Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.
Силвия Чолева
С езика на кратката проза - това отражение на времето ни - Иван Димитров преговаря своите опорни точки: абсурда на живеещия, вълнението на влюбения, триумфа на твореца... Разказите му носят различен заряд и тематика, но в случая е по-важно какво ги свързва - силата на думите.
Иван Димитров е поет, писател, драматург и журналист. "Силата на думите" е шестата му книга, като с едноименния разказ, включен в сборника, печели наградата за разказ на името на Яна Язова, както и наградата "Чудомир" за хумористичен разказ. Дебютира като драматург с пиесата си "Очите на другите" в New Ohio Theatre в Ню Йорк.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
Това не беше четене. Беше влизане и носене в едно състояние, което ми е познато примерно чрез връзката ми с музиката и други емоционални съпреживявания. Няма да цитирам почти, за да не накъсам разказите. Влязох под думите лесно и с доверие. Няма да изреждам любими разкази. Но точно като в тях обичам да влизам под кожата на живота. Дните са по-живи и богати, когато има такива дозички живот в думи.
В сборника има доста посвещения и наистина някои разкази напомнят за други (мои) любими автори на кратки разкази. Но това не е подражание, а лично извличане и изразяване на безкрайните източници на полувидимата шарения на света; внимателна работа. Би трябвало да използвам и думата „фантазия“ за този сборник, но направо си е чист живот това – не ми беше абстрактно и прекалено отнесено. Дори в сънищата. Около 10 разказа бях чела или чувала още преди да имам книгата, но не ми беше скучно при повторното четене - като среща с нещо вече близко, преживяно беше. Почти всеки разказ чувствам като „на място“ в „Силата на думите“, а не просто защото Иван Димитров е искал да включи в сборника всичко, което има да каже към момента.
Правих си не упражнения по стил, а упражнения по намиране на видими и невидими двойки разкази – сходни по теми или само по парченце усещане. Така съвсем възприемах сборника като мека сплав, а не като отделни хвърчащи частици. И така по-лесно ще ги запомня – ясно е, че съставките на сборник с кратки разкази за съжаление се забравят в голяма степен, а аз все искам да запомня повече от такива любими сборници. Всъщност някои от двойките може да са измислени от мен, да съм си въобразявала нюанси и пресичания на ситуации и герои (понякога сдружавах цели групички, или пък някои от разказите от групичката „писатели“ отиваха и при групата „сънища“ или „спасение“; от „сънища“ преминаваха и в „кино“ или „недоволство“; от „любов“ към „депресия“ или „интернет“; от групата „желания“ имаше прескачания към групата „липси“ или „изненади“). Това беше моят начин да живея в „Силата на думите“, да намествам и доизмислям, както едни „познати“ от книгата: „… а в момента и двамата до известна степен са се доизмислили…“ .
В началото се питах ще бъдат ли това „просто“ разкази; сега си отговарям – слагам „Силата на думите“ при пораждащите еуфория в мен сборници от „Кратки разкази завинаги“. Със собствен глас. Глас медитативен, дори и в по-френетичните моменти, „… това усещане за спокойна неизбежност“ . Този глас чувах в разказите за влюбването, детството, старостта, страховете, тишината, „края на света“, писателите (при някои автори се дразня като има главни герои писатели – сега не). Когато нещо е тъжно или отчайващо – не е прекалено „dark”, когато е любовно и романтично – не е розово. Не знаех, че толкова харесвам разкази за любовта. Още с романа „Софийски дует“ Иван Димитров ме спечели с това, че изглежда е освободен от притеснението героите да проявяват чувственост (което май си е обичайно мъжко притеснение в живота и литературата?). „Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв?“
Всичко това е чудесно, но за мен „черешката“ се поставя, когато в една книга присъства любимият ми тип хумор (малко съм придирчива като става въпрос за хумор и за любов в книгите – сега всичко ми е „ок“). Със „Силата на думите“ се усмихвах по различни начини. Тук „Борсук с борсук!“ не е балканска простащина.;) Където има политика (малко) - си е смях разбира се. Любимото ми „- Ти не си!“ го вмъквам тук при хумора, но по-скоро защото искам да отбележа колко ми допадаха и разказите с диалози (изцяло или частично с „пряка реч“). Внасят друг вид динамика сред разказвателния тип истории. В разказите тип „с неочакван край“ – дори да е била очаквана понякога „изненадата“, пак беше литературно-удовлетворяваща.
Вече мога да кажа – любим автор! Сега с опознаването чрез разказите и прочетеният по-рано роман „Софийски дует“ ми стана по-скъп и „ясен“.
Рисунките в сборника ми харесаха. Виждам нещо модерно в тях. В онзи смисъл, който ми е приятен. Мога да се нарека „средно поколение“ и ми е интересно като гледам нещо по-младежко и виждам, че изкуството се променя, развива. Интересно ми е да опитвам от него, особено като усетя, че не е изкуствено изчанчено, че не е „напънато“.
(Още какви ли не хвалебствия дрънках за книгата лично на познати, но са прекалено емоционални за публична изява. Часът е три - лягам си, да не стана „Къмпингарят социопат“:))).)
Остри разкази, хирургически прорязват фини структури, прокрадващи се в ежедневието, по улиците, покрай хората и същевременно дълбоко през всички тях. Съвсем кратки и напълно достатъчни в себе си, макар че, събрани заедно, хармонират чудесно в общата си атмосфера.
Много често, докато четях, се сещах за един особен сън, който имах преди години. Вървяхме с приятели надълбоко в някаква планина и колкото по-навътре в недрата ѝ отивахм, толкова повече се засилмаше усещането, че нещо страшно ще се случи. Че сгъстеният мрак съвсем ще ни задуши и смачка. Точно тогава излязох в някакъв вътрешен свят, хармоничен и спокоен, без нотка от мрака, който всъщност трябваше да се таи някъде там. Тръгнах да се връщам, за да намеря останалите хора и да ги заведа там. Разказите в този сборник ми напомниха това чувство. Че дълбаеш надълбоко и очакваш от ъгъла всеки момент да изкочи чудовище, а всъщност попадаш на топло слънце в някакъв ноемврийски следобед, към 2-2:06 следобяд.
Много книги се публикуват из нашата държава. Много писатели греят на българския литературен небосклон. За жалост повечето от тях никакви звезди не са. Това са едни набедени писатели. А такива са и книгите им. Такъв е случаят и с Иван Димитров и новата му книга с кратки разкази „Силата на думите”. Но тази книга е книга само на думи. Разказите не са никакви разкази, а са елементарни повърхностни писания, които сквернят името на българската литература.
Какво представлява разказът? Разказът е история, с която писателят иска да предаде определено послание на читателите си. В тази книга обаче няма да намерите нито истории, нито послания. Тук става дума по-скоро за акекдоти, неумели вицове, поетични щуротии. Тъй като Иван Димитров освен автор на разкази се води и поет. Да, правилно ме чухте. Се води…
И какви са тези кратки форми? Литературата не е ли нещо голямо? Нещо плътно? Нещо вечно? Ако направите грешката да разгърнете тази книга, ще откриете, че повечето разкази в нея се състоят от няколко изречения и са прекалено кратки, за да може авторът да разгърне мисълта си. Но може би това е драмата на младото поколение, което вместо да чете, губи времето си безцелно в социалните мрежи. Ето и един така наречен разказ от книгата, за да видите за какво става дума. За да се уверите какво е пагубното влияние на Файсбук и останалите социални мрежи върху подрастващото поколение:
ГОЛЯМОТО ХАРЕСВАНЕ
След дълго чудене и маене точно в два и трийсет и осем следобед момичето харесва новата профилна снимка на момчето във фейсбук. Двамата се харесват отдавна, редовно се засичат в квартала, поздравяват се, говорят си. Винаги имат чувството, че нещо помежду им предстои, но досега никой не се е осмелил да направи първата стъпка. По стечение на обстоятелствата освен с това начало денят е знаменателен и защото същия ден във фейсбук се е появил бутон, който ти дава възможност да харесаш харесаното от приятелите ти.
Седемнайсет минути след като тя е харесала профилната му снимка, той харесва, че тя е харесала профилната му снимка. Тя става от компютъра, скача от щастие, а после харесва, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Почти незабавно той харесва, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Тя му отвръща като харесва, че той е харесал, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка.
Когато в шест и двайсет и една дядо й влиза в стаята, те продължават да се харесват във фейсбук, а в дъното на цялото това харесване все още стои профилната снимка на момчето. Момичето щастливо обяснява на дядо си каква е ситуацията, а той неразбиращо поклаща глава:
- Нищо не разбирате от тая работа.
- Не го слушай тоя мръсник – прекъсва го бабата, която влиза в стаята. – Така ме щипеше, че синки ми излизаха!
- Така ли бе, дядо? – закача го момичето.
- Аз… Аз… – промърморва дядото.
Момичето продължава да цъка ожесточено с мишката, а бабата казва:
- Във фейсбук поне синки няма как да ти направи.
За това ви моля, братя българи – не четете тази книга! Тази псевдолитература! Тази гнусна провокация спрямо великите ни автори на разкази. А най-добре дори не я отваряйте. Защото на бездарието не бива да се прави път. То не трябва да се поощрява. И когато няма институции, които да бдят над словото, за да не се появяват такива писания, ние носим отговорност за това. Ние, истинските родолюбци. Ние, патриотите в българската литература. Ние, обикновените хора. А не лумпените като Иван Димитров.
Бих дал на книгата една звезда, ако не бяха илюстрациите на Мария Налбантова.
Много "моя" книга. Пестеливо и точно предадени и описани размисли и състояния от живота - тъжни, иронични, безпощадни, предизвикващи усмивка или будещи спомени. Храна за размисъл и много моменти в които се усмихваш или кимаш с глава докато четеш, защото си разпознал себе си или описаната случка. Разказчета - миниатюри, към които ще се връщам.
Симпатично книжле с мини разказчета къде сладки, къде такива, граничещи с черния хумор, депресивното състояние и утопията. Леко четиво за влака и изобщЕ на път или с кафето сутрин. Смело и дръзко, Иван Димитров не пести да опише всичко, което му е в тиквата, независимо колко откачено може да звучи това "всичко" отстрани. Все пак, силата на думите. Бонус точки за интересните илюстрации.
„Силата на думите” е може би най-точното заглавие на тази книга. И не защото разказът в нея, носещ това име, е адски добър, а защото Ivan Dimitrov знае силата на думите и още повече – знае как да я използва. С този сборник той ми отнесе главата. Определено кратките форми са неговата стихия. Премереността на фразите, намирането на точната думичка, която да предаде точното послание – това е майсторство, което той определено притежава. Разказите му ме разплакаха, разсмяха, замислиха. Абсурдността в нея е гарнирана с чудесно чувство за хумор. Образите са пълнокръвни, човешките съдби – объркани. Вътре можете да откриете писатели, актьори, старци, ангели, музиканти... А какво е общото меду тях ли? Лутането, търсенето, изгубването, намирането... Любовта присъства в редовете на тази книга, но не захаросаната любов, а онази, която те разтърсва, когато най-малко си готов за нея. Онази любов, която идва и те покосява. Която живее без да я търсим или желаем, без да сме сигурни, че ще се случи. Тя просто Е. Въпреки, че смъртта прозира между редовете и понякога мракът потулва светлината, тази книга все пак е оптимистична. Тя дава надежда, защото думите имат сила. Просто трябва да им дадем възможност да се случват.
Героите на Иван Димитров са хората, които срещаш по улиците, съседите от блока, продавачите в кварталния магазин, колегите от офиса, приятелите от фейсбук, хората от протестите по жълтите павета... Те са неназовани, безименни, но въпреки всичко симпатични, познати и съставящи ежедневието ни. Това е и едно от предимствата да четеш съвремен млад автор твой връстник - виждаш света си хуманизиран на страницата.
Ето ги някои от любимите ми моменти - полицаите, които научавайки от случаен минувач, че протестът им нарушава обществения ред, се самоарестуват - националистите (фенове на Левски), които пребиват телепортиралия се през времето Ботев - Двамата избледняващи влюбени ("Защо мълчиш?...Защо говориш толкова?... Защо?....?!") - Пиянският коан, който си е напълно в ринзай зен традицията и дори си го препрочитам от време на време в опит да разчупя дуалистичната илюзия за реалност в съзнанието за света, който ни заобикаля
Графичното оформление на Мария Наблатанова е невероятно добро. Не съм виждал друга книга (може би с изключение на Малкия принц и Мечо Пух), в която текст и рисунки така добре да се допълват. Моментите, в които силата на думите не стига и историята приключва прекалено бързо, рисунката след това довършва и подсилва емоцията.
Няколко неща, обаче, които не сработиха за мен. Първото е "ти"-сказателната форма при някои раазкази. Така и не мога свикна на този варинат на разказване - винаги имам чувството, че авторът ми се кара за нещо или че ми нарежда какво да мисля. Второ, искаше ми се, в някои случаи авторът да задълбае по-надълбоко - да даде поглед върху това какво движи героите, какво ги кара да се влюбват например и дали влюбването им винаги е акт на любов или просто прехвърляне на неврозата към чужд обект. Липсата на този въпрос придава известна захаросаност и добродушна наивност на някои разкази. Искаше ми се в определени случаи да се потопи под повърхността - защо това момче е влюбено в това момиче, защо тя толкова бърза да отива на работа, защо момчето си мисли, че е влюбено в момичето при условие, че просто я мярва на улицата, защо бабата е спряла в ступор на улицата, защо колоездачът й помага, защо музикантът обича тишината, защо офисният въздебел ангел-ай-ти-специалист иска да спасява хората, защо, защо?
При всички случаи, много симпатична книга, която само мога да препоръчам. Заредил съм на рафта Софийски дуети, а и ще ми е много интересно как се развива авторът вбъдеще.
Някои книги просто ти е писано да ги имаш. Преди време някой спомена тук тази книга. без да знам нищо за нея, самото заглавие ме привлече. Вярвам в силата на думите, не само на писаното слово, а и на изречените думи. Думите, с които твърде често сме твърде небрежни. Думите, които подхвърляме, изопачаваме, използваме неправилно или пишем погрешно. И реших, че я искам. Само че не я открих във Враца. Още я няма тук. После "се срещнах" с нея на алеята на книгата. И не я взех. Не знам защо. Имах други планирани за купуване тогава, или може би просто забравих да я взема, или... И ето че вчера тръгнах на път и се оказах без книга. А когато влязох в книжарницата, "Силата на думите" просто се изпречи пред погледа ми, беше първото нещо, което видях на влизане. Тоя път се взехме. И от вчера досега прочетох близо 50 страници. Историите на Иван Димитров - да, именно истории, а не разкази - не засягат някакви вселенски проблеми. Не се стремят към решаването на глобални проблеми. Дори описаните в тях неща не са точно случки, а по-скоро мисли, емоции, състояния. Неговите герои не са необичайни - напротив, те са толкова обикновени, че ти стават познати и близки. Срещал си ги, бил си в тези ситуации. Изричал си техните реплики, изпитвал си чувствата им. Някой може да каже, че тези истории са банални. Аз бих ги нарекла "човешки". Истории без грим и без преструвка, такива, каквито се случват около нас и с нас всеки ден. Имам още доста от книгата, затова си запазвам правото да допълня написаното. Продължавам - и мисля, че нататък ще е още по-хубаво. За да не пиша втори път за една и съща книга, допълвам ревюто. Дочетох я преди малко и хубавото ми впечатление само се затвърди. Към вече споменатите разкази, които ми харесаха, добавям и "Чувството за бързо изчезване", и едноименния "Силата на думите" - според мен всеки трябва да го прочете. Така може би наистина ще се замисляме, преди да говорим... защото понякога казаното се сбъдва. Сега продължавам с "Царицата на нощта", която започнах преди седмица и бях изоставила за малко. Ще пиша за нея, когато приключа.
Сборник с наистина кратки разкази, на каквито аз съм огромен почитател. Проблемът с кратките разкази, който мисля си е неминуем, е, че са кратки и за да напълниш цяла книга, била тя и тънка, ти трябва голямо количество разкази, което неминуемо снижава нивото на общото качество. Не че тук това ниво е ниско - напротив. Просто когато прочетеш наистина вдъхновяващ и стряскащ разказ като едноименния, или например като "Най-добрият музикант, когото познавам", "Българските писатели" и редица други, а след тях прочетеш 2-3 по-обикновени (в никакъв случай не слаби, някои даже красиви, но просто неизненадващи), няма как да не те хване яд, че не са като първите. Но в крайна сметка всичко е въпрос на вкус и светоусещане. За друг читател изброените от мен разкази може би са от обикновените, а другите вдъхновяват. Това му е и хубавото на сборниците - категоричностите са трудни. Текстовете са придружени от рисунки на Мария Налбантова, инспирирани от конкретните истории. За мое голямо щастие, те са достатъчно абстрактни, за да не създават у мен предварителни образи и в същото време да ми помагат да възприемам написаното една идея по-цветно. Хубава книжка, съчетаваща в себе си поне две изкуства, а ако прибавим и поетичността в някои парчета проза - даже три.
Иван Димитров: "Силата на думите", Жанет 45, 2017 Браво на Иван Димитров! Още от "Софийски дует" съм заклет фен, но тази книжка е неговото следващото ниво! Не знам точно дали това са къси разкази или просто няколко нахвърлени изречения за размисъл, но впечатлява изключителния негов си много специфичен изказ и мъдростта на този доста млад автор!
Ах, как обичам софийските, столични книги и колко мъчно ми става за всяко ъгълче, което веднага искам да видя отново. Ей така ми влияе и така пише Димитров с много неприкрита обич към града с красивите си и не толкова красиви страни, и често по-прикрита обич към софиянците и тяхната всекидневна борба за оцеляване.
Книжката като цяло е супер модерна, почти 3D с много успешните илюстрациии към всеки разказ, изречение. Понякога се чуди човек откъде да започне, от илюстрацията или от текста. Малко като дилемата книга и/или филм. Илюстрациите заживяват собствен живот, но остават кръвно свързани с текста.
Една от много малкото книги, които ще задържа при себе си и препрочитам и преосмислям again and again!
И защото в следващото си ревю отново ще хваля любимия Георги Господинов, един цитат от Иван Димитров: " Важно е литература да има, а писателите - нека правят каквото си искат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват."
Много силни са думите на Иван Димитров! Прочетете тази негова книга и всички следващи!
Минаха четири-пет дни, откакто я прочетох, и коментарът ми няма да е толкова ядно възмутен, колкото щеше да е тогава. Но с изключение на "Взлом" (добра идея, но изпълнението можеше да е далеч по-добро) смятам останалите разкази за скучни и предсказуеми. На тези с twist обратът им личеше от третото изречение. Тези без туист повтаряха едно и също. "Нерешителният човек" беше "Фантето и хоралът" на О.Хенри. Скучно ми беше дори на ниво изречение и дума, репликите често ми звучаха неубедителни, така че и като стил книгата ми се струва ученическа. Съжалявам.
Най-хубавото на сборника е, че разказите могат да бъдат колкото кухи или дълбоки реши читателя. Със сигурност има по нещо за всеки, понякога и мааалко повече от нужното.