“Дори в най-добрия случай един превод казва почти същото нещо.”
Спомням си, че всеки път, когато се сещах какво учи една от съквартирантките ми в Лондон – а именно, магистратура по “езици”, отказвах да възприема, че такава програма наистина съществува. И не, не говорим за изучаване на конкретен език в рамките на филологическа специалност, а (вероятно) за изучаване на езика като феномен. “Да кажеш почти същото” отново ме върна към този спомен, защото проблемите, които поставя езика като средство за общуване и в частност, обмена на послания от един език на друг, не са малко.
И наистина, отвъд баналното общуване, което не създава кой знае колко проблеми за добрия преводач, всеки език съдържа специфики, които ни поставят пред неразрешими ситуации. Как например да преведем френската дума “flâner” (която дължим на Бодлер), шведската “lagom”, немската “Vorfreude”. На ниво индивидуален опит, винаги ме е затруднявало намирането на директен еквивалент на думите “infer” и “insight” на български език.
И за да съм докрай честна, книгата на Еко не предоставя отговори, поне не директни, на проблемните ситуации в превода. Тя не е практическо ръководство за гасене на лингвистични пожари. Нищо чудно заради сложната терминология и пространните философски разсъждения след нея да се чувствате още по-объркани.
Но понякога се случва все още да нямаме решение, само защото не сме си формулирали проблема, пред който ни изправя някаква езикова ситуация. “Да кажеш почти същото” маркира проблемите, или поне някои от тях, дава изобилие от примери за успешното им или не дотам преодоляване, което никак не е малко. Възможно е да заинтересува и запалени лингвисти, които просто се вълнуват от проблемите на езика. Така или иначе, трябва да предупредя, че книгата не е за неподготвени читатели, сред които причислявам и себе си. Да, ерудицията на Еко е титанична и доста мощно заявена в тази книга, като се долавя и авторовата презумпция, че читателят би трябвало да е възприемчив към тази ерудиция.
И все пак, кое отличава добрият превод от посредствения? Може ли да се жертва верността към оригинала за сметка на други аспекти и ако да, кои, и, най-вече – докъде? Къде свършва промяната и започва подмяната? От гледна точка на преводача (още по-голям поклон и респект след прочитането на книгата) тези въпроси едва ли имат отговор, поне не и извън контекста. От читателската камбанария обаче добрият превод винаги се усеща, разпознава и оценява като такъв. Особено когато въпросният читател е на “ти” с родния си език.
“Преводът не трябва да казва повече от оригинала, или с други думи, трябва да съхрани неизказаното в текста източник.”