What do you think?
Rate this book
Захвърлен в природата
Действието на романа се развива през ХVІ в. в Испания, по-точно Севиля, много важен град тогава, голямата врата към Индиите. Героите на книгата са лекари, които вкарват тютюна в Европа и са го смятали за лечебно средство. Първият трактат за тютюна, публикуван в Европа (през 1574) е на испанския доктор Николас Монардес, който е един от двамата главни герои на тази книга, и който впрочем нарича тютюна "herba panacea". Те са смятали, че тютюнът, открит наскоро преди това в Америка, в Новия свят, е панацея, обещаното от древните велико лекарство, с което се лекува почти всичко. Този възглед е бил много широко разпространен сред европейските лекари през ХVІ и ХVІІ в. и следите му могат да се видят доста отчетливо чак до ХІХ.
Можете да си представите, или по-скоро не можете, каква поредица от трагикомични недоразумения следва от това. Историята на тютюна е също много показателен символ – показателен за слабата сила (или силната слабост) на човешкия ум, за претенциите на науката, винаги големи и често неоснователни, за странното преплитане на доброто и злото, преплитане на силните характери с добрите намерения и лошите практики, за промяната на възгледите и светогледите, така подвластни всъщност на случая и момента, за възхода и попарването на надеждите и упорството в грешките, за изкушението на лекарствата, медицински или други, които накрая ви убиват, и най-сетне за несломимата, непоколебима жизненост на природата и нейните създания. Великолепна история в трагикомична книга за малкия човек в необятната природа.
Можете да си представите, или по-скоро не можете, каква поредица от трагикомични недоразумения следва от това. Историята на тютюна е също много показателен символ – показателен за слабата сила (или силната слабост) на човешкия ум, за претенциите на науката, винаги големи и често неоснователни, за странното преплитане на доброто и злото, преплитане на силните характери с добрите намерения и лошите практики, за промяната на възгледите и светогледите, така подвластни всъщност на случая и момента, за възхода и попарването на надеждите и упорството в грешките, за изкушението на лекарствата, медицински или други, които накрая ви убиват, и най-сетне за несломимата, непоколебима жизненост на природата и нейните създания. Великолепна история в трагикомична книга за малкия човек в необятната природа.
324 pages, Paperback
First published January 1, 2008
8 people are currently reading
540 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 56 reviews
May 25, 2025
Прочетох "Захвърлен в природата" след "Възвишение".
Вероятно поради това ми се видя малко като тренировка за написването на втория роман на Русков. И тук двама са основните герои, повествованието е изградено около беседите и приключенията им, похватите на автора определено са сходни.
Границите са размити, на моменти сериозният уж учен д-р Монардес звучи по-цинично и несериозно от наивния си, но оправен и разтропан португалски помощник Гимараеш да Силва.
Опитите им да церят всичко с помоща на тютюна са чиста гротеска, но най вероятно са исторически достоверни. Европа е бъкала както и днес от шарлатани и самозванци, сега те нагло се наричат доктори по алтернативна медицина и хомеопатия!
Книгата е добре написана и си струва да се прочете, обсебването на хората от това растение и пороците свързани с него продължават да са актуални до ден днешен.
Пушачите са си направо един безцеремонен подвид на Homo sapiens. :)
Вероятно поради това ми се видя малко като тренировка за написването на втория роман на Русков. И тук двама са основните герои, повествованието е изградено около беседите и приключенията им, похватите на автора определено са сходни.
Границите са размити, на моменти сериозният уж учен д-р Монардес звучи по-цинично и несериозно от наивния си, но оправен и разтропан португалски помощник Гимараеш да Силва.
Опитите им да церят всичко с помоща на тютюна са чиста гротеска, но най вероятно са исторически достоверни. Европа е бъкала както и днес от шарлатани и самозванци, сега те нагло се наричат доктори по алтернативна медицина и хомеопатия!
Книгата е добре написана и си струва да се прочете, обсебването на хората от това растение и пороците свързани с него продължават да са актуални до ден днешен.
Пушачите са си направо един безцеремонен подвид на Homo sapiens. :)
May 3, 2025
”Ние често разсъждаваме така, сякаш природата е длъжна да ни дава някакви обяснения. Но в действителност тя не ни дължи нищо, най-малкото пък обяснения.”
И да заповядат пушачите. Няма забрани, няма тесни стъклени кабинки, спестено е неудобството да подпираш крак навън в мраз и пек, няма ги противните снимки по кутиите с цигари (при пурите вероятно е по-завоалирано, те са за тузари). Защото в славната, закриляна от всички светци, Испания в края на 16-ти век тютюнът - като една звезда от далечни брегове - тепърва навлиза на сцената. В Испания акостират галеоните със злато от Западните Индии, като то моментално се разпръсква по веригата между олимпийска по размерите си корупция и също така олимпийски разходи за военните кампании в Ниските земи, като даже не са включени разноските по злополучната армада от 1588 г. За Испания още мъждука някаква финансова надежда, макар страната да е напът да обяви първия в по-новата европейска история държавен банкрут (следващата ще е Франция, за която тук не става дума).
На този фон в златна Севиля тютюнът упражнява магическо въздействие като всесилно лечебно средство стещу всякакви болежки (от зъбобол до екзорсизъм) с помощта на двама ловки, симпатично-противни герои, единият от които е доктор Монардес, популяризаторът на тютюна.
Не знам защо (или пък знам), но си представям как изреченията са добили форма за първи път сред реещи се, гъсти кълбета цигарен дим, оформяни, вдишвани и издишвани цял живот и по всяко време - на маса, на чаша, на сватба, на погребение, на заседание, на разходка, на екскурзия, в обедната почивка, в момент на самотен размисъл или докато хвърляш всичко коз. Изобщо, това е пушаческа история отвсякъде, а на цигара (винаги чужда) се е случвало да чуя истории, които за непушача ще останат непонятни. Истории с цинично насмешлив поглед към “фактите в живота”. Разказвачът - добрият Гимараеш, тази португалска кръстоска между бай Ганю и Санчо Панса - практикува “житейска философия на по цигара-две” от първа до последна страница с подкупващо простодушие и хитрост. В 19 забавни глави читателят научава неизброимите чудодейни свойства на тютюна, както и кое е това, което си остава неизменно в човешкото съществуване откакто свят светува. Менят се само формите. Двама крале и един престолонаследник, един писател, един драматург, театър “Глобус”, неколцина неназовани (или назовани) поети/писатели/философи от поне две столетия по-късно добавят колорит към целия водевил (или може би бурлеска).
Миксирането на хумор и нещо подмолно енциклопедично (изскачащо като заек от шапка на фокусник) е запазен почерк на всяка Рускова история, която съм чела. Тази ми е наистина много пушаческа. Но и някак твърде ми е модерна, някак се разминава на моменти спрямо заложения сюжет. Не мисля, че някой “оригинален” испанец от което и да е столетие би оценил тази балканска, цинично насмешлива трактовка. А може и да са го изпързаляли (испанеца и читателя) - дали все пак не иде реч за хуманизъм и прогрес, и неумело пробиващ си път модерен научен подход?
П.П. Прекрасно оформена книга!
⭐️3,5 звезди⭐️
——————
▶️Цитати:
🚬 “И не символично, а съвсем буквално. Ако беше символично, аз лесно бих му намерил цаката. Но то е буквално. Затова запалих една сигарела, чудейки се какво да правя.”
🚬 “Ужасно трудно е са си беден. … И хитрягите правилно са измислили толкова много неща, за да изглежда светът сложен. Иначе бедните щяха да ги заколят и да им вземат парите.”
🚬 “Няма Бог. Жалко, но е така.”
🚬 “Хората са глупави, но опасни… Много по-добре е да ги излъжеш, отколкото да ги принудиш. То е и много по-лесно, ако ти сече умът. А също е далеч по-ефикасно и трайно.”
🚬 “Все някога човек трябва да избере нещо… Да се улови с всички сили за него, да тръгне по една тясна пътека, от която се разклоняват стотици пътища през широкото поле и св извиват примамливо в далечината -…далеч към хоризонта и отвъд. Не можеш да минеш по всички тях, светът е твърде голям, а човекът е твърде малък…
Природата е много неефективна. Всичко е направено джаста-праста, криво-ляво. Целият свят е направен така. Но и така направен, той е необикновено голям, ти не можеш да минеш по всички пътища, и какво има там ще си остане за теб винаги неизвестно. Може би в половината случаи това е за предпочитане.”
🚬 “Важните неща стават със сила или с измама, или и с двете, но не с добро.”
И да заповядат пушачите. Няма забрани, няма тесни стъклени кабинки, спестено е неудобството да подпираш крак навън в мраз и пек, няма ги противните снимки по кутиите с цигари (при пурите вероятно е по-завоалирано, те са за тузари). Защото в славната, закриляна от всички светци, Испания в края на 16-ти век тютюнът - като една звезда от далечни брегове - тепърва навлиза на сцената. В Испания акостират галеоните със злато от Западните Индии, като то моментално се разпръсква по веригата между олимпийска по размерите си корупция и също така олимпийски разходи за военните кампании в Ниските земи, като даже не са включени разноските по злополучната армада от 1588 г. За Испания още мъждука някаква финансова надежда, макар страната да е напът да обяви първия в по-новата европейска история държавен банкрут (следващата ще е Франция, за която тук не става дума).
На този фон в златна Севиля тютюнът упражнява магическо въздействие като всесилно лечебно средство стещу всякакви болежки (от зъбобол до екзорсизъм) с помощта на двама ловки, симпатично-противни герои, единият от които е доктор Монардес, популяризаторът на тютюна.
Не знам защо (или пък знам), но си представям как изреченията са добили форма за първи път сред реещи се, гъсти кълбета цигарен дим, оформяни, вдишвани и издишвани цял живот и по всяко време - на маса, на чаша, на сватба, на погребение, на заседание, на разходка, на екскурзия, в обедната почивка, в момент на самотен размисъл или докато хвърляш всичко коз. Изобщо, това е пушаческа история отвсякъде, а на цигара (винаги чужда) се е случвало да чуя истории, които за непушача ще останат непонятни. Истории с цинично насмешлив поглед към “фактите в живота”. Разказвачът - добрият Гимараеш, тази португалска кръстоска между бай Ганю и Санчо Панса - практикува “житейска философия на по цигара-две” от първа до последна страница с подкупващо простодушие и хитрост. В 19 забавни глави читателят научава неизброимите чудодейни свойства на тютюна, както и кое е това, което си остава неизменно в човешкото съществуване откакто свят светува. Менят се само формите. Двама крале и един престолонаследник, един писател, един драматург, театър “Глобус”, неколцина неназовани (или назовани) поети/писатели/философи от поне две столетия по-късно добавят колорит към целия водевил (или може би бурлеска).
Миксирането на хумор и нещо подмолно енциклопедично (изскачащо като заек от шапка на фокусник) е запазен почерк на всяка Рускова история, която съм чела. Тази ми е наистина много пушаческа. Но и някак твърде ми е модерна, някак се разминава на моменти спрямо заложения сюжет. Не мисля, че някой “оригинален” испанец от което и да е столетие би оценил тази балканска, цинично насмешлива трактовка. А може и да са го изпързаляли (испанеца и читателя) - дали все пак не иде реч за хуманизъм и прогрес, и неумело пробиващ си път модерен научен подход?
П.П. Прекрасно оформена книга!
⭐️3,5 звезди⭐️
——————
▶️Цитати:
🚬 “И не символично, а съвсем буквално. Ако беше символично, аз лесно бих му намерил цаката. Но то е буквално. Затова запалих една сигарела, чудейки се какво да правя.”
🚬 “Ужасно трудно е са си беден. … И хитрягите правилно са измислили толкова много неща, за да изглежда светът сложен. Иначе бедните щяха да ги заколят и да им вземат парите.”
🚬 “Няма Бог. Жалко, но е така.”
🚬 “Хората са глупави, но опасни… Много по-добре е да ги излъжеш, отколкото да ги принудиш. То е и много по-лесно, ако ти сече умът. А също е далеч по-ефикасно и трайно.”
🚬 “Все някога човек трябва да избере нещо… Да се улови с всички сили за него, да тръгне по една тясна пътека, от която се разклоняват стотици пътища през широкото поле и св извиват примамливо в далечината -…далеч към хоризонта и отвъд. Не можеш да минеш по всички тях, светът е твърде голям, а човекът е твърде малък…
Природата е много неефективна. Всичко е направено джаста-праста, криво-ляво. Целият свят е направен така. Но и така направен, той е необикновено голям, ти не можеш да минеш по всички пътища, и какво има там ще си остане за теб винаги неизвестно. Може би в половината случаи това е за предпочитане.”
🚬 “Важните неща стават със сила или с измама, или и с двете, но не с добро.”
March 30, 2011
Всеки път, когато чета Милен Русков, имам чувството, че чета световна литература. Това ми харесва. Бих искал да ми се случва по-често.
August 26, 2020
Monardes és famulusa, Guimarães de Silva keresztül-kasul bejárja Sevillát és a világ még egynémely szegletét, azzal a céllal, hogy mindenkit rávegyen a dohányzásra. Ez úgy hangzik, mintha a Nemzeti Trafikügynökség utazói lennének, de nem: doktorok ők, mégpedig a korszak sztárdoktorai. Merthogy a XVI. században a tudomány még nem az volt, aminek ma ismerjük, a nagyszakállú bölcsek még arra esküdtek, hogy egy jó pofa bagó, az Újvilág divatnövénye igazi csodagyógyszer, mindenre jó, sőt: mindenre IS, még a halott is lábra kél tőle. Persze már más szelek fújnak, ami akkor megfellebbezhetetlen igazság volt, az immár komikus tudománytörténeti lábjegyzet, és a regénybeli orvosok elméleteit kikacagnák a kollégák – de sebaj, a facebookon ma is megtalálnák a jó meleg fészket, ahol szavaikat tátott szájjal inná az „élet iskolájában” diplomázott közeg. (És ha így haladunk tovább, a mainstreamben is újra rést ütnek a tanok, például ha bizonyos miniszterelnökök bizonyos barátai vesznek maguknak egy dohánygyárat. Mert szép dolog a tudomány, de az üzlet az üzlet.)
Ruszkov remek stílusérzékkel reprodukálja a korszak regényeit: bolondos, csálé, játékosan önfeledt szöveget hoz létre. Végig vártam, hogy legyen benne valami csavar, valami duplafenekűség – mondhatni, hű másolatból változzon át vérbeli XXI. századi posztmodern trükké -, de ez nem következett be. Ettől függetlenül kellemesen töltöttük együtt az időt.
Ruszkov remek stílusérzékkel reprodukálja a korszak regényeit: bolondos, csálé, játékosan önfeledt szöveget hoz létre. Végig vártam, hogy legyen benne valami csavar, valami duplafenekűség – mondhatni, hű másolatból változzon át vérbeli XXI. századi posztmodern trükké -, de ez nem következett be. Ettől függetlenül kellemesen töltöttük együtt az időt.
March 23, 2013
Книгата всъщност е много добра, безумно увлекателна, елегантно забавно и някак твърде смислена за нова българска проза. Разказва за помощника на човека, който открива Европа за ползването на тютюна – реално съществувалия Николас Монардес.
(в действителност през цялото време, докато четях, се чудех дали е случайност колко реално ми звучат някои факти от романа – оказа, че не е било случайно и докторът, както и цитираните в книгата негови трудове съществуват наистина)
Цялото ми ревю: http://literaturatadnes.com/archives/765
(в действителност през цялото време, докато четях, се чудех дали е случайност колко реално ми звучат някои факти от романа – оказа, че не е било случайно и докторът, както и цитираните в книгата негови трудове съществуват наистина)
Цялото ми ревю: http://literaturatadnes.com/archives/765
December 26, 2020
Fenomenal Bulgarian author with a fab sense of humor mixed with so much realism and scepticism. I love him and I urge you to read this book.
Apart from the ridiculously good amusement, it's also a historically accurate description of 16 century Spain and of people who actually existed - most notably dr Nicolas Monardes. It's really fascinating how the author took a piece of history and spun an amazing story around it which as far as I'm concerned is exactly how things went down :)
Apart from the ridiculously good amusement, it's also a historically accurate description of 16 century Spain and of people who actually existed - most notably dr Nicolas Monardes. It's really fascinating how the author took a piece of history and spun an amazing story around it which as far as I'm concerned is exactly how things went down :)
July 9, 2014
Преди време прочетох "Възвишение" и очакванията ми по отношение на "Захвърлен в природата" се оправдаха напълно.
Четенето на тази книга беше изключително удоволствие за мен.
Четенето на тази книга беше изключително удоволствие за мен.
July 20, 2015
DISCLAIMER: I am the publisher of the book and thus spent approximately two years reading and editing and working on it. So take my review with a grain of salt, or the understanding that I am deeply invested in this text and know it quite well. Also, I would really appreciate it if you would purchase this book, since it would benefit Open Letter directly.
So great. Very fun, funny, and well written. (And well translated!)
So great. Very fun, funny, and well written. (And well translated!)
November 10, 2021
3,5
Книгата ми беше много интересна в началото, потръгна ми добре. Към края някак ми доскуча, първоначалният заряд ми стана излишно разтегнат.
НО, чета книгата след "Чамкория", която ме зашемети, а този роман все пак е втория на Русков. Така че оправдавам част от оценката и с това. :)
Много ми хареса идеята, изпълнението като цяло, смях се с Да Силва и д-р Монардес. Хуморът и ироинята бяха употребени на място през цялата книга. Епизодите в Англия определено са ми любими.
Книгата ми беше много интересна в началото, потръгна ми добре. Към края някак ми доскуча, първоначалният заряд ми стана излишно разтегнат.
НО, чета книгата след "Чамкория", която ме зашемети, а този роман все пак е втория на Русков. Така че оправдавам част от оценката и с това. :)
Много ми хареса идеята, изпълнението като цяло, смях се с Да Силва и д-р Монардес. Хуморът и ироинята бяха употребени на място през цялата книга. Епизодите в Англия определено са ми любими.
September 17, 2014
Първият ми досег с Милен Русков се оказа толкова успешен, че чакам с нетърпение да разлистя следваща негова книга. "Захвърлен в природата" е книга, толкова приятна, едновременно комична и сериозна, метафизична и ужасно ежедневна. Комбинацията от медицина, философия, хумор, история, остроумие, я правят многопластова, а лекият и необременен с ненужна стилистика стил на писане, я прави много достъпна и лесна за четене.
У Русков виждам голям потенциал, какъвто, впрочем, таят и много други от съвременните млади български автори. Искрено се надявам, че в следващите години все по-ярко на литературния хоризонт ще се открояват именно български автори.
У Русков виждам голям потенциал, какъвто, впрочем, таят и много други от съвременните млади български автори. Искрено се надявам, че в следващите години все по-ярко на литературния хоризонт ще се открояват именно български автори.
September 16, 2022
Мила, мъдра и доста забавна книга, но сюжетът ми се видя твърде фрагментарен, въпреки основните идеи, които пронизват двете ѝ корици. А сюжетите на Милен Русков могат да бъдат... как да кажа, свръх.
Затова 3.5.
Затова 3.5.
August 10, 2014
If you could measure irony with some kind of Geiger-counter device, it would be clicking like hell throughout Milen Ruskov’s novel Thrown into Nature. In the opening scene, the Spanish Doctor Nicolas Monardes uses the miraculous healing power of tobacco to bring a man, Lazarus-like, back from the dead. The good doctor achieves this by repeatedly blowing the tobacco smoke directly into the subject’s lungs, while his assistant ‘pulpates’ his stomach. Eventually the man wrenches himself gaspingly from the floor. It’s confirmed: the new miracle substance sweeping Europe can even conquer death.
Ruskov’s novel follows the misadventures of the vain and preposterous Doctor Nicolas Monardes, whose 1577 medical treatise Of the Tobaco and His Great Vertues was partially credited with introducing Europe to nicotine. The book is narrated by Gimarães da Silva, Dr. Monardes’ adoring assistant. It takes the form of half-memoir, half-treatise on the multitudinous health benefits of tobacco, and each chapter is headed with a particular use of the ‘miraculous substance’: ‘Against Death’; ‘Intestinal Worms, Enemas’; and ‘Driving Away So-Called “Spirits”’, for instance.
The doctor sees himself as a renaissance man: he reads the books of northern humanist philosophers to keep up with the fashion, but more than once throws them into the sea in rage at their stupidity. He believes man is a biological mechanism, and describes everyone from peasants to nobles as ‘eat-to-shits’. He can think of nothing more idiotic than dying for an idea or cause.
‘You wouldn’t do that, would you... die for the Renaissance and humanism[?]’, Gimarães asks him at one point, at which the doctor explodes:
‘Me? Die for the Renaissance and humanism? Do you even hear what you’re saying?’
Still, while Monardes remains a pompous and hypocritical windbag throughout, Gimarães is a candid and sharp narrator, with a well-developed voice that suffers the storms of translation well. At one point he describes the royal Escorial Palace thus: ‘some say it is the ugliest large building in the world, while others argue the opposite, ie. that it is the largest ugly building in the world. In my opinion, both sides are right.’ His voice is knowing and naive at the same time, and always desperately charming.
The novel is lovingly translated from the Bulgarian by Angela Rodel, replete with explanations of untranslatable puns, which are thankfully few. However, even though the novel is set in Spain and translated into English, it retains something essentially Bulgarian – not just in the fact that characters shake their heads to say yes and nod to say no, but also in a certain grip to the dark humour, a certain abandon and irresponsibility in the whole idea of the thing, as well as the inescapable nets of dramatic irony. It is not a comic novel as such, though it is full of comic scenes – it is a novel soaked in irony, wrought of the stuff. It is also beautiful in its way. With a wonderful carefree nature to its voice and a fantastic economy of prose, Thrown into Nature is a lucid mirror on money, evil and charlatanism from one of Bulgaria’s greatest living writers.
Ruskov’s novel follows the misadventures of the vain and preposterous Doctor Nicolas Monardes, whose 1577 medical treatise Of the Tobaco and His Great Vertues was partially credited with introducing Europe to nicotine. The book is narrated by Gimarães da Silva, Dr. Monardes’ adoring assistant. It takes the form of half-memoir, half-treatise on the multitudinous health benefits of tobacco, and each chapter is headed with a particular use of the ‘miraculous substance’: ‘Against Death’; ‘Intestinal Worms, Enemas’; and ‘Driving Away So-Called “Spirits”’, for instance.
The doctor sees himself as a renaissance man: he reads the books of northern humanist philosophers to keep up with the fashion, but more than once throws them into the sea in rage at their stupidity. He believes man is a biological mechanism, and describes everyone from peasants to nobles as ‘eat-to-shits’. He can think of nothing more idiotic than dying for an idea or cause.
‘You wouldn’t do that, would you... die for the Renaissance and humanism[?]’, Gimarães asks him at one point, at which the doctor explodes:
‘Me? Die for the Renaissance and humanism? Do you even hear what you’re saying?’
Still, while Monardes remains a pompous and hypocritical windbag throughout, Gimarães is a candid and sharp narrator, with a well-developed voice that suffers the storms of translation well. At one point he describes the royal Escorial Palace thus: ‘some say it is the ugliest large building in the world, while others argue the opposite, ie. that it is the largest ugly building in the world. In my opinion, both sides are right.’ His voice is knowing and naive at the same time, and always desperately charming.
The novel is lovingly translated from the Bulgarian by Angela Rodel, replete with explanations of untranslatable puns, which are thankfully few. However, even though the novel is set in Spain and translated into English, it retains something essentially Bulgarian – not just in the fact that characters shake their heads to say yes and nod to say no, but also in a certain grip to the dark humour, a certain abandon and irresponsibility in the whole idea of the thing, as well as the inescapable nets of dramatic irony. It is not a comic novel as such, though it is full of comic scenes – it is a novel soaked in irony, wrought of the stuff. It is also beautiful in its way. With a wonderful carefree nature to its voice and a fantastic economy of prose, Thrown into Nature is a lucid mirror on money, evil and charlatanism from one of Bulgaria’s greatest living writers.
October 7, 2012
Here is a fun book that nearly overstayed its welcome. The initial premise is ripe for satire, and Ruskov writes at his best when he pushes this topic into some silly extremes. At other times, though, Ruskov piles on historical details and some long, drawn out conversations. One chapter featuring a royal inquiry, at the court of King James, into the danger of tobacco smoking waxes on far longer than I the extent of my interest in the proceedings.
Still, Ruskov mines some real gems in here, such as the relationship between the narrator and a household staff member who carts the narrator and his doctor mentor around. Every scene with the Doctor has a funny element to it, and I wish that Ruskov had featured him more often.
This is yet another book that I would never have considered--perhaps, even, never had heard of--were it not for my Open Letter Books subscription. Thank you OLB.
Still, Ruskov mines some real gems in here, such as the relationship between the narrator and a household staff member who carts the narrator and his doctor mentor around. Every scene with the Doctor has a funny element to it, and I wish that Ruskov had featured him more often.
This is yet another book that I would never have considered--perhaps, even, never had heard of--were it not for my Open Letter Books subscription. Thank you OLB.
March 17, 2017
3,65*
Не обичам много да чета за минали векове. Искам да знам как са живели и какво са мислели хората, но толкова добре си се чувствам в 20-и и 21-ви век, че онези по-старите искам да ги виждам най-много на книга или филм (или да намина през няколко предишни епохи като на кратка екскурзия). А тютюнът изобщо не ме интересува. И все пак реших да прочета „Захвърлен в природата“. След абсолютния ми възторг от „Възвишение“ любопитството ме тегли към другите книги на Милен Русков. И сега трябва да благодаря на това любопитство. Защото:
- изглежда иронията е едно от най-любимите ми лица на литературата
„Аз одобрявам и препоръчвам тютюневия дим като необходим и полезен за хората с повишено съдържание на студените и влажни елементи в телесния състав, а също през студените и влажни сезони, стига тютюнът да бъде вземан подходящо, т.е. умерено и навременно, защото тогава той помага на мозъка, който е прекалено студен и влажен, като благодарение на своята загряваща и изсушаваща способност редуцира това състояние до нормалната температура. Той премахва хремата и простудяването на главата и е полезен за всички болести на тялото и мозъка, дължащи се на студена и влажна причина, като изсушава и поглъща излишния въздух и груби материи в главата.“
- противоречивите характери в книгите на Милен Русков ми харесват. Не някакви излъскани, идеални светила, а точно каквито сме почти всички – изпълнени с колебания, грешки, противоречия. И ако ще се разкриват тези не толкова светли страни от нашето съществуване, предпочитам именно подхода на автора.
„Докторът ме освободи за 2 месеца и аз обикалях из селата и градовете в околността и говорех по площадите, докато набирахме войници. Имах голям успех. Като човек на медицината, аз, разбира се, изобщо не вярвам в това. Изпаднах в големи колебания дали да продължа. Имах чувството, докато говоря, че един човек отвътре ме слуша и ми се присмива, направо се залива от смях. Аз, естествено, потисках този човек и не му давах нито за момент глас, но това е доста трудно да се прави по цял ден продължително време. Читателят, ако няма такъв опит, ще се изненада колко трудно е това. Казвах си: „иска се просто време, ще свикна“, но ми беше трудно да свикна и се чувствах някак много напрегнат и много по-уморен, отколкото бих бил от самото пътуване и ако говорех нещо друго.“
Интересно ако книгата се преведе на испански, какво ще мислят испанците за нея, дали ще им изглежда достоверна като атмосфера и стил. Не знам дали само защото авторът е българин или просто някои въпроси са актуални винаги и навсякъде, аз видях теми, които не са чужди на България - както в онези векове (макар и толкова различни у нас), така и в сегашните.
“Ей богу, понякога си мисля, че ако някой ден хората престанат да купуват всички неща, от които в действителност нямат никаква нужда, на света ще останат само земеделците, шепа занаятчии и грамадни тълпи напълно безполезни скитници. Ще останат също и медиците, винаги. Ще останат и войниците, за да прогонват скитниците. Ще останат и хората на краля – няма да се мине без тях. А после отново всичко ще започне малко по малко да става като сега. Кръговрат.
Между другото природата също ще остане през цялото време. Ако пък случайно си промени намеренията, накрая ще остане само тя.”
На много места не можех да не си спомня и разсъжденията на Гичо от „Възвишение“.
„Каква нация, казах си, какви глупости! Твоите най-големи врагове се намират в собствената си страна, Там, където живееш, където работиш, където участваш в подялбата на парите. Там, където се делят парите, са най-големите ти врагове. Някой ти пречи, и ти пречиш на някого. Там са най-страшните ти врагове, и това обикновено е собствената ти страна, може би дори собственият ти град, а не далечната Холандия. Какви неща измислиха тия мошеници, помислих си с яд. Нацията, християнския свят… А ти си просто едно животно, самотно живеещо на земята. Може би имаш семейство и близки, и това са единствените истински неща, които те свързват с някого. Те са създадени от природата. Останало��о е чиста случайност без значение. Би могъл да принадлежиш към една нация или към друга. Би могъл да говориш един език или друг. Това е чиста случайност. Нищо не те свързва с другите, които се наричат от същата нация и говорят на същия език. Абсолютно нищо. Светът е много, много прост, както казва д-р Монардес. Те обаче не могат да понесат тая простота и непрекъснато измислят неща, с които да си замазват очите. А има, разбира се, и шмекери, които имат интерес от това. Измислят ги – макар че в повечето случаи те са вече отдавна измислени – и ги тръбят наляво-надясно , като че ли те са безспорна истина. Но те не са. И никаква нация не съществува никъде освен във въображението на хората. Няма нация,. Няма нищо. Само ти, природата и парите. Това е истински научният поглед върху света. Медицинският поглед.“
„Но природата... Дали тя е можела да те направи безсмъртен? Имам предвид наистина. О, разбира се! Най-малкото е можела да те направи да живееш 1000 години. Защо не го е направила? Ами ей така. Не го е пожелала. Тя е твоят всесилен господар. Огледай се: ще го видиш навсякъде около теб. Безлик, смълчан, Господарят на видовете. Безкраен и грамаден, от хоризонт до хоризонт, изпълва всичко. А като погледнеш навътре, в собственото си тяло, виждаш го и там. Твоят господар те е проникнал и отвътре, негова е тая машина, която работи неспирно, която ти гледаш отвън и се чудиш какво ли става вътре. Негови са хуморите, органите, костите и сухожилията, кръвта и вените, през които тя минава. Твоят господар е отвсякъде, отвън и отвътре, навсякъде. Няма бягство, няма измъкване, принадлежиш му отвсякъде. Роб на природата. Затова те измислиха духа, душата, книгите, вярата, философията – а да изглежда, че има и друга посока, че има път през оградата, през тясната врата на избраните, че могат да избягат, да се отскубнат, да бъдат свободни.“
Забелязах, че преписаните от мен откъси не включват пряка реч. Но всъщност и диалозите са много живи, духовити и естествени; романът не е само „медицински“ указания, описания на случки и разсъждения на разказвача.
Една захвърлена в природата читателка.
„Ти виж природата! Отвори широко очи, завърти се в кръг и я разгледай добре, бавно и продължително! Виж колко много дребни движения зад привидната ѝ неподвижност! Като притаена котка, като пробягваща сянка зад храстите. Само тя ще живее вечно. Само нейното впримчващо колело ще се върти завинаги.“
Не обичам много да чета за минали векове. Искам да знам как са живели и какво са мислели хората, но толкова добре си се чувствам в 20-и и 21-ви век, че онези по-старите искам да ги виждам най-много на книга или филм (или да намина през няколко предишни епохи като на кратка екскурзия). А тютюнът изобщо не ме интересува. И все пак реших да прочета „Захвърлен в природата“. След абсолютния ми възторг от „Възвишение“ любопитството ме тегли към другите книги на Милен Русков. И сега трябва да благодаря на това любопитство. Защото:
- изглежда иронията е едно от най-любимите ми лица на литературата
„Аз одобрявам и препоръчвам тютюневия дим като необходим и полезен за хората с повишено съдържание на студените и влажни елементи в телесния състав, а също през студените и влажни сезони, стига тютюнът да бъде вземан подходящо, т.е. умерено и навременно, защото тогава той помага на мозъка, който е прекалено студен и влажен, като благодарение на своята загряваща и изсушаваща способност редуцира това състояние до нормалната температура. Той премахва хремата и простудяването на главата и е полезен за всички болести на тялото и мозъка, дължащи се на студена и влажна причина, като изсушава и поглъща излишния въздух и груби материи в главата.“
- противоречивите характери в книгите на Милен Русков ми харесват. Не някакви излъскани, идеални светила, а точно каквито сме почти всички – изпълнени с колебания, грешки, противоречия. И ако ще се разкриват тези не толкова светли страни от нашето съществуване, предпочитам именно подхода на автора.
„Докторът ме освободи за 2 месеца и аз обикалях из селата и градовете в околността и говорех по площадите, докато набирахме войници. Имах голям успех. Като човек на медицината, аз, разбира се, изобщо не вярвам в това. Изпаднах в големи колебания дали да продължа. Имах чувството, докато говоря, че един човек отвътре ме слуша и ми се присмива, направо се залива от смях. Аз, естествено, потисках този човек и не му давах нито за момент глас, но това е доста трудно да се прави по цял ден продължително време. Читателят, ако няма такъв опит, ще се изненада колко трудно е това. Казвах си: „иска се просто време, ще свикна“, но ми беше трудно да свикна и се чувствах някак много напрегнат и много по-уморен, отколкото бих бил от самото пътуване и ако говорех нещо друго.“
Интересно ако книгата се преведе на испански, какво ще мислят испанците за нея, дали ще им изглежда достоверна като атмосфера и стил. Не знам дали само защото авторът е българин или просто някои въпроси са актуални винаги и навсякъде, аз видях теми, които не са чужди на България - както в онези векове (макар и толкова различни у нас), така и в сегашните.
“Ей богу, понякога си мисля, че ако някой ден хората престанат да купуват всички неща, от които в действителност нямат никаква нужда, на света ще останат само земеделците, шепа занаятчии и грамадни тълпи напълно безполезни скитници. Ще останат също и медиците, винаги. Ще останат и войниците, за да прогонват скитниците. Ще останат и хората на краля – няма да се мине без тях. А после отново всичко ще започне малко по малко да става като сега. Кръговрат.
Между другото природата също ще остане през цялото време. Ако пък случайно си промени намеренията, накрая ще остане само тя.”
На много места не можех да не си спомня и разсъжденията на Гичо от „Възвишение“.
„Каква нация, казах си, какви глупости! Твоите най-големи врагове се намират в собствената си страна, Там, където живееш, където работиш, където участваш в подялбата на парите. Там, където се делят парите, са най-големите ти врагове. Някой ти пречи, и ти пречиш на някого. Там са най-страшните ти врагове, и това обикновено е собствената ти страна, може би дори собственият ти град, а не далечната Холандия. Какви неща измислиха тия мошеници, помислих си с яд. Нацията, християнския свят… А ти си просто едно животно, самотно живеещо на земята. Може би имаш семейство и близки, и това са единствените истински неща, които те свързват с някого. Те са създадени от природата. Останало��о е чиста случайност без значение. Би могъл да принадлежиш към една нация или към друга. Би могъл да говориш един език или друг. Това е чиста случайност. Нищо не те свързва с другите, които се наричат от същата нация и говорят на същия език. Абсолютно нищо. Светът е много, много прост, както казва д-р Монардес. Те обаче не могат да понесат тая простота и непрекъснато измислят неща, с които да си замазват очите. А има, разбира се, и шмекери, които имат интерес от това. Измислят ги – макар че в повечето случаи те са вече отдавна измислени – и ги тръбят наляво-надясно , като че ли те са безспорна истина. Но те не са. И никаква нация не съществува никъде освен във въображението на хората. Няма нация,. Няма нищо. Само ти, природата и парите. Това е истински научният поглед върху света. Медицинският поглед.“
„Но природата... Дали тя е можела да те направи безсмъртен? Имам предвид наистина. О, разбира се! Най-малкото е можела да те направи да живееш 1000 години. Защо не го е направила? Ами ей така. Не го е пожелала. Тя е твоят всесилен господар. Огледай се: ще го видиш навсякъде около теб. Безлик, смълчан, Господарят на видовете. Безкраен и грамаден, от хоризонт до хоризонт, изпълва всичко. А като погледнеш навътре, в собственото си тяло, виждаш го и там. Твоят господар те е проникнал и отвътре, негова е тая машина, която работи неспирно, която ти гледаш отвън и се чудиш какво ли става вътре. Негови са хуморите, органите, костите и сухожилията, кръвта и вените, през които тя минава. Твоят господар е отвсякъде, отвън и отвътре, навсякъде. Няма бягство, няма измъкване, принадлежиш му отвсякъде. Роб на природата. Затова те измислиха духа, душата, книгите, вярата, философията – а да изглежда, че има и друга посока, че има път през оградата, през тясната врата на избраните, че могат да избягат, да се отскубнат, да бъдат свободни.“
Забелязах, че преписаните от мен откъси не включват пряка реч. Но всъщност и диалозите са много живи, духовити и естествени; романът не е само „медицински“ указания, описания на случки и разсъждения на разказвача.
Една захвърлена в природата читателка.
„Ти виж природата! Отвори широко очи, завърти се в кръг и я разгледай добре, бавно и продължително! Виж колко много дребни движения зад привидната ѝ неподвижност! Като притаена котка, като пробягваща сянка зад храстите. Само тя ще живее вечно. Само нейното впримчващо колело ще се върти завинаги.“
June 13, 2017
Първата ми среща с Русков ме остави приятно изненадан (въпреки че очаквах да има все някакво покритие за множеството хвалби). "Захвърлен в природата" не е роман, който бих харесал, ако не беше писан в стила на Русков, авторът успява да скрие своя глас и потапя читателя в ума на Гимараеш, което просто го кара да продължава да чете, докато не стигне края. Самият роман прилича на световна литература, но пък запазва българското в себе си. Няма да цитирам дългите абзаци за волята, чумата, кравата и жената и за четирите власти на Аристотел, въпреки че ми харесаха много (просто ще трябва да си ги издирите сами или да ги прочетете в книгата). Най-интересното нещо в книгата е възможността да погледнем на ситуацията от друга перспектива. Монардес е циник, но пък силно вярва в нещо, което ни знам не е вярно, именно, че тютюнът е плацея. Хората са създадени, за да вярват в нещо и романът на Русков акцентира точно на това. Със затихването на християнството поради Инквизицията и скорошните загуби на Испанската империя във рамките на времевия момент се вижда защо са изоставени националистичните и религиозните идеи. Самият Монардес казва, че няма по-глупаво нещо от това да умреш за идея или кауза, но в края на краищата той самият умира поради силната си (и грешна) вяра, че тютюнът е лекарство. „Захвърлен в природата“ е роман, който показва как вярата не умира, а просто си мени кожата и точно това е причината природата да е толкова коварна когато се смеси с човешкото желание за познание, което в прекалено много случай е замъглено.
January 27, 2018
The greatest compliment one can give this book is it is, at times, easy to forget that it is satire, so convincing are the characters of Dr. Nicolás Monardes and the voice of the narrator, his apprentice, Guimarães da Silva. Together, the two of them seek about curing Sevilla and surrounding areas of all of their medical ills through the wonders of tobacco. Guimarães follows his mentor around without question and buys completely into what he is selling and in that, comes the problems in their relationship. Monardes is at heart, a self-serving swindler, only focused on his own betterment. Despite the entire story being told from the perspective of Guimarães' hero-worship, enough is revealed that the reader has to doubt to what extent, Monardes is convinced of what he is pitching. The writing is extremely clever and the reader has to be on their toes to pick up on some of the subtle reveals given by the author.
August 11, 2023
„Захвърлен в природата“ е страхотен сатиричен роман! Действието в него се развива през 16-ти век в Испания и Англия, а пък главни герои са колоритните образи Гимараеш и доктор Монардес, които обикалят различни места и изкарват пари, като „лекуват“ пациентите с тютюн. Те представят пушенето като панацея за всякакви болести и предпоставка за дълъг живот… Монардес е бил реално съществуваща личност... Милен Русков е уловил духът на тогавашните времена и по много забавен начин ни представя тази поучителна история!
September 3, 2018
Сещам се за малко книги, които предизвикват толкова смесени чувства и пораждат толкова много въпроси след последната страница. Ей Богу, точно такъв роман е „Захвърлен в природата“! Прочетох го и вече повече от седмица умувам и разсъждавам, питам се какво точно прочетох.
Любопитни са двамата герои, които Русков поставя в центъра на своето повествование – д-р Монардес, публикувал през XVI век своя трактат „Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales“, в който описва – забележете – лечебното въздействие на тютюна върху над 30 болести; и неговия ученик португалецът Гимараеш да Силва, малко глуповат и наивен младеж, издигнал в култ способностите и влиянието на своя ментор.
Двамата обикалят по градове и села, като стигат даже до Британия, разпространявайки идеята за благотворното влияние на тютюна на практика върху всичко. Междувременно лекуват всевъзможни оплаквания и болежки – нещо, което д-р Монардес осребрява със завидни темпове. Случките са наистина комични, но под повърхността се показва същината, а тя никак, никак не е смешна. Иронията в текста изостря вниманието ни върху наивността и заблудите на хората по онова време. Същевременно виждаме любопитни прояви на находчивост, на хитрост, на търговски нюх на фона на човешки трагедии. И на всяка крачка е Милен Русков, обвит в тютюнев дим (както ще го видите на снимката върху задната корица). Да, наистина. Уж отсъства от повествованието, уж историята се разказва от Гимараеш, но авторът е навсякъде с особения си стил – да говори ирони��но за сериозни неща, да вмъква свои разсъждения в устата на героите, да пробутва житейски истини, за които винаги остава въпросът: „Това той ли е наистина?“. Житейски истини като тази:
„Но аз, Гимараеш да Силва, бидейки ученик на д-р Монардес, естествено знам това, което знаят и хитрягите. А именно, че на света има само две неща, две положения: имаш пари, нямаш пари. Нищо друго не съществува, няма никакво значение. Имаш пари, нямаш пари – това е всичко на тоя свят, коренът на всяка мъдрост и изобщо цялата мъдрост от край до край. Всичко друго е дрън-др��н и празна измишльотина. Светът емного прост, той е идиот и е прост като дебил. Или имаш пари, или нямаш пари. Това е всичко. Ако нямаш, трябва да ги придобиеш. По някакъв начин“.
Вижте цялото ревю и още крилати цитати тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
Любопитни са двамата герои, които Русков поставя в центъра на своето повествование – д-р Монардес, публикувал през XVI век своя трактат „Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales“, в който описва – забележете – лечебното въздействие на тютюна върху над 30 болести; и неговия ученик португалецът Гимараеш да Силва, малко глуповат и наивен младеж, издигнал в култ способностите и влиянието на своя ментор.
Двамата обикалят по градове и села, като стигат даже до Британия, разпространявайки идеята за благотворното влияние на тютюна на практика върху всичко. Междувременно лекуват всевъзможни оплаквания и болежки – нещо, което д-р Монардес осребрява със завидни темпове. Случките са наистина комични, но под повърхността се показва същината, а тя никак, никак не е смешна. Иронията в текста изостря вниманието ни върху наивността и заблудите на хората по онова време. Същевременно виждаме любопитни прояви на находчивост, на хитрост, на търговски нюх на фона на човешки трагедии. И на всяка крачка е Милен Русков, обвит в тютюнев дим (както ще го видите на снимката върху задната корица). Да, наистина. Уж отсъства от повествованието, уж историята се разказва от Гимараеш, но авторът е навсякъде с особения си стил – да говори ирони��но за сериозни неща, да вмъква свои разсъждения в устата на героите, да пробутва житейски истини, за които винаги остава въпросът: „Това той ли е наистина?“. Житейски истини като тази:
„Но аз, Гимараеш да Силва, бидейки ученик на д-р Монардес, естествено знам това, което знаят и хитрягите. А именно, че на света има само две неща, две положения: имаш пари, нямаш пари. Нищо друго не съществува, няма никакво значение. Имаш пари, нямаш пари – това е всичко на тоя свят, коренът на всяка мъдрост и изобщо цялата мъдрост от край до край. Всичко друго е дрън-др��н и празна измишльотина. Светът емного прост, той е идиот и е прост като дебил. Или имаш пари, или нямаш пари. Това е всичко. Ако нямаш, трябва да ги придобиеш. По някакъв начин“.
Вижте цялото ревю и още крилати цитати тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
January 21, 2019
Чудесна. Разбирам защо другите читатели я сравняват с "Възвишение" , но според мен двете си приличат толкова, колкото се и различават.
Смешна, образователна, философска и много човечна е историята на доктор Монардес и помощникът му Гимараеш.
Тъкмо когато си мислиш че докторът е извисен, културен човек, въздигнал се над човешките низости, авторът прави обрат и ти припомня, че от човешката природа няма как да избягаш - и всъщност твърдението на двамата главни герои, че мразят и презират Природата, според мен беше тяхното непримиримо желание да се отдалечат от всичко което е първично и човешко в нашата натура. Уви.
Единствен кочияшът на доктора (забравих му името) не претендираше да е нещо повече от това, което е, беше доволен да може да подремне, да си купи пиене и да танцува фламенко - желание на което той остана верен, въпреки подигравките и заплахите. Въпреки че ролята му в историята беше малка, по-скоро комична, като наблюдател от периферията, той служи за чудесен контраст спрямо доктор Монардес, който имаше мнение за всичко, презираше и се надсмиваше на всичко и спрямо Гимараеш, който се мъчеше да се издигне, хулеше собственото си родина и произход и жадуваше за пари и слава.
Е, плановете ни невинаги се сбъдват, съдбата има други идеи за нашият живот и Природата винаги си казва думата, но това не означава че няма да ти се удаде шанс да опиташ...отново и отново.
Смешна, образователна, философска и много човечна е историята на доктор Монардес и помощникът му Гимараеш.
Тъкмо когато си мислиш че докторът е извисен, културен човек, въздигнал се над човешките низости, авторът прави обрат и ти припомня, че от човешката природа няма как да избягаш - и всъщност твърдението на двамата главни герои, че мразят и презират Природата, според мен беше тяхното непримиримо желание да се отдалечат от всичко което е първично и човешко в нашата натура. Уви.
Единствен кочияшът на доктора (забравих му името) не претендираше да е нещо повече от това, което е, беше доволен да може да подремне, да си купи пиене и да танцува фламенко - желание на което той остана верен, въпреки подигравките и заплахите. Въпреки че ролята му в историята беше малка, по-скоро комична, като наблюдател от периферията, той служи за чудесен контраст спрямо доктор Монардес, който имаше мнение за всичко, презираше и се надсмиваше на всичко и спрямо Гимараеш, който се мъчеше да се издигне, хулеше собственото си родина и произход и жадуваше за пари и слава.
Е, плановете ни невинаги се сбъдват, съдбата има други идеи за нашият живот и Природата винаги си казва думата, но това не означава че няма да ти се удаде шанс да опиташ...отново и отново.
March 29, 2013
Захвърлен в природата, неоткриваемо заблуден и загубен, но щастлив
Дори и само заради великолепната смешно-тъжна “Възвишение” считам Милен Русков за един от тримата ни най-добри съвременни автори, заедно с Георги Господинов и Петър Делчев. Отдавна исках да прочета и “Захвърлен в природата”, за която бях чувал много, в голямата част позитивни неща. Четенето, по ирония, съвпадна точно с окончателния ми отказ от цигарите, с които по неясни причини имахме вземане-даване в последната година. И сред приключенията на главния герой и неговия кумир – д-р Монардес, открих една мощна ирония за живота, за елементарните му обяснения, за влизането в крайности – аз самият често правя точно това – и изпускането из поглед на цялата картина. А тя е винаги по-дълбока и сложна от кое да е обяснение, защото всяко такова има граници.
Виж още: http://knigolandia.info/book-review/z...
Дори и само заради великолепната смешно-тъжна “Възвишение” считам Милен Русков за един от тримата ни най-добри съвременни автори, заедно с Георги Господинов и Петър Делчев. Отдавна исках да прочета и “Захвърлен в природата”, за която бях чувал много, в голямата част позитивни неща. Четенето, по ирония, съвпадна точно с окончателния ми отказ от цигарите, с които по неясни причини имахме вземане-даване в последната година. И сред приключенията на главния герой и неговия кумир – д-р Монардес, открих една мощна ирония за живота, за елементарните му обяснения, за влизането в крайности – аз самият често правя точно това – и изпускането из поглед на цялата картина. А тя е винаги по-дълбока и сложна от кое да е обяснение, защото всяко такова има граници.
Виж още: http://knigolandia.info/book-review/z...
Read
July 20, 2024ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА в Изумен
Не захвърлен в природата, а захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих за първи път втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата така се наредиха, че започнах с Възвишение и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче, книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи по-дълга от обикновено, за което ще простите, но рядко се случва нещо да ми хареса толкова. В края на текста можете да прочетете и кратко интервю с Милен Русков, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.
Историята в „Захвърлен в природата” се разказва от Гимараеш да Силва – фикционален герой, помощник и ученик на действителния севилски доктор Монардес, който през 1574 публикува своя трактат Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales, чрез който популяризира използването на тютюн за медицински цели. Гимараеш започва книгата с уточнението, че целта му е да опише лечебното въздействие на тютюна върху над повече от 30 болести. Така Русков ни отвежда на пътешествие до Англия, среща ни със Сервантес и бръснаря Фигаро, разкрива ни света и нравите от една изминала епоха.
Първото нещо, което прави впечатление в книгата е стилът. Той е непринуден, изреченията се редят леко, а обърканият и хаотичен глас на наивния разказвач придава онова чувство за хумор, което грабна повечето хора във Възвишение. Интересното е, че Русков така си е подредил нещата, че неговия глас тотално изчезва. Не четете книгата на Русков, а тази на Гимараеш. Влизате в неговата глава, ставате свидетели на спонтанните му реакции към всичко, което се случва, а понеже той е младо момче, повечето от тези реакции са непохватни и напушват на смях.
Гимараеш попива всичко, което неговият ментор доктор Монардес прави и говори. В последствие коментира, стъпвайки върху сбор от средновековен мистицизъм и недоразбрана наука. Гимараеш е чудесен пример за средния европеец от тази епоха. Дори самият доктор Монардес, нищо че е учен човек, споделя същите слабости, макар и в по-малка степен. През XVI век Ренесансът е бил ренесанс за малка група от хора, предимно творци и интелектуалци, докато масите са тънели в мизерия и незнание, сходни с тези от Средновековието. Разбира се, научният метод започва да се оформя, но той ще бъде систематизиран и обяснен от Бейкън години по-късно.
Типичното за епохата, която Русков е избрал, са географските открития и внасяните от Америка подправки. Всичко екзотично се е приемало с любопитство и/или боязън, а на някои билки са се приписвали направо чудотворни свойства. Забележително е как д-р Монардес е вярвал, че е открил панацея в тютюна и до края на живота си е застъпвал неговите лечебни свойства. На нас ни се струва абсурдно, но такива са били пътищата. по които човечеството бавно е преминавало. Русков чудесно се възползва от тези абсурди.
Природата не случайно е спомената в заглавието. Тя е основен персонаж в книгата – хаотична, жестока и неукротима, разполагаща с човешките животи, както сметне за добре. А кой е по-подходящ да опише бруталната природа, ако не учените, и още по-специално лекарите. Русков е писал книгата си след тежко изкарано заболяване, което без съмнение е оказало влияние и върху творбата. Лекарите днес не разбират огромна част от заболяванията и действията на предписаните от тях лекарства, а си представете какво е било преди 4 века.
И ти някак си се въртиш в тоя широк и бавен вихър. Захвърлен в природата, би казал Пелетие. Тя е можела да те направи и иначе. И самовлюбените същества наоколко – тя е можела да ги направи и иначе. Но не е пожелала. В нея е коренът на всички неща, първата и последната точка, тайният курс на нещата, тайният им смисъл, и всичко, което действително има значение. Или може би не, все пак? Може би има и още нещо? Едва ли. Но пък, от друга страна, кой действително разбира природата? Кой може наистина да каже какво има в нея? Какво я мъчи, какво я радва, какво става в главата й и къде изобщо е тя? Дори медиците не я разбират. Никой не я познава докрай. Не я познават и до средата. Бутат се, умуват нещо в подножието и, мерят планината с два пръста.
Неравнопоставеност, бедност, мизерия, болести, корупция, бюрократично безсилие – това също са теми, засегнати в романа. Понякога Испания напомня подозрително на България. Вижте обяснението на Гимараеш защо испанците тачат повече кравите, отколкото жените си.
Ако жената на един селянин умре, той все още може да яде кравите си. Но ако кравите му умрат, той не може да яде жена си. Не и в Испания, във всеки случай. И тогава той изпада в глад, грози го най-тежка бедност. Бедността прави с човека чудовищни неща. Тя го превръща във върколак, във вампир, той губи човешкия си облик и изпада обратно в робството на природата, от което с всички сили се мъчи да се откопчи. Но не можеш да се откопчиш, ако си беден. А никой не иска да бъде върколак или вампир. И не само заради вечния живот, че ще погуби душата си и пр. Най-малко заради това. А защото тези неща правят живота много по-труден. Ужасно трудно е да си беден. Аз дори се съмнявам, че животът изобщо си заслужава да се живее, ако си беден.
Или когато лекарите и общината се облагодетелстват, преувеличавайки опасността от чума:
И най-сетне най-критичното звено във веригата, самите севилски граждани, също бяха доволни. Обикновено те са стиснати като къртичи задници, но сега бяха много уплашени и поради това не пестяха па��ите. Майката му е да ги уплашиш. Ще ходят с насрани от страх задници и с празни джобове, но благодарни, че са живи и здрави, че някой се грижи за тях. Ето защо сега те бяха много доволни да видят, че се вземат енергични и конкретни мерки за тяхната защита. Тък наречената публика, Пелетие. Тя е най-голямата златна мина от всички. Дори в Америките няма толкова злато.
Прекалих с цитатите, този е последен.
Разбира се, бедните в Севиля не са като тези на много други места. А са далеч по-добре – Сервантес е прав. Но са бедни все пак. Парите не им достигат и те живеят в нещо като полуробство. Защо? Защото се съгласяват да живеят така - това е главната причина. Ако, както казваше д-р Монардес, престанат да се кръстят и вземат една тояга, нещата ще започнат бързо да се променят. Но те са се оставили да бъдат поробени от парите така, сякаш те са част от природата, неизбежни като нея. Каква глупост! Природата може да е всякаква, но поне е всемогъща - о, наистина!, - огромна, всесилна и несломима, а парите са жалки лайна, жалка човешка измислица, рехава отвътре като всички останали. Но и хората са жалки, затова и дават такава власт. Щом толкова много хора се съгласяват да живеят така, явно си попаднал на някакво сметище. Те може би си мислят, че тези неща стават с добро. Но на тоя пропаднал свят нищо не става с добро, абсолютно нищо, не и от важните неща. Важните неща стават със сила или измама, или и двете, но не с добро. Добротата само умножава лайната. И така, сред доброта и много мъдруване, си минава обикновеният живот на обикновените хора, те го преживяват в бедност и лишения, радват се на туй-онуй, а после най-обикновено умират, и с това всичко свършва. Нищо особено.
Има още един абзац, който много харесах, но ще ви го спестя. Той е за необходимостта от силна воля, ако искаш да бъдеш наистина добър в нещо, ако искаш да не тънеш в посредственост. Разбира се, това звучи клиширано, но Русков го е написал оригинално и живо, а и самата книга е свидетелство за силата на тази семпла истина. Усеща се, когато един писател се е подготвил сериозно и е хвърлил много усилия в работата си. Личи си от километри, както и обратното.
На много места се сещах за Умберто Еко. Русков не задълбава чак толкова, а и в българските условията ми се вижда трудна работа някой да си позволи 5-6 години проучване за писане на роман. Все пак, ако трябва да посоча най-добрият ни писател в момента, това без съмнение ще бъде Милен Русков. 2/3 от книгите му вече са в раздел любими, остава Джобната енциклопедия да не ме разочарова и това ще се превърне в любимият ми роден автор. Надявам се да продължава да пише и да ни подари още романи, като аз лично може би бих искал да прочета една по-конвенционално разказана история.
Тъй като г-н Русков беше много любезен да отговори изчерпателно на няколкото въпроса, които му зададох свързани с процеса на работа, реших, че ще е полезно и приятно за всички, да публикувам цялото интервю тук:
Как точно се спря на д-р Монардес?
– Аз си спомням с голяма любов за тази книга, може би защото съм я писал с такова чисто удоволствие и лекота. Започнах да пиша книгата вследствие на една статия за тютюна в Енциклопедия Британика, която четях нелегално благодарение на един backport, през който се влизаше в нея от сайта answers.com – този backport впрочем е отдавна затворен. Говоря за пълния текст на Британика, а не за студентската версия. Там бяха пуснали като куриози няколко статии от първото издание на Британика от втората половина на XVIII в. и една от тях, редом със статията „Когато Калифорния беше остров” (понеже там се твърди, че Калифорния е остров!!!), една от тях беше и статията за тютюна, където се възхваляваха неговите лечебни качества. Не можах да повярвам на очите си, когато четях тази статия! Там пишеше точно обратното на това, което нас са ни учили дълги години! Без съмнение онези хора са били в грешка, но тази грешка беше много забавна и точно този абсурд породи у мен интереса към тютюна. Историята се оказа грамадна, това е велика история! Не знам дали си даваш сметка, че тютюнът е най-популярното растение в света. Той е по-популярен от чушките, доматите, картофите, боба, ориза и пшеницата. Някъде може да не употребяват чушки и домати, но употребяват тютюн. Това ми се видя страшно многозначително. То е грандиозен символ на нещо, което ми е трудно да формулирам, защото всяка формулировка би обеднила многостранното му, сложно значение, но във всеки случай това е нещо мрачно и невесело, нещо абсурдно, което не говори никак добре за човешкия род, за човешкия ум. Що за свят и що за раса е тази, при която тютюнът може да стане най-популярното растение?! В самото начало, в самия корен на тази грандиозна абсурдна история стои д-р Монардес, испанският лекар от Севиля, живял през XVI в., който на практика вкарва тютюна в Европа, популяризира го чрез своя трактат за неговите вълшебни лечебни свойства (както той е смятал), публикуван през 1574 г. в Испания и след това много бързо преведен на водещите европейски културни езици. Така тютюнът става част от лечебния арсенал на лекарите, които започват да лекуват с него 36 болести, предписват го на най-различни хора и по този начин го разпространяват сред всички слоеве на населението в Европа. Не можех да пропусна такъв човек като д-р Монардес, аз обичам този тип двусмислени герои, за които накрая се чудиш какво да кажеш. Д-р Монардес, напълно забравен днес - с изключение на една малка улица в Севиля, на която е живял преди 500 години, - всъщност е сложил началото на тази грандиозна история на тютюна. Само с индианците и европейските моряци нищо нямаше да стане. Докторът е нейният същински баща, основоположник и първодвигател.
Как се подготви за книгата? Търсил ли си примерно неща от самия Монардес?
– Да, чел съм част от трактата на д-р Монардес за тютюна, преведена на английски (всъщност целият трактат е преведен на английски още през 1577 г. от Джон Фрамптън, който също е герой на тази книга) и публикувана на сайта на една голяма тютюнева компания, заедно с много други факти от историята на тютюна.
Героите и темите доста се приближават до тези от „Възвишение”, където те сякаш придобиват по-завършен и пълен вид. Чувството за хумор и стилистиката също са подобни. По-лесно ли е за теб да разказваш по този начин? Защото някои от засегнатите въпроси са доста болезнени и дори трагични.
– Има известна прилика между героите на двете книги, но не бих казал това за темите. Темите са много различни. Разбира се, има неща, които преминават от книга в книга, просто защото и двете книги съм ги написал аз, а човекът е стилът, както казват. Но разликите между двете книги са не по-малко от приликите. По-скоро са повече. Общото между тях е в общия дух и стил на трагикомедията. И двете книги са трагикомични. Трагикомедията, както показва и името й, но понякога е нужно да се изтъква очевидното, не е просто вид смешка, а съчетание на трагедията и комедията. То се изразява в умението да разказваш по смешен начин трагични неща. Аз харесвам много трагикомедията, смятам това за най-високия жанр в литературата, за най-сложното умение. То и се среща много рядко, тъкмо защото е толкова сложно, а е сложно, понеже представлява умение да се разказва едновременно на два плана, на два пласта, които при това са противоположни – комедията и трагедията. Трябва да си добър и в двете тези стилистични тоналности - много рядка работа. Аз винаги съм харесвал най-много точно този тип рядко умение, той съвпада с моя естетически идеал и поради това аз самият винаги съм се опитвал да пиша такива книги. Оттам и чувството, че героите и темите в двете книги доста си приличат. Всъщност обратно, те са доста различни. Но трагикомедията обединява и двете книги, тя е общият им стилистичен ключ, който в един по-конкретен план минава през иронията - понеже тъкмо иронията е конкретното проявление на това умение да се казват две неща наведнъж: едно, което се изказва пряко, и друго, което се подразбира и много често е тъкмо обратното. Иронията и трагикомедията са общата тъкан на двете книги. Иронията е частното, конкретно проявление на тази двусмисленост, трагикомедията е нейната дълбоко залегнала протяжност; трагикомедията е нещо като протяжна ирония. Бих сравнил това с планинска верига под повърхността на океана, която отвреме-навреме избива отгоре като острови. Тези острови са иронията, дълбокият им носещ масив е трагикомедията. Така е поне при мен, такъв е моят стил. И той е еднакъв и в двете книги.
Не захвърлен в природата, а захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих за първи път втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата така се наредиха, че започнах с Възвишение и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче, книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи по-дълга от обикновено, за което ще простите, но рядко се случва нещо да ми хареса толкова. В края на текста можете да прочетете и кратко интервю с Милен Русков, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.
Историята в „Захвърлен в природата” се разказва от Гимараеш да Силва – фикционален герой, помощник и ученик на действителния севилски доктор Монардес, който през 1574 публикува своя трактат Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales, чрез който популяризира използването на тютюн за медицински цели. Гимараеш започва книгата с уточнението, че целта му е да опише лечебното въздействие на тютюна върху над повече от 30 болести. Така Русков ни отвежда на пътешествие до Англия, среща ни със Сервантес и бръснаря Фигаро, разкрива ни света и нравите от една изминала епоха.
Първото нещо, което прави впечатление в книгата е стилът. Той е непринуден, изреченията се редят леко, а обърканият и хаотичен глас на наивния разказвач придава онова чувство за хумор, което грабна повечето хора във Възвишение. Интересното е, че Русков така си е подредил нещата, че неговия глас тотално изчезва. Не четете книгата на Русков, а тази на Гимараеш. Влизате в неговата глава, ставате свидетели на спонтанните му реакции към всичко, което се случва, а понеже той е младо момче, повечето от тези реакции са непохватни и напушват на смях.
Гимараеш попива всичко, което неговият ментор доктор Монардес прави и говори. В последствие коментира, стъпвайки върху сбор от средновековен мистицизъм и недоразбрана наука. Гимараеш е чудесен пример за средния европеец от тази епоха. Дори самият доктор Монардес, нищо че е учен човек, споделя същите слабости, макар и в по-малка степен. През XVI век Ренесансът е бил ренесанс за малка група от хора, предимно творци и интелектуалци, докато масите са тънели в мизерия и незнание, сходни с тези от Средновековието. Разбира се, научният метод започва да се оформя, но той ще бъде систематизиран и обяснен от Бейкън години по-късно.
Типичното за епохата, която Русков е избрал, са географските открития и внасяните от Америка подправки. Всичко екзотично се е приемало с любопитство и/или боязън, а на някои билки са се приписвали направо чудотворни свойства. Забележително е как д-р Монардес е вярвал, че е открил панацея в тютюна и до края на живота си е застъпвал неговите лечебни свойства. На нас ни се струва абсурдно, но такива са били пътищата. по които човечеството бавно е преминавало. Русков чудесно се възползва от тези абсурди.
Природата не случайно е спомената в заглавието. Тя е основен персонаж в книгата – хаотична, жестока и неукротима, разполагаща с човешките животи, както сметне за добре. А кой е по-подходящ да опише бруталната природа, ако не учените, и още по-специално лекарите. Русков е писал книгата си след тежко изкарано заболяване, което без съмнение е оказало влияние и върху творбата. Лекарите днес не разбират огромна част от заболяванията и действията на предписаните от тях лекарства, а си представете какво е било преди 4 века.
И ти някак си се въртиш в тоя широк и бавен вихър. Захвърлен в природата, би казал Пелетие. Тя е можела да те направи и иначе. И самовлюбените същества наоколко – тя е можела да ги направи и иначе. Но не е пожелала. В нея е коренът на всички неща, първата и последната точка, тайният курс на нещата, тайният им смисъл, и всичко, което действително има значение. Или може би не, все пак? Може би има и още нещо? Едва ли. Но пък, от друга страна, кой действително разбира природата? Кой може наистина да каже какво има в нея? Какво я мъчи, какво я радва, какво става в главата й и къде изобщо е тя? Дори медиците не я разбират. Никой не я познава докрай. Не я познават и до средата. Бутат се, умуват нещо в подножието и, мерят планината с два пръста.
Неравнопоставеност, бедност, мизерия, болести, корупция, бюрократично безсилие – това също са теми, засегнати в романа. Понякога Испания напомня подозрително на България. Вижте обяснението на Гимараеш защо испанците тачат повече кравите, отколкото жените си.
Ако жената на един селянин умре, той все още може да яде кравите си. Но ако кравите му умрат, той не може да яде жена си. Не и в Испания, във всеки случай. И тогава той изпада в глад, грози го най-тежка бедност. Бедността прави с човека чудовищни неща. Тя го превръща във върколак, във вампир, той губи човешкия си облик и изпада обратно в робството на природата, от което с всички сили се мъчи да се откопчи. Но не можеш да се откопчиш, ако си беден. А никой не иска да бъде върколак или вампир. И не само заради вечния живот, че ще погуби душата си и пр. Най-малко заради това. А защото тези неща правят живота много по-труден. Ужасно трудно е да си беден. Аз дори се съмнявам, че животът изобщо си заслужава да се живее, ако си беден.
Или когато лекарите и общината се облагодетелстват, преувеличавайки опасността от чума:
И най-сетне най-критичното звено във веригата, самите севилски граждани, също бяха доволни. Обикновено те са стиснати като къртичи задници, но сега бяха много уплашени и поради това не пестяха па��ите. Майката му е да ги уплашиш. Ще ходят с насрани от страх задници и с празни джобове, но благодарни, че са живи и здрави, че някой се грижи за тях. Ето защо сега те бяха много доволни да видят, че се вземат енергични и конкретни мерки за тяхната защита. Тък наречената публика, Пелетие. Тя е най-голямата златна мина от всички. Дори в Америките няма толкова злато.
Прекалих с цитатите, този е последен.
Разбира се, бедните в Севиля не са като тези на много други места. А са далеч по-добре – Сервантес е прав. Но са бедни все пак. Парите не им достигат и те живеят в нещо като полуробство. Защо? Защото се съгласяват да живеят така - това е главната причина. Ако, както казваше д-р Монардес, престанат да се кръстят и вземат една тояга, нещата ще започнат бързо да се променят. Но те са се оставили да бъдат поробени от парите така, сякаш те са част от природата, неизбежни като нея. Каква глупост! Природата може да е всякаква, но поне е всемогъща - о, наистина!, - огромна, всесилна и несломима, а парите са жалки лайна, жалка човешка измислица, рехава отвътре като всички останали. Но и хората са жалки, затова и дават такава власт. Щом толкова много хора се съгласяват да живеят така, явно си попаднал на някакво сметище. Те може би си мислят, че тези неща стават с добро. Но на тоя пропаднал свят нищо не става с добро, абсолютно нищо, не и от важните неща. Важните неща стават със сила или измама, или и двете, но не с добро. Добротата само умножава лайната. И така, сред доброта и много мъдруване, си минава обикновеният живот на обикновените хора, те го преживяват в бедност и лишения, радват се на туй-онуй, а после най-обикновено умират, и с това всичко свършва. Нищо особено.
Има още един абзац, който много харесах, но ще ви го спестя. Той е за необходимостта от силна воля, ако искаш да бъдеш наистина добър в нещо, ако искаш да не тънеш в посредственост. Разбира се, това звучи клиширано, но Русков го е написал оригинално и живо, а и самата книга е свидетелство за силата на тази семпла истина. Усеща се, когато един писател се е подготвил сериозно и е хвърлил много усилия в работата си. Личи си от километри, както и обратното.
На много места се сещах за Умберто Еко. Русков не задълбава чак толкова, а и в българските условията ми се вижда трудна работа някой да си позволи 5-6 години проучване за писане на роман. Все пак, ако трябва да посоча най-добрият ни писател в момента, това без съмнение ще бъде Милен Русков. 2/3 от книгите му вече са в раздел любими, остава Джобната енциклопедия да не ме разочарова и това ще се превърне в любимият ми роден автор. Надявам се да продължава да пише и да ни подари още романи, като аз лично може би бих искал да прочета една по-конвенционално разказана история.
Тъй като г-н Русков беше много любезен да отговори изчерпателно на няколкото въпроса, които му зададох свързани с процеса на работа, реших, че ще е полезно и приятно за всички, да публикувам цялото интервю тук:
Как точно се спря на д-р Монардес?
– Аз си спомням с голяма любов за тази книга, може би защото съм я писал с такова чисто удоволствие и лекота. Започнах да пиша книгата вследствие на една статия за тютюна в Енциклопедия Британика, която четях нелегално благодарение на един backport, през който се влизаше в нея от сайта answers.com – този backport впрочем е отдавна затворен. Говоря за пълния текст на Британика, а не за студентската версия. Там бяха пуснали като куриози няколко статии от първото издание на Британика от втората половина на XVIII в. и една от тях, редом със статията „Когато Калифорния беше остров” (понеже там се твърди, че Калифорния е остров!!!), една от тях беше и статията за тютюна, където се възхваляваха неговите лечебни качества. Не можах да повярвам на очите си, когато четях тази статия! Там пишеше точно обратното на това, което нас са ни учили дълги години! Без съмнение онези хора са били в грешка, но тази грешка беше много забавна и точно този абсурд породи у мен интереса към тютюна. Историята се оказа грамадна, това е велика история! Не знам дали си даваш сметка, че тютюнът е най-популярното растение в света. Той е по-популярен от чушките, доматите, картофите, боба, ориза и пшеницата. Някъде може да не употребяват чушки и домати, но употребяват тютюн. Това ми се видя страшно многозначително. То е грандиозен символ на нещо, което ми е трудно да формулирам, защото всяка формулировка би обеднила многостранното му, сложно значение, но във всеки случай това е нещо мрачно и невесело, нещо абсурдно, което не говори никак добре за човешкия род, за човешкия ум. Що за свят и що за раса е тази, при която тютюнът може да стане най-популярното растение?! В самото начало, в самия корен на тази грандиозна абсурдна история стои д-р Монардес, испанският лекар от Севиля, живял през XVI в., който на практика вкарва тютюна в Европа, популяризира го чрез своя трактат за неговите вълшебни лечебни свойства (както той е смятал), публикуван през 1574 г. в Испания и след това много бързо преведен на водещите европейски културни езици. Така тютюнът става част от лечебния арсенал на лекарите, които започват да лекуват с него 36 болести, предписват го на най-различни хора и по този начин го разпространяват сред всички слоеве на населението в Европа. Не можех да пропусна такъв човек като д-р Монардес, аз обичам този тип двусмислени герои, за които накрая се чудиш какво да кажеш. Д-р Монардес, напълно забравен днес - с изключение на една малка улица в Севиля, на която е живял преди 500 години, - всъщност е сложил началото на тази грандиозна история на тютюна. Само с индианците и европейските моряци нищо нямаше да стане. Докторът е нейният същински баща, основоположник и първодвигател.
Как се подготви за книгата? Търсил ли си примерно неща от самия Монардес?
– Да, чел съм част от трактата на д-р Монардес за тютюна, преведена на английски (всъщност целият трактат е преведен на английски още през 1577 г. от Джон Фрамптън, който също е герой на тази книга) и публикувана на сайта на една голяма тютюнева компания, заедно с много други факти от историята на тютюна.
Героите и темите доста се приближават до тези от „Възвишение”, където те сякаш придобиват по-завършен и пълен вид. Чувството за хумор и стилистиката също са подобни. По-лесно ли е за теб да разказваш по този начин? Защото някои от засегнатите въпроси са доста болезнени и дори трагични.
– Има известна прилика между героите на двете книги, но не бих казал това за темите. Темите са много различни. Разбира се, има неща, които преминават от книга в книга, просто защото и двете книги съм ги написал аз, а човекът е стилът, както казват. Но разликите между двете книги са не по-малко от приликите. По-скоро са повече. Общото между тях е в общия дух и стил на трагикомедията. И двете книги са трагикомични. Трагикомедията, както показва и името й, но понякога е нужно да се изтъква очевидното, не е просто вид смешка, а съчетание на трагедията и комедията. То се изразява в умението да разказваш по смешен начин трагични неща. Аз харесвам много трагикомедията, смятам това за най-високия жанр в литературата, за най-сложното умение. То и се среща много рядко, тъкмо защото е толкова сложно, а е сложно, понеже представлява умение да се разказва едновременно на два плана, на два пласта, които при това са противоположни – комедията и трагедията. Трябва да си добър и в двете тези стилистични тоналности - много рядка работа. Аз винаги съм харесвал най-много точно този тип рядко умение, той съвпада с моя естетически идеал и поради това аз самият винаги съм се опитвал да пиша такива книги. Оттам и чувството, че героите и темите в двете книги доста си приличат. Всъщност обратно, те са доста различни. Но трагикомедията обединява и двете книги, тя е общият им стилистичен ключ, който в един по-конкретен план минава през иронията - понеже тъкмо иронията е конкретното проявление на това умение да се казват две неща наведнъж: едно, което се изказва пряко, и друго, което се подразбира и много често е тъкмо обратното. Иронията и трагикомедията са общата тъкан на двете книги. Иронията е частното, конкретно проявление на тази двусмисленост, трагикомедията е нейната дълбоко залегнала протяжност; трагикомедията е нещо като протяжна ирония. Бих сравнил това с планинска верига под повърхността на океана, която отвреме-навреме избива отгоре като острови. Тези острови са иронията, дълбокият им носещ масив е трагикомедията. Така е поне при мен, такъв е моят стил. И той е еднакъв и в двете книги.
January 10, 2018
Необикновеното е онова чувство, че сякаш разговаряш с някого чрез тази книга - Гимараеш, авторът... или просто някой. Как светът изведнъж се разширява пред очите ти - познат, непознат, всякакъв. И във всичко лошо има и по нещо добро, а не всяко добро е всесилно.
Може би романът е едно стъпало по-долу от, да речем, "Възвишение", но носи същото удовлетворение.
Може би романът е едно стъпало по-долу от, да речем, "Възвишение", но носи същото удовлетворение.
December 24, 2020
Мнозина от нас може би са пристъпили към тази книга, след като са останали очаровани от "Възвишение" или "Чамкория". Книги, които наистинаха белеязаха висок връх в българската литература, но все пак си бяха твърде "наши". Те разказваха едни български истории, които трудно биха били взети присърце от широката публика в чужбина. Когато читателят се върне по-назад ще открие, че Русков първоначално е започнал да пише за света отвъд нашите културни ареали и логично би се запитал дали би чел нещо така неочаквано чуждо, особено ако по пръстите му има още барут от страниците на "Възвишение"?
Ако читетелят, някак невинно и злорадо, очаква с прочитането на книгите на Русков от по-нови към по-стари да намери някаква деградация в стила и умението на автора да разказва интересни и добре издържани истории, ще се намери в изненада.
Конструкцията в книгата е подобна на тази във "Възвишение" - има двама герои, които в контекста на интересен исторически период неспирно се движат от точка до точка, а небивалиците не спират да се случват и да поучават читателя. Книгата е разказ от първо лице от сподвижника на д-р Мондарес - Гимараеш, чиито записки оформят една бъдеща книга. Стилът - Русков не изневерява на себе си - е трагикомичен.
Наистина, това е едно прелюбопитно четиво, вдъхновено от личността на д-р Николас Монардес, човекът, който остава незапомнен от историята, но на когото европейците дължат своето познанство с тютюна - tabaco.
Книгата е писана в един преходен и малкопопулярен за историческите романи период - XVI в. - векът в който Ранното просвещение започва да си проправя път сред обществото. И това много ясно си личи. Разказвачът - Гимараеш, тарикат и ученик на д-р Монардес - е представител на средностатистическия европеец за този период. Той изразява мислите на обикновения малко по-просветен човек. В тях се вижда преходът от Божието слово към словото на Разума, но недотам категорично, за да се отърси от мистицизма и суеверието на вярващите. Фактите и научните обосновки са винаги логични и последователно изведени, като резултатът е предвиден, но, все пак, *да почукнем на дърво*, за всеки случай.
Самата идея на заглавието -"Захвърлен в природата" - изразява идейно цяло едно ново начало за постсредновековния човек. Захвърлен, по-малко вероятно изхвърлен, но най-вече доброволно излязъл от уютната люлка на концепцията за Бог и свят. Това води до нуждата от цяло едно преосмисляне на света през призмата на индивидуализма, хуманизма и науката.
Крайният рационализъм поставя под съмнение нацията. И въобще, какво е нация? Човешки конструкт, създаден с някаква цел - оцеляване, взаимопомощ, взаимен просперитет - или, както един мой преподавател в университета бе обърнал внимание, находчиво средство на монархията за преминаване от наемна, скъпоструваща и в много случаи ненадеждна войска към национална армия, която "сладко да мре за отечеството". Русков също прокарва тази идея в размишленията на Гимараеш, когато пред него се поставя дилемата дали да продължи да вербува за доброволци-войници хора по площадите. Разумът надделява в полза на парите. Животът на ближния не струва достатъчно. Като е глупав - да ходи да мре. Тук се загатва за разпада на колективното и зараждането на индивидуализма. "Няма нация, няма нищо. Само ти, природата и парите".
За модерния човек семейството е по-близко от нацията, защото то е "природносъздадено, а второто е само в ума на човека", пък и често те кара да мреш за него. След този дългоизвървян път през вековете, ако се сещате, през 40-те години на XX в. Джордж Оруел отново повдига дискусия за проблем в регресния смисъл - отчуждаване на индивида от семейството в полза на нацията.
Абсолютната власт също не се разминава на Ренесанса, както ни е извеснто от Френската революция през 1789 г. Един смешен абзац от книгата: "Някога, чел съм, египетските царе твърдели, че са безсмъртни. Един вид - за това са и царе. Ти си смъртен, а те са безсмъртни. Безсмъртни другия път. Римляните най-добре са разбирали това. Аз казва, съм Божествения Август. Така ли - казва някой от преторианците. - Я да те заколим и да видим дали си безсмъртен. И те заколват и се оказва, че изобщо не си безсмъртен. Събарят статуите ти от площада и ти вече не струваш пет пари. Ти си нищо." Оръжието винаги е разсейвало идеалите и безсмъртието.
Едно от достойнствата на тази книга - в стил трагикомедия -, е че поставя читателя в едно непредубедено положение, а още повече, че Русков повече се забавлява, отколкото се опитва да те убеди в своите мисли. Имено затова ирония към Просвещението не липсва. Това намира смисъл вразбирането на новопросвещенците (дългоразпространявана "научна" теза в реалност), че тютюнът, донесен от Западните индии (Америка), лекува всичко - подуване, глисти, краста, запек, зъбобол, мигрена, треска, чума, лош дъх, че и смърт - "не че няма да умре човекът, просто друг път". Това е дълго воден дебат на Стария континент за вредите и ползите от тютюна и дали може да се използва за медицински цели. Така е систематизирана и книгата - по глави с всичките достойнства на тази panacea.
Книгите и героите на Русков със сигурност са нещо, след което се чувстваш самотен и спокойно замислен. :)
Ако читетелят, някак невинно и злорадо, очаква с прочитането на книгите на Русков от по-нови към по-стари да намери някаква деградация в стила и умението на автора да разказва интересни и добре издържани истории, ще се намери в изненада.
Конструкцията в книгата е подобна на тази във "Възвишение" - има двама герои, които в контекста на интересен исторически период неспирно се движат от точка до точка, а небивалиците не спират да се случват и да поучават читателя. Книгата е разказ от първо лице от сподвижника на д-р Мондарес - Гимараеш, чиито записки оформят една бъдеща книга. Стилът - Русков не изневерява на себе си - е трагикомичен.
Наистина, това е едно прелюбопитно четиво, вдъхновено от личността на д-р Николас Монардес, човекът, който остава незапомнен от историята, но на когото европейците дължат своето познанство с тютюна - tabaco.
Книгата е писана в един преходен и малкопопулярен за историческите романи период - XVI в. - векът в който Ранното просвещение започва да си проправя път сред обществото. И това много ясно си личи. Разказвачът - Гимараеш, тарикат и ученик на д-р Монардес - е представител на средностатистическия европеец за този период. Той изразява мислите на обикновения малко по-просветен човек. В тях се вижда преходът от Божието слово към словото на Разума, но недотам категорично, за да се отърси от мистицизма и суеверието на вярващите. Фактите и научните обосновки са винаги логични и последователно изведени, като резултатът е предвиден, но, все пак, *да почукнем на дърво*, за всеки случай.
Самата идея на заглавието -"Захвърлен в природата" - изразява идейно цяло едно ново начало за постсредновековния човек. Захвърлен, по-малко вероятно изхвърлен, но най-вече доброволно излязъл от уютната люлка на концепцията за Бог и свят. Това води до нуждата от цяло едно преосмисляне на света през призмата на индивидуализма, хуманизма и науката.
Крайният рационализъм поставя под съмнение нацията. И въобще, какво е нация? Човешки конструкт, създаден с някаква цел - оцеляване, взаимопомощ, взаимен просперитет - или, както един мой преподавател в университета бе обърнал внимание, находчиво средство на монархията за преминаване от наемна, скъпоструваща и в много случаи ненадеждна войска към национална армия, която "сладко да мре за отечеството". Русков също прокарва тази идея в размишленията на Гимараеш, когато пред него се поставя дилемата дали да продължи да вербува за доброволци-войници хора по площадите. Разумът надделява в полза на парите. Животът на ближния не струва достатъчно. Като е глупав - да ходи да мре. Тук се загатва за разпада на колективното и зараждането на индивидуализма. "Няма нация, няма нищо. Само ти, природата и парите".
За модерния човек семейството е по-близко от нацията, защото то е "природносъздадено, а второто е само в ума на човека", пък и често те кара да мреш за него. След този дългоизвървян път през вековете, ако се сещате, през 40-те години на XX в. Джордж Оруел отново повдига дискусия за проблем в регресния смисъл - отчуждаване на индивида от семейството в полза на нацията.
Абсолютната власт също не се разминава на Ренесанса, както ни е извеснто от Френската революция през 1789 г. Един смешен абзац от книгата: "Някога, чел съм, египетските царе твърдели, че са безсмъртни. Един вид - за това са и царе. Ти си смъртен, а те са безсмъртни. Безсмъртни другия път. Римляните най-добре са разбирали това. Аз казва, съм Божествения Август. Така ли - казва някой от преторианците. - Я да те заколим и да видим дали си безсмъртен. И те заколват и се оказва, че изобщо не си безсмъртен. Събарят статуите ти от площада и ти вече не струваш пет пари. Ти си нищо." Оръжието винаги е разсейвало идеалите и безсмъртието.
Едно от достойнствата на тази книга - в стил трагикомедия -, е че поставя читателя в едно непредубедено положение, а още повече, че Русков повече се забавлява, отколкото се опитва да те убеди в своите мисли. Имено затова ирония към Просвещението не липсва. Това намира смисъл вразбирането на новопросвещенците (дългоразпространявана "научна" теза в реалност), че тютюнът, донесен от Западните индии (Америка), лекува всичко - подуване, глисти, краста, запек, зъбобол, мигрена, треска, чума, лош дъх, че и смърт - "не че няма да умре човекът, просто друг път". Това е дълго воден дебат на Стария континент за вредите и ползите от тютюна и дали може да се използва за медицински цели. Така е систематизирана и книгата - по глави с всичките достойнства на тази panacea.
Книгите и героите на Русков със сигурност са нещо, след което се чувстваш самотен и спокойно замислен. :)
May 19, 2021
Дон Хуан, д-р Бартоло и граф Алмавива влизат в севилската кръчма Трите коня! Там вече са се събрали поетът Лопе, драматургът Бил и освободеният затворник Сервантес, залагат дали ученикът на д-р Николас Монардес Гимараеш да Силва (Горски, бълг.) ще съумее да изпише името си с дим от сигарела само с една правописна грешка и обсъждат какъв бърборко с въображение е бил Аристотел: ще вземе две неща, ще ги направи четири и така ще изглежда много умен. Единият от тях е облечен нещо средно между италианец и палячо, доколкото това са различни неща. Лопе току що е оцелял при потапянето на Великата армада, която испанците са пратили нарочно англичаните да им я потопят, за да се издавят дисидентите. А и била престояла две години в португалско пристанище, където била надлежно опоскана. Ако приемем, че изобщо съществуват испанци. Което, сред мнозинството имигранти, д-р Монардес има сериозни основания да поставя под съмнение. И така влиза в задочна солидарност с Кенет Кларк, който пък в Цивилизацията постави под съмнение приноса на испанците към западната такава. Сигурно и той се е стреснал от най-грозния четвъртит сив зандан с орнаментален портал в Европа - Ескориал.
Няма как да не възприема Захвърлен в природата като чернова (или по-точно - генерална репетиция) за Възвишение, поставена сред оригиналното европейско Възраждане, достигнало Генуа около 300 години преди Тетевен. Макар годините да не са съвсем това, което са. Според скучната праволинейна история царуванията на Фелипе II в Испания и Джеймс I в Англия не се припокриват, но да се изтъкват такива неточности само би развалило хубавата изпълнена с възрожденски плам история. В която царстват възгледи от рода, че тютюнът е панацея, а учената жена е пълна нелепост. И тук-там някой палав дух, който чука по тенджерите в кухнята. Духове впрочем няма! Има някакви объркани недоумрели идиоти плод на недоразумение на функционирането на природата. Но как да се отървеш от ума си? Сложна работа! Дали някой не е умрял, за да се отърве от ума си. Мъчениците например. Еретиците на кладите. А възможността да се лекува болест с малки количества от същата болест, предлагана от странния смахнат доктор шарлатанин Велахо от Мадрид е пълна и опасна глупост. Както казват англичаните: Човек трябва да има отворена глава, но не чак толкова отворена, че да му изпадне мозъкът. Англичаните впрочем гледат на всички книги, включително медицинските съчинения като средство за забавление u приятно прекарване на времето, поради което сега там всяко второ заглавие започва с „Радостни новини“. Например, ако става дума за клането в Ланкастър, книгата ще бъде издадена под заглавие: Радостни новини от клането в Ланкастър! В Англия, където това е абсолютно задължително, но и навсякъде другаде е добре нещата да се казват опростено, понеже само така те биват разбрани. С изключение на Франция, където е за предпочитане нещата да се казват колкото се може по-сложно, най-добре така, че да не се разбира нищо. Тогава във Франция ви обявяват за философ. Както казват в Португалия, където впрочем казват какви ли не глупости.
И така още 300 страници винтидж миленрусковщини! До просвещенското заключение, че Природата е нашият господар и ни притежава напълно. Ние често разсъждаваме сякаш природата е длъжна да ни дава някакви обяснения. Но в действителност тя не ни дължи нищо, най-малкото пък обяснения. А да умра за Ренесанса и Хуманизма ли? Чуваш ли се какво говориш!
Куиз: а как е рожденото име на бръснаря? Жокер: не е точно Фигаро.
Няма как да не възприема Захвърлен в природата като чернова (или по-точно - генерална репетиция) за Възвишение, поставена сред оригиналното европейско Възраждане, достигнало Генуа около 300 години преди Тетевен. Макар годините да не са съвсем това, което са. Според скучната праволинейна история царуванията на Фелипе II в Испания и Джеймс I в Англия не се припокриват, но да се изтъкват такива неточности само би развалило хубавата изпълнена с възрожденски плам история. В която царстват възгледи от рода, че тютюнът е панацея, а учената жена е пълна нелепост. И тук-там някой палав дух, който чука по тенджерите в кухнята. Духове впрочем няма! Има някакви объркани недоумрели идиоти плод на недоразумение на функционирането на природата. Но как да се отървеш от ума си? Сложна работа! Дали някой не е умрял, за да се отърве от ума си. Мъчениците например. Еретиците на кладите. А възможността да се лекува болест с малки количества от същата болест, предлагана от странния смахнат доктор шарлатанин Велахо от Мадрид е пълна и опасна глупост. Както казват англичаните: Човек трябва да има отворена глава, но не чак толкова отворена, че да му изпадне мозъкът. Англичаните впрочем гледат на всички книги, включително медицинските съчинения като средство за забавление u приятно прекарване на времето, поради което сега там всяко второ заглавие започва с „Радостни новини“. Например, ако става дума за клането в Ланкастър, книгата ще бъде издадена под заглавие: Радостни новини от клането в Ланкастър! В Англия, където това е абсолютно задължително, но и навсякъде другаде е добре нещата да се казват опростено, понеже само така те биват разбрани. С изключение на Франция, където е за предпочитане нещата да се казват колкото се може по-сложно, най-добре така, че да не се разбира нищо. Тогава във Франция ви обявяват за философ. Както казват в Португалия, където впрочем казват какви ли не глупости.
И така още 300 страници винтидж миленрусковщини! До просвещенското заключение, че Природата е нашият господар и ни притежава напълно. Ние често разсъждаваме сякаш природата е длъжна да ни дава някакви обяснения. Но в действителност тя не ни дължи нищо, най-малкото пък обяснения. А да умра за Ренесанса и Хуманизма ли? Чуваш ли се какво говориш!
Куиз: а как е рожденото име на бръснаря? Жокер: не е точно Фигаро.
June 7, 2017
Прочетох я веднага след "Възвишение", някъде през лятото на 2014-а, и моментално се почувствах глупаво, че не съм я открил още когато е излязла през 2008-а. За мен този роман на Русков по нищо не отстъпва на следващите му, даже в някои отношения ги превъзхожда. Например с това, че е абсолютно конвертируем, така да се каже световна литература - спокойно можеш да си представиш, че е писана от някой испански класик.
Като стил, изграждане на сюжета и образите и чувство за хумор просто не си представям как тази книга би могла да бъде по-добра от това, което е. Освен всичко друго е и направо готов сценарий за филм - още докато я четох, си представях как гледам някаква испаноезична или дори холивудска продукция за приключенията на доктор Монардес и португалския му асистент. С две думи - горещо препоръчвам.
Като стил, изграждане на сюжета и образите и чувство за хумор просто не си представям как тази книга би могла да бъде по-добра от това, което е. Освен всичко друго е и направо готов сценарий за филм - още докато я четох, си представях как гледам някаква испаноезична или дори холивудска продукция за приключенията на доктор Монардес и португалския му асистент. С две думи - горещо препоръчвам.
June 10, 2016
Посегнах с немалко очакване към книгата, донякъде може би повлиян и от ревютата, които видях тук. Останах доста разочарован, някак си кратките моменти на хумористични включвания не успяха да разсеят вкуса на недостатъчност и пяна, които усещах докато чета. Леко четиво със симпатично преплетени идеи и сладък хумор, което обаче не успя да ме въвлече в епохата, нито пък в протичането на героите.
May 30, 2017
Въпреки великолепното чувство за хумор на автора, книгата ми е скучна. Изгубих се нейде из дебрите на философстването по най-различни житейско-природни теми, обилно подсилени с кълбета дим. Стигнах до половината и не мога да продължа ... скучно ми е.
April 18, 2022
Първата ми книга на Милен Русков, която ми допадна изключително много, както и на цялото ми семейство, независимо от огромните ни разлики в отношението към "herba panacea".
Хареса ми много, че зад омнипрезентната тема за тютюна се крият изключително интересни наблюдения за света и неговото устройство, за цивилизацията и най-вече за природата и нейните произвол, лудост и всемогъщество.
"Но болният човек е жертва на природата. В своята лудост тя е създала в тялото му един безкрайно сложен и зле регулиран механизъм, винаги на крачка от развалата, и в същото време непредвидим, хаотичен и случаен - той може да се срине от най-малкото нещо, а може и да издържи чудовщни неща."
Хареса ми много, че зад омнипрезентната тема за тютюна се крият изключително интересни наблюдения за света и неговото устройство, за цивилизацията и най-вече за природата и нейните произвол, лудост и всемогъщество.
"Но болният човек е жертва на природата. В своята лудост тя е създала в тялото му един безкрайно сложен и зле регулиран механизъм, винаги на крачка от развалата, и в същото време непредвидим, хаотичен и случаен - той може да се срине от най-малкото нещо, а може и да издържи чудовщни неща."
December 27, 2017
Хуморът на Милен Русков няма как да остане неоценен и във втората му книга. Един лекар, убеден в лечебната сила на тютюна, пътува из Европа заедно със своя чирак. Двамата се въвличат в приключения и разговори с различни хора, като същевременно младият лекар разказва и систематизира приложенията на тютюна като лекарство, а разказът му е прекъсван на места от извадки от дневника на неговия наставник. Абсурдно, но и правдоподобно, повествованието едновременно ни връща във времето на Дон Кихот и Санчо, но и сякаш ни казва, че тогавашните заблуди не са много по-различни от сегашните.
January 28, 2018
[#108 Bulgaria] Had it been shorter by a hundred pages, this book would have been so much better. It tells the story of a Portuguese doctor and his assistant travelling to Europe in the 16th century to promote tobacco as a revolutionary new medicine. It's a satire, and it contains a lot of interesting historical information, but it's in dire need of some serious editing. I'm not too sure about the translation either; there was something about the writing style that made my mind constantly drift away.
Displaying 1 - 30 of 56 reviews