курс за изучаване на фанатизма, защото той е навсякъде. Нямам предвид показните прояви на фундаментализъм. Не говоря само за явните фанатици, които в обезумели тълпи размахват юмруци пред телевизионните камери и скандират лозунги на езици, които дори не разбираме. Не, фанатизмът е почти навсякъде и неговите по-смекчени, цивилизовани форми се откриват във всяка област на живота, във всеки от нас. Ами противниците на тютюнопушенето, които са готови да ви изгорят живи, ако запалите цигара в близост до тях? А вегетарианците, които живи ще ви изядат, защото ядете месо? Или пък пацифистите, сред тях и мои колеги от движението за мир в Израел, които няма да се поколебаят да ми теглят куршум в главата, задето защитавам малко по-различна стратегия за постигане на мир с палестинците. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки, който издига глас срещу някого или нещо, е фанатик. Нито пък твърдя, че всеки с непоклатимо мнение по даден въпрос е фанатик. Просто казвам, че семето на фанатизма никне там, където има безкомпромисна и непоклатима убеденост в собствената правота. Естествено има различни степени на злото. Войнственият защитник на околната среда може да е категоричен и краен в убежденията си, но той не би могъл да нанесе такава вреда, каквато, да речем, радетелят за чистотата на нацията или терористът. Но всички фанатици се отличават с особена слабост към кича. Фанатикът може да брои до едно, две е прекалено голяма цифра за него. В същото време е безнадеждно сантиментален: предпочита чувствата пред мислите и обича да си представя смъртта си. Той презира този свят и е готов с радост да го изтъргува за място в рая. Представата му за рая обикновено се покрива с представата за вечно щастие от онзи тип, какъвто виждаме в края на посредствените филми.

В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите. Често срещаният стремеж да поправим ближния, да "облагородим" съпруга или съпругата, да моделираме детето или да променим брат си, вместо да ги оставим да си живеят такива, каквито са.

Много често всичко започва с изкушението да изживееш живота си чрез нечий друг живот. да се жертваш, за да улесниш успеха на другия или заради добруването на следващото поколение. Саможертвата почти винаги пробужда мъчително чувство за вина у облагодетелствания, чрез която той може да бъде манипулиран и контролиран. Ако ми предложат да избирам между двата стереотипа за майката в известния еврейски анекдот, в който първата казва на детето си: "Изяж си закуската или ще те убия", а другата проплаква: "Изяж си закуската или ще се самоубия", вероятно бих избрал по-малкото зло. Тоест, да не изям закуската си и да умра, вместо да не изям закуската си и чувството за вина да ме преследва до края на живота ми.

Иска ми се просто да можех да ви предпиша: "Четете и ще се излекувате от фанатизма". За съжаление в историята на човечеството множество стихотворения, романи и театрални пиеси за били използвани, за да възпламеняват омраза и чувство за национално превъзходство. Но все пак има определени произведения, които могат да помогнат. Няма да сътворят чудо, но ще помогнат. Например Шекспир. В неговите пиеси всяка проява на екстремизъм, всяка демонстрация на безкомпромисност, всяка форма на кръстоносен поход завършва като трагедия или комедия. Накрая фанатикът не постига щастието и не получава удовлетворение: той или загива, или става за посмешище. Това е добра ваксина срещу фанатизма. Гогол също е полезен: от него читателят осъзнава колко малко всъщност знаем дори когато сме сто процента сигурни в нещо. Гогол показва как носът ни може да се превърне в наш враг – жесток, дори фанатичен – и всичко да се изроди така, че един ден да започнем да преследваме с фанатична ярост собствения си нос. И това е добър урок. Кафка също действа възпитателно в тази насока, макар да съм убеден, че не си е и представял, че литературата му може да бъде използвана като имунизация срещу фанатизма. Кафка ни учи, че в живота винаги има мрак, загадка и присмех дори и когато смятаме, че не сме направили нищо лошо. Това също помага. (Ако имахме достатъчно време, бих обяснил надълго и нашироко за крехката, но неоспорима връзка между Кафка и Гогол, но ще го оставя за друг път.) Препоръчвам ви и Уилям Фокнър. Израелският поет Йехуда Амихай го казва много по-добре от мен: "Където сме прави, цветя не цъфтят". Много полезен стих. Да, определени литературни творби биха могли да помогнат, макар и само до известна степен.

"Правете мир, а не любов". Обратното на войната не е любовта. Обратното на войната е мирът. Освен това, за да наложиш демокрация, първо трябва да създадеш и развиеш гражданско общество. Без гражданско общество няма демокрация. Но то не се ражда под дулото на оръдията и не пораства за една нощ. Нито пък може да се развие без някакъв план от рода на плана "Маршал". Отчаянието и чувството за безпомощност са най-големите врагове на гражданското общество, следователно и на демокрацията.

Планът "Маршал" спечели Студената война. Не атомната бомба и Звездните войни, а планът "Маршал". Точно той победи комунистическите режими, макар че фактическото им падане от власт се случи трийсет-четирийсет години по-късно. Не Роналд Рейгън, а Хари Труман спечели войната, и то чрез плана "Маршал".

Предполагам, че убежденията ми ме разграничават от обикновения пацифист в Европа, който смята войната за най-голямото зло на Земята. Според мен войната наистина е нещо ужасно, но най-голямото зло не е тя, а агресията. Ако през 1939 година целият свят, с изключение на Германия, се придържаше към мисълта, че войната е най-голямото зло, Хитлер щеше да стане пълен господар на планетата. Човек трябва да се бори с агресията, независимо откъде произлиза тя. Но само в името на свободата и живота, а не за допълнителни територии и ресурси.

Опитът ми показва, че едно човешко същество може да обича средно десет души. Ако човекът е много щедър и благороден, може да ги докара до двайсет. И ако е невероятен късметлия, може да бъде обичан от двайсет. Затова, когато някой ми каже, че обича Латинска Америка или Третия свят, го приемам като лекомислено изявление без реално покритие. Както се пееше в един стар шлагер: "На този свят няма достатъчно любов". Не съм съгласен, че любовта е онази добродетел, чрез която ще решим международните конфликти. За тях ни трябват други ценности. Най-вече справедливост, но и здрав разум, добре развито въображение, способност да си представим другия, понякога дори да влезем в кожата му.

Според мен ако човек стане свидетел на голямо бедствие, да кажем, пожар, пред себе си има три принципни възможности. Първата е: бягайте надалеч, колкото се може по-бързо, и оставете бавните да изгорят. Втората: напишете гневно писмо до главния редактор на вашия вестник с настояване отговорните за пожара хора да бъдат позорно уволнени. Или организирайте демонстрация със същата цел. Третата е: донесете кофа с вода и я излейте върху пламъците, ако не намерите кофа, вземете чаша, ако нямате чаша, използвайте чаена лъжичка – чаени лъжички има навсякъде. Да, знам, чаената лъжичка е малка, а пожарът – огромен, но ние сме милиони и всеки разполага с чаена лъжичка. Затова искам да основа един нов орден – Ордена на чаената лъжичка. Призовавам хората, които споделят мнението ми, да не бягат, нито да пишат писма, а вместо това е по-добре да действат, макар и с чаена лъжичка, да тръгнат по улиците с малка чаена лъжичка на ревера, за да се разпознаваме, да знаем, че сме заедно, в едно братство, в един Орден, наречен Ордена на чаената лъжичка. Такава е моята философия накратко – или, ако щете, в чаена лъжичка.

[Louise · Rating 2 out of 5]

This book by a leader of the Israeli peace movement was recommended to me.

The title is more provocative than the writing.

Oz sees the political leaders of both the Israelis and the Palestinians as fanatics and a growing number of the citizens on both sides as more pragmatic. I'm not fully informed in the details, but his solution seems that the Palestinians give up more that the Israelis, which, for me, hurts his credibility as an honest broker.

He has some food for thought. He notes that both sides have a lot in common: both have roots in the disputed territory and neither group is welcomed elsewhere.

He observes that fanatics have no imagination or sense of humor. He doesn't connect the dots, but the implication is that some can be cured by questioning or reading novels that cause them to think. He says fanatics think they are doing good - like the overbearing parent that thinks anything is permitted to mold the child.

The book is really an essay. It ends with a dated interview that repeats some of the ideas of the book.

[Pablo Mallorquí · Rating 4 out of 5]

Un pequeño ensayo del prestigioso escritor israelí que recoge tres conferencias que dio en torno al fanatismo y la tolerancia. Me han gustado mucho las ideas de Oz sobre cómo actúan los fanáticos y cómo afecta el fanatismo al conflicto de Israel y Palestina. Además, aprovecha su experiencia como escritor y su bagaje literario para tratar el tema también desde la óptica de la literatura.

Un libro ameno que ofrece pequeñas enseñanzas sobre una realidad compleja y que sigue más viva que nunca.

[Simona · Rating 4 out of 5]

“Una delle cose che rendono il conflitto israelo-palestinese particolarmente grave, è il fatto che esso sia essenzialmente un conflitto fra due vittime. Due vittime dello stesso oppressore. L’Europa, che ha colonizzato il mondo arabo, l’ha sfruttato, umiliato, ne ha calpestato la cultura, che l’ha controllato e usato come base d’imperialismo, è la stessa Europa che ha discriminato, perseguitato, dato la caccia e infine sterminato in massa gli ebrei perpetrando un genocidio senza precedenti.”

[Jasminka · Rating 4 out of 5]

Amos Oz je poznati izraelski Nobelovac, a jedino što sam njegovo do sada pročitala (i dopalo mi se) je „Iznenada u dubini šume“. Ova knjiga je u stvari sastavljena od tri njegova govora koje je održao 2002 godine u Nemačkoj. Na kraju je pridodan i post skriptum napisan 2003 povodom Ženevskog sporazuma. U suštini, u pozadini svega je njegova borba za mir i rešavanje bliskoistočne krize, tačnije krize u Izraelu i Palstini i što bi, po njegovom mišljenju, i Židovi i palestinski Arapi, dva sukobljena naroda, trebali učiniti, od čega se odreći da zajedno žive u miru. Njegov zaključak je da je glavna odbrana od fanatizma humor, ne cinizam, sarkazam i slično, već iskreni humor koji liječi. Eh, kad bi samo političari i sveštenici (bilo koje religije) slušali ovakve pisce! Nekoliko citata od mnogih:
„Prisjećam se jedne stare priče, u kojoj jedan od likova, gdje drugdje nego u Jeruzalemu, sjedi u maloj uličnoj kavani, jedan starac sjedi preko puta, i oni počinju razgovarati. I ispostavi se da je to Bog glavom i bradom. Tip mu ne vjeruje istog trena, no nakon određenih znakova i znamenja uvjeri se da sjedi za stolom nasuprot Bogu. I ima za njega jedno pitanje, naravno, vrlo žurno. Kaže: ”Dragi Bože, reci mi, molim te, sada i zauvijek, čija je vjera prava? Rimokatolička, protestantska, možda židovska ili čak muslimanska? - Tko ima pravu vjeru?” A Bogu toj priči kaže: ”Sinko moj, da ti pravo kažem, ja nisam religiozan, nikada i nisam bio, dapače, religija me uopće ne zanima.”
„Bilo bi lijepo kada bih vam sada mogao reći da je književnost odgovor, zato što književnost sadrži protuotrov za fanatizam ubrizgavajući maštu u svoje čitatelje. Bilo bi lijepo kada bih vam mogao prepisati: čitajte književnost, i izliječit ćete se od fanatizma. Na žalost, to nije tako jednostavno. Na žalost, mnoge su pjesme, mnoge priče i drame kroz povijest bile upotrijebljene u svrhu rasplamsavanja mržnje i rasplamsavanja nacionalističke samovoljne kreposti. No ipak, postoje određena književna djela za koja vjerujem da mogu pomoći do određene granice. Svaki ekstremizam, svaki beskompromisni križarski rat, svaki oblik fanatizma kod Shakespearea završi tragedijom ili komedijom. Fanatik nikada nije sretniji ili zadovoljniji na kraju; ili je mrtav, ili postane predmet sprdačine. To je dobra vrsta cjepiva. A i Gogolj može isto tako pomoći: Gogolj groteskno osvještava svoje čitatelje o tome kako malo znamo, čak i kad smo uvjereni da smo sto posto u pravu. Gogolj nas uči da vlastiti nos može postati ljuti neprijatelj, može postati čak fanatični neprijatelj, pa se možemo naći u situaciji da fanatično proganjamo vlastiti nos. To nije loša pouka o sebi samom. U tom smislu Kafka je dobar odgajatelj, iako sam siguran da nikada nije mislio da bi ga se moglo upotrijebiti u svrhu obrazovanja protiv fanatizma. Kafka nam pokazuje da postoji mrak i zagonetka i ruglo čak i onda kad mislimo da nismo učinili ništa pogrešno. To pomaže. (Kad bismo imali cijeli eon vremena, sada bih opširno nastavio o Kafki i Gogolju, i vezi, tajnoj vezi koju vidim između njih dvojice, no o tome ćemo drugom prilikom.) Također može pomoći William Faulkner. Izraelski pjesnik Yehuda Amichai izražava sve to bolje no što bih se ja ikada ponadao da se mogu izraziti, kada kaže: ”Tamo gdje smo u pravu, nijedno cvijeće ne može izrasti.” To je jedna vrlo korisna rečenica. Pa tako, do određene mjere, neke vrste književnosti mogu pomoći, ali ne sve.“
„Smisao za humor odličan je lijek. Ni jednom u životu nisam vidio fanatika koji ima smisla za humor, niti sam vidio da osoba sa smislom za humor postaje fanatikom, osim ako ga negdje ne izgubi. Fanatici su često sarkastični. Neki od njih imaju vrlo ciljan smisao za sarkazam, ali nemaju humora. Humor sadrži sposobnost da se smijemo sebi samima. Humor je relativizam, humor je mogućnost da se vidiš onakvim kakvim te možda vide drugi, humor je sposobnost da shvatiš da, bez obzira na to koliko si krepostan i koliko su ti zla nanijeli, postoji određena strana života koja je uvijek pomalo smiješna. Što si više u pravu, to si smješniji. A kad smo već kod toga, možeš biti pravedni Izraelac ili pravedni Palestinac ili pravedni bilo što, no dok imaš smisla za humor, moguće je da si djelomice otporan na fanatizam.“

[Петър Стойков · Rating 2 out of 5]

Отиват мишките при бухала.
- О, ти , мъдра птицо, кажи ни какво да направим – всички ни нападат – и лисици, и вълци, и ограбливи птици…?
След кратък размисъл бухалът отговорил:
- Станете бодливи като таралежа! Така няма да ви закачат!
Мишките благодарили и си тръгнали. Но не след дълго се върнали:
- Мъдра птицо, ние сме мишки - как да станем бодливи като таралежа?
- Ааа,не знам – отговорил бухалът – аз съм стратег, не тактик…



Подобно на бухала от тоя виц, Амос Оз говори за това какво трябвало да се направи, за да се разреши конфликта между Израел и Палестина. Което било следното:

1. Да се направят две отделни държави – Израел и Палестина.

2. Израелци и палестинци да спрат да се бият, защото видите ли, любовта не била противоположност на войната – мирът бил противоположност на войната.

Просто занемях пред просветителския устрем на автора, който със страст и усещане не само за непогрешима правота, но и за неимоверна важност и изключителност на собственото мнение обяснява на всичките 79 страници на книжката горните две идеи, без ни най-малко да се притеснява, че:

1. И двете са супер елементарни и близко до ума и

2. Проблемът не е какво да се направи, а КАК.

Подобно на бухала обаче, той не благоволява да обясни как. Добре поне че не изписа още 79 страници да ни убеждава, че за да изчезне глада по света трябва всеки да има какво да яде, щото яденето на храна предотвратява глада, и да ни иска още 14 лв. (с твърда корица) за това.

[Yolanda Morros · Rating 5 out of 5]

Brillante ensayo de Amos Oz. El libro se divide en tres conferencias que dio el escritor en el mes de enero del 2001. Por desgracia, y a pesar de los años que han transcurrido, siguen siendo de máxima actualidad. Personalmente opino que, junto con su otro ensayo « Queridos fanáticos » , ambos libros tendrían que ser de obligada lectura. Sobre todo para las personas que creen que el mundo está dividido entre buenos y malos, o que el mal supremo en el mundo es la guerra.

[Davide Nole · Rating 4 out of 5]

La migliore recensione che si possa fare di questo libro consta di meno di dieci parole:

"Leggetelo per ampliare gli orizzonti della vostra mente."

Con affetto, Davide