What do you think?
Rate this book
Отлъчване
Романът "Отлъчване" е носител на голямата награда - бронзов пегас в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет" 2018.
"Четенето на „Отлъчване"е като кръвопреливане. С всяка страница в читателя навлизат кръвни клетки от друг живот, от друго време, от друг свят, просмукват се в тялото му и стават негов живот, негово време, негов свят. И негова кръв.
Има едно изречение, което минава през мозъка, но засяда като тромб в сърцето:„Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си." То е в корена на всяка дума в този жестоко красив роман, сърцето спира да бие, докато го преглътне, но после знае защо отброява секундите. Единствено условие човек да приеме историята като своя, е да е от нейната кръвна група.
Кръвната група на „Отлъчване" на Николай Терзийски е българска и влива мощната си магична енергия във възраждащата се българска духовност."
Иван Кулеков
"Четенето на „Отлъчване"е като кръвопреливане. С всяка страница в читателя навлизат кръвни клетки от друг живот, от друго време, от друг свят, просмукват се в тялото му и стават негов живот, негово време, негов свят. И негова кръв.
Има едно изречение, което минава през мозъка, но засяда като тромб в сърцето:„Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си." То е в корена на всяка дума в този жестоко красив роман, сърцето спира да бие, докато го преглътне, но после знае защо отброява секундите. Единствено условие човек да приеме историята като своя, е да е от нейната кръвна група.
Кръвната група на „Отлъчване" на Николай Терзийски е българска и влива мощната си магична енергия във възраждащата се българска духовност."
Иван Кулеков
496 pages, Paperback
First published June 14, 2017
20 people are currently reading
411 people want to read
About the author
Николай Терзийски
7 books215 followersНиколай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.
През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.
Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година.
„Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. Романът попада и в краткия списък на номинациите за наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. Междувременно разказът на Терзийски „Божествената иглика“ печели първата награда за кратък разказ „Под върха“ 2018.
През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“. Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.
През март 2022 г. излиза третият роман на Николай Терзийски – „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда "Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. Освен това, романът получава номинации за следните награди:
„Перото“, за принос към българския литературен контекст, в категория „проза“;
„Хеликон“ за нова българска художествена проза;
„Роман на годината 2023“ – на Национален дарителски фонд „13 века България“. През 2024 г. книгата излиза в Северна Македония в превод на Виолета Танчева-Златева.
През април 2025 г. излиза четвъртата книга на Николай Терзийски - романът от разкази "Родиния".
Текстове и разкази на Николай Терзийски са публикувани в редица сборници, списания и антологии, сред които:
„Съвременник“;
Списание "Страница";
"Нашата Коледа", сборник с коледни истории;
Алманах "Огоста 2021";
"Любовта за напреднали", антология на Светлозар Желев;
"Спектър на земните звуци", антология на лауреатите на конкурса „Южна пролет“;
"Нашата Коледа 2", сборник с коледни истории;
-
Романите на Николай Терзийски обединяват динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги, събират на едно място магичното и ежедневното, историята и митологията. Характерна черта на повествованието в „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“ е сложната структура, в която са вплетени разкази от различни исторически пластове, обединени от темите за родовата кръв и корените на човека, неизбежността на съдбата, наред с любовта и омразата, войната и приятелството, отмъщението, майчината любов и предателството.
През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.
Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година.
„Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. Романът попада и в краткия списък на номинациите за наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. Междувременно разказът на Терзийски „Божествената иглика“ печели първата награда за кратък разказ „Под върха“ 2018.
През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“. Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.
През март 2022 г. излиза третият роман на Николай Терзийски – „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда "Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. Освен това, романът получава номинации за следните награди:
„Перото“, за принос към българския литературен контекст, в категория „проза“;
„Хеликон“ за нова българска художествена проза;
„Роман на годината 2023“ – на Национален дарителски фонд „13 века България“. През 2024 г. книгата излиза в Северна Македония в превод на Виолета Танчева-Златева.
През април 2025 г. излиза четвъртата книга на Николай Терзийски - романът от разкази "Родиния".
Текстове и разкази на Николай Терзийски са публикувани в редица сборници, списания и антологии, сред които:
„Съвременник“;
Списание "Страница";
"Нашата Коледа", сборник с коледни истории;
Алманах "Огоста 2021";
"Любовта за напреднали", антология на Светлозар Желев;
"Спектър на земните звуци", антология на лауреатите на конкурса „Южна пролет“;
"Нашата Коледа 2", сборник с коледни истории;
-
Романите на Николай Терзийски обединяват динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги, събират на едно място магичното и ежедневното, историята и митологията. Характерна черта на повествованието в „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“ е сложната структура, в която са вплетени разкази от различни исторически пластове, обединени от темите за родовата кръв и корените на човека, неизбежността на съдбата, наред с любовта и омразата, войната и приятелството, отмъщението, майчината любов и предателството.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 51 reviews
March 3, 2018
Купих си книгата с трепетно вълнение след препоръка. Никога не бях чувала за нея, но се доверих на вътрешното си усещане, особено след прочит на откъс. Очаквах, че ще ми хареса, след като ме бяха докоснали няколкото страници, но не си представях, че ще остави толкова силна следа в сърцето ми.
Още от самото начало, думите, които Николай Терзийски реди, навлизат дълбоко в душата. Историята е много красиво написана и изпълнена с меланхолия и магичност. Неусетно те грабва и те потапя в различни съдби и животи, препускайки през времето, родовата памет и семейните ценности.
Това е книга- послание; едно спонтанно, живо, искрено и ценно споделяне. Този разказ е пътешествие към сърцевината на душата, което ме изпълни с много топлина.
" Отлъчване" е много красива и богато написана книга. Историята е толкова трогателна, толкова истинска, толкова докосваща, сякаш думите, които излизат от пръстите на Николай Терзийски живеят свой собствен, смислен, пълноценен живот. Разкош, абсолютен разкош. Тази книга трябва да се преживее, да се усети с всяка частица на сърцето и разума; тя влива сила, истинска сила.
" Отлъчване" събира отломките от няколко разпилени животи, а автентичния диалект в разказите на Янкул и Златан( любимата ми част) ми напълни душата, сякаш съм се докоснала до древна мъдрост.
Книгата включва разказите на 8 герои, които живеят в различно време, но са свързани помежду си; герои, които търсят себе си, но им е трудно да се намерят, защото са отлъчени от цялото, защото сами са се изолирали. Има много общо в спомените им, разказани от различна перспектива, което внася още повече яснота в сложните им взаимоотношения и пресечните им точки.
Това е история за два рода, които се привличат поколения наред, но все нещо ги откъсва, все нещо ги отлъчва; два рода, които протягат ръце един към друг, но все не се стигат, докато накрая не се събират в едно.
" Отлъчване" е задълбочено и многопластово четиво, в което е вложено много чувство.
Това е разказ за разрушаване на вътрешния свят и изграждане на въображаем затвор, в който човек се напъхва сякаш като в пашкул, за да се предпази от болката и ужаса на това, което се случва около него. Изолация, пропадане в дълбок кладенец, черна нощ на душата, хиляди главоблъскания за смисъла на живота, за това кои сме ние, защо сме тук.
Ако някой очаква от " Отлъчване" някаква динамика, няма да я открие, но ще намери нещо много по- хубаво- дълбочина, смисленост и красота. И с риск да се повторя, ще кажа пак, че тази книга трябва да се преживее. Езикът, разказите, са истинска наслада за душата, носещи носталгия към нещо, което е в самите нас, нещо, което може да е забравено, нещо, което може да е забутано дълбоко в нас, но въпреки всичко продължава да съществува и да се предава от поколение на поколение- нашите корени, нашето наследство, нашата жива памет, запечатана в гените ни...
=====
"Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си. "
"... миналото е картина в прашасалия коридор на съзнанието. Понякога, като минаваме покрай нея, най- неочаквано виждаме някой напълно забравен детайл."
" Аз знам, че съществува само това тук и сега, всичко останало е илюзия. Миналото е лъжлива представа, бъдещето е объркана идея. Вие също, вие, които крачите срещу ми, вие не сте истински. Съществувам само аз. Нима е възможно някога някъде в миналото или бъдещето, да е съществувало или да се появи нещо различно от мен? Но...какво съм аз?... "
" Секо нещо, кое правиме ние на тоо грешен свет, корен си има, чедо. Зачатие. Извор. Ала мъчно е да се созре там, до корено. Ние си гледаме се цветчетата, листенцата, стеблото и гранките, а за корените ич не питаме. Един лъч само от звездата созираме, а си мислиме, дека я видиме целата... А баш там, у корените, са отговорите, баш там е простотата на сите най- полетни въпроси: за това що сме ние и оти ни е создал творецо, па ни е турил тука да пиеме от живителната сила на земята. "
"... който тие направил добро, за да се възползва от тебе, той би ти направил триж по- голямо зло, ако не му играйш по свирката. "
Още от самото начало, думите, които Николай Терзийски реди, навлизат дълбоко в душата. Историята е много красиво написана и изпълнена с меланхолия и магичност. Неусетно те грабва и те потапя в различни съдби и животи, препускайки през времето, родовата памет и семейните ценности.
Това е книга- послание; едно спонтанно, живо, искрено и ценно споделяне. Този разказ е пътешествие към сърцевината на душата, което ме изпълни с много топлина.
" Отлъчване" е много красива и богато написана книга. Историята е толкова трогателна, толкова истинска, толкова докосваща, сякаш думите, които излизат от пръстите на Николай Терзийски живеят свой собствен, смислен, пълноценен живот. Разкош, абсолютен разкош. Тази книга трябва да се преживее, да се усети с всяка частица на сърцето и разума; тя влива сила, истинска сила.
" Отлъчване" събира отломките от няколко разпилени животи, а автентичния диалект в разказите на Янкул и Златан( любимата ми част) ми напълни душата, сякаш съм се докоснала до древна мъдрост.
Книгата включва разказите на 8 герои, които живеят в различно време, но са свързани помежду си; герои, които търсят себе си, но им е трудно да се намерят, защото са отлъчени от цялото, защото сами са се изолирали. Има много общо в спомените им, разказани от различна перспектива, което внася още повече яснота в сложните им взаимоотношения и пресечните им точки.
Това е история за два рода, които се привличат поколения наред, но все нещо ги откъсва, все нещо ги отлъчва; два рода, които протягат ръце един към друг, но все не се стигат, докато накрая не се събират в едно.
" Отлъчване" е задълбочено и многопластово четиво, в което е вложено много чувство.
Това е разказ за разрушаване на вътрешния свят и изграждане на въображаем затвор, в който човек се напъхва сякаш като в пашкул, за да се предпази от болката и ужаса на това, което се случва около него. Изолация, пропадане в дълбок кладенец, черна нощ на душата, хиляди главоблъскания за смисъла на живота, за това кои сме ние, защо сме тук.
Ако някой очаква от " Отлъчване" някаква динамика, няма да я открие, но ще намери нещо много по- хубаво- дълбочина, смисленост и красота. И с риск да се повторя, ще кажа пак, че тази книга трябва да се преживее. Езикът, разказите, са истинска наслада за душата, носещи носталгия към нещо, което е в самите нас, нещо, което може да е забравено, нещо, което може да е забутано дълбоко в нас, но въпреки всичко продължава да съществува и да се предава от поколение на поколение- нашите корени, нашето наследство, нашата жива памет, запечатана в гените ни...
=====
"Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си. "
"... миналото е картина в прашасалия коридор на съзнанието. Понякога, като минаваме покрай нея, най- неочаквано виждаме някой напълно забравен детайл."
" Аз знам, че съществува само това тук и сега, всичко останало е илюзия. Миналото е лъжлива представа, бъдещето е объркана идея. Вие също, вие, които крачите срещу ми, вие не сте истински. Съществувам само аз. Нима е възможно някога някъде в миналото или бъдещето, да е съществувало или да се появи нещо различно от мен? Но...какво съм аз?... "
" Секо нещо, кое правиме ние на тоо грешен свет, корен си има, чедо. Зачатие. Извор. Ала мъчно е да се созре там, до корено. Ние си гледаме се цветчетата, листенцата, стеблото и гранките, а за корените ич не питаме. Един лъч само от звездата созираме, а си мислиме, дека я видиме целата... А баш там, у корените, са отговорите, баш там е простотата на сите най- полетни въпроси: за това що сме ние и оти ни е создал творецо, па ни е турил тука да пиеме от живителната сила на земята. "
"... който тие направил добро, за да се възползва от тебе, той би ти направил триж по- голямо зло, ако не му играйш по свирката. "
April 17, 2019
Отличаване! Това е първата дума в съзнанието ми след затварянето на последната страница.
Отличаване като материя на създаденото творение и отлично представяне за дебют, а пък и не само.
Още с началото на разказа го приех лично. Може би, защото започва с писмо до дете от баща. Аз написах такова писмо, когато се прибрах една вечер от родилното отделение, а жена ми беше останала там с първороден син. После прочетох за отличителните белези на родовете - синът ми има сини очи и белег на бузата (който се надявам ще зарастне все скоро). От там нататък всичко беше лично и това вероятно ми повлия до края.
С напредването си казах - това може да е песен, елегия за Македония, като неразделна част от тия земи. Но, бързо си дадох сметка, че не става въпрос за земите, носталгията по дворове и къщи. Само за хората и тяхната любов. И за плода от тази любов - децата им. "Кръвоплериване" - казва Кулеков. Така да е. Аз повече го усетих като пренос на душа от едно поколение на следващото. Не толкова физичното, изразено в белези, а метафизичното - изразено в съдба. Покрай това се замислих, че книгата можеше да се казва и "Метафизика на тъгата", без да има нищо конкретно общо с аналогията, за която се сещате.
Га превалих средата (ето, заразен от стиловете на използвания език) - си мислех за сондажа. Сондаж не в почвата, а във времето. Бях сигурен, че ще последва обратен път нагоре. Стигаме до центъра на земята и се връщаме обратно. Защо? За да я разберем. Както ние, така и героите (в книгата) в наши дни имат нужда да разберат съставните си части. Корена си. Само така ще успеят да насочат листата си към слънчевите лъчи.
И ето, че пак стигаме до лъчите и до отлъчването. Ядрото е душата, а всичко друго е материя, която преминава от една форма в друга.
Една идея, която Николай майсторски ни разказва от начало до край. Това е "Отлъчване" и аз вече се считам за отлъчен. Както всеки от прочелите я и аз съм един от тези лъчи, който пътува през времето и пространството - вероятно по пътя към неведомото.
P.S.
Добавям една идея, която се сформира в съзнанието ми към края на книгата, но сега виждам, че съм я пропуснал в ревюто. А имам подозрение, че и авторът е имал подобна идея. Безброй доказтелства за свързаност на мъжкия (условно) род със слънцето и още повече в другия случай - с луната.
Танцът на двата водещи рода от начало до край е като танцът между слънцето и луната. По този начин обречен и по този начин закономерен. И когато накрая са се събрали, то те са разрушили познатата вселена с познатите физични закони и всичко останало, за да сътворят новия свят с неговите нови закономерности.
Отличаване като материя на създаденото творение и отлично представяне за дебют, а пък и не само.
Още с началото на разказа го приех лично. Може би, защото започва с писмо до дете от баща. Аз написах такова писмо, когато се прибрах една вечер от родилното отделение, а жена ми беше останала там с първороден син. После прочетох за отличителните белези на родовете - синът ми има сини очи и белег на бузата (който се надявам ще зарастне все скоро). От там нататък всичко беше лично и това вероятно ми повлия до края.
С напредването си казах - това може да е песен, елегия за Македония, като неразделна част от тия земи. Но, бързо си дадох сметка, че не става въпрос за земите, носталгията по дворове и къщи. Само за хората и тяхната любов. И за плода от тази любов - децата им. "Кръвоплериване" - казва Кулеков. Така да е. Аз повече го усетих като пренос на душа от едно поколение на следващото. Не толкова физичното, изразено в белези, а метафизичното - изразено в съдба. Покрай това се замислих, че книгата можеше да се казва и "Метафизика на тъгата", без да има нищо конкретно общо с аналогията, за която се сещате.
Га превалих средата (ето, заразен от стиловете на използвания език) - си мислех за сондажа. Сондаж не в почвата, а във времето. Бях сигурен, че ще последва обратен път нагоре. Стигаме до центъра на земята и се връщаме обратно. Защо? За да я разберем. Както ние, така и героите (в книгата) в наши дни имат нужда да разберат съставните си части. Корена си. Само така ще успеят да насочат листата си към слънчевите лъчи.
И ето, че пак стигаме до лъчите и до отлъчването. Ядрото е душата, а всичко друго е материя, която преминава от една форма в друга.
Една идея, която Николай майсторски ни разказва от начало до край. Това е "Отлъчване" и аз вече се считам за отлъчен. Както всеки от прочелите я и аз съм един от тези лъчи, който пътува през времето и пространството - вероятно по пътя към неведомото.
P.S.
Добавям една идея, която се сформира в съзнанието ми към края на книгата, но сега виждам, че съм я пропуснал в ревюто. А имам подозрение, че и авторът е имал подобна идея. Безброй доказтелства за свързаност на мъжкия (условно) род със слънцето и още повече в другия случай - с луната.
Танцът на двата водещи рода от начало до край е като танцът между слънцето и луната. По този начин обречен и по този начин закономерен. И когато накрая са се събрали, то те са разрушили познатата вселена с познатите физични закони и всичко останало, за да сътворят новия свят с неговите нови закономерности.
April 8, 2019
Тази книга е вълшебна! Не знам как да опиша колко е магическа и прекрасна. Някой беше писал, че е книга - гаетан и няма как да не се съглася с това. Написана с богат език, красиви описания на събития и обичаи от историята ни. Направо ме зашемети и много, много искам да я прочетат колкото се може повече хора! Страхотен дебют. Благодаря на БНТ, че ме запознаха с нея дни преди официалното и представяне.
October 18, 2017
Насладих се на книгата до краен предел. Настръхвах, плаках, изживях всички истории. Бях в книгата, слях се с нея и още не мога да се отърся от емоциите. С една дума още съм в книгата макар да затворих последната страница. Препоръчвам, книгата наистина си заслужава. Пропита е с много емоции с много любов.
April 10, 2019
..когато баба ми почина, у дома намерих кутии със стари снимки. На майка ми и вуйчо ми като малки деца, на баба и дядо, на техните родители.. и така - до напълно непознати за мен лица на големи фамилни фотографии в сепия. На гърба на някои от снимките имаше послания. Едно от тях няма да забравя, с красив почерк написано: "За времето, когато "сега" ще бъде "тогава". Беше магично. Помислих си колко е хубаво да има кой да разгледа снимките ти, да прочете думите ти и ако имаш късмет - да п��мни очите ти.. "Моята мисия е а продължавам да бъда всички тях..."
"Отлъчване" е много лична книга. Самата аз съм слушала толкова много истории, предавани от майка на дъщеря, от баща на син, от дядо на внуче... И аз ще ги запиша някой ден. Защото това са мои лични истории.
Книгата наистина е красива, магична, докосваща, дълбока. Прекрасна. Благодаря на Николай Терзийски за това "кръвопреливане". Вече имам и книгата му "Хроники на неведомото".. но нека първо се съвзема. Или.. защо да не прочета още веднъж "Отлъчване"..... любима.
"Отлъчване" е много лична книга. Самата аз съм слушала толкова много истории, предавани от майка на дъщеря, от баща на син, от дядо на внуче... И аз ще ги запиша някой ден. Защото това са мои лични истории.
Книгата наистина е красива, магична, докосваща, дълбока. Прекрасна. Благодаря на Николай Терзийски за това "кръвопреливане". Вече имам и книгата му "Хроники на неведомото".. но нека първо се съвзема. Или.. защо да не прочета още веднъж "Отлъчване"..... любима.
November 27, 2020
"Отлъчване" на Николай Терзийски ми донесе същото удоволствие като разказите на Йовков например или "Железния светилник" на Талев. Чудя се, дали ако я бях чела в ученическите си години, щях да я оценя подобаващо. Не знам. Може би няма и значение.
Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада.
Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това.
Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е. Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае.
Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им, в действията им, в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга.
Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са.
Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето.
Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди 3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.
Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица.
Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско.
Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън.
P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.
Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/
Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)
http://readersense.blogspot.com/2020/...
Пиша, трия, пиша, пак трия. И така вече цял следобед. Всеки мой злощастен опит да напиша нещо смислено, пропада.
Не знам откъде да започна. Не знам, къде ще ме отведе този текст. Но така доникъде няма да я докарам. Затова ще започна с очевидното и може би, ще ми потръгне след това.
Николай Терзийски умее да пише. Във всеки един смисъл на това изречение. Умее да разказва, да се изразява, да създава емоция, да пресъздава живот, да вдъхва живот с думите си, да композира мелодия с тях. Няма нужда от повече думи. Ясно е. Николай Терзийски умее да пише. И да разказва. Всеки, който е прочел и един абзац от него, го знае.
Може да го усетите в диалекта на героите му, във вида им, в действията им, в пъстротата на сюжета, в дълбоката връзка между отделните истории, които преливат една след друга.
Има някои български книги, които не могат да се сравнят с нищо друго на тоя свят. Те са абсолютна величина. Дали защото сме си българи и само ние можем да ги оценим истински, да прозрем и да докоснем всичките им нюанси или наистина са шедьоври на световно ниво, не знам. И няма значение. Те са такива - шедьоври са.
Затварям последната страница на "Отлъчване" и си мисля същото, каква е тая титанична дарба у един човек. Дали е защото сме от една народност и има някъде един посъзнателен пласт в ума ни, където всички сме едно цяло. Място, което всички ние просто разбираме. Има някои неща, които само ние можем да усетим и разберем, защото имаме общ език, обща история и памет. И разказът на Терзийски директно влиза в тази стая в ума ми, а оттам право в сърцето.
Това е първата му книга. Завършена и публикувана преди 3 години, когато самият той е бил на 34 години. Има нещо повече от талант в нея. Нещо, което просто се протяга през страниците и те докосва и това е паметта, такава каквато само ние българите можем да я имаме.
Всичко в тази книга е направено с внимание, финес, усет, желание и способност. Няма нито едно изречение, нито една дума, която да не е на мястото си. Или пък да е излишна. Всяка запетайка има своята роля в тази преливаща многолика история. Всяко ударение е важно. И накрая, когато видиш цялата шевица, изпитваш страхопочитание към мащаба на замисъла й. А тя е толкова красива. Езикът й се лее като нежна песен, без значение дали е на диалект или на книжовен български език. Няма пукнатина, няма слабо място в тази история. Съвършено завършена шевица.
Нищо не ви казах за сюжета или идеята. Не знам как да го направя, без да ви прозвучи плоско.
Думите на Терзийски се носят като бавна и тежка народна песен, следвайки всяка извивка на разказа. Всеки нов глас пее с различна височина и тоналност, носи различна орнаментика и борави със свой индивидуален речеви инструментариум. Рядко кавам това, но наистина няма как да не го оцените. Това пламъче ни е заложено на всички, а Николай Терзийски е създал такава магия, че пламъчето да лумне в буен огън.
P.S. Ако все пак сте прочели този текст, може би сте останали със същото нелепо усещане (като мен), че искам да говоря за тази книга, а не знам как. Очевидно не ми се получава особено добре. Но също така не искам и да се отказвам от споделянето на този текст, защото може би ще достигне все пак до някой. До някой, който все още не е чел нищо от Николай Терзийски и може би това ще е прашинката нужна, за да се завърти цялата вселена по правилния начин и този някой да открие думите му. Аз получих своята прашинка и ще се радвам да дам такава някому.
Та, ако все пак не съм ви убедила и ви звуча повече като герой на Валтер Мьорс, отколкото като реален човек, ви препоръчвам да погледнете неговия блог: http://terziyski.blogspot.com/
Вярвам, че като прочетете няколко реда там, ще разберете какво имам предвид. :)
http://readersense.blogspot.com/2020/...
February 27, 2019
Много талантливо написан роман - със сложен замисъл и осъществен с голям размах. На места наистина ми приличаше на геройски епос. Умело боравене със стилистични регистри. Лично аз имах проблеми с някои неща - тежкия на места диалект го преглъщах трудно, а също съвпаденията ми дойдоха в повече, но това са съвсем субективни усещания. На някои точно това би им се харесало. Като цяло, много удовлетворяващо четиво.
February 9, 2020
Страхотна книга! Езикът е невероятен! Николай Терзийски с лекота изгражда палитра от автентични герои. Всеки един от тях е толкова различен от другите - мисли, чувства, говори (изказът на дядо Янкул!!!!) и действа (Севда, Панчо, Златан) по свой собствен начин. И всеки от тях е толкова правдоподобен! Просто не мога да повярвам, че книгата е написана от един 33-годишен човек!
Книгата проследява няколко поколения герои (от освободителните борби до днешни дни) в търсенията им. Те търсят, опитват, понякога се лутат, но не се отказват в търсенето си. Въпреки това все се разминават... докато накрая цялото това търсене и преплитане не се осъществи няколко поколения по-късно.
В началото не разбираш, че историите на героите са свързани. По средата на книгата си ядосан, че усещаш връзката между тях, но тя не е ясна. Накрая на книгата си очарован от начина, по който всичко се навързва и плачеш (защото на моменти книгата е тъжна).
ПС: Стигнете до историята на дядо Янкул, преди да решите дали ви харесва книгата или не.
Книгата проследява няколко поколения герои (от освободителните борби до днешни дни) в търсенията им. Те търсят, опитват, понякога се лутат, но не се отказват в търсенето си. Въпреки това все се разминават... докато накрая цялото това търсене и преплитане не се осъществи няколко поколения по-късно.
В началото не разбираш, че историите на героите са свързани. По средата на книгата си ядосан, че усещаш връзката между тях, но тя не е ясна. Накрая на книгата си очарован от начина, по който всичко се навързва и плачеш (защото на моменти книгата е тъжна).
ПС: Стигнете до историята на дядо Янкул, преди да решите дали ви харесва книгата или не.
January 13, 2018
Книгата я имам от миналата година, но както е казал Габриел Завин - "Понякога книгите не ни намират, докато не настъпи подходящо време". Нейното време дойде и думите с които искам да я опиша са толкова много, но в същото време си мисля, че тези думи няма да са правилните. Прочетох я още снощи, но за първи път не написах веднага мнението си, защото трябваше да я оставя да престои в главата ми.Не че успях да заспя. Толкова много въпроси изкочиха в книгата, но за мен най-много се открояваха тези. Коя съм Аз? От къде идвам и къде отивам? Къде отивам - един Господ знае. Но от къде съм тръгнала и коя съм Аз - доста време съм търсила истината. За съжаление при мен нямаше кой да ми оставя такива писма.
Книгата ли? Книгата е една емоция, която ще остане доста време в мен. Даже си мисля, че трябва да остане вечно в нас - "Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите."
Книгата е машина на времето. Книгата е една уникална магическа приказка,която минава през теб като вихрушка, завихря те през поколенията и те оставя без дъх. Изживях всички отделни, но свързани помежду си истории. Няма да крия, че почти на всеки ред плаках. Книга за Съдбата с главно С, за надеждата, за вярата, за любовта и за всичко ценно в нас и преди нас, а може би и след нас.Толкова истини открих в нея и се надявам да продължавам да откривам и в моя живот. Имах огромната привилиегия да се запозная с Николай Терзийски на предсавянето на книгата в гр.Пловдив, от което мога да бъда единствено горда, че имаме такива талантливи автори.Очаквам с нетърпение следващия ти роман.Благодаря ти.
Книгата ли? Книгата е една емоция, която ще остане доста време в мен. Даже си мисля, че трябва да остане вечно в нас - "Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите."
Книгата е машина на времето. Книгата е една уникална магическа приказка,която минава през теб като вихрушка, завихря те през поколенията и те оставя без дъх. Изживях всички отделни, но свързани помежду си истории. Няма да крия, че почти на всеки ред плаках. Книга за Съдбата с главно С, за надеждата, за вярата, за любовта и за всичко ценно в нас и преди нас, а може би и след нас.Толкова истини открих в нея и се надявам да продължавам да откривам и в моя живот. Имах огромната привилиегия да се запозная с Николай Терзийски на предсавянето на книгата в гр.Пловдив, от което мога да бъда единствено горда, че имаме такива талантливи автори.Очаквам с нетърпение следващия ти роман.Благодаря ти.
September 18, 2017
"Отлъчване" - всеки от нас е отломък от нещо цяло: http://azcheta.com/otlachvane-nikolai...
„Всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите…“
За важната литература със значими послания и изкусен стил се пише най-трудно. Защото в днешно време е модерно всичко да наричаме „велико“ и „неповторимо“. Експлоатираме силните думи, ползваме ги безхаберно на килограм, тъй като за нас са важни сензацията и трафикът, не покритието. Така езикът се осакатява, а аз толкова силно искам да го съхраним в пълната му прелест.
Ето защо пазя силните думи за моментите, на които биха паснали идеално. Отдавна чакам книгата, която ще ги заслужи в моите очи, и ето, че тя се появи! Дебютният роман на трийсет и четири годишния Николай Терзийски, озаглавен „Отлъчване“ (изд. „Жанет 45“), е необходимо съкровище в съвременната българска литература. Вярвам, че прочетете ли го, не бихте ме опровергали. Предизвиквам ви!
На представянето на книгата във Варна отидох без очаквания, а си тръгнах с надежда. Помислих си, че ако има такива млади, пишещи и мислещи хора в България, то ни чакат и по-добри времена. Краткият филм на Иван Кулеков, който разказва за романа, ме пренесе на местата, на които се развива част от действието – родния дупнишки край на Терзийски, вдъхновил го да напише „Отлъчване“. Няколкото пасажа, които авторът прочете, пък допълниха визуалната представа и усещането за атмосферата, изпълваща петстотинте страници на книгата. Магията започна още там!
„Отлъчване“ изненадва със сложността на своята структура. Съдбите на осмината герои (четирима мъжки и четири женски образа) от различни епохи се преплитат. Всеки от тях търси себе си, прави жертви и понася последиците. Те обаче не засягат само персонажа, а поколенията след него. Тази аксиома е валидна откакто свят светува, но замисляме ли се за нея? Колко често ни минава през ума, че не всичко започва и свършва с нас, че това, което сме днес, се дължи на тези преди нас, а оставеното от нас ще повлияе на хората и планетата дълго след като ни няма? Разбира се, в ежедневието ни подобни мисли не ни терзаят. Само когато попаднем на роман като „Отлъчване“ се поспираме и се чувстваме като отломък. Отломък от нещо цяло и „невъобразимо голямо“, а истината е в цялото.
За мен това е най-общото послание на Николай Терзийски. Открих смисъла му, след като прочетох целия роман и всяко парченце от пъзела си дойде на мястото. Тогава и надписът, който авторът остави в моята книга във варненската книжарница, се изпълни със смисъл: „Всеки от нас е отломък“.
Романът започва с последния (засега) отломък – Мария, в днешно време. На шестнайсетия си рожден ден тя открива в сутерена на жилището, което дели с майка си, счупен лаптоп и червена чанта, пълна с изписани на машина, окъсани листове. Компютърът е пълен с емпетройки на Пърл Джем и филми на Дейвид Линч, а хартията представлява писмо до Мария, което ще й разкрие дълго потулвани тайни от семейната им история.
Втората част ни връща в шейсетте години на миналия век и разказва историята на дядо Янкул (дядото на Мария). Написана на дупнишки диалект, изпълнена с трудни за разбиране думи и цветущи изрази, тази част ми бе най-трудна за четене. За някои вероятно тя би била най-интересната, защото, както и авторът казва в свое интервю за БНТ, красотата и богатството на един език се крият в многообразието на диалектните форми. За мен лично това забави темпото на повествованието.
Следват историите на предците на дядо Янкул, тръгващи от двете световни войни, минаващи през борбите за Македония, та чак до турското робство. Препоръчвам на читателите, след като прочетат първата част, да отгърнат на последната страница, където има поместена графика на дълго родословно дърво. То определено помага за следенето на сюжетните линии, които не текат хронологично. Малък минус е, че този „помощник“ не се споменава никъде в книгата и може да остане незабелязан до изчитането на финалната страница.
В разказите за различните епохи са включени елементи от българския фолклор и митология – златната розета със седем лъча, Орфеевото цвете безсмъртниче, камата с дръжка от бял рог. Историите, които звучат напълно автентично и реалистично, изведнъж придобиват магичен характер, но само като оттенък на историческия фон.
Не бих поставила жанров етикет на „Отлъчване“. Въпреки елементите на магически реализъм, той е едновременно и историческа, и семейна сага. Темата за приемствеността е основополагаща, а чудесата само допълват красотата на творбата. Или, както казва една от възрастните героини – баба Ката, в писмо до внучка си Яна:
"…много губим от това, че не вярваме в чудесата. Мъдрите вярват в чудесата, но разумните ги отхвърлят. Затова винаги съм ти казвала да си мъдра, а не разумна."
Още много символи, послания и теми могат да бъдат откри в историята. В крайна сметка, художественият текст се донаписва от читателя, защото всеки пречупва прочетеното през призмата на собствените си разбирания и преживявания. Тук само загатнах няколко елемента, които оставиха следа в мен. Едно обаче е сигурно – „Отлъчване“ е силен роман, който идва, за да покаже как сме оцелели през годините, и би могъл да ни помогне да се съхраним като народ и в бъдеще.
„Всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите…“
За важната литература със значими послания и изкусен стил се пише най-трудно. Защото в днешно време е модерно всичко да наричаме „велико“ и „неповторимо“. Експлоатираме силните думи, ползваме ги безхаберно на килограм, тъй като за нас са важни сензацията и трафикът, не покритието. Така езикът се осакатява, а аз толкова силно искам да го съхраним в пълната му прелест.
Ето защо пазя силните думи за моментите, на които биха паснали идеално. Отдавна чакам книгата, която ще ги заслужи в моите очи, и ето, че тя се появи! Дебютният роман на трийсет и четири годишния Николай Терзийски, озаглавен „Отлъчване“ (изд. „Жанет 45“), е необходимо съкровище в съвременната българска литература. Вярвам, че прочетете ли го, не бихте ме опровергали. Предизвиквам ви!
На представянето на книгата във Варна отидох без очаквания, а си тръгнах с надежда. Помислих си, че ако има такива млади, пишещи и мислещи хора в България, то ни чакат и по-добри времена. Краткият филм на Иван Кулеков, който разказва за романа, ме пренесе на местата, на които се развива част от действието – родния дупнишки край на Терзийски, вдъхновил го да напише „Отлъчване“. Няколкото пасажа, които авторът прочете, пък допълниха визуалната представа и усещането за атмосферата, изпълваща петстотинте страници на книгата. Магията започна още там!
„Отлъчване“ изненадва със сложността на своята структура. Съдбите на осмината герои (четирима мъжки и четири женски образа) от различни епохи се преплитат. Всеки от тях търси себе си, прави жертви и понася последиците. Те обаче не засягат само персонажа, а поколенията след него. Тази аксиома е валидна откакто свят светува, но замисляме ли се за нея? Колко често ни минава през ума, че не всичко започва и свършва с нас, че това, което сме днес, се дължи на тези преди нас, а оставеното от нас ще повлияе на хората и планетата дълго след като ни няма? Разбира се, в ежедневието ни подобни мисли не ни терзаят. Само когато попаднем на роман като „Отлъчване“ се поспираме и се чувстваме като отломък. Отломък от нещо цяло и „невъобразимо голямо“, а истината е в цялото.
За мен това е най-общото послание на Николай Терзийски. Открих смисъла му, след като прочетох целия роман и всяко парченце от пъзела си дойде на мястото. Тогава и надписът, който авторът остави в моята книга във варненската книжарница, се изпълни със смисъл: „Всеки от нас е отломък“.
Романът започва с последния (засега) отломък – Мария, в днешно време. На шестнайсетия си рожден ден тя открива в сутерена на жилището, което дели с майка си, счупен лаптоп и червена чанта, пълна с изписани на машина, окъсани листове. Компютърът е пълен с емпетройки на Пърл Джем и филми на Дейвид Линч, а хартията представлява писмо до Мария, което ще й разкрие дълго потулвани тайни от семейната им история.
Втората част ни връща в шейсетте години на миналия век и разказва историята на дядо Янкул (дядото на Мария). Написана на дупнишки диалект, изпълнена с трудни за разбиране думи и цветущи изрази, тази част ми бе най-трудна за четене. За някои вероятно тя би била най-интересната, защото, както и авторът казва в свое интервю за БНТ, красотата и богатството на един език се крият в многообразието на диалектните форми. За мен лично това забави темпото на повествованието.
Следват историите на предците на дядо Янкул, тръгващи от двете световни войни, минаващи през борбите за Македония, та чак до турското робство. Препоръчвам на читателите, след като прочетат първата част, да отгърнат на последната страница, където има поместена графика на дълго родословно дърво. То определено помага за следенето на сюжетните линии, които не текат хронологично. Малък минус е, че този „помощник“ не се споменава никъде в книгата и може да остане незабелязан до изчитането на финалната страница.
В разказите за различните епохи са включени елементи от българския фолклор и митология – златната розета със седем лъча, Орфеевото цвете безсмъртниче, камата с дръжка от бял рог. Историите, които звучат напълно автентично и реалистично, изведнъж придобиват магичен характер, но само като оттенък на историческия фон.
Не бих поставила жанров етикет на „Отлъчване“. Въпреки елементите на магически реализъм, той е едновременно и историческа, и семейна сага. Темата за приемствеността е основополагаща, а чудесата само допълват красотата на творбата. Или, както казва една от възрастните героини – баба Ката, в писмо до внучка си Яна:
"…много губим от това, че не вярваме в чудесата. Мъдрите вярват в чудесата, но разумните ги отхвърлят. Затова винаги съм ти казвала да си мъдра, а не разумна."
Още много символи, послания и теми могат да бъдат откри в историята. В крайна сметка, художественият текст се донаписва от читателя, защото всеки пречупва прочетеното през призмата на собствените си разбирания и преживявания. Тук само загатнах няколко елемента, които оставиха следа в мен. Едно обаче е сигурно – „Отлъчване“ е силен роман, който идва, за да покаже как сме оцелели през годините, и би могъл да ни помогне да се съхраним като народ и в бъдеще.
November 30, 2025
Не знам от къде да започна.
Хайде с лошото 🫣 на моменти, автора е прекалено описателен и доста се повтаря. Също така тук там се случваха доста удобни за сюжета неща. И за финал частите за Янкул и за Марко не ми харесаха. Това е негативното.
За моя радост хубавото е повече. Историята започва много деведесетарски има много музика и други готини намигвания към онова време.
Историята за Златан ми се превърна в любима. Много ми харесаха всички типично бъларски моменти, като историята с Луната и питката. Николай Терзийски успя да ме изненада многократно с неочаквани за мен събития. Стила на писане ми хареса, хареса ми факта, че всяка история има свой собствен глас и ми хареса “подредения хаос” през който минах като читател.
Определено ще продължа с творчеството на автора.
Хайде с лошото 🫣 на моменти, автора е прекалено описателен и доста се повтаря. Също така тук там се случваха доста удобни за сюжета неща. И за финал частите за Янкул и за Марко не ми харесаха. Това е негативното.
За моя радост хубавото е повече. Историята започва много деведесетарски има много музика и други готини намигвания към онова време.
Историята за Златан ми се превърна в любима. Много ми харесаха всички типично бъларски моменти, като историята с Луната и питката. Николай Терзийски успя да ме изненада многократно с неочаквани за мен събития. Стила на писане ми хареса, хареса ми факта, че всяка история има свой собствен глас и ми хареса “подредения хаос” през който минах като читател.
Определено ще продължа с творчеството на автора.
April 10, 2018
Отдавна се канех да го напиша това ревю, защото съм изключително впечатлена от книгата. Сега, през празниците, си я попрегледах пак, за да се уверя, че не съм била подвластна на настроения, когато я четох.
Много внимателно трябва да следим развитието на Николай Терзийски. Мисля, че в българската литература се е появило перо, което тепърва ще бъде сред строителите на облика ѝ. Талантлив и богат на мисъл и емоция автор е Терзийски, а „Отлъчване“ е много хубава българска книга в най-добрия смисъл на това определение.
Няколко пъти съм отбелязвала, че ни липсват семейни саги и само един Владимир Зарев запълва нишата с трилогията си.
„Отлъчване“ влиза в това определение частично. Проследени са почти магичните връзки между 7 поколения, прокълнати от една нереализирана любов и едно предателство.
Твърде постно звучи това като описание на романа, защото всъщност той е много повече. Но лично аз съм пленена от езика на книгата. Това най-често е недостигът на съвременните родни писатели. Не че е беден езикът им, но е събран в една субкултурна плоскост. А при Терзийски е вакханалия от диалекти, културни пластове, хиляди вариации на думи, смисли и позабравени значения. Разпознаваш героите чрез словото им, влизаш в епохите чрез думите, различаваш географските местности според диалектите. Умение, което не просто впечатлява, а пленява. Песенната странност на Родопите, яростната непреклонност на Македония, дистанцираната твърдост на Северозапада – всичко е там, наведнъж, накуп, в една книга. И действа на подсъзнанието, хипнотизира и припомня родовата памет.
Терзийски е и майстор-разказвач. Толкова сладко създава приказки с вкус на притчи, така умело и извън клишетата оплита истории, че е трудно да го оставиш дори за минута. Проучил е – усърдието личи и се отплаща – няколко епохи. Читателят чете и не остава в себе си, а влиза там, където го отпраща авторът, защото всичко си е на мястото.
Това е дебютният роман на Николай Терзийски. Като всеки дебют, и той си има кусурите, но те са чисто формални – малко повече оплитане на сюжетни линии, малко лутане накрая, докато отново хванеш възлите, оформени в началото. Малко повече бъбривост там, където може да бъде оставен читателят да си доизмисли. Малко неестествен език в епистоларната част. Но това са наистина бели кахъри. Хубаво би било да има един речник накрая, защото хич не ми беше кеф да се откъсна от страниците, за да ровя из гугъл за имената на месеците по родопски. :)
Категоричното ми убеждение е, че Николай Терзийски има потенциала да се превърне в един от най-добрите български писатели, в един от тези, които след десетилетия ще влязат в учебниците. Засега е потенциал, но вярвам, че усърдието, което е видимо в „Отлъчване“ няма да се изчерпи с единия дебют. Ще ми се да му пожелая не падащ от небето успех, а време за работа. И съм щастлива, че го прочетох.
Много внимателно трябва да следим развитието на Николай Терзийски. Мисля, че в българската литература се е появило перо, което тепърва ще бъде сред строителите на облика ѝ. Талантлив и богат на мисъл и емоция автор е Терзийски, а „Отлъчване“ е много хубава българска книга в най-добрия смисъл на това определение.
Няколко пъти съм отбелязвала, че ни липсват семейни саги и само един Владимир Зарев запълва нишата с трилогията си.
„Отлъчване“ влиза в това определение частично. Проследени са почти магичните връзки между 7 поколения, прокълнати от една нереализирана любов и едно предателство.
Твърде постно звучи това като описание на романа, защото всъщност той е много повече. Но лично аз съм пленена от езика на книгата. Това най-често е недостигът на съвременните родни писатели. Не че е беден езикът им, но е събран в една субкултурна плоскост. А при Терзийски е вакханалия от диалекти, културни пластове, хиляди вариации на думи, смисли и позабравени значения. Разпознаваш героите чрез словото им, влизаш в епохите чрез думите, различаваш географските местности според диалектите. Умение, което не просто впечатлява, а пленява. Песенната странност на Родопите, яростната непреклонност на Македония, дистанцираната твърдост на Северозапада – всичко е там, наведнъж, накуп, в една книга. И действа на подсъзнанието, хипнотизира и припомня родовата памет.
Терзийски е и майстор-разказвач. Толкова сладко създава приказки с вкус на притчи, така умело и извън клишетата оплита истории, че е трудно да го оставиш дори за минута. Проучил е – усърдието личи и се отплаща – няколко епохи. Читателят чете и не остава в себе си, а влиза там, където го отпраща авторът, защото всичко си е на мястото.
Това е дебютният роман на Николай Терзийски. Като всеки дебют, и той си има кусурите, но те са чисто формални – малко повече оплитане на сюжетни линии, малко лутане накрая, докато отново хванеш възлите, оформени в началото. Малко повече бъбривост там, където може да бъде оставен читателят да си доизмисли. Малко неестествен език в епистоларната част. Но това са наистина бели кахъри. Хубаво би било да има един речник накрая, защото хич не ми беше кеф да се откъсна от страниците, за да ровя из гугъл за имената на месеците по родопски. :)
Категоричното ми убеждение е, че Николай Терзийски има потенциала да се превърне в един от най-добрите български писатели, в един от тези, които след десетилетия ще влязат в учебниците. Засега е потенциал, но вярвам, че усърдието, което е видимо в „Отлъчване“ няма да се изчерпи с единия дебют. Ще ми се да му пожелая не падащ от небето успех, а време за работа. И съм щастлива, че го прочетох.
May 29, 2021
В момента ми се мълчи за тази книга. Искам да си помълча, да помисля и да оставя посланието й да премине през мен, както любовта е преминала през поколенията и героите, за които разказва, за да изживее най-накрая след стотици години своето осъществяване. Имат ли памет гените, какво ни води, какво са мечтите ни, чувствата ни? Наши собствени ли са наистина или са олицетворение на нещо по-голямо, по-далечно, по-необозримо? Дали любовта, която изпитваме днес не е заложена от някой обичал и изстрадал я в миналото? Цената, която плащаме, колко време е плащана, преди да ни има? И дали наистина смъртта може да бъде край или човешкото сърце и воля са толкова силни, че прескачат бариерата й и я надхитряват?
Благодаря на Николай Терзийски, че написа тази история, благодарна съм, че имах възможност да се докосна до нея. Поредното доказателство, че неслучайно така упорито изследвам българските автори. Защото има чудеса като това. Преплитащи съдби и времена, доказващи, че времето е субективно понятие. И дори докато четях аз губех представа за него. Романът е на световно ниво, но само един българин би го изживял в цялата му пълнота, би разбрал езика, поверията, традициите, болката и силата на човешката душа. Искам да кажа толкова много, а просто сякаш всичко е казано и не намирам подходящите думи да го синтезирам. Това е преживяване, не може да се опише. Ще кажа само, че от няколко години гледам корицата й и знаех, че ще ми хареса. Може би книгата ме е зовяла и най-накрая се събрахме, за да се прочетем взаимно. :) Това е най-хубавата книга, която прочетох през тази година.
Благодаря на Николай Терзийски, че написа тази история, благодарна съм, че имах възможност да се докосна до нея. Поредното доказателство, че неслучайно така упорито изследвам българските автори. Защото има чудеса като това. Преплитащи съдби и времена, доказващи, че времето е субективно понятие. И дори докато четях аз губех представа за него. Романът е на световно ниво, но само един българин би го изживял в цялата му пълнота, би разбрал езика, поверията, традициите, болката и силата на човешката душа. Искам да кажа толкова много, а просто сякаш всичко е казано и не намирам подходящите думи да го синтезирам. Това е преживяване, не може да се опише. Ще кажа само, че от няколко години гледам корицата й и знаех, че ще ми хареса. Може би книгата ме е зовяла и най-накрая се събрахме, за да се прочетем взаимно. :) Това е най-хубавата книга, която прочетох през тази година.
December 18, 2018
"Отлъчване" е една голяма книга. Голяма със замисъла си, с размаха си, с обема си. Пълна е с истории, със спираловидно пресичащи се сюжетни нишки, с образи, ситуирани в отдалечени исторически пластове, които въпреки това успяват да звучат единно, но преди всичко - с концептуална мъдрост, на която свалям шапка.
Да напишеш 500 страници и те да звучат като част от цяло е постижение, което аз все още не успявам да постигна. Изумителна е работата, която е свършил Терзийски, изумителна е и лекотата на стила му.
Просто тематиката (а може би по-скоро начинът на изложение?) на книгата не е моята тематика. Ако трябва да съм честен, рамкиращият наратив - отключващ и заключващ романа - ми беше безкрайно силен и прилягащ, докато в останалата част от текста често се губех или прехвърлях само за да попадна на някой красив образ и да запрепускам обратно, че да видя откъде стартира готината нова нишка.
Определено ще следя следващите литературни изяви на Николай, който - с този могъщ старт - дава сериозна заявка, че нещо хубаво се случва във все по-закърняващата ни съвременна родна литература.
Да напишеш 500 страници и те да звучат като част от цяло е постижение, което аз все още не успявам да постигна. Изумителна е работата, която е свършил Терзийски, изумителна е и лекотата на стила му.
Просто тематиката (а може би по-скоро начинът на изложение?) на книгата не е моята тематика. Ако трябва да съм честен, рамкиращият наратив - отключващ и заключващ романа - ми беше безкрайно силен и прилягащ, докато в останалата част от текста често се губех или прехвърлях само за да попадна на някой красив образ и да запрепускам обратно, че да видя откъде стартира готината нова нишка.
Определено ще следя следващите литературни изяви на Николай, който - с този могъщ старт - дава сериозна заявка, че нещо хубаво се случва във все по-закърняващата ни съвременна родна литература.
July 24, 2017
Книга, гайтан, изтъкан от млад автор, задължително четиво за всеки българин и човек носещ България в сърцето си! Една вълшебна плетеница от емоции, връхлита и омагьосва читателя. Книга която докосва и сърцето и душата. Щом има такива млади автори днес, значи България, ще я има и утре!
May 23, 2022
Много, много ми хареса!
Прочетох книгата по препоръка и съм благодарна на всички, които ми я предложиха.
Сюжетът е построен изключително интересно, езикът на Николай Терзийски се "лее" по страниците и рисува красиви, но и страшни и тъжни картини.
Думата, която най-добре за мен описва романа би било - органичен. Така чувствах цялата история, много естествена, въпреки че наподобява приказка и има доста фанстастични моменти.
Естественото за мен дойде от начини на разказване, топлината и любовта, с която авторът описва една дълга и сложна семейна история. Може да кажем, че е древна, но така натурално създадена - с обич към истинските ни предци, че за момент не усетих умишлено преекспониране на темата с корените, рода, историята ни.
Родовата памет е центърът на книгата, разказването на истории също, а в последно време книги с такива сюжети има доста.
Проблемът ми с тях е, че много бързо прескачат границата на плоския национализъм, примесен с обилно количество фолклор, диалекти и митологии, така че в крйна сметка се получава нещо с много притчи, народни мъдрости и не особено сполучливо предадено чувство за род и история.
При Николай Терзийск и "Отлъчване" това не се случва, не само заради писателското му майсторство и особеността на сюжета, но и заради този органичен, искрен подтекст да разкаже и да се помни.
Защото ми се струва, че авторът е успял да достигне до читателя на едно много по-древно, общо, родово, подсъзнателно ниво, което понякога човърка всеки един от нас.
Миналата година открих Русков с "Чамкория", безспорно до него нареждам и Николай Терзийски като един от най-добрите ни писатели.
Една звездичка липсва, защото книгата започна малко бавно, а краят ми се щеше да е по-стегнат.Но я дочитах за една нощ, така че може и това да е причината да ми се стори по-дълъг. :))
Прочетох книгата по препоръка и съм благодарна на всички, които ми я предложиха.
Сюжетът е построен изключително интересно, езикът на Николай Терзийски се "лее" по страниците и рисува красиви, но и страшни и тъжни картини.
Думата, която най-добре за мен описва романа би било - органичен. Така чувствах цялата история, много естествена, въпреки че наподобява приказка и има доста фанстастични моменти.
Естественото за мен дойде от начини на разказване, топлината и любовта, с която авторът описва една дълга и сложна семейна история. Може да кажем, че е древна, но така натурално създадена - с обич към истинските ни предци, че за момент не усетих умишлено преекспониране на темата с корените, рода, историята ни.
Родовата памет е центърът на книгата, разказването на истории също, а в последно време книги с такива сюжети има доста.
Проблемът ми с тях е, че много бързо прескачат границата на плоския национализъм, примесен с обилно количество фолклор, диалекти и митологии, така че в крйна сметка се получава нещо с много притчи, народни мъдрости и не особено сполучливо предадено чувство за род и история.
При Николай Терзийск и "Отлъчване" това не се случва, не само заради писателското му майсторство и особеността на сюжета, но и заради този органичен, искрен подтекст да разкаже и да се помни.
Защото ми се струва, че авторът е успял да достигне до читателя на едно много по-древно, общо, родово, подсъзнателно ниво, което понякога човърка всеки един от нас.
Миналата година открих Русков с "Чамкория", безспорно до него нареждам и Николай Терзийски като един от най-добрите ни писатели.
Една звездичка липсва, защото книгата започна малко бавно, а краят ми се щеше да е по-стегнат.Но я дочитах за една нощ, така че може и това да е причината да ми се стори по-дълъг. :))
August 26, 2022
Отдавна не ме беше пленявала българска книга по този начин!
Още за въздействието, което ми оказа ,може да прочетете тук.
https://nezito.wixsite.com/forgetmeno...
Още за въздействието, което ми оказа ,може да прочетете тук.
https://nezito.wixsite.com/forgetmeno...
October 9, 2019
Уникална книга! Веднага се нареди сред любимите ми!От доста дълго време исках да я прочета и се радвам,че най-накрая го направих. Поздравявам автора и всъщност пиша това специално за него за да му благодаря за това произведение,за емоциите, които ми подари чрез историята,за това,че ме накара да се замисля и да си задам толкова много въпроси! След като прочетох края на книгата ми се прииска да я прочета отново и пак да изживея магията!Към всички, които се колебаят дали да я прочетат - прочетете я,няма да съжалявате!
January 13, 2025
Това е книга, която със сигурност ще препрочитам през следващите години. За мен няма как с един прочит да усетиш изцяло богатия език, с който е написана и да узнаеш в дълбочина историите на главните герои. Книгата е като пътуване назад през историята на поколения българи, история изпълнена с любов, предателства и страдания.
June 8, 2020
Прекрасна!!!
April 7, 2022
“… жената е затова жена, за да не рови в пръстта на миналото, а да ражда цветята на бъдещето…”
Голям! Какви автори си имаме само. Толкова нишки преплетени в миналото, за да стигнем до днес. Много искам да напиша за романа, защото се надявам да достигне до повече читатели. Но ще използвам един цитат от книгата.
“Толкова е трудно да обясня с думи как се чувствам, бабо! Толкова недостатъчни са тия думи, тия трийсет букви! Дали думите не ограничават хората повече от всичко останало?”
Голям! Какви автори си имаме само. Толкова нишки преплетени в миналото, за да стигнем до днес. Много искам да напиша за романа, защото се надявам да достигне до повече читатели. Но ще използвам един цитат от книгата.
“Толкова е трудно да обясня с думи как се чувствам, бабо! Толкова недостатъчни са тия думи, тия трийсет букви! Дали думите не ограничават хората повече от всичко останало?”
November 6, 2017
Много време ми трябваше, за да пиша за тази книга. Още повече време ще мине, преди да спра да я живея, защото всяка една от историите в нея се заби в мен като лъч от една розета. Направи дупка в мен, през която преминава болката – чужда, но сякаш и моя. През тези дупки минават и любовите и очакванията, и надеждите на всички нас.
На пръв поглед сякаш това са много истории, но те имат своя корен, за да направят една обща картина. Тази картина дава ново усещане в мен за съдбата, за обречеността. За това как всеки от нас е една малка брънка в живота ��� нашия, но и на толкова много хора още. Затова, че случайности няма, и че всяко нещо, което изглежда нелогично и странно, всъщност има своята закономерност и обяснение в миналото ни – нашето и на тези преди нас. Как ние носим и пазим мъката, радостите и любовите на тези преди нас.
Това е книга за любовта. Онази любов, която не избираме, но от която не можем да избягаме, колкото и да опитваме. Защото това, което трябва да се случи, ще се случи, когато и както трябва.
Това е книга памет. Книга, която ни кара да се огледаме и да потърдим корените си. Да ги следваме и да спрем да бягаме от тях. Защото „всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите...”
На пръв поглед сякаш това са много истории, но те имат своя корен, за да направят една обща картина. Тази картина дава ново усещане в мен за съдбата, за обречеността. За това как всеки от нас е една малка брънка в живота ��� нашия, но и на толкова много хора още. Затова, че случайности няма, и че всяко нещо, което изглежда нелогично и странно, всъщност има своята закономерност и обяснение в миналото ни – нашето и на тези преди нас. Как ние носим и пазим мъката, радостите и любовите на тези преди нас.
Това е книга за любовта. Онази любов, която не избираме, но от която не можем да избягаме, колкото и да опитваме. Защото това, което трябва да се случи, ще се случи, когато и както трябва.
Това е книга памет. Книга, която ни кара да се огледаме и да потърдим корените си. Да ги следваме и да спрем да бягаме от тях. Защото „всеки от нас има дълг към паметта – не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите...”
July 4, 2017
Магическият реализъм намира достойно представяне в съвременната българска литература. Книгата е истинско предизвикателство за въображението и общата култура на читателя. Авторът демонстрира отличната си способност да изковава от фолклор, действителност и въображение една уникална спойка. Задължително четиво за всеки, който иска да усети духа на българската литература през XXI век.
February 15, 2020
Книгата е страхотна, запленяваща до толкова, че човек няма мира, докато не я прочете до края. Още с първите си страници знаех, че ще ми стане любима. Каквото и да напиша за нея ще е недостатъчно, но я препоръчвам на всеки да я прочете. Слагам тук някои цитати от книгата, които ми харесаха. Надявам се, че така ще помогна на тези, които още се чудят дали да я четат, да вземат решение да я почват веднага :)
"...отломък от нещо невъобразимо голямо... Дребна точка, в която се пресичат много жизнени линии; кратко мигване, след дълго взиране в необозримото; щракване на часовник, побрало в себе си екове от цели животи и съдби - отдавна отминали... Това съм аз."
"Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото на това да си жив? Грешките. Докато си жив, ти си свободен да бъркаш, да си неправ... Да се учиш или не, да съжаляваш или не, да се разкайваш или не, та дори и да повториш грешките си...или не. Не е ли грешката в основата на живота? Животът е огромен кръстопът от грешни пътища. Лабиринт, в който всеки избор съдържа грешка. И тъкмо в това е красотата му. Ти си в центъра на паяжина. От грешки. Всеки попада понякога на границата на реалността. И предците ти са били на границата, и децата ти ще бъдат. Представи си звезда. Звезда със седем лъча. Ти стоиш по средата ѝ. И накъдето и да поемеш, ще трябва да изоставиш шест възможности, а да се впуснеш само в една. С всяка следваща крачка по един от пътищата допускаш не една, а шест нови грешки."
"...една от най-големите ни слабости, но и едно от най-големите ни преимущества е, че сме вплетени в тъканта на времето и измъкване няма. Ние можем да знаем много неща за миналото, ала с колкото и мечти или планове да запълване белия лист, никога не ще научим какво носи бъдещето. Миналото си стои като стара картина в прашасалия коридор на съзнанието ни. Дори да не я поглеждаме, съществуването ѝ е неотменимо и тя привлича погледа ни, докато местим мислите си от една стая в друга. Ако решим да ѝ се наслаждаваме, ще изгубим смисъла на настоящето. Някои даже я помъкват на гръб. Изваждат я на показ, но от тежестта ѝ само се прегърбват и не успяват да видят какво се случва около тях."
"...жената е затова жена, за да не рови в пръстта на миналото, а да ражда цветята на бъдещето..."
"Всяко нещо, което ти поднася участта, има корен далеч назад, необорим корен, забит дълбоко в пръстта на забравата. Тялото ти е кутия, в която си затворен, и през очите си можеш да видиш само листата и цветовете, можеш да прогледнеш и до ствола на дървото, но за да стигнеш до корените, ти е нужно прозрение, което живите не са способни да досегнат..."
"Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите."
"...отломък от нещо невъобразимо голямо... Дребна точка, в която се пресичат много жизнени линии; кратко мигване, след дълго взиране в необозримото; щракване на часовник, побрало в себе си екове от цели животи и съдби - отдавна отминали... Това съм аз."
"Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото на това да си жив? Грешките. Докато си жив, ти си свободен да бъркаш, да си неправ... Да се учиш или не, да съжаляваш или не, да се разкайваш или не, та дори и да повториш грешките си...или не. Не е ли грешката в основата на живота? Животът е огромен кръстопът от грешни пътища. Лабиринт, в който всеки избор съдържа грешка. И тъкмо в това е красотата му. Ти си в центъра на паяжина. От грешки. Всеки попада понякога на границата на реалността. И предците ти са били на границата, и децата ти ще бъдат. Представи си звезда. Звезда със седем лъча. Ти стоиш по средата ѝ. И накъдето и да поемеш, ще трябва да изоставиш шест възможности, а да се впуснеш само в една. С всяка следваща крачка по един от пътищата допускаш не една, а шест нови грешки."
"...една от най-големите ни слабости, но и едно от най-големите ни преимущества е, че сме вплетени в тъканта на времето и измъкване няма. Ние можем да знаем много неща за миналото, ала с колкото и мечти или планове да запълване белия лист, никога не ще научим какво носи бъдещето. Миналото си стои като стара картина в прашасалия коридор на съзнанието ни. Дори да не я поглеждаме, съществуването ѝ е неотменимо и тя привлича погледа ни, докато местим мислите си от една стая в друга. Ако решим да ѝ се наслаждаваме, ще изгубим смисъла на настоящето. Някои даже я помъкват на гръб. Изваждат я на показ, но от тежестта ѝ само се прегърбват и не успяват да видят какво се случва около тях."
"...жената е затова жена, за да не рови в пръстта на миналото, а да ражда цветята на бъдещето..."
"Всяко нещо, което ти поднася участта, има корен далеч назад, необорим корен, забит дълбоко в пръстта на забравата. Тялото ти е кутия, в която си затворен, и през очите си можеш да видиш само листата и цветовете, можеш да прогледнеш и до ствола на дървото, но за да стигнеш до корените, ти е нужно прозрение, което живите не са способни да досегнат..."
"Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите."
August 14, 2017
Прекрасна книга! Завладяващи истории на всеки един от георите, преплитещи се между реалност и приказка, преплитещи се едни с други. Различните диалекти, за някои от нас родни, придават още повече пъстрота, каквато всъщност е и България в различните си краища. Много въпроси поставя тази книга, за всеки един човек, защото всеки един от нас е „...Отломък от нещо невъобразимо голямо.”
April 22, 2019
За мен най-големият комплимент за която и да било книга е след затварянето на последната страница да ми се прииска да я започна отначало. Малцина автори го постигат. С "Отлъчване" това е така. Още повече - дебютен роман, направо не е за вярване.
January 31, 2023
"Отлъчване" бе първата книга, която прочетох за 2023 г., но пиша за нея едва в последния ден на януари.
"Реалното и нереално, логичното и фантастичното - те се сливат в такива моменти и ние попадаме в някакъв чуден водовъртеж, в който представите ни се преобръщат."
Това изречение от романа сякаш най-точно описва какво приключение за читателя е създал с дебюта си Николай Терзийски. Впускайки се в него, аз поех на дълъг път с непознат за мен автор. Отправна точка бе днешния ден и от нея бавно поех към миналото, за да измина след това и целия път обратно. Вървях по страниците водена единствено от гласовете на главните герои. Всеки от тези осем души разказваше сам своята история, която бе както дълбоко лична и негова, така и обща, а сякаш отчасти и моя. И това е най-красивото в тази книга - написаните думи разришярат границите на времето и пространството, отдалечават забравата, съживяват спомена и раждат следващата история.
*****
"- Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото на това да си жив? Грешките. Докато си жив, ти си свободен да бъркаш, да си неправ... Да се учиш или не, да съжаляваш или не, да се разкайваш или не, та дори и да повтаряш грешките си ... или не. Не е ли грешката в основата на живота? Животът е огромен кръстопът от грешни пътища. Лабиринт, в който всеки избор съдържа грешка. И тъкмо в това е красотата му.
- Ти си в центъра на паяжината. От грешки. Всеки попада понякога на границата на реалността. И предците са били на границата, и децата ти ще бъдат... Представи си звезда. Звезда със седем лъча. Ти стоиш по средата ѝ. И накъдето и да поемеш, ще трябва да изоставиш шест възможности, а да се впуснеш само в една. С всяка следваща крачка по един от пътищата, допускаш не една, а шест нови грешки."
"Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите..."
"Не е ли надеждата на обречения най-тъжното нещо на този свят?
Но и най-прекрасното..."
"Ти отгде знаеш колко траят миговете? Отгде знаеш колко е кратко туй твое време? Ако ти река, че тоя миг съдържа хиляди вечности, как ще оспориш думите ми?"
"Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си."
"Защото аз съм...
... отломък от нещо невъобразимо голямо..."
"Реалното и нереално, логичното и фантастичното - те се сливат в такива моменти и ние попадаме в някакъв чуден водовъртеж, в който представите ни се преобръщат."
Това изречение от романа сякаш най-точно описва какво приключение за читателя е създал с дебюта си Николай Терзийски. Впускайки се в него, аз поех на дълъг път с непознат за мен автор. Отправна точка бе днешния ден и от нея бавно поех към миналото, за да измина след това и целия път обратно. Вървях по страниците водена единствено от гласовете на главните герои. Всеки от тези осем души разказваше сам своята история, която бе както дълбоко лична и негова, така и обща, а сякаш отчасти и моя. И това е най-красивото в тази книга - написаните думи разришярат границите на времето и пространството, отдалечават забравата, съживяват спомена и раждат следващата история.
*****
"- Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото на това да си жив? Грешките. Докато си жив, ти си свободен да бъркаш, да си неправ... Да се учиш или не, да съжаляваш или не, да се разкайваш или не, та дори и да повтаряш грешките си ... или не. Не е ли грешката в основата на живота? Животът е огромен кръстопът от грешни пътища. Лабиринт, в който всеки избор съдържа грешка. И тъкмо в това е красотата му.
- Ти си в центъра на паяжината. От грешки. Всеки попада понякога на границата на реалността. И предците са били на границата, и децата ти ще бъдат... Представи си звезда. Звезда със седем лъча. Ти стоиш по средата ѝ. И накъдето и да поемеш, ще трябва да изоставиш шест възможности, а да се впуснеш само в една. С всяка следваща крачка по един от пътищата, допускаш не една, а шест нови грешки."
"Всеки от нас има дълг към паметта - не само към своята собствена памет, а и към паметта на другите..."
"Не е ли надеждата на обречения най-тъжното нещо на този свят?
Но и най-прекрасното..."
"Ти отгде знаеш колко траят миговете? Отгде знаеш колко е кратко туй твое време? Ако ти река, че тоя миг съдържа хиляди вечности, как ще оспориш думите ми?"
"Знаем, че сме заложили щастието си, за да спасим смисъла си."
"Защото аз съм...
... отломък от нещо невъобразимо голямо..."
May 5, 2023
Книгата е доста обширна и мащабна в идеята си. Историята започва от днешно време и тръгва в обратна посока, към началото. Поколение след поколение проследяваме историята на една фамилия. През този път към миналото ни водят мъжете и техните съдби през различните периоди на историята ни. И когато историята достигне тази финална цел, и проследи началото на всички проблеми, тя не ни връща веднага в днешно време, а ни спуска постепенно назад през съдбите на жените, обвързвайки ги с тези на мъжката част. Терзийски много умело е преплел двата клона на това родословно дърво. Някои от персонажите, които сме намразили или харесали по пътя ни към началото ги срещаме отново на връщане, но виждайки ги през друг поглед и в съвсем друга роля.
Вече имайки историята, и цялото и познание, тогава можем да потърсим отговорите за бъдещето.
Вече имайки историята, и цялото и познание, тогава можем да потърсим отговорите за бъдещето.
January 4, 2022
Оставам смирен след като съм прочел тази епична книга! Това е една от най докосналите ме истории през последните години. Нареждам я до "Малък живот" и "Живи рани", а малко след тях е "Историкът". Тези книги слагам на олтара на възхищението от разказани историии за последните поне 3 - 4 години.
Благодаря ти, моя любима книжна кураторке, за упоритата препоръка!
Поклон пред автора!
Благодаря ти, моя любима книжна кураторке, за упоритата препоръка!
Поклон пред автора!
September 11, 2019
Едно нещо трябва да бъде признато на този впечатляващ дебют преди всичко останало - за него е бил положен огромен изследователски и в последствие редакторски труд, който се е отплатил на автора си. “Отлъчване” на Николай Терзийски (изд. “Жанет 45”) е внушителен първи роман с близо 500-те си страници, които разказват родовата история на цели осем поколения българи и то от гледните точки и на мъжете, и на жените в тях. Това е заявка за мащабност, исторически размах и езиково разнообразие.
Щателната подготовка на Николай Терзийски може дори да ни заблуди, че той е завършил история (завършил е журналистика), тъй като с лекота ни пренася през годините и техните военни конфликти - от преди Освобождението, през въстанията и борбите за освобождение на Македония, балканските войни та чак до Първата и Втората световна война. Пренася ни не само с познаване на фактите, бита, ежедневието и мимиките им, но и езиково - чрез използване на няколко вида диалект, на които говорят героите му. При това живо и естествено, използвайки стилистика, която пасва на времето им.
Едно от основните осъзнавания след прочита на тази книга е, че познаването на историята лекува, предизвиква пречистващ катарзис и дава разбиране и опрощение през вековете. Паметта е отрицание на смъртта и изчезването ни в небитието. “Родовото проклятие”, което уж преследва героите - на отлъчване и самота, на скитничество, на твърде смъртна любов и винаги едно дете като плод на нея, се оказва всъщност онази неведома космическа закономерност при срещите и разделите, при любовта и смъртта, която в крайна сметка води до нашето съществуване, оправдава го и обяснява откъде и защо сме такива. Историята при това се повтаря в детайлите, в символите си, във въпросите, които поколение след поколение си задаваме. И всяко поколение оставя своите думи в завещание на тези след него...
Прочетете цялото ревю за романа тук: https://bit.ly/2mcIi19
Щателната подготовка на Николай Терзийски може дори да ни заблуди, че той е завършил история (завършил е журналистика), тъй като с лекота ни пренася през годините и техните военни конфликти - от преди Освобождението, през въстанията и борбите за освобождение на Македония, балканските войни та чак до Първата и Втората световна война. Пренася ни не само с познаване на фактите, бита, ежедневието и мимиките им, но и езиково - чрез използване на няколко вида диалект, на които говорят героите му. При това живо и естествено, използвайки стилистика, която пасва на времето им.
Едно от основните осъзнавания след прочита на тази книга е, че познаването на историята лекува, предизвиква пречистващ катарзис и дава разбиране и опрощение през вековете. Паметта е отрицание на смъртта и изчезването ни в небитието. “Родовото проклятие”, което уж преследва героите - на отлъчване и самота, на скитничество, на твърде смъртна любов и винаги едно дете като плод на нея, се оказва всъщност онази неведома космическа закономерност при срещите и разделите, при любовта и смъртта, която в крайна сметка води до нашето съществуване, оправдава го и обяснява откъде и защо сме такива. Историята при това се повтаря в детайлите, в символите си, във въпросите, които поколение след поколение си задаваме. И всяко поколение оставя своите думи в завещание на тези след него...
Прочетете цялото ревю за романа тук: https://bit.ly/2mcIi19
Displaying 1 - 30 of 51 reviews