Пътят към Тива

by Яница Радева

Романът „Пътят към Тива“ се занимава с една нетипична, но актуална тема дотолкова, доколкото всеки по един или друг начин – поне според психоанализата на Фройд – е свързан с нея, а именно темата за Едип. Романът обаче не акцентира върху психоанализата, а ни отвежда в Античността. Тя предлага нов прочит на мита за Едип, чрез който търси причината за човешките дела, за нещастията и за това какво е съдбата. Сюжетът проследява детството и младостта на Едип до стигането му в Тива като се редуват епизоди от житейските перипетии на двамата главни персонажи – Едип и жрицата Дора. Третата част на романа осъществява връзката на събитията с настоящето.

„Пътят към Тива“ започва със свещен лов в Ефес, по време на който Едип губи приятел и тази загуба го белязва като личност. След години на пир младият мъж чува, че не е син на баща си и тръгва към светилището в Делфи, където научава страшно пророчество. Едип се превръща в скитник, за да избегне сбъдването на предсказанието...

Genres: Bulgarian Literature

212 pages, Paperback

Published January 1, 2017

Reviews

[Силвия Недкова · Rating 5 out of 5]

Попаднах на „Пътят към Тива“ от Яница Радева по препоръка на приятел. И за пореден път се натъжих, че често преминават мълчешком прекрасни книги, за които трябва да се говори не само в читателски групи, не само между другото.
Неведнъж съм декларирала силното си увлечение към митологичните теми, взискателна съм към авторите, които пишат в тази сюжетна гама. Там са първичните кодове на всичко човешко, преди цивилизацията да го затрупа с допълнителни оттенъци.
Затова и тръгнах предпазливо, защото Яница Радева се е осмелила да разчовърка най-предъвквания мит – за Едип. Той е толкова познат и толкова ежедневен, че хората отдавна са забравили пластовете допълнителен смисъл, заложени в него.
А в тази книга авторката не се е поколебала да ги изрови и съживи.
Сюжетът повтаря в основната си структура историята на Едип до решаването на загадките на Сфинкса. Но не в драматургичната оголеност на Софокъл, а като увлекателна повест, писана от съвременник на тиванския цар. Детайлите и липсата на дистанция от ежедневното не принизяват, а приземяват мита, превръщат го от притча в история. Така идентификацията на читателя е улеснена, безболезнен е преводът на митичното в делнично, в разбираемо. Същевременно поетичният и ритмичен, почти хекзаметров език не позволява да се загуби красотата на едно изчистено от наслоения съществуване, в което се раждат почти невинни първите човешки страхове и комплекси.
Удивително точно, без да е обсебена от пунктуалност, Яница Радева вмъква детайли от бита на Древна Елада, свободно употребява древни думи и термини, които съвсем нарочно не обяснява, за да не наруши усещането за свидетелско присъствие. В езиковата плетеница само малко хаотичната употреба на глаголни времена създава леки неудобства за възприятието. Всичко останало – ритъм на изречението, структурен ритъм, драматургична единност – е майсторско дело.
Свободата на писателя да сменя гледните точки е едно от най-противоречивите правила в занаята на писане. Често това е признак за неумение да се овладее структурата. В „Пътят към Тива“ гледната точка прелита от един герой към друг, без това да дразни, без да създава усещане за несигурност в наратива. Красиво е използвана фигурата на хора от древногръцката трагедия, за да облекчи повествованието и да го изведе от основните герои, за да изглежда завършена картината – с характерен преден план и активен фон.
Когато финалната глава пренесе разказа в съвремието, на първо време се подразних, помислих, че това е поредният реверанс към разглезения читател, който има нужда от обяснения. Но ми стигаха няколко реда, за да осъзная колко красив е преходът и как финалът на книгата всъщност затваря мита, обобщава го и го изнася извън банализираното му вече значение. Всъщност Яница Радева е успяла да изтрие времето, да отнеме значението му. Първичното, скрито в човека, си е там, нейната работа е била да го покаже - като сърцевина.
Идеята за вината и нейното изкупление – основна идея в мита за Едип – тук е извън банализираното си тълкуване. Личната отговорност, съдбата, боговете и хората – всичко е в една красива литературна цялост, която може да бъде осмисляна дълго.
Изключителна книга, която ще чета отново заради дълбокия ѝ послевкус.

[Amellie · Rating 4 out of 5]

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017). Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.

[Albena Georgieva · Rating 4 out of 5]

Харесвам да чета една история в многото ѝ възможни варианти.
Легендата за Сфинкса, Едип и пазителката на легендарната Тива (Кадъм и Дракона).
Поздравления към авторката за чудесния стил :)

пс/ Не ми хареса последната част. Мисля, че без бея щеше да е по-добре.