мисля си, че животът вече е прекалено преситен с виртуалност. Според мен разказването - независимо от формата и жанра - е като добрата проповед в черквата. Ако е затрогващ този разказ,(а аз съм неспасяем романтик) ако хората имат нужда от него и някак си се пречистват, след като го прочетат, то тогава от него има смисъл. Колкото до книгата – това е опит за снимка на нравите в България през 80-те години, в края на чезнещия вече социализъм, но, за жалост не и на неговия манталитет. Той е в нас и до днес, затова си мисля, че никога не е късно да се прочете „Късен сецесион“. Приятна разходка из онова гротескното време, когато хората страдаха, обичаха и се радваха не по-малко от днес!“
Сборникът ме остави със смесени чувства. Стилът на авторът е много добър, разказите са наситени с човешка емоция и наистина звучат така сякаш са продукт на ума на главния герой. Бойчо Томов (главния герой) среща различни хора, както в родния си Лом, така и в София, Русе и Берковица. Именно тези около тези хора се гради всеки отделен разказ. Самите разкази са ... ами... социални, може би е най-точното определение. В основата им са човешки истории - едновременно обикновени и странни. Определено има читатели, на които този сборник бибдопаднал много, просто за мен един разказ трябва да е по-деен, историята трябва да се гради върху повече неща от човешкия характер и развръзката да е с няколко идеи по-агресивна.