What do you think?
Rate this book
Силата на думите
Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.
Силвия Чолева
С езика на кратката проза - това отражение на времето ни - Иван Димитров преговаря своите опорни точки: абсурда на живеещия, вълнението на влюбения, триумфа на твореца... Разказите му носят различен заряд и тематика, но в случая е по-важно какво ги свързва - силата на думите.
Мартин Колев
Силвия Чолева
С езика на кратката проза - това отражение на времето ни - Иван Димитров преговаря своите опорни точки: абсурда на живеещия, вълнението на влюбения, триумфа на твореца... Разказите му носят различен заряд и тематика, но в случая е по-важно какво ги свързва - силата на думите.
Мартин Колев
165 pages, Paperback
Published September 1, 2017
1 person is currently reading
143 people want to read
About the author
Иван Димитров
17 books22 followersИван Димитров е поет, писател, драматург и журналист. "Силата на думите" е шестата му книга, като с едноименния разказ, включен в сборника, печели наградата за разказ на името на Яна Язова, както и наградата "Чудомир" за хумористичен разказ. Дебютира като драматург с пиесата си "Очите на другите" в New Ohio Theatre в Ню Йорк.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 17 of 17 reviews
October 1, 2017
Това не беше четене. Беше влизане и носене в едно състояние, което ми е познато примерно чрез връзката ми с музиката и други емоционални съпреживявания.
Няма да цитирам почти, за да не накъсам разказите. Влязох под думите лесно и с доверие.
Няма да изреждам любими разкази. Но точно като в тях обичам да влизам под кожата на живота.
Дните са по-живи и богати, когато има такива дозички живот в думи.
В сборника има доста посвещения и наистина някои разкази напомнят за други (мои) любими автори на кратки разкази. Но това не е подражание, а лично извличане и изразяване на безкрайните източници на полувидимата шарения на света; внимателна работа. Би трябвало да използвам и думата „фантазия“ за този сборник, но направо си е чист живот това – не ми беше абстрактно и прекалено отнесено. Дори в сънищата. Около 10 разказа бях чела или чувала още преди да имам книгата, но не ми беше скучно при повторното четене - като среща с нещо вече близко, преживяно беше. Почти всеки разказ чувствам като „на място“ в „Силата на думите“, а не просто защото Иван Димитров е искал да включи в сборника всичко, което има да каже към момента.
Правих си не упражнения по стил, а упражнения по намиране на видими и невидими двойки разкази – сходни по теми или само по парченце усещане. Така съвсем възприемах сборника като мека сплав, а не като отделни хвърчащи частици. И така по-лесно ще ги запомня – ясно е, че съставките на сборник с кратки разкази за съжаление се забравят в голяма степен, а аз все искам да запомня повече от такива любими сборници. Всъщност някои от двойките може да са измислени от мен, да съм си въобразявала нюанси и пресичания на ситуации и герои (понякога сдружавах цели групички, или пък някои от разказите от групичката „писатели“ отиваха и при групата „сънища“ или „спасение“; от „сънища“ преминаваха и в „кино“ или „недоволство“; от „любов“ към „депресия“ или „интернет“; от групата „желания“ имаше прескачания към групата „липси“ или „изненади“). Това беше моят начин да живея в „Силата на думите“, да намествам и доизмислям, както едни „познати“ от книгата: „… а в момента и двамата до известна степен са се доизмислили…“ .
В началото се питах ще бъдат ли това „просто“ разкази; сега си отговарям – слагам „Силата на думите“ при пораждащите еуфория в мен сборници от „Кратки разкази завинаги“. Със собствен глас. Глас медитативен, дори и в по-френетичните моменти, „… това усещане за спокойна неизбежност“ . Този глас чувах в разказите за влюбването, детството, старостта, страховете, тишината, „края на света“, писателите (при някои автори се дразня като има главни герои писатели – сега не). Когато нещо е тъжно или отчайващо – не е прекалено „dark”, когато е любовно и романтично – не е розово. Не знаех, че толкова харесвам разкази за любовта. Още с романа „Софийски дует“ Иван Димитров ме спечели с това, че изглежда е освободен от притеснението героите да проявяват чувственост (което май си е обичайно мъжко притеснение в живота и литературата?). „Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв?“
Всичко това е чудесно, но за мен „черешката“ се поставя, когато в една книга присъства любимият ми тип хумор (малко съм придирчива като става въпрос за хумор и за любов в книгите – сега всичко ми е „ок“). Със „Силата на думите“ се усмихвах по различни начини. Тук „Борсук с борсук!“ не е балканска простащина.;) Където има политика (малко) - си е смях разбира се. Любимото ми „- Ти не си!“ го вмъквам тук при хумора, но по-скоро защото искам да отбележа колко ми допадаха и разказите с диалози (изцяло или частично с „пряка реч“). Внасят друг вид динамика сред разказвателния тип истории. В разказите тип „с неочакван край“ – дори да е била очаквана понякога „изненадата“, пак беше литературно-удовлетворяваща.
Вече мога да кажа – любим автор! Сега с опознаването чрез разказите и прочетеният по-рано роман „Софийски дует“ ми стана по-скъп и „ясен“.
Рисунките в сборника ми харесаха. Виждам нещо модерно в тях. В онзи смисъл, който ми е приятен. Мога да се нарека „средно поколение“ и ми е интересно като гледам нещо по-младежко и виждам, че изкуството се променя, развива. Интересно ми е да опитвам от него, особено като усетя, че не е изкуствено изчанчено, че не е „напънато“.
(Още какви ли не хвалебствия дрънках за книгата лично на познати, но са прекалено емоционални за публична изява. Часът е три - лягам си, да не стана „Къмпингарят социопат“:))).)
Няма да цитирам почти, за да не накъсам разказите. Влязох под думите лесно и с доверие.
Няма да изреждам любими разкази. Но точно като в тях обичам да влизам под кожата на живота.
Дните са по-живи и богати, когато има такива дозички живот в думи.
В сборника има доста посвещения и наистина някои разкази напомнят за други (мои) любими автори на кратки разкази. Но това не е подражание, а лично извличане и изразяване на безкрайните източници на полувидимата шарения на света; внимателна работа. Би трябвало да използвам и думата „фантазия“ за този сборник, но направо си е чист живот това – не ми беше абстрактно и прекалено отнесено. Дори в сънищата. Около 10 разказа бях чела или чувала още преди да имам книгата, но не ми беше скучно при повторното четене - като среща с нещо вече близко, преживяно беше. Почти всеки разказ чувствам като „на място“ в „Силата на думите“, а не просто защото Иван Димитров е искал да включи в сборника всичко, което има да каже към момента.
Правих си не упражнения по стил, а упражнения по намиране на видими и невидими двойки разкази – сходни по теми или само по парченце усещане. Така съвсем възприемах сборника като мека сплав, а не като отделни хвърчащи частици. И така по-лесно ще ги запомня – ясно е, че съставките на сборник с кратки разкази за съжаление се забравят в голяма степен, а аз все искам да запомня повече от такива любими сборници. Всъщност някои от двойките може да са измислени от мен, да съм си въобразявала нюанси и пресичания на ситуации и герои (понякога сдружавах цели групички, или пък някои от разказите от групичката „писатели“ отиваха и при групата „сънища“ или „спасение“; от „сънища“ преминаваха и в „кино“ или „недоволство“; от „любов“ към „депресия“ или „интернет“; от групата „желания“ имаше прескачания към групата „липси“ или „изненади“). Това беше моят начин да живея в „Силата на думите“, да намествам и доизмислям, както едни „познати“ от книгата: „… а в момента и двамата до известна степен са се доизмислили…“ .
В началото се питах ще бъдат ли това „просто“ разкази; сега си отговарям – слагам „Силата на думите“ при пораждащите еуфория в мен сборници от „Кратки разкази завинаги“. Със собствен глас. Глас медитативен, дори и в по-френетичните моменти, „… това усещане за спокойна неизбежност“ . Този глас чувах в разказите за влюбването, детството, старостта, страховете, тишината, „края на света“, писателите (при някои автори се дразня като има главни герои писатели – сега не). Когато нещо е тъжно или отчайващо – не е прекалено „dark”, когато е любовно и романтично – не е розово. Не знаех, че толкова харесвам разкази за любовта. Още с романа „Софийски дует“ Иван Димитров ме спечели с това, че изглежда е освободен от притеснението героите да проявяват чувственост (което май си е обичайно мъжко притеснение в живота и литературата?). „Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв?“
Всичко това е чудесно, но за мен „черешката“ се поставя, когато в една книга присъства любимият ми тип хумор (малко съм придирчива като става въпрос за хумор и за любов в книгите – сега всичко ми е „ок“). Със „Силата на думите“ се усмихвах по различни начини. Тук „Борсук с борсук!“ не е балканска простащина.;) Където има политика (малко) - си е смях разбира се. Любимото ми „- Ти не си!“ го вмъквам тук при хумора, но по-скоро защото искам да отбележа колко ми допадаха и разказите с диалози (изцяло или частично с „пряка реч“). Внасят друг вид динамика сред разказвателния тип истории. В разказите тип „с неочакван край“ – дори да е била очаквана понякога „изненадата“, пак беше литературно-удовлетворяваща.
Вече мога да кажа – любим автор! Сега с опознаването чрез разказите и прочетеният по-рано роман „Софийски дует“ ми стана по-скъп и „ясен“.
Рисунките в сборника ми харесаха. Виждам нещо модерно в тях. В онзи смисъл, който ми е приятен. Мога да се нарека „средно поколение“ и ми е интересно като гледам нещо по-младежко и виждам, че изкуството се променя, развива. Интересно ми е да опитвам от него, особено като усетя, че не е изкуствено изчанчено, че не е „напънато“.
(Още какви ли не хвалебствия дрънках за книгата лично на познати, но са прекалено емоционални за публична изява. Часът е три - лягам си, да не стана „Къмпингарят социопат“:))).)
September 27, 2017
Остри разкази, хирургически прорязват фини структури, прокрадващи се в ежедневието, по улиците, покрай хората и същевременно дълбоко през всички тях. Съвсем кратки и напълно достатъчни в себе си, макар че, събрани заедно, хармонират чудесно в общата си атмосфера.
Много често, докато четях, се сещах за един особен сън, който имах преди години. Вървяхме с приятели надълбоко в някаква планина и колкото по-навътре в недрата ѝ отивахм, толкова повече се засилмаше усещането, че нещо страшно ще се случи. Че сгъстеният мрак съвсем ще ни задуши и смачка. Точно тогава излязох в някакъв вътрешен свят, хармоничен и спокоен, без нотка от мрака, който всъщност трябваше да се таи някъде там. Тръгнах да се връщам, за да намеря останалите хора и да ги заведа там.
Разказите в този сборник ми напомниха това чувство. Че дълбаеш надълбоко и очакваш от ъгъла всеки момент да изкочи чудовище, а всъщност попадаш на топло слънце в някакъв ноемврийски следобед, към 2-2:06 следобяд.
Много често, докато четях, се сещах за един особен сън, който имах преди години. Вървяхме с приятели надълбоко в някаква планина и колкото по-навътре в недрата ѝ отивахм, толкова повече се засилмаше усещането, че нещо страшно ще се случи. Че сгъстеният мрак съвсем ще ни задуши и смачка. Точно тогава излязох в някакъв вътрешен свят, хармоничен и спокоен, без нотка от мрака, който всъщност трябваше да се таи някъде там. Тръгнах да се връщам, за да намеря останалите хора и да ги заведа там.
Разказите в този сборник ми напомниха това чувство. Че дълбаеш надълбоко и очакваш от ъгъла всеки момент да изкочи чудовище, а всъщност попадаш на топло слънце в някакъв ноемврийски следобед, към 2-2:06 следобяд.
Read
July 24, 2024Много книги се публикуват из нашата държава. Много писатели греят на българския литературен небосклон. За жалост повечето от тях никакви звезди не са. Това са едни набедени писатели. А такива са и книгите им. Такъв е случаят и с Иван Димитров и новата му книга с кратки разкази „Силата на думите”. Но тази книга е книга само на думи. Разказите не са никакви разкази, а са елементарни повърхностни писания, които сквернят името на българската литература.
Какво представлява разказът? Разказът е история, с която писателят иска да предаде определено послание на читателите си. В тази книга обаче няма да намерите нито истории, нито послания. Тук става дума по-скоро за акекдоти, неумели вицове, поетични щуротии. Тъй като Иван Димитров освен автор на разкази се води и поет. Да, правилно ме чухте. Се води…
И какви са тези кратки форми? Литературата не е ли нещо голямо? Нещо плътно? Нещо вечно? Ако направите грешката да разгърнете тази книга, ще откриете, че повечето разкази в нея се състоят от няколко изречения и са прекалено кратки, за да може авторът да разгърне мисълта си. Но може би това е драмата на младото поколение, което вместо да чете, губи времето си безцелно в социалните мрежи. Ето и един така наречен разказ от книгата, за да видите за какво става дума. За да се уверите какво е пагубното влияние на Файсбук и останалите социални мрежи върху подрастващото поколение:
ГОЛЯМОТО ХАРЕСВАНЕ
След дълго чудене и маене точно в два и трийсет и осем следобед момичето харесва новата профилна снимка на момчето във фейсбук. Двамата се харесват отдавна, редовно се засичат в квартала, поздравяват се, говорят си. Винаги имат чувството, че нещо помежду им предстои, но досега никой не се е осмелил да направи първата стъпка. По стечение на обстоятелствата освен с това начало денят е знаменателен и защото същия ден във фейсбук се е появил бутон, който ти дава възможност да харесаш харесаното от приятелите ти.
Седемнайсет минути след като тя е харесала профилната му снимка, той харесва, че тя е харесала профилната му снимка. Тя става от компютъра, скача от щастие, а после харесва, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Почти незабавно той харесва, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка. Тя му отвръща като харесва, че той е харесал, че тя е харесала, че той е харесал, че тя е харесала профилната му снимка.
Когато в шест и двайсет и една дядо й влиза в стаята, те продължават да се харесват във фейсбук, а в дъното на цялото това харесване все още стои профилната снимка на момчето. Момичето щастливо обяснява на дядо си каква е ситуацията, а той неразбиращо поклаща глава:
- Нищо не разбирате от тая работа.
- Не го слушай тоя мръсник – прекъсва го бабата, която влиза в стаята. – Така ме щипеше, че синки ми излизаха!
- Така ли бе, дядо? – закача го момичето.
- Аз… Аз… – промърморва дядото.
Момичето продължава да цъка ожесточено с мишката, а бабата казва:
- Във фейсбук поне синки няма как да ти направи.
За това ви моля, братя българи – не четете тази книга! Тази псевдолитература! Тази гнусна провокация спрямо великите ни автори на разкази. А най-добре дори не я отваряйте. Защото на бездарието не бива да се прави път. То не трябва да се поощрява. И когато няма институции, които да бдят над словото, за да не се появяват такива писания, ние носим отговорност за това. Ние, истинските родолюбци. Ние, патриотите в българската литература. Ние, обикновените хора. А не лумпените като Иван Димитров.
Бих дал на книгата една звезда, ако не бяха илюстрациите на Мария Налбантова.
January 28, 2018
Много "моя" книга. Пестеливо и точно предадени и описани размисли и състояния от живота - тъжни, иронични, безпощадни, предизвикващи усмивка или будещи спомени. Храна за размисъл и много моменти в които се усмихваш или кимаш с глава докато четеш, защото си разпознал себе си или описаната случка. Разказчета - миниатюри, към които ще се връщам.
October 30, 2017
Симпатично книжле с мини разказчета къде сладки, къде такива, граничещи с черния хумор, депресивното състояние и утопията. Леко четиво за влака и изобщЕ на път или с кафето сутрин. Смело и дръзко, Иван Димитров не пести да опише всичко, което му е в тиквата, независимо колко откачено може да звучи това "всичко" отстрани. Все пак, силата на думите.
Бонус точки за интересните илюстрации.
Бонус точки за интересните илюстрации.
October 20, 2017
„Силата на думите” е може би най-точното заглавие на тази книга. И не защото разказът в нея, носещ това име, е адски добър, а защото Ivan Dimitrov знае силата на думите и още повече – знае как да я използва. С този сборник той ми отнесе главата. Определено кратките форми са неговата стихия. Премереността на фразите, намирането на точната думичка, която да предаде точното послание – това е майсторство, което той определено притежава.
Разказите му ме разплакаха, разсмяха, замислиха. Абсурдността в нея е гарнирана с чудесно чувство за хумор. Образите са пълнокръвни, човешките съдби – объркани. Вътре можете да откриете писатели, актьори, старци, ангели, музиканти... А какво е общото меду тях ли? Лутането, търсенето, изгубването, намирането...
Любовта присъства в редовете на тази книга, но не захаросаната любов, а онази, която те разтърсва, когато най-малко си готов за нея. Онази любов, която идва и те покосява. Която живее без да я търсим или желаем, без да сме сигурни, че ще се случи. Тя просто Е.
Въпреки, че смъртта прозира между редовете и понякога мракът потулва светлината, тази книга все пак е оптимистична. Тя дава надежда, защото думите имат сила. Просто трябва да им дадем възможност да се случват.
Разказите му ме разплакаха, разсмяха, замислиха. Абсурдността в нея е гарнирана с чудесно чувство за хумор. Образите са пълнокръвни, човешките съдби – объркани. Вътре можете да откриете писатели, актьори, старци, ангели, музиканти... А какво е общото меду тях ли? Лутането, търсенето, изгубването, намирането...
Любовта присъства в редовете на тази книга, но не захаросаната любов, а онази, която те разтърсва, когато най-малко си готов за нея. Онази любов, която идва и те покосява. Която живее без да я търсим или желаем, без да сме сигурни, че ще се случи. Тя просто Е.
Въпреки, че смъртта прозира между редовете и понякога мракът потулва светлината, тази книга все пак е оптимистична. Тя дава надежда, защото думите имат сила. Просто трябва да им дадем възможност да се случват.
Read
May 16, 2018Не е за мен.
October 20, 2017
Героите на Иван Димитров са хората, които срещаш по улиците, съседите от блока, продавачите в кварталния магазин, колегите от офиса, приятелите от фейсбук, хората от протестите по жълтите павета... Те са неназовани, безименни, но въпреки всичко симпатични, познати и съставящи ежедневието ни. Това е и едно от предимствата да четеш съвремен млад автор твой връстник - виждаш света си хуманизиран на страницата.
Ето ги някои от любимите ми моменти
- полицаите, които научавайки от случаен минувач, че протестът им нарушава обществения ред, се самоарестуват
- националистите (фенове на Левски), които пребиват телепортиралия се през времето Ботев
- Двамата избледняващи влюбени ("Защо мълчиш?...Защо говориш толкова?... Защо?....?!")
- Пиянският коан, който си е напълно в ринзай зен традицията и дори си го препрочитам от време на време в опит да разчупя дуалистичната илюзия за реалност в съзнанието за света, който ни заобикаля
Графичното оформление на Мария Наблатанова е невероятно добро. Не съм виждал друга книга (може би с изключение на Малкия принц и Мечо Пух), в която текст и рисунки така добре да се допълват. Моментите, в които силата на думите не стига и историята приключва прекалено бързо, рисунката след това довършва и подсилва емоцията.
Няколко неща, обаче, които не сработиха за мен. Първото е "ти"-сказателната форма при някои раазкази. Така и не мога свикна на този варинат на разказване - винаги имам чувството, че авторът ми се кара за нещо или че ми нарежда какво да мисля. Второ, искаше ми се, в някои случаи авторът да задълбае по-надълбоко - да даде поглед върху това какво движи героите, какво ги кара да се влюбват например и дали влюбването им винаги е акт на любов или просто прехвърляне на неврозата към чужд обект. Липсата на този въпрос придава известна захаросаност и добродушна наивност на някои разкази. Искаше ми се в определени случаи да се потопи под повърхността - защо това момче е влюбено в това момиче, защо тя толкова бърза да отива на работа, защо момчето си мисли, че е влюбено в момичето при условие, че просто я мярва на улицата, защо бабата е спряла в ступор на улицата, защо колоездачът й помага, защо музикантът обича тишината, защо офисният въздебел ангел-ай-ти-специалист иска да спасява хората, защо, защо?
При всички случаи, много симпатична книга, която само мога да препоръчам. Заредил съм на рафта Софийски дуети, а и ще ми е много интересно как се развива авторът вбъдеще.
Ето ги някои от любимите ми моменти
- полицаите, които научавайки от случаен минувач, че протестът им нарушава обществения ред, се самоарестуват
- националистите (фенове на Левски), които пребиват телепортиралия се през времето Ботев
- Двамата избледняващи влюбени ("Защо мълчиш?...Защо говориш толкова?... Защо?....?!")
- Пиянският коан, който си е напълно в ринзай зен традицията и дори си го препрочитам от време на време в опит да разчупя дуалистичната илюзия за реалност в съзнанието за света, който ни заобикаля
Графичното оформление на Мария Наблатанова е невероятно добро. Не съм виждал друга книга (може би с изключение на Малкия принц и Мечо Пух), в която текст и рисунки така добре да се допълват. Моментите, в които силата на думите не стига и историята приключва прекалено бързо, рисунката след това довършва и подсилва емоцията.
Няколко неща, обаче, които не сработиха за мен. Първото е "ти"-сказателната форма при някои раазкази. Така и не мога свикна на този варинат на разказване - винаги имам чувството, че авторът ми се кара за нещо или че ми нарежда какво да мисля. Второ, искаше ми се, в някои случаи авторът да задълбае по-надълбоко - да даде поглед върху това какво движи героите, какво ги кара да се влюбват например и дали влюбването им винаги е акт на любов или просто прехвърляне на неврозата към чужд обект. Липсата на този въпрос придава известна захаросаност и добродушна наивност на някои разкази. Искаше ми се в определени случаи да се потопи под повърхността - защо това момче е влюбено в това момиче, защо тя толкова бърза да отива на работа, защо момчето си мисли, че е влюбено в момичето при условие, че просто я мярва на улицата, защо бабата е спряла в ступор на улицата, защо колоездачът й помага, защо музикантът обича тишината, защо офисният въздебел ангел-ай-ти-специалист иска да спасява хората, защо, защо?
При всички случаи, много симпатична книга, която само мога да препоръчам. Заредил съм на рафта Софийски дуети, а и ще ми е много интересно как се развива авторът вбъдеще.
Read
November 15, 2017Иван Димитров - "Силата на думите"
Някои книги просто ти е писано да ги имаш.
Преди време някой спомена тук тази книга. без да знам нищо за нея, самото заглавие ме привлече. Вярвам в силата на думите, не само на писаното слово, а и на изречените думи. Думите, с които твърде често сме твърде небрежни. Думите, които подхвърляме, изопачаваме, използваме неправилно или пишем погрешно. И реших, че я искам.
Само че не я открих във Враца. Още я няма тук.
После "се срещнах" с нея на алеята на книгата. И не я взех. Не знам защо. Имах други планирани за купуване тогава, или може би просто забравих да я взема, или...
И ето че вчера тръгнах на път и се оказах без книга. А когато влязох в книжарницата, "Силата на думите" просто се изпречи пред погледа ми, беше първото нещо, което видях на влизане.
Тоя път се взехме.
И от вчера досега прочетох близо 50 страници.
Историите на Иван Димитров - да, именно истории, а не разкази - не засягат някакви вселенски проблеми. Не се стремят към решаването на глобални проблеми. Дори описаните в тях неща не са точно случки, а по-скоро мисли, емоции, състояния. Неговите герои не са необичайни - напротив, те са толкова обикновени, че ти стават познати и близки. Срещал си ги, бил си в тези ситуации. Изричал си техните реплики, изпитвал си чувствата им.
Някой може да каже, че тези истории са банални. Аз бих ги нарекла "човешки". Истории без грим и без преструвка, такива, каквито се случват около нас и с нас всеки ден.
Имам още доста от книгата, затова си запазвам правото да допълня написаното. Продължавам - и мисля, че нататък ще е още по-хубаво.
За да не пиша втори път за една и съща книга, допълвам ревюто. Дочетох я преди малко и хубавото ми впечатление само се затвърди. Към вече споменатите разкази, които ми харесаха, добавям и "Чувството за бързо изчезване", и едноименния "Силата на думите" - според мен всеки трябва да го прочете. Така може би наистина ще се замисляме, преди да говорим... защото понякога казаното се сбъдва.
Сега продължавам с "Царицата на нощта", която започнах преди седмица и бях изоставила за малко. Ще пиша за нея, когато приключа.
Някои книги просто ти е писано да ги имаш.
Преди време някой спомена тук тази книга. без да знам нищо за нея, самото заглавие ме привлече. Вярвам в силата на думите, не само на писаното слово, а и на изречените думи. Думите, с които твърде често сме твърде небрежни. Думите, които подхвърляме, изопачаваме, използваме неправилно или пишем погрешно. И реших, че я искам.
Само че не я открих във Враца. Още я няма тук.
После "се срещнах" с нея на алеята на книгата. И не я взех. Не знам защо. Имах други планирани за купуване тогава, или може би просто забравих да я взема, или...
И ето че вчера тръгнах на път и се оказах без книга. А когато влязох в книжарницата, "Силата на думите" просто се изпречи пред погледа ми, беше първото нещо, което видях на влизане.
Тоя път се взехме.
И от вчера досега прочетох близо 50 страници.
Историите на Иван Димитров - да, именно истории, а не разкази - не засягат някакви вселенски проблеми. Не се стремят към решаването на глобални проблеми. Дори описаните в тях неща не са точно случки, а по-скоро мисли, емоции, състояния. Неговите герои не са необичайни - напротив, те са толкова обикновени, че ти стават познати и близки. Срещал си ги, бил си в тези ситуации. Изричал си техните реплики, изпитвал си чувствата им.
Някой може да каже, че тези истории са банални. Аз бих ги нарекла "човешки". Истории без грим и без преструвка, такива, каквито се случват около нас и с нас всеки ден.
Имам още доста от книгата, затова си запазвам правото да допълня написаното. Продължавам - и мисля, че нататък ще е още по-хубаво.
За да не пиша втори път за една и съща книга, допълвам ревюто. Дочетох я преди малко и хубавото ми впечатление само се затвърди. Към вече споменатите разкази, които ми харесаха, добавям и "Чувството за бързо изчезване", и едноименния "Силата на думите" - според мен всеки трябва да го прочете. Така може би наистина ще се замисляме, преди да говорим... защото понякога казаното се сбъдва.
Сега продължавам с "Царицата на нощта", която започнах преди седмица и бях изоставила за малко. Ще пиша за нея, когато приключа.
September 16, 2018
Харесаха ми "Аз и ти", "Тайната на китариста" и "Силата на думите".
Също така корицата и илюстрациите на Мария Налбантова.
Също така корицата и илюстрациите на Мария Налбантова.
September 17, 2017
Грабваща и вълнуваща от първата до последната страница, някои от разказите дори си отбелязах за препрочитане. Горещо препоръчвам "Силата на думите".
October 30, 2018
Сборник с наистина кратки разкази, на каквито аз съм огромен почитател. Проблемът с кратките разкази, който мисля си е неминуем, е, че са кратки и за да напълниш цяла книга, била тя и тънка, ти трябва голямо количество разкази, което неминуемо снижава нивото на общото качество. Не че тук това ниво е ниско - напротив. Просто когато прочетеш наистина вдъхновяващ и стряскащ разказ като едноименния, или например като "Най-добрият музикант, когото познавам", "Българските писатели" и редица други, а след тях прочетеш 2-3 по-обикновени (в никакъв случай не слаби, някои даже красиви, но просто неизненадващи), няма как да не те хване яд, че не са като първите. Но в крайна сметка всичко е въпрос на вкус и светоусещане. За друг читател изброените от мен разкази може би са от обикновените, а другите вдъхновяват. Това му е и хубавото на сборниците - категоричностите са трудни. Текстовете са придружени от рисунки на Мария Налбантова, инспирирани от конкретните истории. За мое голямо щастие, те са достатъчно абстрактни, за да не създават у мен предварителни образи и в същото време да ми помагат да възприемам написаното една идея по-цветно. Хубава книжка, съчетаваща в себе си поне две изкуства, а ако прибавим и поетичността в някои парчета проза - даже три.
March 24, 2019
Иван Димитров: "Силата на думите", Жанет 45, 2017
Браво на Иван Димитров! Още от "Софийски дует" съм заклет фен, но тази книжка е неговото следващото ниво! Не знам точно дали това са къси разкази или просто няколко нахвърлени изречения за размисъл, но впечатлява изключителния негов си много специфичен изказ и мъдростта на този доста млад автор!
Ах, как обичам софийските, столични книги и колко мъчно ми става за всяко ъгълче, което веднага искам да видя отново. Ей така ми влияе и така пише Димитров с много неприкрита обич към града с красивите си и не толкова красиви страни, и често по-прикрита обич към софиянците и тяхната всекидневна борба за оцеляване.
Книжката като цяло е супер модерна, почти 3D с много успешните илюстрациии към всеки разказ, изречение. Понякога се чуди човек откъде да започне, от илюстрацията или от текста. Малко като дилемата книга и/или филм. Илюстрациите заживяват собствен живот, но остават кръвно свързани с текста.
Една от много малкото книги, които ще задържа при себе си и препрочитам и преосмислям again and again!
И защото в следващото си ревю отново ще хваля любимия Георги Господинов, един цитат от Иван Димитров: " Важно е литература да има, а писателите - нека правят каквото си искат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват."
Много силни са думите на Иван Димитров! Прочетете тази негова книга и всички следващи!
Браво на Иван Димитров! Още от "Софийски дует" съм заклет фен, но тази книжка е неговото следващото ниво! Не знам точно дали това са къси разкази или просто няколко нахвърлени изречения за размисъл, но впечатлява изключителния негов си много специфичен изказ и мъдростта на този доста млад автор!
Ах, как обичам софийските, столични книги и колко мъчно ми става за всяко ъгълче, което веднага искам да видя отново. Ей така ми влияе и така пише Димитров с много неприкрита обич към града с красивите си и не толкова красиви страни, и често по-прикрита обич към софиянците и тяхната всекидневна борба за оцеляване.
Книжката като цяло е супер модерна, почти 3D с много успешните илюстрациии към всеки разказ, изречение. Понякога се чуди човек откъде да започне, от илюстрацията или от текста. Малко като дилемата книга и/или филм. Илюстрациите заживяват собствен живот, но остават кръвно свързани с текста.
Една от много малкото книги, които ще задържа при себе си и препрочитам и преосмислям again and again!
И защото в следващото си ревю отново ще хваля любимия Георги Господинов, един цитат от Иван Димитров: " Важно е литература да има, а писателите - нека правят каквото си искат. Само да публикуват. Защото книгите не се карат, обиждат, изнервят, заяждат, подминават, сърдят, лъжат, лицемерничат. Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват."
Много силни са думите на Иван Димитров! Прочетете тази негова книга и всички следващи!
December 27, 2017
Минаха четири-пет дни, откакто я прочетох, и коментарът ми няма да е толкова ядно възмутен, колкото щеше да е тогава. Но с изключение на "Взлом" (добра идея, но изпълнението можеше да е далеч по-добро) смятам останалите разкази за скучни и предсказуеми. На тези с twist обратът им личеше от третото изречение. Тези без туист повтаряха едно и също. "Нерешителният човек" беше "Фантето и хоралът" на О.Хенри. Скучно ми беше дори на ниво изречение и дума, репликите често ми звучаха неубедителни, така че и като стил книгата ми се струва ученическа. Съжалявам.
August 18, 2018
Книга, която усмихва. Книга, която намигва. Малко натъжава. Малко закопава.
Радвам се на тази първа среща с писателя.
Радвам се на тази първа среща с писателя.
November 15, 2019
Най-хубавото на сборника е, че разказите могат да бъдат колкото кухи или дълбоки реши читателя. Със сигурност има по нещо за всеки, понякога и мааалко повече от нужното.
Displaying 1 - 17 of 17 reviews