What do you think?
Rate this book
Невидимите кризи
Есета и истории
От автора на Естествен роман и Физика на тъгата.
За изчерпването на залежите от смисъл. За литературата като алтернативен енергиен източник. За чудото на четенето. За писането. За това как българският аероплан роди футуризма. И какво (не) роди 1968-а. За случилото се и неслучилото се тук. За отказания свят. За Европа, обезпечена с литература. За българската тъга и тяга по нея.
С "Естествен роман" и останалите си текстове Георги Господинов създаде публика и формира вкус. Бойко Пенчев
Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.Марин Бодаков
“Невидимите кризи”... Брилянтна лекция на българския писател Георги Господинов..., предвиждаща страхотно бъдеще за литературата като “алтернативен енергиен източник”... Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
Част от есетата тук са писани за различни български и европейски издания: Neue Zürcher Zeitung, Дневник, Wespennest, ЛИК, Култура, SPRITZ, Тема, Литературен вестник. Четени са на публични форуми във Франкфурт, Лайпциг, Берлин, София, Созопол. Есето «Невидимите кризи» печели личната награда на проф. Светглозар Игов «Дъбът на Пенчо». Текстовете са събрани за първи път в книга.
От автора на Естествен роман и Физика на тъгата.
За изчерпването на залежите от смисъл. За литературата като алтернативен енергиен източник. За чудото на четенето. За писането. За това как българският аероплан роди футуризма. И какво (не) роди 1968-а. За случилото се и неслучилото се тук. За отказания свят. За Европа, обезпечена с литература. За българската тъга и тяга по нея.
С "Естествен роман" и останалите си текстове Георги Господинов създаде публика и формира вкус. Бойко Пенчев
Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.Марин Бодаков
“Невидимите кризи”... Брилянтна лекция на българския писател Георги Господинов..., предвиждаща страхотно бъдеще за литературата като “алтернативен енергиен източник”... Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
Част от есетата тук са писани за различни български и европейски издания: Neue Zürcher Zeitung, Дневник, Wespennest, ЛИК, Култура, SPRITZ, Тема, Литературен вестник. Четени са на публични форуми във Франкфурт, Лайпциг, Берлин, София, Созопол. Есето «Невидимите кризи» печели личната награда на проф. Светглозар Игов «Дъбът на Пенчо». Текстовете са събрани за първи път в книга.
200 pages, Hardcover
First published January 1, 2013
39 people are currently reading
812 people want to read
About the author
Georgi Gospodinov
55 books2,262 followersGeorgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).
Profile in Bulgarian: Георги Господинов.
Profile in Bulgarian: Георги Господинов.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 99 reviews
November 28, 2024
Невидимите кризи“ е разкошен сборник с есета на Георги Господинов, които съдържат изключително смислени послания и няма как да не развълнуват всеки четящ човек!
„Ако границата е място на тъга, то напуснатата граница, както всяко напуснато място, удвоява тъгата. Някой е бил тук и си е тръгнал. Напуснатите места са пълни със следи.“
„Влакът, разбира се, е далеч по-бавен, и залезът се удължава само с няколко минути, но и това е достатъчен подарък. Има такива процепи във времето, секунди преди да падне вечерта, минута преди лятото да остане на някоя от гарите, чието име никога няма да си спомниш, има такива процепи, в които, как да кажа… светът не е от този свят.“
„Гледам го как се отдалечава към пункта за хартия и железа, с количката и моето яке в късия зимен следобед и усещам колко крехки и несигурни граници ни делят. В свят като днешния всички сме на ръба на собствената си бездомност.“
„Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии. Но смисълът, който тя дава има важното качествотраене. Бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.“
„Защото един свят, пълен с истории, не може да бъде скучен, безсмислен и смъртен. Не може да бъде така лесно разомагьосан, въпреки цялата тривиалност на всекидневието.“
„Книгите ни учат на още едно чудо. На чудото да се учудваме. Те се грижат много внимателно за това чувство.“
„Ако границата е място на тъга, то напуснатата граница, както всяко напуснато място, удвоява тъгата. Някой е бил тук и си е тръгнал. Напуснатите места са пълни със следи.“
„Влакът, разбира се, е далеч по-бавен, и залезът се удължава само с няколко минути, но и това е достатъчен подарък. Има такива процепи във времето, секунди преди да падне вечерта, минута преди лятото да остане на някоя от гарите, чието име никога няма да си спомниш, има такива процепи, в които, как да кажа… светът не е от този свят.“
„Гледам го как се отдалечава към пункта за хартия и железа, с количката и моето яке в късия зимен следобед и усещам колко крехки и несигурни граници ни делят. В свят като днешния всички сме на ръба на собствената си бездомност.“
„Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии. Но смисълът, който тя дава има важното качествотраене. Бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.“
„Защото един свят, пълен с истории, не може да бъде скучен, безсмислен и смъртен. Не може да бъде така лесно разомагьосан, въпреки цялата тривиалност на всекидневието.“
„Книгите ни учат на още едно чудо. На чудото да се учудваме. Те се грижат много внимателно за това чувство.“
October 26, 2014
Наскоро си говорих с един приятел, че в Гуудрийдс трябва да има възможност за даване на 6 звезди по един път на потребител или по веднъж на година, за книга , която много те е впечатлила. Е, ами мисля, че за тази книга е нужна тази функция...
Толкова смислени, подредени, премерени, докосващи, истински и още куп сравнения и епитети, нужни за описване на тези есета и текстове на Георги Господинов. Истории, повечето, от които всеки от нас може да си ги е мислил или усещал и е искал да разкаже на някого, но не е успял. Но Господинов е успял.
Не съм майстор в ревютата, но тази книга впечатлява и нека всеки, който усеща четенето, милее и обича миналото, и въобще може да чувства чрез книга, да прочете тази.
Исках да напиша няколко цитата от книгата, ама се усетих по едно време, че са прекалено много тези, които съм си харесал и няма да има място..
Препоръчвам!
Толкова смислени, подредени, премерени, докосващи, истински и още куп сравнения и епитети, нужни за описване на тези есета и текстове на Георги Господинов. Истории, повечето, от които всеки от нас може да си ги е мислил или усещал и е искал да разкаже на някого, но не е успял. Но Господинов е успял.
Не съм майстор в ревютата, но тази книга впечатлява и нека всеки, който усеща четенето, милее и обича миналото, и въобще може да чувства чрез книга, да прочете тази.
Исках да напиша няколко цитата от книгата, ама се усетих по едно време, че са прекалено много тези, които съм си харесал и няма да има място..
Препоръчвам!
June 14, 2019
Обичам този автор и кротката меланхолия, която ми носят книгите му.
April 16, 2013
Георги е много умен, много наблюдателен и наистина майстор в езика. Харесвам безкрайно чувството му за хумор, тъгите му - почти никак. Така или иначе, ако още веднъж видя дъвка "Идеал", портокали по Нова година и бях-войник-а-вънка-беше-социализъм, се заричам най-тържествено, че поне ТРИ години няма да го чета. А го обичам и ще ми липсва!
(ПП. Сетих се покрай книгата: едно от раннодетските ми заблуждения, от което ми се ще да не бях излизала, е "черешово топче" - нещо валчесто, малко и от череша ---> костилка.)
(ПП. Сетих се покрай книгата: едно от раннодетските ми заблуждения, от което ми се ще да не бях излизала, е "черешово топче" - нещо валчесто, малко и от череша ---> костилка.)
March 23, 2013
Невидимите кризи на историята, на литературата, на живота изобщо и в частност: http://knigolandia.info/book-review/n...
Първата ми среща с Георги Господинов се състоя почти изцяло в един лашкащ се автобус по пътя към родния Видин. Четях, записвах, препрочитах редове и абзаци, връщах се назад и почвах току-що завършеното есе, за да го осмисля по-добре, за да видя и самата му структура, не само това, което ми казва с думи прями. И вълнение, всеки миг беше вълнение от досега с автор, който досега ми бе убягвал, а всъщност казва точно нещата, за които силно искам да чета, по начин, който адски ми харесва да чета. Впечатлен, искрено впечатлен съм от сбраните зад корицата на “Невидимите кризи” текстове.
Предварително ми бяха задали хубаво очакване за втората – по-литературната част, в която четенето и книгите са обследвани и обгрижвани доволно. Затова и започнах по-лежерно първите есета и… пропаднах, без да го очаквам.
http://knigolandia.info/book-review/n...
Първата ми среща с Георги Господинов се състоя почти изцяло в един лашкащ се автобус по пътя към родния Видин. Четях, записвах, препрочитах редове и абзаци, връщах се назад и почвах току-що завършеното есе, за да го осмисля по-добре, за да видя и самата му структура, не само това, което ми казва с думи прями. И вълнение, всеки миг беше вълнение от досега с автор, който досега ми бе убягвал, а всъщност казва точно нещата, за които силно искам да чета, по начин, който адски ми харесва да чета. Впечатлен, искрено впечатлен съм от сбраните зад корицата на “Невидимите кризи” текстове.
Предварително ми бяха задали хубаво очакване за втората – по-литературната част, в която четенето и книгите са обследвани и обгрижвани доволно. Затова и започнах по-лежерно първите есета и… пропаднах, без да го очаквам.
http://knigolandia.info/book-review/n...
March 4, 2023
Мисля, че вече съм изчела почти всичко на Господинов без романите и го обичам точно такъв - кратък, прозаичен, с тихата меланхолия по едно минало свършено време.
В "Невидимите кризи" са събрани есета и други истории, писани през годините за различни издания, но всяко от тях събира толкова много обич към литературата - от първите стъпки като писател до първите като читател. Благодарение на прекрасния прочит на Стоян Алексиев, имаш чувството, че говориш със стар приятел. Или по-скоро не - мълчиш и слушаш един дълъг интимен монолог, който някак не искаш да стига до края си.
За финал искам да ви помоля да хвърлите едно око на "Чудото на четенето". Никога не съм предполагала, че въведението към един учебник за 6-ти клас почти ще успее да ме разплаче (освен ако не е по математика).
И просто не спирайте да четете, защото, нали знаете - "четящият човек е красив".
В "Невидимите кризи" са събрани есета и други истории, писани през годините за различни издания, но всяко от тях събира толкова много обич към литературата - от първите стъпки като писател до първите като читател. Благодарение на прекрасния прочит на Стоян Алексиев, имаш чувството, че говориш със стар приятел. Или по-скоро не - мълчиш и слушаш един дълъг интимен монолог, който някак не искаш да стига до края си.
За финал искам да ви помоля да хвърлите едно око на "Чудото на четенето". Никога не съм предполагала, че въведението към един учебник за 6-ти клас почти ще успее да ме разплаче (освен ако не е по математика).
И просто не спирайте да четете, защото, нали знаете - "четящият човек е красив".
October 2, 2024
Абсолютно вдъхновение!
May 28, 2024
Втори сборник с есета/разкази чета на Георги Господинов. Четат се бавно, внимателно. Защото те обгръщат, пропадаш в тях и от някои не искаш да излезеш, от други буквално се давиш да поемеш глътка въздух.
Макар някои от преди 10-12-15 години, все така актуални и сега.
Прекрасен сборник.
Макар някои от преди 10-12-15 години, все така актуални и сега.
Прекрасен сборник.
April 7, 2013
Георги Господинов владее думите и не е оставил нито една излишна. Играе си с тях и ги подрежда в образни, красиви, мъдри, изненадващи, затрогващи и убедителни (не само свои) истини. "Невидимите кризи" е написана не просто увлекателно или добре, а по начин, по който ми се иска да пишат повечето от колегите му.
Тази книга е като пътуване през спомени и символи, градове и години, личности и събития, размисли и емоции. Едно пътуване с приятел, наситено с топлота, човечност, уважение и любов към ближния, книгите и четенето. Много точен и интелигентен поглед към различните измерения на кризите, премълчаваните и подминавани проблеми, към малкия ни свят и другите възможни светове.
Някои моменти от втората част изгубваха за кратко въодушевения и възхитен читател в мен - напълно необяснимо, предвид това, че съдържанието й е "обезпечено с литература" (отдавам го на натрупаната умора или някакви подсъзнателни лични литературно-вкусови различия с написаното). Това обаче ни най-малко не намалява силата и достойнствата на книгата.
"Четящият човек е красив." След "Невидимите кризи" човек става не само една идея по-красив, но и "с една трохичка по-добър".
Тази книга е като пътуване през спомени и символи, градове и години, личности и събития, размисли и емоции. Едно пътуване с приятел, наситено с топлота, човечност, уважение и любов към ближния, книгите и четенето. Много точен и интелигентен поглед към различните измерения на кризите, премълчаваните и подминавани проблеми, към малкия ни свят и другите възможни светове.
Някои моменти от втората част изгубваха за кратко въодушевения и възхитен читател в мен - напълно необяснимо, предвид това, че съдържанието й е "обезпечено с литература" (отдавам го на натрупаната умора или някакви подсъзнателни лични литературно-вкусови различия с написаното). Това обаче ни най-малко не намалява силата и достойнствата на книгата.
"Четящият човек е красив." След "Невидимите кризи" човек става не само една идея по-красив, но и "с една трохичка по-добър".
April 2, 2013
На Георги Господин книга чета за първи път. Не си падам много по българска литература и си знам, че греша, ама... Конкретно с "Невидимите кризи" се изкуших след текста за книгата в "Литературата днес". Или с други думи - Преслав е виновен, че си я купих от Мила. Благодаря де, много ми хареса и ще се върна за още от автора.
Мек изказ, топъл и обгръщащ. Докато четях, през глава ми минаха 2 сравнения: по усещане - с "Пътешественикът" от Майкъл Катакис, и по жанр - с "Какъвто трябваше да бъда" от Георги Лозанов (като втората отстъпва по качество и съдържание). Очаквах литературната част да ми хареса повече, само че не - "Отказаният свят" ме стисна за гърлото по-здраво.
Мек изказ, топъл и обгръщащ. Докато четях, през глава ми минаха 2 сравнения: по усещане - с "Пътешественикът" от Майкъл Катакис, и по жанр - с "Какъвто трябваше да бъда" от Георги Лозанов (като втората отстъпва по качество и съдържание). Очаквах литературната част да ми хареса повече, само че не - "Отказаният свят" ме стисна за гърлото по-здраво.
March 18, 2013
Мисля че ГГ ми действа като изключително добър терапевт:помага ми да осъзная миналото,да намеря мястото на личната си история в по-голямата схема на нещата.
Ето и малко по-дълго: http://dateareader.wordpress.com/2013...
Ето и малко по-дълго: http://dateareader.wordpress.com/2013...
March 12, 2013
Това не са просто есета, които те карат да поцъкваш с език с думите „Мамка му, така си е“, това са разтърсващи истории, дълбаещи до дъното. Изправят те пред неща, които стряскат, плашат те, понякога са ти непосилни. Неща, които предпочитаме да не признаваме и пред себе си.
И след като вече си се сблъскал сърце в сърце с тях, ги изсипват върху ти и започваш да си пробиваш път пред здравия литературен захват на Господинов в търсене на заветната глътка въздух, да вдишаш от оптимизма му. Бога му, колкото и депресираща, трудна, непосилно смазваща да е „Невидимите кризи“, в нея има точно толкова оптимизъм, колкото ти е нужен, за да върне вярата в човека.
http://literaturatadnes.com/archives/...
И след като вече си се сблъскал сърце в сърце с тях, ги изсипват върху ти и започваш да си пробиваш път пред здравия литературен захват на Господинов в търсене на заветната глътка въздух, да вдишаш от оптимизма му. Бога му, колкото и депресираща, трудна, непосилно смазваща да е „Невидимите кризи“, в нея има точно толкова оптимизъм, колкото ти е нужен, за да върне вярата в човека.
http://literaturatadnes.com/archives/...
March 29, 2020
3,6
Много хубаво пише Георги Господинов. Пише като майка, с грижа. Тези есета са досущ писма, много лични и изпълнени с чувства. Не знам автор, който така да обича тъгата, при който всеки израз да е сантиментално изрисуван - красиво и премерено, без да потъне в носталгията. На моменти сам изпадаше в капана на своята ненавист (определено пресилена дума) към "категоричността" и "категоричните", обичайки колебливите, мислещите. Случваше се, сам той да бъде безапелационен в тезата си. Бидейки погълнат изцяло в проблематиката на "невидимите кризи", не знам в сегашната ситуация на пандемия, как би отвърнал, какво би казал?
Много хубаво пише Георги Господинов. Пише като майка, с грижа. Тези есета са досущ писма, много лични и изпълнени с чувства. Не знам автор, който така да обича тъгата, при който всеки израз да е сантиментално изрисуван - красиво и премерено, без да потъне в носталгията. На моменти сам изпадаше в капана на своята ненавист (определено пресилена дума) към "категоричността" и "категоричните", обичайки колебливите, мислещите. Случваше се, сам той да бъде безапелационен в тезата си. Бидейки погълнат изцяло в проблематиката на "невидимите кризи", не знам в сегашната ситуация на пандемия, как би отвърнал, какво би казал?
December 27, 2015
Бях на моменти искрено развеселен, на моменти искрено натъжен, в други пък удивен и възхитен от начина, по който пише Георги Господинов - ерудиран, оригинален, красив, парадоксален, изненадващ, ненатрапващ, намигващ... изпълнен с доброта и човечност начин на писане... трогателен стил, който кара емоциите да преливат в дълбоки мисли, мисли, мисли. Спечели ме.
June 16, 2013
Да си призная, малко съм разочарован, открай време се каня да прочета „Физика на тъгата“ или „Естествен роман“ и да видя какво толкова е успял да извади българския пазар на книги. Вместо тях обаче в ръцете ми попада „Невидимите кризи“. 200 странички хубава хартия, дебели корици и издателско заявление за нещо стойностно.
„…Четящият човек извършва една невидими работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив…“ – приканва цитатът на задната корица.
Редно е да разгледаме книгата в двете й части – „Отказаният свят“ и „Обезпечено с литература“. Впрочем това разделение е сякаш не са му стигнали още идеи и текстове, за да ги издаде отделно и свързвайки ги с прекалено тънка линия е успял да ги намести заедно.
Много от нещата в „Отказаният свят“ вече са казани. От него. И то в друга публикувана книга - „Аз живях социализма“, която впрочем прочетох случайно преди години, когато още не знаех, кой е Георги Господинов. Книгата е интересна, ако искате да знаете повече за времето, вземете си я.
Докато четях тази обаче в главата ми се зараждаше образа на жена на средна възраст, блогърка, която пише с някакво желание и е подела тази тематика. Стереотип някакъв. Признавам, умението да пише си личи въпреки това. С него обаче си личат малко нежелание, малко интелектуалничене или по-скоро хипстърия, за да не обиждам неправомерно. Може би щях да чета всичко това ако го публикуваше от време на време на блога си и даже щях да му се радвам, но някак повечето от тези текстове не стоят добре затворени между твърди корици.
Втората част „Обезпечено с литература“ всъщност са най-вече негови речи и предисловия към книги и няколко чуждестранни издания. За всеки един от тях са го карали да пише по някаква тема и то в някакъв срок. Справил се е учудващо добре, не знаех, че може да държи интересни слова (това си е цяло ново изкуство все пак). Справил се е, но тези текстове са ценни там където са – пред хората на Международния литературен фестивал в Берлин, в учебника по литература за 6-ти клас, часове след смъртта на Йордан Радичков. Мястото им е друга.
Ако не можете да се насладите на Георги Господинов и не искате просто да прочетете всичко от него, не си купувайте тази книга. Изглежда сякаш издателството е искало да продаде още малко от марката „Господинов. Дано само с това да не откаже някой случаен читател да разбере защо “Господинов“ е марка.
„…Четящият човек извършва една невидими работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив…“ – приканва цитатът на задната корица.
Редно е да разгледаме книгата в двете й части – „Отказаният свят“ и „Обезпечено с литература“. Впрочем това разделение е сякаш не са му стигнали още идеи и текстове, за да ги издаде отделно и свързвайки ги с прекалено тънка линия е успял да ги намести заедно.
Много от нещата в „Отказаният свят“ вече са казани. От него. И то в друга публикувана книга - „Аз живях социализма“, която впрочем прочетох случайно преди години, когато още не знаех, кой е Георги Господинов. Книгата е интересна, ако искате да знаете повече за времето, вземете си я.
Докато четях тази обаче в главата ми се зараждаше образа на жена на средна възраст, блогърка, която пише с някакво желание и е подела тази тематика. Стереотип някакъв. Признавам, умението да пише си личи въпреки това. С него обаче си личат малко нежелание, малко интелектуалничене или по-скоро хипстърия, за да не обиждам неправомерно. Може би щях да чета всичко това ако го публикуваше от време на време на блога си и даже щях да му се радвам, но някак повечето от тези текстове не стоят добре затворени между твърди корици.
Втората част „Обезпечено с литература“ всъщност са най-вече негови речи и предисловия към книги и няколко чуждестранни издания. За всеки един от тях са го карали да пише по някаква тема и то в някакъв срок. Справил се е учудващо добре, не знаех, че може да държи интересни слова (това си е цяло ново изкуство все пак). Справил се е, но тези текстове са ценни там където са – пред хората на Международния литературен фестивал в Берлин, в учебника по литература за 6-ти клас, часове след смъртта на Йордан Радичков. Мястото им е друга.
Ако не можете да се насладите на Георги Господинов и не искате просто да прочетете всичко от него, не си купувайте тази книга. Изглежда сякаш издателството е искало да продаде още малко от марката „Господинов. Дано само с това да не откаже някой случаен читател да разбере защо “Господинов“ е марка.
March 24, 2013
"Невидимите кризи" на Георги Господинов в снежен и неделен ден.
Хубаво и можеш да се връщаш често! Винаги има нещо странно в сборниците с есета - не са равностойни, имат различни настроения, различно настойчиви и романтични са, не всичко ти харесва или начинът на харесване е различен. Те са писани по конкретни поводи и когато ги "откъснеш" от този повод и ги събереш с други "откъснати" от своите поводи, се получава едно особено четиво, един особен букет, един особен подарък...първо, кара ме да преоткривам "поводите", и второ, много ми харесва начина, по който думите се подреждат, за да ме трогнат! и да ме направят красива! Защото така казва Георги Господинов и аз много му вярвам: "Четящият човек е красив!"
Хубаво и можеш да се връщаш често! Винаги има нещо странно в сборниците с есета - не са равностойни, имат различни настроения, различно настойчиви и романтични са, не всичко ти харесва или начинът на харесване е различен. Те са писани по конкретни поводи и когато ги "откъснеш" от този повод и ги събереш с други "откъснати" от своите поводи, се получава едно особено четиво, един особен букет, един особен подарък...първо, кара ме да преоткривам "поводите", и второ, много ми харесва начина, по който думите се подреждат, за да ме трогнат! и да ме направят красива! Защото така казва Георги Господинов и аз много му вярвам: "Четящият човек е красив!"
April 18, 2013
Ах, най-сетне пак георгигосподиновската поетика, която някак ми липсваше във "Физика на тъгата". Меко, шепнешком, сантиментално до докосване с дълбоки последици.
Големият проблем на Господинов обаче остава прозрачен за върлите му фенове - страхотни, човъркащи идеи-червейчета, които се повтарят и повтарят до изчезване на ефекта. Плюс, последната част от есетата сякаш съвсем не е на мястото си. Любопитно за литератори и почти само за тях. Стоят като неуместно образувание на едно добре оформено цяло, при цялото ми уважение към автора, понякога не е необходимо да събира всички пчели в един кошер, някои просто имат друго жужене.
Големият проблем на Господинов обаче остава прозрачен за върлите му фенове - страхотни, човъркащи идеи-червейчета, които се повтарят и повтарят до изчезване на ефекта. Плюс, последната част от есетата сякаш съвсем не е на мястото си. Любопитно за литератори и почти само за тях. Стоят като неуместно образувание на едно добре оформено цяло, при цялото ми уважение към автора, понякога не е необходимо да събира всички пчели в един кошер, някои просто имат друго жужене.
March 17, 2013
"Ние не живеем само в един свят. Много хора обаче не знаят това. Или по-скоро са го забравили. На мен лично ми се струва обидно и глупаво да живея само в един свят, само на едно място и в едно време."
Великолепен!!
Великолепен!!
March 20, 2013
Прекрасен Георги Господинов.
И това е.
Колекция от есета, писани по различни поводи, в различни години. Характерният му изчистен, лек начин на писане, който те сближава с всяка дума.
И това е.
Колекция от есета, писани по различни поводи, в различни години. Характерният му изчистен, лек начин на писане, който те сближава с всяка дума.
October 27, 2014
Опитах да зачета на три пъти три произволни есета от книгата. Не можах да довърша страницата и в трите случая. Съжалявам.
January 12, 2018
Да събудиш книга, а тя да ти разкаже сън за реалността!
„Невидимите кризи” видимо те ощастливява от това, че си прочел нещо толкова мъдро и красиво. И в��ичко това разказано с разбиране – онова човешкото, не писателското.
Този сборник с есета не е за изпускане. Той е задължителен за четене, защото ти казва жизнено важни неща и дава простичко решение на световни проблеми като икономическата и духовната криза. А то е – четенето. Четенето като начин да обогатиш душата си, като начин да повишиш културата си, да станеш по-чувствителен към света и другите, оттук и по-добър човек. А това е най-важната стъпка към един по-добър живот, който всички ние искаме за себе си и за децата си.
Едва ли ще кажа нещо ново, но искам да го направя - Георги Господинов е изключителен писател, защото пише като себе си. А да пишеш така, преди всичко трябва сам да си преживял и достигнал до истините, за които разказваш и да го правиш с онова човешко смирение и осъзнаване.
Автентичност и липса на писателско его са рядко срещани "букви" в думите на един писател. А в „Невидимите кризи” те са есенцията на разказаното, което превръща книгата в наистина ценно четиво.
Из „ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК”
Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно – „Защо трябва да се чете?” Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.
Из „НЕВИДИМИТЕ КРИЗИ”
Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.
Трябва да си признаем тук, че ние, хората от страната на литературата, писатели, издатели и запалени читатели, сме приели до известна степен своето поражение. Приели сме с известно смирение своето място в ъгъла. Политиката и икономиката са тези, които карат света да се върти. Изкуството и литературата в частност са онези допълнителни екстри, без които също можем. Във всеки случай една книга не е по-важен, желан и рекламиран обект от един мобилен телефон или плейстейшън. Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците. А последните няколко пъти, когато видях в големите вестници големи писатели на първа страница, беше по повод съобщение за тяхната смърт.
...
Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.
Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.
...
Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят за уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
...
Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.
Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.
Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата – не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната депресия с финансова инжекция.
„Невидимите кризи” видимо те ощастливява от това, че си прочел нещо толкова мъдро и красиво. И в��ичко това разказано с разбиране – онова човешкото, не писателското.
Този сборник с есета не е за изпускане. Той е задължителен за четене, защото ти казва жизнено важни неща и дава простичко решение на световни проблеми като икономическата и духовната криза. А то е – четенето. Четенето като начин да обогатиш душата си, като начин да повишиш културата си, да станеш по-чувствителен към света и другите, оттук и по-добър човек. А това е най-важната стъпка към един по-добър живот, който всички ние искаме за себе си и за децата си.
Едва ли ще кажа нещо ново, но искам да го направя - Георги Господинов е изключителен писател, защото пише като себе си. А да пишеш така, преди всичко трябва сам да си преживял и достигнал до истините, за които разказваш и да го правиш с онова човешко смирение и осъзнаване.
Автентичност и липса на писателско его са рядко срещани "букви" в думите на един писател. А в „Невидимите кризи” те са есенцията на разказаното, което превръща книгата в наистина ценно четиво.
Из „ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК”
Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно – „Защо трябва да се чете?” Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.
Из „НЕВИДИМИТЕ КРИЗИ”
Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.
Трябва да си признаем тук, че ние, хората от страната на литературата, писатели, издатели и запалени читатели, сме приели до известна степен своето поражение. Приели сме с известно смирение своето място в ъгъла. Политиката и икономиката са тези, които карат света да се върти. Изкуството и литературата в частност са онези допълнителни екстри, без които също можем. Във всеки случай една книга не е по-важен, желан и рекламиран обект от един мобилен телефон или плейстейшън. Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците. А последните няколко пъти, когато видях в големите вестници големи писатели на първа страница, беше по повод съобщение за тяхната смърт.
...
Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.
Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.
...
Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят за уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
...
Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.
Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.
Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата – не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната депресия с финансова инжекция.
December 26, 2015
Това е книгата, която е способна да накара незрящия да прогледне, тоест нечетящия да зачете. Едно от есетата трябва да се чете на всички първолаци, друго на всички банкери, а трето бих искала да "набия" в главата на баба ми, за да избия от там сантимента към соца.
Когато я прочетох за първи път разбрах защо се влюбих в четенето на 8. Подарявам я на хора, които четат само за политика и бизнес, защото смятам, че лекува безразличие и прагматизъм. Когато искам да кажа на някого колко изпуска като не чете, му прочитам по нещо от "Невидимите кризи". Тя говори красиво и истинно (и приказно като по Андерсен) за всичко, което обичам.
Когато я прочетох за първи път разбрах защо се влюбих в четенето на 8. Подарявам я на хора, които четат само за политика и бизнес, защото смятам, че лекува безразличие и прагматизъм. Когато искам да кажа на някого колко изпуска като не чете, му прочитам по нещо от "Невидимите кризи". Тя говори красиво и истинно (и приказно като по Андерсен) за всичко, което обичам.
August 16, 2023
4- Книга, съдържаща разсъждения, лекции, рецензии и писма на Господинов. В първата половина някои от историите сякаш идваха директно от дневника му, а други бяха разтеглени версии на хаотични мисли, които си е записал в някакъв момент. Макар много от идеите да ми направиха впечатление в момента на четенето, не мисля че ще запомня каквото и да е от книгата - историите бяха твърде несвързани и кратки.
March 21, 2013
"Оттогава някъде е онази приказка, казвана винаги с леко снишен глас, че ние тук сме си щастливи, защото не знаем колко сме нещастни."
Георги Господинов определено те кара да се чувстваш удобно с размислите ти.
Георги Господинов определено те кара да се чувстваш удобно с размислите ти.
September 30, 2020
Уютно ми е между тези страници.
July 4, 2014
Гледам, че оценката ми съвпада с тази за „Физика на тъгата“ – 3 звезди. Като и двете със сигурност са поне 3,5. Колкото и да е безумно и нахално това със звездите/оценката на чуждия труд/плод… По отношение на есетата е още по-особено положението. Как да оцениш чуждото мнение. Това са лични позиции, за които не може да се каже прави-криви. Точно така сега като изразя моите впечатления от книгата, не може да се каже прави-криви…
Най-общо – изглежда не харесвам много книги със спомени, дори да са ми лично познати. В някои случаи всъщност се въодушевявам като видя общи спомени, но сега не толкова. Вече за опашките за банани ми е писнало – сигурно защото майка ми постоянно ги разказва… Много-много не ми се занимава с предишните 25 години. Знам, че е хубаво да се помни. Добре ли ще е да се забрави Холокоста например. Но все пак напоследък ми идва повече да гледам напред, даже по-точно в настоящето. Тук настроението е предимно „помня, помня, спомням си…“
Все пак се запитах какво е бил за мен 10.11.89. Помня основно две неща, а бих искала да си спомням повече детайли. За мен свободата на 17 г. беше – 1) да мога да ходя на училище без униформа и да нося дънки, без да ме гонят на входа; 2) да мога да говоря свободно с чужденците („враговете“) – дете от езикова гимназия, бързащо да „упражнява“ езика и работещо в курорта Албена – и да му кажат: „баща ти е военен, забранено е да се говори с чужденци, да не се издаде някоя тайна“… :)))))
И все пак си мисля, че е по-поносимо да си „приключил“ с комунизма на 17-20 г., отколкото почти целият живот да е минал „в“ него – като родителите ни – 30-40-50 и повече години Big Brother… Вярно, че до 17-20 са важни формиращи години, няма съмнение, че е имало време да ни смачкат. Току-що се върнах от международно събитие на младежи – естествено 80-90% „западняци“ и тук-таме нашите българчета. Попитах 14-годишно дете – чувствахте ли се различни, усеща ли се разделение „изток-запад“. Призна, че има такова нещо. Със сигурност обаче не в степента като от онова време. Направо си бяхме забитаци тогава. А сега – разликата е по-скоро доколкото винаги ще си бъдем Изток (или Юг, или Балкани, или дори Ориент); не колонизатори, а „колонизирани“ (не че там "западняците" не бяха жълти, черни, червени и всякакви)… С или без комунизъм… Това сме си, с всичко лошо и хубаво… Даже понякога се чудя щеше ли да има какво да разказваме, ако си нямахме комунизъм. Понякога си мисля и за Бивша Югославия – без войната щяха ли да бъдат написани толкова хубави ��ниги…
Но със сигурност – дори да не обичам да се връщам постоянно към спомените, определено ценя, че има кой да помни и разказва. Мнозина си мълчим, но не трябва да изчезват говорещите. И то така красиво, не яростно, наистина само леко тъжно. На места езикът на Георги Господинов е в унисон с моите „пулсации“. Сякаш не точно със самите думи, а с подреждането им, общо със звученето и формирането на изреченията, като напевност, която отразява чувството на автора.
„Една особена троица.“
„…самата среда на социализма.“
„Все пак беше 2005 г., двайсети век се беше изнизал преди някакви си нищожни 4-5 години и тогава имаше електричество, помня го.“ (в случая „помня го“ много ме усмихва; усмихна ме и „офис джунджурии“ по-нататък)
Срещнах някои повторения на думи и изрази, но така се случва в книги с есета, спомени, речи и интервюта. По мъничко за конкретните есента/истории.
„Портокали и локум“ - за портокалите ми хареса заради едно, за локума заради друго – различни усещания, но ми допадна съчетаването в едно разказче.
В „Паметта на небцето“ се запитах - запръжките минало ли са? Изобилието на стоки вече е факт, ето ти стока, колкото искаш. Но запръжките на Балканите едва ли принадлежат на комунизма…
„Свенлив естетизъм“ е „по моята част“:
„На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око. Представям си как дядо ми, работил по нивата редом с баща си, братята и сестрите си, ще зареже за малко работата и ще седна да съзерцава напъпилата череша а синора. Изглежда чак неприлично. Че той начаса ще бъде овика, смъмрен, обвинен в мързел и осмян.“
„По пътя“ – има ли капка ирония – за мен е! А и повечето от нашето поколение харесваме романа „По пътя“.
„Битие без време“ – тъкмо да си кажа: песимистични ретроспекции. Но завършекът "направи" цялото есе за мен: „…чичо Пейчо никак не е невинен“.
„1989...“ – слушала съм споровете за датата 10.11.1989 г., май сега вникнах повече в значението на „истинските“ дати – 3.11.1989 г. например
Доста любим – „Ние, от миналия век“.
То е ясно, че и аз ще си спомням в това review. Та – спомних си как през 80-те говорехме за 21-ви век като за нещо извънземно, сякаш е извън обозримото бъдеще, а то ето го - и не е нещо „чак толкова“. И най-вече историята ми хареса като си помислих, че горе-долу познавам отблизо (или си мисля така?) съвременните младежи. Виждам огромните различия, но им се радвам заради това, което ние сме нямали в духа си, гледам да не използвам много-много „ние едно време“.
„Други градове…“ – може да съм чувала преди за този вид тенджери, но сега ще ги запомня добре…
Някъде от „Държавата Черномория“ нататък „напипах“ едно чувство за хумор, заради което есетата започнаха да ми харесват повече от тези със спомените. Не че е особено смешно за Черномория, за Сплит, за писмото за Коледа - но имат едно по-друго звучене.
„Сещате ли се коя е най-западната част на държавата Черномория? България, разбира се, България. За първи път – Запад. Мечтата на всеки Изток. Най-сетне сбъдната.“
За първи път има позната от „отсреща“ – Сухуми. И гледам, и сравнявам – наистина сме пó на Запад. С всичко хубаво и не толкова… Някаква автентичност е запазена на острещния Черноморски бряг. Но не може да отрече изостаналостта…
В „Сплит…“ – голям фен съм на такива незабележими детайли – „Жест, който няма да остане в историята, но точно затова е ценен.“
Важни за мен са темите, по които много ме интересува кой какво мисли – бездомници, цигани, Европа, „потребление“. Моите любими мисли:
„Намирам Пазаруващия човек (Homo Shopping) за отделен биологичен вид или временен срив в природата на човешкото.“
Или - идеалното съчетание за Европа (само първата българска роля не приемам много).
„Така я виждам. Сутрин събудена от звън на камбани, вечер – бъбреща с приятели на една пиаца в Пиза. Утрините ѝ австро-унгарски, нощите ѝ – италиански.
Тъгата и тягата по нея – български.“
Очаквах втората част да ми хареса повече, все пак съм „книгофенка“. Но май не се оказа така. Някои текстове ми бяха познати – публикувани на други места и като цяло – събрани оттук-оттам. И въпреки че книгите изглеждат като център на живота ми, внимавам да не прекаля, а и да не оценявам хората според това дали/какво четат. Би трябвало да ми харесат тези по принцип верни и популярни изречения, но леко ме смущава разграничаването на хората:
„… четящият човек е красив. Огледай се около себе си, винаги си личи кой чете и кой – не.“
Това ми допада в смисъл, че ако децата в тази възраст наистина много се гледат външно – кой с очила, кой без, кой с модерна или старомодна прическа/дреха – е по-добре да се „оценяват“ взаимно по красивото занимание „четене“.
Каквото и да говоря за горното разграничаване, не е ли книголудост да се разплаквам само при споменаването на това: „Серафим“ на Йордан Йовков. Сигурна съм, че Георги Господинов е споменал любимия ми разказ не просто защото е писал въведение към учебник за 6 клас.
Едно от ценните „икономически“ неща за мен:
„Никога не съм теглил кредит от банка, първо, защото изпитвам боязън от тези институции, и втори, защото никоя банка, както знаете, няма да даде кредит на човек със свобода и малко несериозна професия като писателската.“
За „първо“ – и мое е, за „второ“, сетих се Ник Мейсън от Pink Floyd:
“Когато двамата с Линди решихме да се преместим от Камдън в Хайгейт, отидох при банковия си мениджър, за да поискам краткосрочен заем. Той ме попита какво мога да предложа като гаранция. Казах му : „Ами имам албум номер едно в Америка”. Той не остана особено впечатлен и каза, че му трябва нещо по-конкретно...”
Есетата за писатели, поети и изобщо речите за книгите по различни поводи донякъде ми харесаха, но по-скоро обичам миниатюри с подобно усещане като в „У Яворови свети“.
За Андерсен – едва ли не съм се упреквала, че отдавна не чета приказки, а и синът ми за съжаление беше твърде кратко с тях, мина бързо на други жанрове. Сигурно затова тук най-много ме впечатли за радиото – точно както аз дълго и с огромен интерес разглеждах и изучавах светлинките и „текстовете“ на лицето на радиото.
Вазов - малко по-високо го оцених едва тази година също чрез моя седмокласник. Не бях обръщала толкова внимание на „Немили недраги“ и „Епопея на забравените“ например. И затова сега „вярвам“ на написаното от Георги Господинов за литературния ни Патриарх.
Стоплящо за Радичков: „Присъствието му на естествен и неозлобен, притеснително добър и притеснителен български писател.“
Селинджър!!! Отдавна съм си признала, колкото и да е безобразна тази дискриминация: „Който харесва Селинджър, харесвам го и аз!“ :) Едвам се въздържах да не отгърна направо на текста за него. Затова се раздуха и очакванията ми. На всички текстове се радвах, че са кратки. Но този исках да е дълъг. Бях се настроила за широко съпреживяване. Иначе е вярно, че плачът за смъртта му не беше „неутешим“, но остана някакъв странен копнеж… И писателите може повече да разбират, но за мен още е загадка магнетизмът на неговите „Девет разказа“. Сигурно именно съчетанието „Любов и омерзение.“ Много добре звучи заглавието - "Селинджър. Сбогуване". Като "Сиймор: запознаване".
И стигам до споменатото на две места изчерпване на залежите от смисъл: „Изчерпването на залежите от смисъл е по-страшно от изчерпването на нефтените залежи.“ Така си е. Но виждам и: „..бройте несбъднали се неща, никога не свършват“.
И се чудя – щраусов оптимист ли съм? Защо ми е да броя несбъднали се неща? Изчерпва ли се наистина смисълът? Допускам, че е възможно, само защото съм се окопала в уютните си професия, дом, семейство, хобита. С увереността, че чрез „радостното и качествено“ правене на това допринасям за „ролята си в обществото“. И че именно всеки това трябва да прави – своето си нещо по качествен начин. Но наистина – звучи пасивно…
Приближавам към края и пак виждам тъгата на първо място – „Няма как да измерим европейската тъга, радост, смисъл или усещане за провал…“ Да не се правя на много разбираща, но сигурно не случайно думата тъга е на първо място в това изреждане. Не само защото се говори за кризи в есето… Аз обаче на този етап, след 40 годишна възраст, вече нямам време да се занимавам с тъгата (без да я презирам и гоня изкуствено разбира се).
Често харесвам книгите според края им. Сега „Представям си един Литературен европейски съюз……………“ определи харесването! :) Радвам се, че прочетох книгата. По-богата се чувствам. Радвам се също, че на страница ... открих връзката с прекрасната корица.
Книгата ще се хареса на много читатели от моето (и предишното) поколение, които искат да си спомнят. Мисля, че е подходяща и за по-младите, които искат да разберат – по много приятен начин. А срещата с Георги Господинов през май във Варненската библиотека беше Среща. :)
Най-общо – изглежда не харесвам много книги със спомени, дори да са ми лично познати. В някои случаи всъщност се въодушевявам като видя общи спомени, но сега не толкова. Вече за опашките за банани ми е писнало – сигурно защото майка ми постоянно ги разказва… Много-много не ми се занимава с предишните 25 години. Знам, че е хубаво да се помни. Добре ли ще е да се забрави Холокоста например. Но все пак напоследък ми идва повече да гледам напред, даже по-точно в настоящето. Тук настроението е предимно „помня, помня, спомням си…“
Все пак се запитах какво е бил за мен 10.11.89. Помня основно две неща, а бих искала да си спомням повече детайли. За мен свободата на 17 г. беше – 1) да мога да ходя на училище без униформа и да нося дънки, без да ме гонят на входа; 2) да мога да говоря свободно с чужденците („враговете“) – дете от езикова гимназия, бързащо да „упражнява“ езика и работещо в курорта Албена – и да му кажат: „баща ти е военен, забранено е да се говори с чужденци, да не се издаде някоя тайна“… :)))))
И все пак си мисля, че е по-поносимо да си „приключил“ с комунизма на 17-20 г., отколкото почти целият живот да е минал „в“ него – като родителите ни – 30-40-50 и повече години Big Brother… Вярно, че до 17-20 са важни формиращи години, няма съмнение, че е имало време да ни смачкат. Току-що се върнах от международно събитие на младежи – естествено 80-90% „западняци“ и тук-таме нашите българчета. Попитах 14-годишно дете – чувствахте ли се различни, усеща ли се разделение „изток-запад“. Призна, че има такова нещо. Със сигурност обаче не в степента като от онова време. Направо си бяхме забитаци тогава. А сега – разликата е по-скоро доколкото винаги ще си бъдем Изток (или Юг, или Балкани, или дори Ориент); не колонизатори, а „колонизирани“ (не че там "западняците" не бяха жълти, черни, червени и всякакви)… С или без комунизъм… Това сме си, с всичко лошо и хубаво… Даже понякога се чудя щеше ли да има какво да разказваме, ако си нямахме комунизъм. Понякога си мисля и за Бивша Югославия – без войната щяха ли да бъдат написани толкова хубави ��ниги…
Но със сигурност – дори да не обичам да се връщам постоянно към спомените, определено ценя, че има кой да помни и разказва. Мнозина си мълчим, но не трябва да изчезват говорещите. И то така красиво, не яростно, наистина само леко тъжно. На места езикът на Георги Господинов е в унисон с моите „пулсации“. Сякаш не точно със самите думи, а с подреждането им, общо със звученето и формирането на изреченията, като напевност, която отразява чувството на автора.
„Една особена троица.“
„…самата среда на социализма.“
„Все пак беше 2005 г., двайсети век се беше изнизал преди някакви си нищожни 4-5 години и тогава имаше електричество, помня го.“ (в случая „помня го“ много ме усмихва; усмихна ме и „офис джунджурии“ по-нататък)
Срещнах някои повторения на думи и изрази, но така се случва в книги с есета, спомени, речи и интервюта. По мъничко за конкретните есента/истории.
„Портокали и локум“ - за портокалите ми хареса заради едно, за локума заради друго – различни усещания, но ми допадна съчетаването в едно разказче.
В „Паметта на небцето“ се запитах - запръжките минало ли са? Изобилието на стоки вече е факт, ето ти стока, колкото искаш. Но запръжките на Балканите едва ли принадлежат на комунизма…
„Свенлив естетизъм“ е „по моята част“:
„На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око. Представям си как дядо ми, работил по нивата редом с баща си, братята и сестрите си, ще зареже за малко работата и ще седна да съзерцава напъпилата череша а синора. Изглежда чак неприлично. Че той начаса ще бъде овика, смъмрен, обвинен в мързел и осмян.“
„По пътя“ – има ли капка ирония – за мен е! А и повечето от нашето поколение харесваме романа „По пътя“.
„Битие без време“ – тъкмо да си кажа: песимистични ретроспекции. Но завършекът "направи" цялото есе за мен: „…чичо Пейчо никак не е невинен“.
„1989...“ – слушала съм споровете за датата 10.11.1989 г., май сега вникнах повече в значението на „истинските“ дати – 3.11.1989 г. например
Доста любим – „Ние, от миналия век“.
То е ясно, че и аз ще си спомням в това review. Та – спомних си как през 80-те говорехме за 21-ви век като за нещо извънземно, сякаш е извън обозримото бъдеще, а то ето го - и не е нещо „чак толкова“. И най-вече историята ми хареса като си помислих, че горе-долу познавам отблизо (или си мисля така?) съвременните младежи. Виждам огромните различия, но им се радвам заради това, което ние сме нямали в духа си, гледам да не използвам много-много „ние едно време“.
„Други градове…“ – може да съм чувала преди за този вид тенджери, но сега ще ги запомня добре…
Някъде от „Държавата Черномория“ нататък „напипах“ едно чувство за хумор, заради което есетата започнаха да ми харесват повече от тези със спомените. Не че е особено смешно за Черномория, за Сплит, за писмото за Коледа - но имат едно по-друго звучене.
„Сещате ли се коя е най-западната част на държавата Черномория? България, разбира се, България. За първи път – Запад. Мечтата на всеки Изток. Най-сетне сбъдната.“
За първи път има позната от „отсреща“ – Сухуми. И гледам, и сравнявам – наистина сме пó на Запад. С всичко хубаво и не толкова… Някаква автентичност е запазена на острещния Черноморски бряг. Но не може да отрече изостаналостта…
В „Сплит…“ – голям фен съм на такива незабележими детайли – „Жест, който няма да остане в историята, но точно затова е ценен.“
Важни за мен са темите, по които много ме интересува кой какво мисли – бездомници, цигани, Европа, „потребление“. Моите любими мисли:
„Намирам Пазаруващия човек (Homo Shopping) за отделен биологичен вид или временен срив в природата на човешкото.“
Или - идеалното съчетание за Европа (само първата българска роля не приемам много).
„Така я виждам. Сутрин събудена от звън на камбани, вечер – бъбреща с приятели на една пиаца в Пиза. Утрините ѝ австро-унгарски, нощите ѝ – италиански.
Тъгата и тягата по нея – български.“
Очаквах втората част да ми хареса повече, все пак съм „книгофенка“. Но май не се оказа така. Някои текстове ми бяха познати – публикувани на други места и като цяло – събрани оттук-оттам. И въпреки че книгите изглеждат като център на живота ми, внимавам да не прекаля, а и да не оценявам хората според това дали/какво четат. Би трябвало да ми харесат тези по принцип верни и популярни изречения, но леко ме смущава разграничаването на хората:
„… четящият човек е красив. Огледай се около себе си, винаги си личи кой чете и кой – не.“
Това ми допада в смисъл, че ако децата в тази възраст наистина много се гледат външно – кой с очила, кой без, кой с модерна или старомодна прическа/дреха – е по-добре да се „оценяват“ взаимно по красивото занимание „четене“.
Каквото и да говоря за горното разграничаване, не е ли книголудост да се разплаквам само при споменаването на това: „Серафим“ на Йордан Йовков. Сигурна съм, че Георги Господинов е споменал любимия ми разказ не просто защото е писал въведение към учебник за 6 клас.
Едно от ценните „икономически“ неща за мен:
„Никога не съм теглил кредит от банка, първо, защото изпитвам боязън от тези институции, и втори, защото никоя банка, както знаете, няма да даде кредит на човек със свобода и малко несериозна професия като писателската.“
За „първо“ – и мое е, за „второ“, сетих се Ник Мейсън от Pink Floyd:
“Когато двамата с Линди решихме да се преместим от Камдън в Хайгейт, отидох при банковия си мениджър, за да поискам краткосрочен заем. Той ме попита какво мога да предложа като гаранция. Казах му : „Ами имам албум номер едно в Америка”. Той не остана особено впечатлен и каза, че му трябва нещо по-конкретно...”
Есетата за писатели, поети и изобщо речите за книгите по различни поводи донякъде ми харесаха, но по-скоро обичам миниатюри с подобно усещане като в „У Яворови свети“.
За Андерсен – едва ли не съм се упреквала, че отдавна не чета приказки, а и синът ми за съжаление беше твърде кратко с тях, мина бързо на други жанрове. Сигурно затова тук най-много ме впечатли за радиото – точно както аз дълго и с огромен интерес разглеждах и изучавах светлинките и „текстовете“ на лицето на радиото.
Вазов - малко по-високо го оцених едва тази година също чрез моя седмокласник. Не бях обръщала толкова внимание на „Немили недраги“ и „Епопея на забравените“ например. И затова сега „вярвам“ на написаното от Георги Господинов за литературния ни Патриарх.
Стоплящо за Радичков: „Присъствието му на естествен и неозлобен, притеснително добър и притеснителен български писател.“
Селинджър!!! Отдавна съм си признала, колкото и да е безобразна тази дискриминация: „Който харесва Селинджър, харесвам го и аз!“ :) Едвам се въздържах да не отгърна направо на текста за него. Затова се раздуха и очакванията ми. На всички текстове се радвах, че са кратки. Но този исках да е дълъг. Бях се настроила за широко съпреживяване. Иначе е вярно, че плачът за смъртта му не беше „неутешим“, но остана някакъв странен копнеж… И писателите може повече да разбират, но за мен още е загадка магнетизмът на неговите „Девет разказа“. Сигурно именно съчетанието „Любов и омерзение.“ Много добре звучи заглавието - "Селинджър. Сбогуване". Като "Сиймор: запознаване".
И стигам до споменатото на две места изчерпване на залежите от смисъл: „Изчерпването на залежите от смисъл е по-страшно от изчерпването на нефтените залежи.“ Така си е. Но виждам и: „..бройте несбъднали се неща, никога не свършват“.
И се чудя – щраусов оптимист ли съм? Защо ми е да броя несбъднали се неща? Изчерпва ли се наистина смисълът? Допускам, че е възможно, само защото съм се окопала в уютните си професия, дом, семейство, хобита. С увереността, че чрез „радостното и качествено“ правене на това допринасям за „ролята си в обществото“. И че именно всеки това трябва да прави – своето си нещо по качествен начин. Но наистина – звучи пасивно…
Приближавам към края и пак виждам тъгата на първо място – „Няма как да измерим европейската тъга, радост, смисъл или усещане за провал…“ Да не се правя на много разбираща, но сигурно не случайно думата тъга е на първо място в това изреждане. Не само защото се говори за кризи в есето… Аз обаче на този етап, след 40 годишна възраст, вече нямам време да се занимавам с тъгата (без да я презирам и гоня изкуствено разбира се).
Често харесвам книгите според края им. Сега „Представям си един Литературен европейски съюз……………“ определи харесването! :) Радвам се, че прочетох книгата. По-богата се чувствам. Радвам се също, че на страница ... открих връзката с прекрасната корица.
Книгата ще се хареса на много читатели от моето (и предишното) поколение, които искат да си спомнят. Мисля, че е подходяща и за по-младите, които искат да разберат – по много приятен начин. А срещата с Георги Господинов през май във Варненската библиотека беше Среща. :)
March 1, 2018
Есета, пътеписи, публицистика и малко литературна критика. За хората, които харесват Господинов, това си ще бъде пълна наслада. За хората, които са го чели прекалено много, може да доведе до известна умора - повтарят се много от темите, които се срещат негови интервюта и книги.
Любимото ми есе е 1989 за събитията преди 10-ти Ноември и смяната на тоталитарния режим - На 10 ноември на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни. Пасивната позиция тук е важна. Съобщиха ни. По същия начин, по който "пускаха" портокали, червен пипер и дамски превръзки. Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава "пуснали са". 10 ноември се оказа нещо подобно на това да ти излезе номера за автомобил или да ти дойде реда за апартамент след дълго чакане. Награда за изключителното търпение.
Любимото ми есе е 1989 за събитията преди 10-ти Ноември и смяната на тоталитарния режим - На 10 ноември на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни. Пасивната позиция тук е важна. Съобщиха ни. По същия начин, по който "пускаха" портокали, червен пипер и дамски превръзки. Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава "пуснали са". 10 ноември се оказа нещо подобно на това да ти излезе номера за автомобил или да ти дойде реда за апартамент след дълго чакане. Награда за изключителното търпение.
April 12, 2013
Поредната ми среща с Георги Господинов се случи за по-малко от един ден. "Невидимите Кризи" ме прочете на един дъх. Накара ме да се размечтая за период, през който не съм имала щастието да се родя и да правя парарели със случки от собствен опит. Георги Господинов е специалист, също като Андерсън, именно в това да прави обикновеното- уникално и всекидневното- значително. Той намира и ни предлага красота в тъгата и ни успокоява, че всъщност несигурността е прекрасно качество в свят, пълен със сигурността на хора, които в крайна сметка се оказват в грешка.
Хванала молив, аз направих "Невидимите Кризи" мое платно. А си струва и да подчертаеш всеки ред. "Какво повече би могъл да мечтае един писател, освен да се измъкне измежду кориците на книгите си и да стане част от живот на своите читатели", казва авторът в едно слово, включено в книгата, без да знае, че постига въпросната мечта не само в процеса на моето лично разбиране на колекцията, но и на безброй четатели.
Георги Господинов инвентаризира тъгата. Категоризира я, прави я лична, но и обобщаваща. Назначава я за свързващ линк между хората: "Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга." Именно това постигна той с "Невидимите Кризи". В моя свят той предаде част от своята тъга, сподели я, за да можем ние, читателите, да разберем по-добре своята лична тъга.
Хванала молив, аз направих "Невидимите Кризи" мое платно. А си струва и да подчертаеш всеки ред. "Какво повече би могъл да мечтае един писател, освен да се измъкне измежду кориците на книгите си и да стане част от живот на своите читатели", казва авторът в едно слово, включено в книгата, без да знае, че постига въпросната мечта не само в процеса на моето лично разбиране на колекцията, но и на безброй четатели.
Георги Господинов инвентаризира тъгата. Категоризира я, прави я лична, но и обобщаваща. Назначава я за свързващ линк между хората: "Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга." Именно това постигна той с "Невидимите Кризи". В моя свят той предаде част от своята тъга, сподели я, за да можем ние, читателите, да разберем по-добре своята лична тъга.
March 27, 2015
За пореден път си припомням колко любим ми е Георги Господинов, колкото и комерсиално да стана това напоследък.
Елегантен, мек, дори благ, ако мога да ползвам толкова любимата си дума, изказ. Любов към думите, езика, четенето, писането. Естетика. Усмихнах се несметен брой пъти. На два-три пъти дори щях да пророня сълза (ама на книги не плача). Всъщност докато я четох, в главата ми се въртяха толкова неща, а сега, както обикновено след хубава книга, главата ми е празна. И щастлива.
Всъщност знам защо харесвам Г.Г. Защото обича. Напук на толкова други автори, напук на цялата омраза, неприязън, негативност, която се изсипва ежедневно, ежеминутно, ежесекундно от всички процепи на света ми...
Без излишна гордост, без излишно... каквото и да е. На фона на толкова много възгордели се псевдо-писатели днес.
Понякога имаш нужда да знаеш, че хората все още обичат. Че все още се колебаят. Че все още са уязвими.
Толкова е хубаво това.
Елегантен, мек, дори благ, ако мога да ползвам толкова любимата си дума, изказ. Любов към думите, езика, четенето, писането. Естетика. Усмихнах се несметен брой пъти. На два-три пъти дори щях да пророня сълза (ама на книги не плача). Всъщност докато я четох, в главата ми се въртяха толкова неща, а сега, както обикновено след хубава книга, главата ми е празна. И щастлива.
Всъщност знам защо харесвам Г.Г. Защото обича. Напук на толкова други автори, напук на цялата омраза, неприязън, негативност, която се изсипва ежедневно, ежеминутно, ежесекундно от всички процепи на света ми...
Без излишна гордост, без излишно... каквото и да е. На фона на толкова много възгордели се псевдо-писатели днес.
Понякога имаш нужда да знаеш, че хората все още обичат. Че все още се колебаят. Че все още са уязвими.
Толкова е хубаво това.
Displaying 1 - 30 of 99 reviews