What do you think?
Rate this book
Иваил цар #1
Иваил цар, книга първа
"Историята на човечеството е в отговора на въпроса „защо“, а не на „какво“.
Ивайло свинарят, Бърдоквата, селският цар е една от най-интересните фигури в родното минало, но го познаваме бегло и сухо – от учебници и идеологически оцветени поръчкави повести. Романът на Стоян Николов – Торлака запълва дълбока празнина в представите ни за българското Средновековие.
Защо и как Иваил става цар на българите, какво го води до тази съдбовна крачка, как миналото на един мъж формира бъдещето на цял един народ – това ще прочетете в тази книга. Тя не е скучно коректна, не е изпълнена с патриотична патетичност, това е история за Историята – жива и интересна.
Иваил е копеле, но с кръв на воин. Израства като мъж в тежки времена, но с обич. Губи любовта си, но открива съдбата си. И остава в паметта като царя-свинар, който не е роден с корона, но тя му приляга.
В „Иваил цар“ тече жив и интересен разказ за човешката страна на Историята, за скритото зад голите факти, за живото лице на хората, които творят събитията. Разказана е с майсторството на сладкодумник, в ритъма на живота, с огромна любов към героите и към читателя."
Силвия Недкова
Ивайло свинарят, Бърдоквата, селският цар е една от най-интересните фигури в родното минало, но го познаваме бегло и сухо – от учебници и идеологически оцветени поръчкави повести. Романът на Стоян Николов – Торлака запълва дълбока празнина в представите ни за българското Средновековие.
Защо и как Иваил става цар на българите, какво го води до тази съдбовна крачка, как миналото на един мъж формира бъдещето на цял един народ – това ще прочетете в тази книга. Тя не е скучно коректна, не е изпълнена с патриотична патетичност, това е история за Историята – жива и интересна.
Иваил е копеле, но с кръв на воин. Израства като мъж в тежки времена, но с обич. Губи любовта си, но открива съдбата си. И остава в паметта като царя-свинар, който не е роден с корона, но тя му приляга.
В „Иваил цар“ тече жив и интересен разказ за човешката страна на Историята, за скритото зад голите факти, за живото лице на хората, които творят събитията. Разказана е с майсторството на сладкодумник, в ритъма на живота, с огромна любов към героите и към читателя."
Силвия Недкова
- GenresHistory
328 pages, Paperback
Published January 1, 2017
9 people are currently reading
80 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
December 5, 2017
Задължително ли е един човек да може да пише, за да издаде книга? Вековният въпрос. Не, това е простият отговор, а тази книга е казусът, с който се доказва.
До Стоян Торлака и редактора му, Христо Димитров,
pishete garmotno, weеее!1!
– Kirilimetodii
Първа среща със Стоян Николов – Торлака. Бях някак си зарадван да разбера, че ще се издава книга за цар Ивайло, корицата беше добре оформена и всичко изглеждаше добре, все пак Торлака вече е издал цели три книги, трябва да има все някаква форма на талант, нали? Нали?!
Историческите романи имат потенциал, особено в рамките на нашата богата история, личността на Ивайло е мистериозна и интересна, все пак човекът побеждава монголците, нещо, което не се случва ей така. Има причина Монголската империя да се е превърнала във втората най-голяма империя (Торлака тук греши, Британската империя става по-голяма, но Торлака, както ще разберете, греши и за много други неща) и това е защото по времето на цар Ивайло да се спират ордите е било почти невъзможно. Представете си колко хубав един роман, който обяснява теоретично как Ивайло е постигнал това, би бил… Този роман не е този роман, ако разбирате какво ви говоря, както обича да пита Иваил в книгата.
Едно нещо трябва да стане ясно, нещо, което би трябвало да е станало ясно от оценката и категориите, в които съм сложил този роман. Не харесвам книгата, но не по обикновения начин. Мнението ми не е субективно този път, ако вие сте човек, който, след като е прочел книгата, чете това ревю, и сте си помислили, дори и за момент, че „Иваил цар“ е приемлива книга, то спрете. Не съм тук да споря с тъпанари или слепци и не мисля, че избързвам, като използвам тези названия.
Ако подходя към това ревю както обикновено, то вероятно не бихте ми повярвали (аз лично не можах да повярвам какво чета), затова пред всяко заяждане съм поставил номер на страницата, в която се е случила простотията, която описвам. Едно нещо, което трябва да се направи първо обаче, е да се говори за проблемите, които изпълват книгата като цистите тялото на сифилистик.
(всяка страница) Стоян Николов е неграмотен. Точка. По това не можем да спорим. „Но, Цецко, и ти имаш n броя пропуснати запетаи!“ Скъпи читателю, мога до края на живота си да пропускам запетаи и, може би, в края му ще достигна нивото на неграмотност, което Стоян Николов показва в тези скромни 320 страници. Ако бяха само пропуснатите запетаи (от които има достатъчно) щеше да е едно. Друго изцяло е авторът да не знае как се пише пряка реч в българския език. Затова ето ви един урок, от моя милост, Цецко:
Отворено писмо до всички българи, които искат да пишат романи:
– Правилната пряка реч изглежда така – каза авторът на това ревю.
– Правилната пряка реч също може да изглежда така. – Авторът на това ревю знае как се пише пряка реч.
– Понякога – авторът нарочно прекъсна пряката си реч, – може да изглежда така.
– Или… – авторът се повтори – така.
Елементарно нали? Тогава защо в ЦЯЛАТА книга Стоян Николов уцелва пряката реч само по погрешка? Защото Стоян Николов не разбира как се формират изречения.
(Важно нещо, въпросителен знак, удивителен знак и многоточие не са точка, те могат да не прекъснат изречението, затова всеки път, в който Стоян Николов използва тези знаци и продължава с малка буква, той го прави правилно, но с грешна представа за правилото)
– Това не е изречение. – каза авторът, показвайки как в едно изречение не може да има точка – Това също не е изречение, не мога да започна ново изречение, без да довърша предишното… (99% от страниците с пряка реч)
– Не мога… – продължи авторът. – …да правя и такива глупости. (59)
(а със сигурност не мога да започна изречение в скоби, което да не „Завърша правилно.“) (260)
Сега като знаете как се пише (или поне как не се пише) пряка реч, правете каквото си искате, защото колкото и лош писател да сте, Стоян Николов винаги ще е една крачка пред вас.
– Вечно ваш, Цецко
(всяка страница) Не само пунктуацията куца на Стоян Николов, куца му и стилът. В цялата книга са поръсени, като долнопробна подправка, стари думи, които веднага биват обяснени под линия. Окей, да си слага произволно старите думи, какво ме касае мене? Касаят ме две неща:
1) Стоян Николов смята читателите си за малоумници. Знам какво означава думата „цер“, думата не е старобългарска, а аз, като много други българи, съм виждал гора поне веднъж през живота си. Защо не обясни думата „гора“ или „дърво“? Същият ефект щеше да се постигне. Но това не стигна на Стоян Николов, който добави и латинското названия на думата заедно със средната височина на дървото. Не само обяснява позната дума, а и показва безполезни факти за нея.
2) Ако ще използваш стари думи, тогава защо по дяволите има фрази като „яко дим“ в историята ти? Или още по-глупавото, защо героите използват новите имена за числата? Глава дванадесета е с това име, но Иваил използва дванайсет? В XIII век? Да си беше използвал модерни думи, нямаше да се изложиш така, господин Стоян Николов.
Разбирам опита за създаването на атмосфера, но когато Милен Русков използва стар език, той използва стар език. Торлака просто използва find and replace функцията на един текстов редактор заедно с речник на стари думи. Говорейки за редактор, тази книга няма такъв. Ако Христо Димитров всъщност е седнал и е прочел тази книга, оставил я в този неин вид и си е сложил името като редактор, то моля господин Христо Димитров да си подаде оставката веднага. На никого не помагате. Познавам незавършили ученици, които боравят с езика по-добре от вас. Книгата е пълна с пунктуационни грешки, смислови грешки, тук-там има двойни интервали, забравени точки, какво ли не, книгата е кочина. Не кочина, КОЧИНА. Аз бих се засрамил да бъда наречен редактор на това, сякаш да нося титлата „Пазач на еврейското благо“ в разгара на Третия райх…
(всяка страница) Стоян Николов обаче не спира с граматиката и стила, той също не разбира за какво пише. Иваил слага предбрачния секс на трето място в листа си с най-лоши неща. На второ място е да предадеш Бог, на първо е да предадеш Родината… Родината… В XIII век… Шестстотин години преди тези идеи да се пръкнат в обществото, Иваил вече мисли в рамките на национализма. Иваил обаче също обяснява как „по това време“, демек, когато е млад, да си на 40 години се е смятало преклонна възраст. Иваил кога умира? Със сигурност не и 700 години по-късно, когато най-накрая средната продължителност на живота позволява на тази възраст да не е преклонна. Ако българските имена и думи се премахнат от този „исторически роман“, то той спира да бъде исторически роман, но продължава да е обикновен роман, но защо това е проблем ще обясня по късно. (всички споменати случки се случват преди 32-ра страница, затова не съм запазил точните им номерации, а не смятам да се връщам, за да ги търся, там са си, ако щете ми вярвайте)
(някъде преди 32-ра страница) Майката на Иваил умира и той осъзнава, че всички сме сами, но имаме Бог (вярата му е окей). Абзац по-късно един почти напълно непознат на него доктор умира и Иваил се чуди „Има ли Бог?“ (вярата не е окей). Иваил обича майка си, но явно обича този доктор повече, защото точно той разклаща вярата му (за първи път, това ще е по-важно по-късно).
(32) Иваил описва чичо Страхил като човек с "благ и приласкаващ глас", обаче прегръдката му е с "неподозирана нежност".
"Таз възглавница е мека. Уау! Като си допрях главата до нея усетих неочаквана мекота!“
(36) Стоян Николов си мисли, че ако в едно село има индивид като Златан, неверник, (няма значение какъв е, като цяло е тема в този роман, че нищо няма значение) който буквално убива (неверници поради някаква незначима причина) безпричинно, той ще бъде оставен да си живурка на спокойствие… Времената са били лоши, но никога не са били толкова лоши.
(от 36 до 71) Тук започва бюфета от глупави изрази, преди да спра да си ги записвам, наслаждавайте се:
„Бях на дванайсет. И половина.“ (Поне на дванадесет да беше. Тези кратки изречения се пръкват от време на време и никога не са обосновани)
„Задъхан от усилие и уморен от безсилие“ (Не мисля, че трябва да коментирам)
“Времето ми не беше дошло, пък и макар да се плашех от смъртта колкото разгонена коза от пръч.“ (Та, плашат ли се разгонените кози от пръчове? Няма значение, това изречение няма смисъл и в двата варианта, използването на „пък и макар“ просто го унищожава)
(69, в рамките на няколко абзаца) „Само можех да подозирам (…) не бих могъл даже и да си представя (…) почти чух (…) не можах да повярвам“ (Иваил нещо въобще преживява ли?)
(70) „Нека се опитам да обясня. Старейшината буквално пълзеше… Не, той се влачеше по корем в прахта.“ (Иваил доста често говори директно с читателя, доста често говори и простотии като тази)
(отново 70) „а трупът му се тресеше от недоловими от това разстояние хлипове.“
Ако са недоловими от това разстояние, как ги долавя Иваил? „Чух шума, който не можех да чуя.��� Имам теория, че в края на поредицата (става ми лошо, като си помисля, че ще има поредица) Иваил пада в някаква времева машина и това всичко се случва в рамките на парадокс, теория, която перфектно обяснява тази и други сцени, като следващата, която ме накара да спра да си записвам толкова често глупости.
(71) „За пръв път се усъмних в правотата на Божията воля.“ (Не, не ти е за пръв път, не може аз да съм по-наясно със сюжета на този роман от автора му! Не е човешко това!)
(86) Синът на вожда (старейшината, както и да е, значение няма в историята какъв е) изнасилва (анално, важен детайл явно) дъщерята на вожда и ги хваща някакъв съсед. Майката разбира и за да спести истината на мъжа си му разправя как съседа и дъщеря му са содомити…
Вождът се обесва. Безупречен план просто… Но какъв е смисълът в тази история? Никакъв, просто е там.
(88) Иваил пада от „три човешки боя“ височина, по корем, върху камъни. Ако Иваил е метър и седемдесет висок, то той пада пет метра. Иваил не умира след това. Иваил става и ходи след това. Просто малко го боли… Не знам в коя историческа хроника пише какви стоманени ребра има цар Ивайло, но Стоян Николов явно я е чел.
до Стоян Николов,
Върви се хвърли ти от втория етаж по корем и виж какво ще стане.
– Цецко
(97) “Никой не беше наясно какво точно се случва. Включително и аз. Само баща ми беше убеден що за нещо върши. Или поне такъв вид си даваше.
Това, взето заедно с постоянните неясни моменти в разказа на Иваил, разваля романа изцяло. Историята звучи сякаш разказана от малко дете. Но Стоян Николов е зрял мъж, който уж е писал книги преди. Е, от това мога само да съдя какви „книги“ е писал…
(…) Тук няма суша, просто ми писна. Любовната история между Иваил и Бистра е по-малоумна от всяка друга, която съм чел. Стоян Николов не може да пише романи, камо ли романтика… А, също така, тази история няма значение. Иваил просто си отива в гората за седем години, за да стане МЕГАЯК (trademark) и да бие татарите по-късно.
(163) Иваил си ляга с лелята на Бистра, случка, която трае цяло лято, но не афектира историята по никакъв начин, както всичко останало в този проклет „роман“!
(206) Иваил просто побеждава татари, няма стратегия, няма гении, просто ги бие, защото ги бие.
И това е най-тъжният момент в книгата, тук спирам с изреждането на страници. Няма дори да говоря за последвалите 130, не става по-добре. Мамка му, бе! Цар Ивайло е историческа личност! Не е картонена изрезка, която Стоян Николов може да използва за мастурбаторна фантазия, каквато е тази! Защо татарите? Защо не извънземните, защо не американците, върнали се в миналото, за да унищожат България? Щеше да е еднакво добре скалъпено! Този роман е исторически горе-долу колкото и аз съм поп-фолк певица на средна възраст… Това не е исторически роман, това е трагикомедия.
Ако един българин напише исторически роман за Левски и премахне Левски от него, то не трябва да остане роман. Ако цар Ивайло се премахне от този роман той всъщност става по-добър, защото поне не е огромен трън в очите на хората, които харесват исторически романи. Нищо в този проклет роман не е историческо! И аз мога да обяснявам под линия колко дълго са властвали някакви си владетели! Уикипедия е безплатна! Това не стига! Не стига! Отказвам да вярвам, че това е качеството, до което са стигнали българските писатели! Има и добри, Стоян Николов не е един от тях, защото Стоян Николов не е писател, Стоян Николов не е дори графоман, те поне знаят граматиката. Не знам какво е Стоян Николов. Не искам и да знам.
Защо Стоян Николов просто не написа проста екшън книга, без да включва цар Ивайло в нея? Прост е отговорът: защото нямаше да продаде толкова много копия. Защото Иваил цар е просто маркетингов трик, за да хваща очите, със сигурност улови моето. Но аз няма да подвия опашка, след като тази обида наречена роман ме срещна. Не мога да приема, че Стоян Николов, човек, който НЕ ЗНАЕ КАК СЕ ПИШЕ ПРЯКА РЕЧ, може да издава книги в България и в същия момент да бъде хвален…
В повечето ревюта се опитвам да вкарам някаква форма на хумор, тук не мога. Просто не мога… Книгата ми дойде с автограф от самия човек, който така калпаво я е написал… Стоян Николов, пиши си романите, не мога да те спра и от сърце ти казвам – не искам. „Иваил цар“ е роман, да. Тъп, прост, малоумен, всеки синоним на думата, но роман. Роман без добре структуриран сюжет, роман без развити герои, роман без душа, без страст. Роман, написан върху труповете на едно дърво, с мастило, което няма да се отпечата върху сърцата на читателите по позитивен начин.
Както твърди първото изречение на романа: „Родих се в грях.“
Грях със сигурност има, но не беше нужно този роман да бъде роден в него.
П.С.
Усещам, че едно нещо не е станало ясно. Ревюто е повече изложение на лоши моменти в романа, отколкото критика. Освен да посочвам глупостите, аз всъщност не критикувам героя на Иваил, а, повярвайте ми, има какво да се критикува. Затова нека си затворя очите, нека пренебрегна лошата граматика и стилистика. Нека приемем, че „Иваил цар“ е перфектно написан (граматически и стилистически) роман, който не е исторически, а е просто белетристика, което го освобождава от критиката спрямо историята.
„Иваил е копеле, но с кръв на воин.“ Това е едно от изреченията, които Силвия Недкова използва на гърба на книгата. Отхвърленият герой е известна тропа в този вид литература. Проблемът обаче се появява в изпълнението на това. Да, Иваил е копеле, но само технически. Ние не виждаме никакви пречки, които Иваил преживява поради това свое вродено свойство. Е, бият го като малък, но Иваил е силен, Иваил може да се справи с малките селяни, а не минава много време преди Момчил да го вземе под крилото си. Отхвърленият ни от обществото герой никога не бива отхвърлен, освен при раждане, но дори тогава дядо му подпомага майка му със средства. Иваил има семейство, Иваил има майка и скоро има брат (даже братя по-късно) и баща в лицето на Страхил. Със сигурност е споменато, че селяните не харесват Иваил, но това главно се поражда от факта, че дядо му им взима данъците, а дори ако беше породено от факта, че е копеле, то те не пречат на сюжета, а ситуация, която не пречи на сюжета, не е важна част от него. Иваил губи майка си, да, но не виждаме период, в който той няма никого. Не виждаме период, в който Иваил е копеле без семейство, вместо това Иваил веднага става част от семейството на Страхил, който го приема като собствен син. Иваил самият доста често натъртва този факт. Синовете на Страхил нямат против Иваил, Момчил от началото няма нищо против Иваил. Ако един герой ще бъде описан като отхвърлен от обществото, то защо е толкова близък с него?
Друга много важна част от този тип истории е любовта. Любов, която Иваил намира бързо, и любов, в която той не вижда пречки. Нашият отхвърлен от обществото герой е желан от другите девойки в селото, това ни казва директно Бистра, неговата възлюбена, която също го желае. Добре, може би в този момент Иваил вече не е отхвърлен от обществото, но тогава какъв е? Не виждаме трудност в ранните години на Иваил, поне не и трудност, която има значение. Иваил не губи Бистра, Иваил я отказва. Един герой да откаже на възлюбената си е показ на силата на този герой. Иваил вече не е на най-ниското стъпало, на което никога всъщност не е бил, той е на най-високото, той избира сам съдбата си, което щеше да е хубав момент за края на историята, не началото ѝ. Дори в бъдещ план загубата на Бистра не играе никаква роля. Иваил преспива с леля ѝ, и какво от това? Момчил се жени за Бистра и има деца с нея, и какво от това? Конфликтите, които тези факти трябва да породят, само се споменават, никога не се разгарят в огъня, които би направил тази история по-интересна.
Времевите скокове в разказите на Иваил също не помагат. Никъде не виждаме израстването на Иваил, само чуваме как ни казва, че е пораснал физически. Тайнствения в пещерата му помага с това израстване, но отново не виждаме никакви трудности, които Иваил среща по пътя си. От дете той става мъж и в един смисъл Иваил, който ние като читатели познаваме, винаги си е бил мъж, та той разказва историята си от гледната точка на възрастен, от гледната точка на цар. Тук имаме история за копеле, която не успява да се превърне в история за копеле, разказана от цар, който никога всъщност не е усетил какво е да си копеле.
Което ме води до края на тази малка тирада. Иваил става цар. Става цар въпреки факта, че е копеле. Но никога не го виждаме да преодолява този факт, защото никога не виждаме да го въплъщава. Историята нямаше да се случи по този начин, ако бащата на Иваил се бе оженил за майка му, това е вярно, но историята също нямаше да поеме по този път, ако Иваил всъщност беше копеле в смисъла, която думата би трябвало да носи в една такава история. Когато Иваил загубва Страхил и Златан, аз, като читател, не почувствах нищо. Дори и без апатията, която оформлението ми бе докарала, нямаше да почувствам нищо. Защото не съм видял как Ива��л се бори с каквото и да е, не съм виждал Иваил да няма баща и семейство, за да може загубата им да има значение. Не съм виждал Иваил да губи или да се бие, а битките му с татарите не са истински битки в сюжетен контекст. Иваил печели всяка, а тези, на които само е свидетел, не го изграждат като сложен герой. Иваил убива лесно, но това не го променя като герой, това само му позволява да стане цар на българите и да се сприятели с вълк, вълк, който с нищо не допринася за историята. Там е защото е готин, не за да покаже по-дивата страна на Иваил, която би трябвало да се е зародила в него след всичките тези години в гората. Вълчак просто е трофей.
Иваил не се ражда в калта, за да се изкачи на трона, Иваил се ражда с обикновен статут и не преминава през никакви изпитания. Затова, когато в края на книгата Иваил става цар, това няма ефект. Иваил е копеле, но Иваил не е копеле. И затова романът не е добър, независимо от правописа и езика. Историята е плоска, предвидима и, честно казано, объркана. Не трябваше Иваил да разказва собствената си история по този начин, читателят се откъсва от преживяванията, когато те биват разказвани от Иваил като възрастен. Ако поне веднъж в романа беше показана сцена, в която Иваил не успява, в която Иваил е в опасност или просто сцена, в която Иваил се бори със себе си, то романът щеше да е по-добър. Но начинът на разказване не позволява на това, всички борби завършват без да има цена, която героят ни да трябва да заплати.
„Иваил цар“ не се чете като исторически роман поради много причини, но главната от тях е, че това не е истинска история, Иваил не е истински герой, но можеше да бъде. Ако не се беше заложило на спектакъла на пътешествието, а вместо това на калта, която би трябвало да го покрива, то всичко щеше да е различно. И тук е грехът, в който е роден този роман.
До Стоян Торлака и редактора му, Христо Димитров,
pishete garmotno, weеее!1!
– Kirilimetodii
Първа среща със Стоян Николов – Торлака. Бях някак си зарадван да разбера, че ще се издава книга за цар Ивайло, корицата беше добре оформена и всичко изглеждаше добре, все пак Торлака вече е издал цели три книги, трябва да има все някаква форма на талант, нали? Нали?!
Историческите романи имат потенциал, особено в рамките на нашата богата история, личността на Ивайло е мистериозна и интересна, все пак човекът побеждава монголците, нещо, което не се случва ей така. Има причина Монголската империя да се е превърнала във втората най-голяма империя (Торлака тук греши, Британската империя става по-голяма, но Торлака, както ще разберете, греши и за много други неща) и това е защото по времето на цар Ивайло да се спират ордите е било почти невъзможно. Представете си колко хубав един роман, който обяснява теоретично как Ивайло е постигнал това, би бил… Този роман не е този роман, ако разбирате какво ви говоря, както обича да пита Иваил в книгата.
Едно нещо трябва да стане ясно, нещо, което би трябвало да е станало ясно от оценката и категориите, в които съм сложил този роман. Не харесвам книгата, но не по обикновения начин. Мнението ми не е субективно този път, ако вие сте човек, който, след като е прочел книгата, чете това ревю, и сте си помислили, дори и за момент, че „Иваил цар“ е приемлива книга, то спрете. Не съм тук да споря с тъпанари или слепци и не мисля, че избързвам, като използвам тези названия.
Ако подходя към това ревю както обикновено, то вероятно не бихте ми повярвали (аз лично не можах да повярвам какво чета), затова пред всяко заяждане съм поставил номер на страницата, в която се е случила простотията, която описвам. Едно нещо, което трябва да се направи първо обаче, е да се говори за проблемите, които изпълват книгата като цистите тялото на сифилистик.
(всяка страница) Стоян Николов е неграмотен. Точка. По това не можем да спорим. „Но, Цецко, и ти имаш n броя пропуснати запетаи!“ Скъпи читателю, мога до края на живота си да пропускам запетаи и, може би, в края му ще достигна нивото на неграмотност, което Стоян Николов показва в тези скромни 320 страници. Ако бяха само пропуснатите запетаи (от които има достатъчно) щеше да е едно. Друго изцяло е авторът да не знае как се пише пряка реч в българския език. Затова ето ви един урок, от моя милост, Цецко:
Отворено писмо до всички българи, които искат да пишат романи:
– Правилната пряка реч изглежда така – каза авторът на това ревю.
– Правилната пряка реч също може да изглежда така. – Авторът на това ревю знае как се пише пряка реч.
– Понякога – авторът нарочно прекъсна пряката си реч, – може да изглежда така.
– Или… – авторът се повтори – така.
Елементарно нали? Тогава защо в ЦЯЛАТА книга Стоян Николов уцелва пряката реч само по погрешка? Защото Стоян Николов не разбира как се формират изречения.
(Важно нещо, въпросителен знак, удивителен знак и многоточие не са точка, те могат да не прекъснат изречението, затова всеки път, в който Стоян Николов използва тези знаци и продължава с малка буква, той го прави правилно, но с грешна представа за правилото)
– Това не е изречение. – каза авторът, показвайки как в едно изречение не може да има точка – Това също не е изречение, не мога да започна ново изречение, без да довърша предишното… (99% от страниците с пряка реч)
– Не мога… – продължи авторът. – …да правя и такива глупости. (59)
(а със сигурност не мога да започна изречение в скоби, което да не „Завърша правилно.“) (260)
Сега като знаете как се пише (или поне как не се пише) пряка реч, правете каквото си искате, защото колкото и лош писател да сте, Стоян Николов винаги ще е една крачка пред вас.
– Вечно ваш, Цецко
(всяка страница) Не само пунктуацията куца на Стоян Николов, куца му и стилът. В цялата книга са поръсени, като долнопробна подправка, стари думи, които веднага биват обяснени под линия. Окей, да си слага произволно старите думи, какво ме касае мене? Касаят ме две неща:
1) Стоян Николов смята читателите си за малоумници. Знам какво означава думата „цер“, думата не е старобългарска, а аз, като много други българи, съм виждал гора поне веднъж през живота си. Защо не обясни думата „гора“ или „дърво“? Същият ефект щеше да се постигне. Но това не стигна на Стоян Николов, който добави и латинското названия на думата заедно със средната височина на дървото. Не само обяснява позната дума, а и показва безполезни факти за нея.
2) Ако ще използваш стари думи, тогава защо по дяволите има фрази като „яко дим“ в историята ти? Или още по-глупавото, защо героите използват новите имена за числата? Глава дванадесета е с това име, но Иваил използва дванайсет? В XIII век? Да си беше използвал модерни думи, нямаше да се изложиш така, господин Стоян Николов.
Разбирам опита за създаването на атмосфера, но когато Милен Русков използва стар език, той използва стар език. Торлака просто използва find and replace функцията на един текстов редактор заедно с речник на стари думи. Говорейки за редактор, тази книга няма такъв. Ако Христо Димитров всъщност е седнал и е прочел тази книга, оставил я в този неин вид и си е сложил името като редактор, то моля господин Христо Димитров да си подаде оставката веднага. На никого не помагате. Познавам незавършили ученици, които боравят с езика по-добре от вас. Книгата е пълна с пунктуационни грешки, смислови грешки, тук-там има двойни интервали, забравени точки, какво ли не, книгата е кочина. Не кочина, КОЧИНА. Аз бих се засрамил да бъда наречен редактор на това, сякаш да нося титлата „Пазач на еврейското благо“ в разгара на Третия райх…
(всяка страница) Стоян Николов обаче не спира с граматиката и стила, той също не разбира за какво пише. Иваил слага предбрачния секс на трето място в листа си с най-лоши неща. На второ място е да предадеш Бог, на първо е да предадеш Родината… Родината… В XIII век… Шестстотин години преди тези идеи да се пръкнат в обществото, Иваил вече мисли в рамките на национализма. Иваил обаче също обяснява как „по това време“, демек, когато е млад, да си на 40 години се е смятало преклонна възраст. Иваил кога умира? Със сигурност не и 700 години по-късно, когато най-накрая средната продължителност на живота позволява на тази възраст да не е преклонна. Ако българските имена и думи се премахнат от този „исторически роман“, то той спира да бъде исторически роман, но продължава да е обикновен роман, но защо това е проблем ще обясня по късно. (всички споменати случки се случват преди 32-ра страница, затова не съм запазил точните им номерации, а не смятам да се връщам, за да ги търся, там са си, ако щете ми вярвайте)
(някъде преди 32-ра страница) Майката на Иваил умира и той осъзнава, че всички сме сами, но имаме Бог (вярата му е окей). Абзац по-късно един почти напълно непознат на него доктор умира и Иваил се чуди „Има ли Бог?“ (вярата не е окей). Иваил обича майка си, но явно обича този доктор повече, защото точно той разклаща вярата му (за първи път, това ще е по-важно по-късно).
(32) Иваил описва чичо Страхил като човек с "благ и приласкаващ глас", обаче прегръдката му е с "неподозирана нежност".
"Таз възглавница е мека. Уау! Като си допрях главата до нея усетих неочаквана мекота!“
(36) Стоян Николов си мисли, че ако в едно село има индивид като Златан, неверник, (няма значение какъв е, като цяло е тема в този роман, че нищо няма значение) който буквално убива (неверници поради някаква незначима причина) безпричинно, той ще бъде оставен да си живурка на спокойствие… Времената са били лоши, но никога не са били толкова лоши.
(от 36 до 71) Тук започва бюфета от глупави изрази, преди да спра да си ги записвам, наслаждавайте се:
„Бях на дванайсет. И половина.“ (Поне на дванадесет да беше. Тези кратки изречения се пръкват от време на време и никога не са обосновани)
„Задъхан от усилие и уморен от безсилие“ (Не мисля, че трябва да коментирам)
“Времето ми не беше дошло, пък и макар да се плашех от смъртта колкото разгонена коза от пръч.“ (Та, плашат ли се разгонените кози от пръчове? Няма значение, това изречение няма смисъл и в двата варианта, използването на „пък и макар“ просто го унищожава)
(69, в рамките на няколко абзаца) „Само можех да подозирам (…) не бих могъл даже и да си представя (…) почти чух (…) не можах да повярвам“ (Иваил нещо въобще преживява ли?)
(70) „Нека се опитам да обясня. Старейшината буквално пълзеше… Не, той се влачеше по корем в прахта.“ (Иваил доста често говори директно с читателя, доста често говори и простотии като тази)
(отново 70) „а трупът му се тресеше от недоловими от това разстояние хлипове.“
Ако са недоловими от това разстояние, как ги долавя Иваил? „Чух шума, който не можех да чуя.��� Имам теория, че в края на поредицата (става ми лошо, като си помисля, че ще има поредица) Иваил пада в някаква времева машина и това всичко се случва в рамките на парадокс, теория, която перфектно обяснява тази и други сцени, като следващата, която ме накара да спра да си записвам толкова често глупости.
(71) „За пръв път се усъмних в правотата на Божията воля.“ (Не, не ти е за пръв път, не може аз да съм по-наясно със сюжета на този роман от автора му! Не е човешко това!)
(86) Синът на вожда (старейшината, както и да е, значение няма в историята какъв е) изнасилва (анално, важен детайл явно) дъщерята на вожда и ги хваща някакъв съсед. Майката разбира и за да спести истината на мъжа си му разправя как съседа и дъщеря му са содомити…
Вождът се обесва. Безупречен план просто… Но какъв е смисълът в тази история? Никакъв, просто е там.
(88) Иваил пада от „три човешки боя“ височина, по корем, върху камъни. Ако Иваил е метър и седемдесет висок, то той пада пет метра. Иваил не умира след това. Иваил става и ходи след това. Просто малко го боли… Не знам в коя историческа хроника пише какви стоманени ребра има цар Ивайло, но Стоян Николов явно я е чел.
до Стоян Николов,
Върви се хвърли ти от втория етаж по корем и виж какво ще стане.
– Цецко
(97) “Никой не беше наясно какво точно се случва. Включително и аз. Само баща ми беше убеден що за нещо върши. Или поне такъв вид си даваше.
Това, взето заедно с постоянните неясни моменти в разказа на Иваил, разваля романа изцяло. Историята звучи сякаш разказана от малко дете. Но Стоян Николов е зрял мъж, който уж е писал книги преди. Е, от това мога само да съдя какви „книги“ е писал…
(…) Тук няма суша, просто ми писна. Любовната история между Иваил и Бистра е по-малоумна от всяка друга, която съм чел. Стоян Николов не може да пише романи, камо ли романтика… А, също така, тази история няма значение. Иваил просто си отива в гората за седем години, за да стане МЕГАЯК (trademark) и да бие татарите по-късно.
(163) Иваил си ляга с лелята на Бистра, случка, която трае цяло лято, но не афектира историята по никакъв начин, както всичко останало в този проклет „роман“!
(206) Иваил просто побеждава татари, няма стратегия, няма гении, просто ги бие, защото ги бие.
И това е най-тъжният момент в книгата, тук спирам с изреждането на страници. Няма дори да говоря за последвалите 130, не става по-добре. Мамка му, бе! Цар Ивайло е историческа личност! Не е картонена изрезка, която Стоян Николов може да използва за мастурбаторна фантазия, каквато е тази! Защо татарите? Защо не извънземните, защо не американците, върнали се в миналото, за да унищожат България? Щеше да е еднакво добре скалъпено! Този роман е исторически горе-долу колкото и аз съм поп-фолк певица на средна възраст… Това не е исторически роман, това е трагикомедия.
Ако един българин напише исторически роман за Левски и премахне Левски от него, то не трябва да остане роман. Ако цар Ивайло се премахне от този роман той всъщност става по-добър, защото поне не е огромен трън в очите на хората, които харесват исторически романи. Нищо в този проклет роман не е историческо! И аз мога да обяснявам под линия колко дълго са властвали някакви си владетели! Уикипедия е безплатна! Това не стига! Не стига! Отказвам да вярвам, че това е качеството, до което са стигнали българските писатели! Има и добри, Стоян Николов не е един от тях, защото Стоян Николов не е писател, Стоян Николов не е дори графоман, те поне знаят граматиката. Не знам какво е Стоян Николов. Не искам и да знам.
Защо Стоян Николов просто не написа проста екшън книга, без да включва цар Ивайло в нея? Прост е отговорът: защото нямаше да продаде толкова много копия. Защото Иваил цар е просто маркетингов трик, за да хваща очите, със сигурност улови моето. Но аз няма да подвия опашка, след като тази обида наречена роман ме срещна. Не мога да приема, че Стоян Николов, човек, който НЕ ЗНАЕ КАК СЕ ПИШЕ ПРЯКА РЕЧ, може да издава книги в България и в същия момент да бъде хвален…
В повечето ревюта се опитвам да вкарам някаква форма на хумор, тук не мога. Просто не мога… Книгата ми дойде с автограф от самия човек, който така калпаво я е написал… Стоян Николов, пиши си романите, не мога да те спра и от сърце ти казвам – не искам. „Иваил цар“ е роман, да. Тъп, прост, малоумен, всеки синоним на думата, но роман. Роман без добре структуриран сюжет, роман без развити герои, роман без душа, без страст. Роман, написан върху труповете на едно дърво, с мастило, което няма да се отпечата върху сърцата на читателите по позитивен начин.
Както твърди първото изречение на романа: „Родих се в грях.“
Грях със сигурност има, но не беше нужно този роман да бъде роден в него.
П.С.
Усещам, че едно нещо не е станало ясно. Ревюто е повече изложение на лоши моменти в романа, отколкото критика. Освен да посочвам глупостите, аз всъщност не критикувам героя на Иваил, а, повярвайте ми, има какво да се критикува. Затова нека си затворя очите, нека пренебрегна лошата граматика и стилистика. Нека приемем, че „Иваил цар“ е перфектно написан (граматически и стилистически) роман, който не е исторически, а е просто белетристика, което го освобождава от критиката спрямо историята.
„Иваил е копеле, но с кръв на воин.“ Това е едно от изреченията, които Силвия Недкова използва на гърба на книгата. Отхвърленият герой е известна тропа в този вид литература. Проблемът обаче се появява в изпълнението на това. Да, Иваил е копеле, но само технически. Ние не виждаме никакви пречки, които Иваил преживява поради това свое вродено свойство. Е, бият го като малък, но Иваил е силен, Иваил може да се справи с малките селяни, а не минава много време преди Момчил да го вземе под крилото си. Отхвърленият ни от обществото герой никога не бива отхвърлен, освен при раждане, но дори тогава дядо му подпомага майка му със средства. Иваил има семейство, Иваил има майка и скоро има брат (даже братя по-късно) и баща в лицето на Страхил. Със сигурност е споменато, че селяните не харесват Иваил, но това главно се поражда от факта, че дядо му им взима данъците, а дори ако беше породено от факта, че е копеле, то те не пречат на сюжета, а ситуация, която не пречи на сюжета, не е важна част от него. Иваил губи майка си, да, но не виждаме период, в който той няма никого. Не виждаме период, в който Иваил е копеле без семейство, вместо това Иваил веднага става част от семейството на Страхил, който го приема като собствен син. Иваил самият доста често натъртва този факт. Синовете на Страхил нямат против Иваил, Момчил от началото няма нищо против Иваил. Ако един герой ще бъде описан като отхвърлен от обществото, то защо е толкова близък с него?
Друга много важна част от този тип истории е любовта. Любов, която Иваил намира бързо, и любов, в която той не вижда пречки. Нашият отхвърлен от обществото герой е желан от другите девойки в селото, това ни казва директно Бистра, неговата възлюбена, която също го желае. Добре, може би в този момент Иваил вече не е отхвърлен от обществото, но тогава какъв е? Не виждаме трудност в ранните години на Иваил, поне не и трудност, която има значение. Иваил не губи Бистра, Иваил я отказва. Един герой да откаже на възлюбената си е показ на силата на този герой. Иваил вече не е на най-ниското стъпало, на което никога всъщност не е бил, той е на най-високото, той избира сам съдбата си, което щеше да е хубав момент за края на историята, не началото ѝ. Дори в бъдещ план загубата на Бистра не играе никаква роля. Иваил преспива с леля ѝ, и какво от това? Момчил се жени за Бистра и има деца с нея, и какво от това? Конфликтите, които тези факти трябва да породят, само се споменават, никога не се разгарят в огъня, които би направил тази история по-интересна.
Времевите скокове в разказите на Иваил също не помагат. Никъде не виждаме израстването на Иваил, само чуваме как ни казва, че е пораснал физически. Тайнствения в пещерата му помага с това израстване, но отново не виждаме никакви трудности, които Иваил среща по пътя си. От дете той става мъж и в един смисъл Иваил, който ние като читатели познаваме, винаги си е бил мъж, та той разказва историята си от гледната точка на възрастен, от гледната точка на цар. Тук имаме история за копеле, която не успява да се превърне в история за копеле, разказана от цар, който никога всъщност не е усетил какво е да си копеле.
Което ме води до края на тази малка тирада. Иваил става цар. Става цар въпреки факта, че е копеле. Но никога не го виждаме да преодолява този факт, защото никога не виждаме да го въплъщава. Историята нямаше да се случи по този начин, ако бащата на Иваил се бе оженил за майка му, това е вярно, но историята също нямаше да поеме по този път, ако Иваил всъщност беше копеле в смисъла, която думата би трябвало да носи в една такава история. Когато Иваил загубва Страхил и Златан, аз, като читател, не почувствах нищо. Дори и без апатията, която оформлението ми бе докарала, нямаше да почувствам нищо. Защото не съм видял как Ива��л се бори с каквото и да е, не съм виждал Иваил да няма баща и семейство, за да може загубата им да има значение. Не съм виждал Иваил да губи или да се бие, а битките му с татарите не са истински битки в сюжетен контекст. Иваил печели всяка, а тези, на които само е свидетел, не го изграждат като сложен герой. Иваил убива лесно, но това не го променя като герой, това само му позволява да стане цар на българите и да се сприятели с вълк, вълк, който с нищо не допринася за историята. Там е защото е готин, не за да покаже по-дивата страна на Иваил, която би трябвало да се е зародила в него след всичките тези години в гората. Вълчак просто е трофей.
Иваил не се ражда в калта, за да се изкачи на трона, Иваил се ражда с обикновен статут и не преминава през никакви изпитания. Затова, когато в края на книгата Иваил става цар, това няма ефект. Иваил е копеле, но Иваил не е копеле. И затова романът не е добър, независимо от правописа и езика. Историята е плоска, предвидима и, честно казано, объркана. Не трябваше Иваил да разказва собствената си история по този начин, читателят се откъсва от преживяванията, когато те биват разказвани от Иваил като възрастен. Ако поне веднъж в романа беше показана сцена, в която Иваил не успява, в която Иваил е в опасност или просто сцена, в която Иваил се бори със себе си, то романът щеше да е по-добър. Но начинът на разказване не позволява на това, всички борби завършват без да има цена, която героят ни да трябва да заплати.
„Иваил цар“ не се чете като исторически роман поради много причини, но главната от тях е, че това не е истинска история, Иваил не е истински герой, но можеше да бъде. Ако не се беше заложило на спектакъла на пътешествието, а вместо това на калта, която би трябвало да го покрива, то всичко щеше да е различно. И тук е грехът, в който е роден този роман.
dnf
October 1, 2022Много исках да ми хареса тази книга, от няколко години си я гледам в библиотеката и ме изпълва с едно спокойствие и щастие. Представях си как се потапям в една не толкова популярна история от миналото ни, как тя оживява подобно на епичен филм, но наша си, българска… Но в крайна сметка стигнах почти до средата и въпреки огромното ми желание, няма да я дочета.
На места е написана много добре, на места има грешки. Отдавам ги на недобра редакция, не на лошо писане - всеки автор има нужда от свеж поглед, който да види проблемите в текста. Не те ме спряха да продължа, а това, че не можах да почувствам нищо от историята. Нищо от образа на Иваил. На теория го има, но не и емоционално, живо. Донякъде разказът в първо лице ме отдалечи от героя, защото думите му, изказът, общуването с читателя са разностилни и хаотични, не създават образ. Поне така го почувствах аз. Скромното ми мнение е, че щеше да сработи по-добре в трето лице и без непрекъснатия коментар към читателя. Сега той е малко като параван, като авторово украшение, което те кара да си мислиш кой е написал книгата, а не кой е Иваил.
Иначе книгата е хубава и на по-непридирчиви читатели на исторически романи би се харесала. По-добра е от много други наскоро появили се книги в жанра - и български, и преводни. Не й давам оценка, защото не съм я дочела.
На места е написана много добре, на места има грешки. Отдавам ги на недобра редакция, не на лошо писане - всеки автор има нужда от свеж поглед, който да види проблемите в текста. Не те ме спряха да продължа, а това, че не можах да почувствам нищо от историята. Нищо от образа на Иваил. На теория го има, но не и емоционално, живо. Донякъде разказът в първо лице ме отдалечи от героя, защото думите му, изказът, общуването с читателя са разностилни и хаотични, не създават образ. Поне така го почувствах аз. Скромното ми мнение е, че щеше да сработи по-добре в трето лице и без непрекъснатия коментар към читателя. Сега той е малко като параван, като авторово украшение, което те кара да си мислиш кой е написал книгата, а не кой е Иваил.
Иначе книгата е хубава и на по-непридирчиви читатели на исторически романи би се харесала. По-добра е от много други наскоро появили се книги в жанра - и български, и преводни. Не й давам оценка, защото не съм я дочела.
October 24, 2017
Читателите, подходили към книгата като към чист исторически роман ще направят грешка. Твърде оскъдни са сведенията за личността Лахана/Бърдоква/Ивайло/Иваил... Известни са само няколко опорни точки и първата е, че човек, уж от простолюдието, яхва вълната на народното недоволство в опосканата от хищни врагове (татари, ромеи, маджари...) България, канализира го в мащабно въстание, разбива безчинстващите орди, привлича и болярството на своя страна, а накрая се възкачва на престола като законен цар, след като убива предшественика си. Въпросните събития изграждат скелета на първата част, но оттам насетне Стоян Николов-Торлака дава абсолютна свобода на въображението си, за да ни предаде своята версия – нито по-правдива, нито по-лъжлива, просто авторова фикция, която би могла (или не би могла) да се случи по съответния начин. Иваил е герой, изтъкан от противоречия, нито добър, нито лош, просто озовал се на неподходящото място в подходящото време; герой, загърбил сигурността на семейното огнище и хванал меча, за да се пребори с вътрешните си демони; герой, чийто път е предварително начертан, защото хората около него са го сметнали за избран от Бога... Книгата ми хареса, но ще си позволя да отправя и една критика, като предварително уточнявам, че тирета, запетайки и точки няма да броя, никога не ми е било в стила да издребнявам, пък и нищо чак толкоз фрапантно пунктуационно не ми избоде очите. Редакторски бъгчета обаче съзрях тук-там... Отдавам го на гоненето на издателски срокове и се надявам във втората част нещата да са мъъъъничко по-шлайфнати.
October 2, 2017
Новата книга на Торлака е исторически роман – нещо, което от дълго време чакам да напише. Причината е, че силната страна на Стоян е историята. Не само има образованието, но и притежава умението да вниква в историческите извори. Като добавим таланта да пише, получаваме гарантирана епичност. Точно такъв роман е „Иваил цар“ – епичен. Тук не става дума за литературния род „епос“, а за грандиозното усещане за величие, което създава „Иваил цар“.
Въпреки че е роман за българската история, написан от българин, в него няма и капка шовинизъм. Нашият цар не е най-мъдрият, най-умният и най-смиреният човек на света. Той е груб, див и понякога – жесток. Невинаги ще го харесвате, но винаги ще го уважавате, защото не се влияе от тълпата, не се примирява с мястото, което първоначално му отрежда обърканата територия, наречена средновековна България. Всяко решение се взима с твърдост и непоклатимата увереност на човек, който знае, че е на този свят, за да остане в историята и никога да не бъде покрит с праха на бъдещите векове. Всяка стъпка се прави без страх от смъртта, а отсъствието му може да ви стресне на моменти.
Иваил е сложен човек, който "говори с Бог", но се държи като езичник; до себе си има хора, които го обичат, но пак се чувства самотен. Понякога ще ви радва, понякога ще ви дразни, както тези, които са ви най-близки. За него се носят противоречиви слухове, но всички са верни и толкова окончателни, че след тях може да се постави точка:
Копеле.
Селянин.
Воин.
Цар.
Въпреки че е роман за българската история, написан от българин, в него няма и капка шовинизъм. Нашият цар не е най-мъдрият, най-умният и най-смиреният човек на света. Той е груб, див и понякога – жесток. Невинаги ще го харесвате, но винаги ще го уважавате, защото не се влияе от тълпата, не се примирява с мястото, което първоначално му отрежда обърканата територия, наречена средновековна България. Всяко решение се взима с твърдост и непоклатимата увереност на човек, който знае, че е на този свят, за да остане в историята и никога да не бъде покрит с праха на бъдещите векове. Всяка стъпка се прави без страх от смъртта, а отсъствието му може да ви стресне на моменти.
Иваил е сложен човек, който "говори с Бог", но се държи като езичник; до себе си има хора, които го обичат, но пак се чувства самотен. Понякога ще ви радва, понякога ще ви дразни, както тези, които са ви най-близки. За него се носят противоречиви слухове, но всички са верни и толкова окончателни, че след тях може да се постави точка:
Копеле.
Селянин.
Воин.
Цар.
October 1, 2018
Започвайки да чета, си казах, че ще се абстрахирам от пунктоационните и ситлистични грешки на текста и успях. Оказа се доста интересен и завладяващ текст, успях да се потопя в емоциите на героя. Образът е пълнокръвен, човечен и ме докосна. Заслужаваше си четенето.
December 8, 2017
Свежа и приятна без да претендира, че е "светата истина неизречена". Увлекателен разказ за една от най-противоречивите фигури в нашата история. Чакам с нетърпение следващата част :)
November 9, 2017
Щом разбрах, че на българската литературна сцена излиза исторически роман, подписан с името на Стоян Николов-Торлака, безкрайно се зарадвах и си казах: „О, да! Ще чета веднага“. Първата книга от поредицата „Иваил цар“ (изд. „Попов мост“) се появи в книжарниците в средата на октомври, облечена в невероятно красивата корица на Гергана Грънчарова. Истинско бижу за библиотеката!
Получих книгата с автограф от Торлака и бях много, ама много приятно изненадана и щастлива от жеста му. Харесвам дебютния му „Северозападен романь“ – чета го на глас за приятеля ми, когато пътуваме заедно към родното ни кътче в Северозапада, и истински се забавляваме. Буквално се прекланяме пред факта, че някой е пресъздал автентично диалекта, манталитета и нрава на хората в тази скъпоценна, почти забравена част от България. Съхранил я е за бъдещите поколения, увековечил я е и сега тя никога няма да бъде изгубе��а. За това – благодаря!
Мисля си, че на всекиму вече е станало ясно какви очаквания имах – едва ли не до небето – и към автора, и към романа. Знаете как е. От такива висоти винаги се пада болезнено.
Ивайло (или Иваил, както е избрал да го нарича Стоян Николов) е роден в бедност в средата на XIII век – времена, изключително тежки за България, когато страната ни е безцеремонно ограбвана и опустошавана от различни народи, сред които татари, маджари, ромеи и др. Иваил израства без баща, само с прокудената си и завинаги очернена от собственото си семейство майка.
Според сюжета, който ни предлага Торлака, веднага след смъртта й още невръстният Иваил намира ново семейство – баща и братя, които го приемат за свой. Впоследствие поредната тежка загуба му дава тласък за действие – възмъжаващото момче решава да живее при полудивите свине, които отглежда с братята си. Оттук идва и един от множеството прякори, с които е познат в историята – Свинаря. Останал сам в гората цели седем години, той преживява мистични срещи, получава видения и намира неочакван приятел. При тези обстоятелства се подготвя и взема решенията, определящи не само собственото му бъдеще, но и това на България.
Митове и факти са подправени с авторово въображение, за да се създаде образът на иначе почти непознатия Иваил. Самият Стоян Николов заявява, че ни разказва историята такава, каквато той я знае, и не претендира за документална достоверност. „Иваил цар“ е художествен поглед към реална личност – прост свинар, но и воин на България, заслужил със смелостта и непокорството си съюз с Търновската царица и оттам короната.
Защо при тези изключително обещаващи предпоставки казвам, че книгата ме разочарова? Защото според мен образът на Бърдоквата остана недостатъчно развит, а братята му опознах още по-слабо. Предстои продължение на романа и се надявам там авторът да ни допусне по-близо до героите си. Да, Иваил е странен и затворен човек, наистина може да не е показвал реакциите и чувствата си (особено по отношение на любовта), но в душата и в разсъжденията му все е имало повече дълбочина от това, с което трябва да се задоволим в първата част.
По-страшното от недоизпипаните персонажи обаче е недоизпипаната редакция и корекция. Отказвам да повярвам, че върху текста е работил човек, който познава нормите за писане в българския език. Допуснати са множество пунктуационни грешки (дори и на задната корица) и нетърпими, постоянни неточности в предаването на пряката реч. Също така на няколко места срещнах повторения на думи или фрази по два пъти на ред – не мисля, че е възможно подобни пропуски да останат незабелязани при прочит. От сърце се надявам тези проблеми да бъдат изчистени в бъдещи допечатки (както и да има такива!) и в продължението на поредицата!
Въпреки последните си забележки обаче не бих нарекла четенето на „Иваил цар“ загуба на време. Изказът на Торлака тук отново е цветист (макар и на места да не пасва на времето, в което би трябвало да се използва) и вълнуващ, а описаните картини сякаш оживяват. Лично аз нямам нищо против да подаря част от свободните си часове на продължението на „Иваил цар“, защото, въпреки всичките му кусури, харесах образа на човек от народа с неустрашимо сърце и борбен дух.
Времената, в които живеем, силно напомнят за онази България – ръководена от алчни висшестоящи, неспособни да я защитят от чужди заплахи, оскърбления и жестокости. Независимо дали избирате да го наричате Иваил, Ивайло, Бърдоквата, Свинаря, помнете – той ни учи, че ние, хората от народа, сме тези, които трябва да скочим и да се борим за родината си срещу всички. Дори ако първо трябва да минем през „нашите“.
"Боли ме да го кажа, но и ти ще предадеш всеки от тях поне веднъж през живота си, а и те ще го направят! На тия, на които вярваш най-много, трябва да се доверяваш най-малко, дори и да те обичат повече, отколкото самите себе си, Иваиле!"
http://azcheta.com/ivail-tsar-stoyan-...
Получих книгата с автограф от Торлака и бях много, ама много приятно изненадана и щастлива от жеста му. Харесвам дебютния му „Северозападен романь“ – чета го на глас за приятеля ми, когато пътуваме заедно към родното ни кътче в Северозапада, и истински се забавляваме. Буквално се прекланяме пред факта, че някой е пресъздал автентично диалекта, манталитета и нрава на хората в тази скъпоценна, почти забравена част от България. Съхранил я е за бъдещите поколения, увековечил я е и сега тя никога няма да бъде изгубе��а. За това – благодаря!
Мисля си, че на всекиму вече е станало ясно какви очаквания имах – едва ли не до небето – и към автора, и към романа. Знаете как е. От такива висоти винаги се пада болезнено.
Ивайло (или Иваил, както е избрал да го нарича Стоян Николов) е роден в бедност в средата на XIII век – времена, изключително тежки за България, когато страната ни е безцеремонно ограбвана и опустошавана от различни народи, сред които татари, маджари, ромеи и др. Иваил израства без баща, само с прокудената си и завинаги очернена от собственото си семейство майка.
Според сюжета, който ни предлага Торлака, веднага след смъртта й още невръстният Иваил намира ново семейство – баща и братя, които го приемат за свой. Впоследствие поредната тежка загуба му дава тласък за действие – възмъжаващото момче решава да живее при полудивите свине, които отглежда с братята си. Оттук идва и един от множеството прякори, с които е познат в историята – Свинаря. Останал сам в гората цели седем години, той преживява мистични срещи, получава видения и намира неочакван приятел. При тези обстоятелства се подготвя и взема решенията, определящи не само собственото му бъдеще, но и това на България.
Митове и факти са подправени с авторово въображение, за да се създаде образът на иначе почти непознатия Иваил. Самият Стоян Николов заявява, че ни разказва историята такава, каквато той я знае, и не претендира за документална достоверност. „Иваил цар“ е художествен поглед към реална личност – прост свинар, но и воин на България, заслужил със смелостта и непокорството си съюз с Търновската царица и оттам короната.
Защо при тези изключително обещаващи предпоставки казвам, че книгата ме разочарова? Защото според мен образът на Бърдоквата остана недостатъчно развит, а братята му опознах още по-слабо. Предстои продължение на романа и се надявам там авторът да ни допусне по-близо до героите си. Да, Иваил е странен и затворен човек, наистина може да не е показвал реакциите и чувствата си (особено по отношение на любовта), но в душата и в разсъжденията му все е имало повече дълбочина от това, с което трябва да се задоволим в първата част.
По-страшното от недоизпипаните персонажи обаче е недоизпипаната редакция и корекция. Отказвам да повярвам, че върху текста е работил човек, който познава нормите за писане в българския език. Допуснати са множество пунктуационни грешки (дори и на задната корица) и нетърпими, постоянни неточности в предаването на пряката реч. Също така на няколко места срещнах повторения на думи или фрази по два пъти на ред – не мисля, че е възможно подобни пропуски да останат незабелязани при прочит. От сърце се надявам тези проблеми да бъдат изчистени в бъдещи допечатки (както и да има такива!) и в продължението на поредицата!
Въпреки последните си забележки обаче не бих нарекла четенето на „Иваил цар“ загуба на време. Изказът на Торлака тук отново е цветист (макар и на места да не пасва на времето, в което би трябвало да се използва) и вълнуващ, а описаните картини сякаш оживяват. Лично аз нямам нищо против да подаря част от свободните си часове на продължението на „Иваил цар“, защото, въпреки всичките му кусури, харесах образа на човек от народа с неустрашимо сърце и борбен дух.
Времената, в които живеем, силно напомнят за онази България – ръководена от алчни висшестоящи, неспособни да я защитят от чужди заплахи, оскърбления и жестокости. Независимо дали избирате да го наричате Иваил, Ивайло, Бърдоквата, Свинаря, помнете – той ни учи, че ние, хората от народа, сме тези, които трябва да скочим и да се борим за родината си срещу всички. Дори ако първо трябва да минем през „нашите“.
"Боли ме да го кажа, но и ти ще предадеш всеки от тях поне веднъж през живота си, а и те ще го направят! На тия, на които вярваш най-много, трябва да се доверяваш най-малко, дори и да те обичат повече, отколкото самите себе си, Иваиле!"
http://azcheta.com/ivail-tsar-stoyan-...
December 12, 2019
Много жив исторически разказ. Ясно, че в действителност не знаем нищо за детството на Ивайло, нито за това как всъщност е добил популярност и откъде е събрал смелост да направи нещо немислимо за епохата - да убие лично царя, който се смята за божи наместник. Торлака предлага своето виждане за нещата и то наистина звучи достоверно. Ясно, че всичко, с изключение на реалните исторически факти (тях ги е спазил прецизно) е художествена измислица, но тази измислица е изключително интересна и увлекателна. Докато чета, все едно съм там: в средновековието, на бойното поле. Книга, която не можеш да оставиш "да почака". Трябва да видиш какво ще се случи в следващата и следващата глава.
Отдавна не бях чела исторически романи, но се радвам, че Торлака написа този, за да се върна към жанра. С интерес започвам "Книга втора".
Отдавна не бях чела исторически романи, но се радвам, че Торлака написа този, за да се върна към жанра. С интерес започвам "Книга втора".
December 8, 2020
Книгата е интересна. Има преплетени история, митология и фентъзи елементи, което много ми допада.
Единственото дразнещо, за мен, нещо е стилът на автора, който се повтаря и в Северозападен роман, а именно - ако щете ме четете, дреме ми. Книгите за Иваил са увлекателни, но тези натрапчиви вметки са много не на място. Ако книгата беше чак толкоз зле - нямаше да ми трябва подкана, за да я зарежа. Но сега само развалят преживяването.
Единственото дразнещо, за мен, нещо е стилът на автора, който се повтаря и в Северозападен роман, а именно - ако щете ме четете, дреме ми. Книгите за Иваил са увлекателни, но тези натрапчиви вметки са много не на място. Ако книгата беше чак толкоз зле - нямаше да ми трябва подкана, за да я зарежа. Но сега само развалят преживяването.
June 17, 2019
Много увлекателна книга за цар Ивайло
May 11, 2023
За съжаление ще остане единствената книга (в две части) на Торлака, написана не на северозападен диалект. А го бива и с книжовния език...
October 25, 2022
Благодаря на Стоян Николов Торлака за тази книга. Това е история за историята ( :) ) на Ивайло. Пренесох се в България през 13ти век (сякаш не се говори много за това време). Беше ми толкова интересно... Заслужаваше си покупката
Displaying 1 - 12 of 12 reviews