What do you think?
Rate this book
Афиши в огледалото
Радост Ангелова разлиства страниците на миналото и настоящето с възхитителна лекота.
– Захари Карабашлиев
Три години – това е периодът от живота на една от най-талантливите и незаслужено забравени български актриси, обхванат в „Афиши в огледалото”. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова завладява публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.
В съвременния пласт на романа прашинките на времето са сгъстени още повече. Лия и Макс имат едва шест дни, за да открият себе си. Когато Лия среща колоритната баба на Макс и вижда стар афиш с името на Роза Попова – същия афиш, който е гледала в стаята си като дете, тя опитва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е образ от миналото, а път, по който да върне мечтите си.
„Афиши в огледалото” увлича като пълноводна река и умело впримчва шепота на историята. Редовете чертаят пълнокръвна карта на София преди 100 години и София днес, а героите – и реално съществувалите, и тези, родени на страниците, се оглеждат във всеки от нас.
Радостина А. Ангелова е награждаван автор на поезия и разкази, номинирана е за наградите „Елиас Канети” и „Награда на София” за романа „Виенски апартамент” и е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.
– Захари Карабашлиев
Три години – това е периодът от живота на една от най-талантливите и незаслужено забравени български актриси, обхванат в „Афиши в огледалото”. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова завладява публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.
В съвременния пласт на романа прашинките на времето са сгъстени още повече. Лия и Макс имат едва шест дни, за да открият себе си. Когато Лия среща колоритната баба на Макс и вижда стар афиш с името на Роза Попова – същия афиш, който е гледала в стаята си като дете, тя опитва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е образ от миналото, а път, по който да върне мечтите си.
„Афиши в огледалото” увлича като пълноводна река и умело впримчва шепота на историята. Редовете чертаят пълнокръвна карта на София преди 100 години и София днес, а героите – и реално съществувалите, и тези, родени на страниците, се оглеждат във всеки от нас.
Радостина А. Ангелова е награждаван автор на поезия и разкази, номинирана е за наградите „Елиас Канети” и „Награда на София” за романа „Виенски апартамент” и е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.
- GenresBulgarian Literature
352 pages, Paperback
Published December 1, 2017
1 person is currently reading
190 people want to read
About the author
Radostina A. Angelova
14 books74 followersРадостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници.
Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания, Холандия и САЩ. Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (The Colors of the Old Lady, 2011). Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.
Radostina A. Angelova juggles her various roles as well as she plays with words. She is a university professor, (PhD, DSc), author and co-author of more than 170 scientific publications, book chapters, and books.
Awarded for poetry and short stories in Bulgaria, her poems and short stories have been published in poetry collections in Belgium and magazines in the United Kingdom, Netherlands, and the United States. She is the winner of the Second European Competition for Poetry Book in English (The Colors of the Old Lady, 2011). She is a member of the International Haiku Foundation and for three consecutive years has been included in the European Top 100 for the most creative haiku authors.
Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания, Холандия и САЩ. Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (The Colors of the Old Lady, 2011). Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.
Radostina A. Angelova juggles her various roles as well as she plays with words. She is a university professor, (PhD, DSc), author and co-author of more than 170 scientific publications, book chapters, and books.
Awarded for poetry and short stories in Bulgaria, her poems and short stories have been published in poetry collections in Belgium and magazines in the United Kingdom, Netherlands, and the United States. She is the winner of the Second European Competition for Poetry Book in English (The Colors of the Old Lady, 2011). She is a member of the International Haiku Foundation and for three consecutive years has been included in the European Top 100 for the most creative haiku authors.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 35 reviews
January 19, 2018
Като почитател на сериозната литература винаги съм имала проблем с намирането на смислено написани романи, които хем да ми дадат почивка между тежките четива, хем да ми осигурят приятно читателско преживяване. На всички, които изпитват подобни затруднения, ще препоръчам едно име и то на съвременен български автор - Радостина Ангелова. Тя няма да ви подведе, няма да напише някакви захаросани клишета и винаги ще намери нещо оригинално, на което да посвети перото си.
"Афиши в огледалото" придърпва бързо читателя в своя свят, носи красива носталгична патина и близък до сърцата ни софийски дух, а из страниците му шестват редица познати и не толкова познати исторически фигури от близкото минало. Единственият минус на книгата за мен беше , но той е пребережимо малък и изобщо не разваля цялостните ми много добри впечатления от романа.
Radostina A. Angelova, продължавай да пишеш, аз ще те чета :)
"Афиши в огледалото" придърпва бързо читателя в своя свят, носи красива носталгична патина и близък до сърцата ни софийски дух, а из страниците му шестват редица познати и не толкова познати исторически фигури от близкото минало. Единственият минус на книгата за мен беше , но той е пребережимо малък и изобщо не разваля цялостните ми много добри впечатления от романа.
Radostina A. Angelova, продължавай да пишеш, аз ще те чета :)
December 4, 2017
Изключително добре написана книга с много интересно съчетание на сюжетните линии. Четенето й само по себе си е "пътуване в душата", пътешествие в историята (едната й сюжетна линия) и съвременната действителност (другата линия), и двете - чудни до невъзможност, каквато (парадоксално) често е реалността.
"Съвременната" линия е приятна и умело развита, макар че, взета отделно, не би могла да "изнесе" книгата и да остави същото цялостно впечатление. Лично за мен (да, не съм стандартният читател на този тип литература...) по-впечатляваща беше деликатността, с която авторката показва любовта си към стара София (пък и нова...) и я вдъхва на читателя. Този фон призоваваше към по-ярки герои, даваше им възможност да се развихрят и изпъкнат.
"Историческата" линия е тази, която изнася книгата на гърба си. Приятно ме изненадаха периодът - време вълнуващо и относително непознато за българския читател; и дваж повече - героите. Сътворени деликатно и с премерени мазки, те изпъкват - невероятно ярки и извънредно живи и достоверни - на фона на града и историческия си период. Признавам, че за Роза и Стоян Попови четох с по-голямо удоволствие, отколкото за Макс и Лия. Но именно съчетанието на двете сюжетни линии прави "Афиши в огледалото" по-голяма от сбора на частите си книга; начинът, по който авторката е избрала да увие двете истории една около друга и да гъделичка ума на читателя си с тях - хем толкова различни, хем така съвършено допълващи се...
Накратко: вълнуващо, топло и интригуващо четиво, деликатно обрисувано и с нежни, кажи-речи пастелни багри; голямо удоволствие дори за разглезения читател.
Благодаря на издателството за приключението, преживяването и насладата, която ми достави тази книга. Разбира се, и на авторката, която успя да ме изненада с толкова красивия си текст.
"Съвременната" линия е приятна и умело развита, макар че, взета отделно, не би могла да "изнесе" книгата и да остави същото цялостно впечатление. Лично за мен (да, не съм стандартният читател на този тип литература...) по-впечатляваща беше деликатността, с която авторката показва любовта си към стара София (пък и нова...) и я вдъхва на читателя. Този фон призоваваше към по-ярки герои, даваше им възможност да се развихрят и изпъкнат.
"Историческата" линия е тази, която изнася книгата на гърба си. Приятно ме изненадаха периодът - време вълнуващо и относително непознато за българския читател; и дваж повече - героите. Сътворени деликатно и с премерени мазки, те изпъкват - невероятно ярки и извънредно живи и достоверни - на фона на града и историческия си период. Признавам, че за Роза и Стоян Попови четох с по-голямо удоволствие, отколкото за Макс и Лия. Но именно съчетанието на двете сюжетни линии прави "Афиши в огледалото" по-голяма от сбора на частите си книга; начинът, по който авторката е избрала да увие двете истории една около друга и да гъделичка ума на читателя си с тях - хем толкова различни, хем така съвършено допълващи се...
Накратко: вълнуващо, топло и интригуващо четиво, деликатно обрисувано и с нежни, кажи-речи пастелни багри; голямо удоволствие дори за разглезения читател.
Благодаря на издателството за приключението, преживяването и насладата, която ми достави тази книга. Разбира се, и на авторката, която успя да ме изненада с толкова красивия си текст.
November 28, 2017
„Афиши в огледалото“ възкресява от пепелта спомена за една забравена легенда: http://azcheta.com/afishi-v-ogledalot...
Не знам дали в обозримия и виртуалния свят е останал човек, на когото да не съм споделила колко много харесвам писането на Радост Ангелова. Още с дебютния си „Виенски апартамент“ тя се нареди не просто сред любимите ми български автори, а сред любимите ми писатели изобщо. Във всеки неин роман намирам това, което обичам – мъдрост, елегантност, чувственост и уют. Пет книги по-късно тя е все същият изящен и умел разказвач, който нежно свири по клавишите на душата ти.
В „Афиши в огледалото“ обаче се възхитих на нещо ново – умението ѝ да предаде атмосферата на един град от миналото, сякаш самата тя е била там и е вдъхвала ароматите и гледките му. Нейната стара София е като топла въздишка в снежна нощ. Мъчно ми е, че няма повече художествена проза, посветена на периода от началото до средата на XX век в България, когато културният живот на страната е бил в разцвета си на фона на цялата буря от политически и исторически сътресения. И то не просто проза, която да ти разказва за него, а да ти помогне да го почувстваш дори със старовремския си език, напомнящ за потъмняло злато.
Не знам дали в обозримия и виртуалния свят е останал човек, на когото да не съм споделила колко много харесвам писането на Радост Ангелова. Още с дебютния си „Виенски апартамент“ тя се нареди не просто сред любимите ми български автори, а сред любимите ми писатели изобщо. Във всеки неин роман намирам това, което обичам – мъдрост, елегантност, чувственост и уют. Пет книги по-късно тя е все същият изящен и умел разказвач, който нежно свири по клавишите на душата ти.
В „Афиши в огледалото“ обаче се възхитих на нещо ново – умението ѝ да предаде атмосферата на един град от миналото, сякаш самата тя е била там и е вдъхвала ароматите и гледките му. Нейната стара София е като топла въздишка в снежна нощ. Мъчно ми е, че няма повече художествена проза, посветена на периода от началото до средата на XX век в България, когато културният живот на страната е бил в разцвета си на фона на цялата буря от политически и исторически сътресения. И то не просто проза, която да ти разказва за него, а да ти помогне да го почувстваш дори със старовремския си език, напомнящ за потъмняло злато.
December 9, 2017
Ставайки свидетел на богатия речник на авторката някак думите ми убягват, за да изразя колко хубава история и колко вълшебен изказ има тази жена. "Хареса ми" е слаба дума, "обичам", "обожавам" някак също не ми помагат. "Обсебена" може би се донякъде покрива идеята - книгата е просто национално богатство. Ето, това е - това се доближава максимално до чувствата, които оставят "Афиши в огледалото" у мен. Още повече ме радва фактът, че този уникат излиза изпод български ръце. Това, което се опитвам да кажа е, че просто трябва да прочетете книгата и да зарежете всякакви предразсъдъци към нея преди да я подхванете. Или пък не - осъждайте на воля, защото изненадата и удоволствието от прочетеното след това ще бъдат неизмеримо по-големи :)
January 2, 2018
На принципа "да не я урочасам", отбелязвам някои специални книги като прочетени тук след като е минало малко време от излизането им. Пускам тук вместо ревю един статус, които писах във фейсбук - по принцип приятелските кръгове на двете места съвпадат на не повече от 35%, така че мисля че е окей.
И понеже малко се дразня от вторачването в театъра/любовните истории ще ви подскажа - вгледайте се внимателно в образа на Сейлъра, преди да наречете тази книга "любовен роман" :)
6 декември 2017
Нали знаете, че днес е оригиналната Коледа? Заради Свети Николай и обувките :) Е, у нас е празник на морето и рибарите*. Затова току що си измислих едно правило, което всъщност съществува хиляди години и ако не се спазва, ще докара апокалипсис, глад, смърт, чума и безплодие, #всичкищеумрем като цяло. Правилото е, че днес всеки #отморето има право да си поиска подарък или да си пожелае нещо. Или и двете.
През последните няколко години все така се е случвало, че 6 декември е бил свързан с Радост. Първото ѝ гостуване на панаир на книгата с "Виенски апартамент", първият път когато показа корицата на "Не сме тукашни". За Радостина А. Ангелова става дума, разбира се. И за думите ѝ, които помитат всички грижливо градени стени в главата ми, сриват преградите в сърцето ми и ме удавят и удивляват.
От близо месец се чудя какво да напиша за "Афиши в огледалото", последният ѝ роман - не искам да пиша, че това е роман за забравени актриси и за любовта към изкуството. Такъв е, но е много, много повече. Това е книга за нишките, които ни свързват с другите. Нишки, които смятаме за разкъсани, за прекъснати... а те просто са се разтеглили толкова много, че са станали тънки и невидими, но са там.
Това е книга за прошката - онази, която трябва да дадем, не за да успокоим болката на прегрешилия, а за да започнем да лекуваме собствените си рани.
Това е книга за паузата, на която слагаме живота си, когато не знаем как да се справим с някакъв проблем. За разлика от музиката и филмите, когато се опитаме да излезем от паузата не започваме на същото място - времето си минава и ние го пропиляваме, пропускаме възможности и шансове.
И да, това е книга за любов. Аз открих четири големи любовни истории в тази книга. Да видим колко ще намерите вие.
И понеже малко се дразня от вторачването в театъра/любовните истории ще ви подскажа - вгледайте се внимателно в образа на Сейлъра, преди да наречете тази книга "любовен роман" :)
Read
January 12, 2018Радостина умело жонглира със случайностите и съвпаденията, на които обрича героите си. Къде историята, къде художествената измислица създава един пълнокръвен портрет на Жената през последните два века. На Града и на Чувствата, без които не можем.
Ако търсите любовен роман, който леко да ви понесе из София и нейните дращещи небето сгради, скачайте вътре:
http://knijno.blogspot.bg/2018/01/blo...
Ако търсите любовен роман, който леко да ви понесе из София и нейните дращещи небето сгради, скачайте вътре:
http://knijno.blogspot.bg/2018/01/blo...
December 5, 2017
Най-хубавото нещо, което се е случвало на съвременната българска литература, от доста време!
May 7, 2018
Признавам, че не съм по българските автори, още по малко ме вълнува българската история, а да не казвам като става дума за театър, който откровено не харесвам. Това е комбинация, която избягвам. Обаче, романът се развива паралелно в две епохи, а този похват (техника или като му е там терминът за това) винаги ми е бил любим, така че само заради това си струваше да я прочета. И... не мога да опиша колко омагьосана се чувствам в момента.
Стилът на писане на Радостина Ангелова наистина е вълшебен, неподлежащ на описване. Не й трябва много, за да ти създаде атмосфера и да изгради герои с плът и кръв от хартия и черно мастило. Влюбих се в писането й.
Когато чета книги, чието действие се развива в родината ми, винаги ме хваща едно смушение и странност, тъй като съм израснала с романи, чието действие се развива в други страни и да чета толкова необикновена в същевременно позната обстановка история, беше толкова странно и вълшебно едновременно, че наистина не знаех къде се намирам.
Искаше ми се аз като бях малка да имаше такива любовни романи. Представата ми за България щеше да бъде къде-къде по-романтична и розова, а може би и аз щях да вярвам повече в чудеса и любовта. :)
Как да е. Освен красивото писане, живите образи, историята те държи в напрежение, кара те да искаш да продължиш. И най-важното не беше само любовен роман с елементи от нашата доста неприятна семейна реалност, беше си и урок по търсене на себе си и преследване на мечтите си, независимо какви монети си получил от родителите си (препратка към книжката "Къде са монетите?"). Чувствам се пухкава и топла отвътре и в толкова добро настроение, колкото не съм била от много-много години насам.
П.П. Накрая не устоях на изкушението и проверих коя е Роза Попова и Стоян Попов. Не можех просто. Когато една книга те обсеби, трябва да разбереш повече за нея и всичко свързано около нея.
Стилът на писане на Радостина Ангелова наистина е вълшебен, неподлежащ на описване. Не й трябва много, за да ти създаде атмосфера и да изгради герои с плът и кръв от хартия и черно мастило. Влюбих се в писането й.
Когато чета книги, чието действие се развива в родината ми, винаги ме хваща едно смушение и странност, тъй като съм израснала с романи, чието действие се развива в други страни и да чета толкова необикновена в същевременно позната обстановка история, беше толкова странно и вълшебно едновременно, че наистина не знаех къде се намирам.
Искаше ми се аз като бях малка да имаше такива любовни романи. Представата ми за България щеше да бъде къде-къде по-романтична и розова, а може би и аз щях да вярвам повече в чудеса и любовта. :)
Как да е. Освен красивото писане, живите образи, историята те държи в напрежение, кара те да искаш да продължиш. И най-важното не беше само любовен роман с елементи от нашата доста неприятна семейна реалност, беше си и урок по търсене на себе си и преследване на мечтите си, независимо какви монети си получил от родителите си (препратка към книжката "Къде са монетите?"). Чувствам се пухкава и топла отвътре и в толкова добро настроение, колкото не съм била от много-много години насам.
П.П. Накрая не устоях на изкушението и проверих коя е Роза Попова и Стоян Попов. Не можех просто. Когато една книга те обсеби, трябва да разбереш повече за нея и всичко свързано около нея.
December 30, 2017
Започнах я в началото на декември, бавничко допълзях до 150-та страница, докато вчера вечерта не я изгълтах наведнъж.
Първо да кажа, че не съм фен на авторката - чела съм "Виенски апартамент" и впечатлението ми беше доста далеч от възторжените мнения, които прочетох тогава. Но напоследък все повече ме привличат сюжети, свързани с нашето минало, по-специално точно този период между Освобождението и Втората световна война, и бях силно изкушена от темата.
Романът никак не ме разочарова. Определено по-силната (и интригуваща) за мен линия беше тази, която се развиваше в миналото. Успя да събуди интереса ми към личността на Роза Попова. Много фино бяха предадени отношенията със съпруга й, както и сложната й, реално неосъществена връзка с Тодор. Усещането за атмосферата на стара София бе чудесно постигнато чрез малки, уж незначителни детайли.
Имам, разбира се, и някои забележки, най-вече към другата любовна история, която накрая се заплете в някакви ненужно измислени обстоятелства. Роза Попова бе твърде ограничена до собствения си дом, липсваше ми живият дух на театралния й живот, от който се споменаваха само успехите, а реално героинята прекара много малко време там.
Като цяло прочетох книгата с голямо удоволствие. Освен историческата нишка, внимание заслужава и темата за семейните връзки, която всъщност до голяма степен успешно свързваше двете сюжетни линии.
Първо да кажа, че не съм фен на авторката - чела съм "Виенски апартамент" и впечатлението ми беше доста далеч от възторжените мнения, които прочетох тогава. Но напоследък все повече ме привличат сюжети, свързани с нашето минало, по-специално точно този период между Освобождението и Втората световна война, и бях силно изкушена от темата.
Романът никак не ме разочарова. Определено по-силната (и интригуваща) за мен линия беше тази, която се развиваше в миналото. Успя да събуди интереса ми към личността на Роза Попова. Много фино бяха предадени отношенията със съпруга й, както и сложната й, реално неосъществена връзка с Тодор. Усещането за атмосферата на стара София бе чудесно постигнато чрез малки, уж незначителни детайли.
Имам, разбира се, и някои забележки, най-вече към другата любовна история, която накрая се заплете в някакви ненужно измислени обстоятелства. Роза Попова бе твърде ограничена до собствения си дом, липсваше ми живият дух на театралния й живот, от който се споменаваха само успехите, а реално героинята прекара много малко време там.
Като цяло прочетох книгата с голямо удоволствие. Освен историческата нишка, внимание заслужава и темата за семейните връзки, която всъщност до голяма степен успешно свързваше двете сюжетни линии.
June 1, 2019
Много нежно пише Радостина Ангелова. Хареса ми много историята на Роза Попова, както и тази на Лия и Макс. Много ми беше любопитно да чета за стара София и за разходките от Орлов Мост до Двореца. Като човек, който обожава театъра ми беше изключително интересно да чета и за изкуството по онова време.
November 29, 2017
„Афиши в огледалото” попадна при мен съвсем неочаквано, нали все пак обичам да експериментирам. Чета малко български автори. Харесвам книгите, които издават Софтпрес, а и те самите издават малко книги на родни писатели. Като че ли всичко си дойде на мястото, когато започнах да чета романа.
Цялото ревю може да прочетете тук >> https://thebooktigersdiary.wordpress....
Цялото ревю може да прочетете тук >> https://thebooktigersdiary.wordpress....
August 28, 2019
За някои книги имаш добро предчувствие дългo преди да ги прочетеш. Те са като пътуване, в което копнееш да се потопиш, но някак успяваш да усмириш инстинктите си и да изчакаш подходящия момент. От уважение към труда на автора, от уважение към себе си като читател. Вярвам, че за всяка книга има подходящ момент, не че не би ви харесала, ако я прочетете в друго време. Но идва един момент, в който историята сама те призовава и знаеш, че е дошъл мигът да се потопиш в нея.
"Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.
Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.
Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.
В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории.
Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.
Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов �� Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.
Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017 и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.
Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.
Простете ми, има още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.
https://readersense.blogspot.com/2019...
"Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.
Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.
Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.
В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории.
Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.
Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов �� Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.
Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017 и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.
Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.
Простете ми, има още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.
https://readersense.blogspot.com/2019...
December 30, 2017
Харесвам Радостина Ангелова от "Имаго" насам, голямо удоволствие ми доставят лирическите ѝ отклонения тип "импресия" в предишните ѝ книги, но с нетърпение чаках да излезе от самоналожените си рамки. Читателската ми душа имаше нужда от неин хепи енд. Дочаках го.
"Афиши в огледалото" е нехомогенен, но чудесно композиран диптих - любовта преди 100 години, любовта днес. Любовта с център вътре в човека и любовта с център в социално приемливата норма. Паралелизмите на исторически и съвременни сюжети са модерни напоследък, а добрата стилова спойка не е изненада за финото перо на Радост. Зарадвах се много да открия непознати за мен композитори и изпълнители - книгите, в които звучи музика винаги носят по-особено усещане за дълбочина и пълнота.
Много добре се е получила динамиката, задъхаността и неизбежността, но очаквам още по-високи върхове от Радост и знам, че ще ги дочакам.
"Афиши в огледалото" е нехомогенен, но чудесно композиран диптих - любовта преди 100 години, любовта днес. Любовта с център вътре в човека и любовта с център в социално приемливата норма. Паралелизмите на исторически и съвременни сюжети са модерни напоследък, а добрата стилова спойка не е изненада за финото перо на Радост. Зарадвах се много да открия непознати за мен композитори и изпълнители - книгите, в които звучи музика винаги носят по-особено усещане за дълбочина и пълнота.
Много добре се е получила динамиката, задъхаността и неизбежността, но очаквам още по-високи върхове от Радост и знам, че ще ги дочакам.
January 17, 2021
Хубава история :)
November 26, 2017
Често запалените читатели споделят мисли от типа "Да се изгубим в света на добра книга, ароматно кафе и дъждовно време". Аз имам по-конкретна покана - да се изгубим в света на Радостина Ангелова, защото там винаги е толкова хубаво, уютно и приятно, че не ми се иска да си тръгвам. "Афиши в огледалото" е поредната доза нежност и любов, които авторката поднася на читателя с финес и мисъл към детайла. Там оставаш пленен от образа на стара София, от магнетизма и отдадеността на една талантлива актриса, която днес малцина помнят, от откровеното редуване на горе и долу в живота на една обикновена млада жена, каквато е Лия, от тръпката да срещнеш непознат, но да чувстваш, че си го познавал много преди да се намерите.
November 16, 2017
Мажорни и минорни страници, черни и бели клавиши - Радост пише, сякаш свири на пиано.
February 26, 2018
В тази книга пластовете са три. Едната нишка в сюжета описва София преди 100 години, другата – София днес. Третият пласт е самият език. Думите на Радост Ангелова тук са като букви в акростих, разказват историята, но сами по себе си изграждат и нова. И тази нов разказ не се чете, той се усеща. Кара те да се гушиш в яката под снега на коледна София, да чуваш мелодията на River Flows In You, да преглъщаш топящия се портокалов сладкиш... Усмихва те с малките хрумки, които поставят авторови думи в устата на героите или изграждат диалог без имена, защото в истински важните мигове аз и ти става „ние“, а ролите се размиват...
При това съумява да го направи толкова естествено и леко, че е напълно лишен от претенция и просто е истински. Точно толкова истински звучат и героите. И те карат да искаш да научиш повече - за Роза Попова, която е толкова незаслужено забравена, за авторите от кръга "Мисъл", за онези симпатични дами, които и сега живеят в старите сгради на ул. "Шипка" и за разлика от повечето от нас знаят, че на върха на Докторския паметник има саркофаг... Някак ти се иска да погледнеш с нови очи дори на себе си и връзката си с твоя град.
При това съумява да го направи толкова естествено и леко, че е напълно лишен от претенция и просто е истински. Точно толкова истински звучат и героите. И те карат да искаш да научиш повече - за Роза Попова, която е толкова незаслужено забравена, за авторите от кръга "Мисъл", за онези симпатични дами, които и сега живеят в старите сгради на ул. "Шипка" и за разлика от повечето от нас знаят, че на върха на Докторския паметник има саркофаг... Някак ти се иска да погледнеш с нови очи дори на себе си и връзката си с твоя град.
December 9, 2017
В огледалото оглеждат се афиши и любов: http://knigolandia.info/book-review/a...
Романът на Радостина А. Ангелова следва изпитаната формула на две сюжетни линии в настоящето и миналото, като в случая, също както бе при “Хавра” на Захари Карабашлиев, тежестта за мен е изцяло в миналото, а съвременната има по-скоро спомагателна функция, независимо дали това е било авторовото желание, или не.
Миналото е бляскаво, макар и твърде сантиментално за моя вкус – Радост описва няколко години от живота на незаслужено забравената актриса Роза Попова, която е подлудявала публиката в театрите в началото на XX век. Обвита в ореола на своя талант, тя покорява безброй сърца, но остава вярна на съпруга си, който я е повел по пътя към славата. До момента, в който се появява трагичният образ на Тодор Богданов, чиято любов ще обърне живота ѝ в неподозирана посока.
Софтпрес
http://knigolandia.info/book-review/a...
Романът на Радостина А. Ангелова следва изпитаната формула на две сюжетни линии в настоящето и миналото, като в случая, също както бе при “Хавра” на Захари Карабашлиев, тежестта за мен е изцяло в миналото, а съвременната има по-скоро спомагателна функция, независимо дали това е било авторовото желание, или не.
Миналото е бляскаво, макар и твърде сантиментално за моя вкус – Радост описва няколко години от живота на незаслужено забравената актриса Роза Попова, която е подлудявала публиката в театрите в началото на XX век. Обвита в ореола на своя талант, тя покорява безброй сърца, но остава вярна на съпруга си, който я е повел по пътя към славата. До момента, в който се появява трагичният образ на Тодор Богданов, чиято любов ще обърне живота ѝ в неподозирана посока.
Софтпрес
http://knigolandia.info/book-review/a...
January 1, 2018
Талантът на госпожа Ангелова е неописуем. Останала без дъх след всяка следваща глава, последните няколко вечери заспивах много късно само и само да прочета какво ще се случи на героите. Безкрайно съм благодарна, че притежавам тази книга с автограф и послание от гениалната личност създал я. Играта с езика, с времето, с Българската история от началото на двадесети век, с дълбините на човешките емоции и психика наистина говорят за изключителна дарба. Нямам думи!
March 1, 2018
Прочетох „Афиши в огледалото” на Радостина А. Ангелова. Книгата беше коледен подарък за майка ми. Тя я прочете за 2 дни, на мен ми отне 2 месеца. Но след като я изчетох от кора до кора – включително и бележката на авторката, трябва да кажа, че не съжалявам за нито минута, прекарана между страниците й.
Някои истории увличат и не те пускат, препускате заедно бясно от събитие към събитие, от обрат към обрат. Други не държат да бъдат прочетени на един дъх. Предлагат ти спокойна разходка, не се сърдят, когато ти доскучее и се разделите за малко, отново са готови да те посрещнат там, докъдето сте стигнали заедно. И винаги е приятно да се връщаш към такива книги, особено когато не можеш да си позволиш да се отдадеш изцяло на една история.
„Афиши в огледалото” е от втория вид. Това, което написах, донякъде е учтиво признание, че на времена романът ми е доскучавал и не е бил достатъчно завладяващ. Ще кажа, че точно така беше, позволявайки си да се надявам, че така бих могла да предпазя и книгата, и един определен кръг читатели едни от други. Защото не всяка книга става за всеки и по всяко време и вярвам, че попадането в неподходящи моменти с неподходящи очаквания в неподходящи „книжни връзки” е в дъното на разочарованията.
А иначе „Афиши в огледалото” е бавна и изключително лирично написана. Личи й, че е проучван, обмислен, премислен, почувстван и обичан текст. Не е написана на един дъх и слава Богу! Защото да напишеш книга на един дъх звучи романтично, но обикновено резултатът е или със съмнително качество, или проблемите и „прозренията” на автора се оказват важни и интересни единствено за самия него. Радостина Ангелова не бяга от възможността да вплете житейска мъдрост и размисли върху човешката природа и съдба, но никъде не прозира желание на читателя да се натрапват някакви велики философски съждения, които да преобърнат представата му за битието. Макар че при мен имаше един такъв проблясък, свързан с дълбоко интимната връзка между майки и дъщери – има неща, които само майка и дъщеря могат да направят една за друга и това беше мисъл, която дълго ще ме топли.
Романът е структуриран в две сюжетни линии, които макар да се опитват да се преплетат, по мое мнение нямат много общи теми освен любовта към театъра, която присъства някъде по в дъното на сцената. Едната сюжетна линия е историческа и проследява три години от живота на една от забравените звезди на българския театър от началото на миналия век – актрисата Роза Попова. Много интересна личност с особено бурна житейска съдба. Фокусът на романа са годините, в които много младата – все още почти дете, Роза Попова покорява върховете на софийската театрална сцена, за да бъде повалена от там и повлечена във водовъртежа на бошуващите страсти на свой обожател, превърнал се в опасен преследвач. Всъщност театърът тук има доста по-централно място в историята и мотивацията на героите, но за мен лично изпъкват повече интригуващите личности на Роза Попова и съпруга й Стоян Попов, тяхната страст към изкуството и изключително човечната и вдъхновена интерпретация на отношенията и брака им на база на исторически факти, а и на догадки.
В съвременния сюжет пианистка с тежък емоционален багаж получава неочакван шанс за промяна в рамките на 6 дни. Лия среща Макс, който й предлага сделка като от роман – да се преструва на негова годеница пред майка му и баба му за няколко дни срещу заплащане. Не си представяйте обаче сиво-розови сцени с подписване на договори и неловки ситуации. Лия и Макс са много трезво мислещи и възпитани герои, прехвърлили 30-те си години, и в отношенията им няма тийнейджърски вихрушки и тряскане на врати. Но пък има изненади и разкрития до самия край.
На моменти историята на Роза Попова, която всъщност се развива доста по-несъбитийно, ми беше по-интересна заради вътрешния свят на героите. Хареса ми и сполучливото потапяне в езика и атмосферата на София от началото на ХХ век. Веднага самият изказ те потапя в историческия период. Конкретни събития и социални нагласи преминават съвсем плавно през разказа, без да се чувствам като читател, насила заставен да вниква в тях, без авторката да ми натрапва тонове информация кое как е било в стара София – не, аз се чувствах като достатъчно запознат съвременник. Например да се кача на първия електрически трамвай в София през страниците на книгата беше нещо толкова естествено и в същото време вълнуващо, колкото и качването ми за първи път в новооткритото софийско метро преди години.
Някъде към средата на книгата историята на Макс и Лия пък взе превес и накрая бях готова да избързам няколко глави напред, за да разбера какво крие Макс, защото душата на Лия е разтворена пред нас от самото начало и в нейната история нямаше кой знае какви изненади.
На кого мога да препоръчам тази книга? На хора, които не бързат, не търсят силни тръпки и разтърсващи обрати. На хора, които имат нужда да се отпуснат в края на работния ден, като почетат за нормални човешки отношения между разумни човешки същества, които все пак неусетно се поддават на тази наша противоречива, драматична, чувствена природа, защото всеки има нужда от шепа страст и лудост в живота си, за да го опази от вкаменяване. Също така препоръчвам я на хора, които обичат исторически романи с автентична атмосфера, но не държат на наситена събитийност, а с радост ще потърсят и почетат повече на други места след края на книгата.
Някои истории увличат и не те пускат, препускате заедно бясно от събитие към събитие, от обрат към обрат. Други не държат да бъдат прочетени на един дъх. Предлагат ти спокойна разходка, не се сърдят, когато ти доскучее и се разделите за малко, отново са готови да те посрещнат там, докъдето сте стигнали заедно. И винаги е приятно да се връщаш към такива книги, особено когато не можеш да си позволиш да се отдадеш изцяло на една история.
„Афиши в огледалото” е от втория вид. Това, което написах, донякъде е учтиво признание, че на времена романът ми е доскучавал и не е бил достатъчно завладяващ. Ще кажа, че точно така беше, позволявайки си да се надявам, че така бих могла да предпазя и книгата, и един определен кръг читатели едни от други. Защото не всяка книга става за всеки и по всяко време и вярвам, че попадането в неподходящи моменти с неподходящи очаквания в неподходящи „книжни връзки” е в дъното на разочарованията.
А иначе „Афиши в огледалото” е бавна и изключително лирично написана. Личи й, че е проучван, обмислен, премислен, почувстван и обичан текст. Не е написана на един дъх и слава Богу! Защото да напишеш книга на един дъх звучи романтично, но обикновено резултатът е или със съмнително качество, или проблемите и „прозренията” на автора се оказват важни и интересни единствено за самия него. Радостина Ангелова не бяга от възможността да вплете житейска мъдрост и размисли върху човешката природа и съдба, но никъде не прозира желание на читателя да се натрапват някакви велики философски съждения, които да преобърнат представата му за битието. Макар че при мен имаше един такъв проблясък, свързан с дълбоко интимната връзка между майки и дъщери – има неща, които само майка и дъщеря могат да направят една за друга и това беше мисъл, която дълго ще ме топли.
Романът е структуриран в две сюжетни линии, които макар да се опитват да се преплетат, по мое мнение нямат много общи теми освен любовта към театъра, която присъства някъде по в дъното на сцената. Едната сюжетна линия е историческа и проследява три години от живота на една от забравените звезди на българския театър от началото на миналия век – актрисата Роза Попова. Много интересна личност с особено бурна житейска съдба. Фокусът на романа са годините, в които много младата – все още почти дете, Роза Попова покорява върховете на софийската театрална сцена, за да бъде повалена от там и повлечена във водовъртежа на бошуващите страсти на свой обожател, превърнал се в опасен преследвач. Всъщност театърът тук има доста по-централно място в историята и мотивацията на героите, но за мен лично изпъкват повече интригуващите личности на Роза Попова и съпруга й Стоян Попов, тяхната страст към изкуството и изключително човечната и вдъхновена интерпретация на отношенията и брака им на база на исторически факти, а и на догадки.
В съвременния сюжет пианистка с тежък емоционален багаж получава неочакван шанс за промяна в рамките на 6 дни. Лия среща Макс, който й предлага сделка като от роман – да се преструва на негова годеница пред майка му и баба му за няколко дни срещу заплащане. Не си представяйте обаче сиво-розови сцени с подписване на договори и неловки ситуации. Лия и Макс са много трезво мислещи и възпитани герои, прехвърлили 30-те си години, и в отношенията им няма тийнейджърски вихрушки и тряскане на врати. Но пък има изненади и разкрития до самия край.
На моменти историята на Роза Попова, която всъщност се развива доста по-несъбитийно, ми беше по-интересна заради вътрешния свят на героите. Хареса ми и сполучливото потапяне в езика и атмосферата на София от началото на ХХ век. Веднага самият изказ те потапя в историческия период. Конкретни събития и социални нагласи преминават съвсем плавно през разказа, без да се чувствам като читател, насила заставен да вниква в тях, без авторката да ми натрапва тонове информация кое как е било в стара София – не, аз се чувствах като достатъчно запознат съвременник. Например да се кача на първия електрически трамвай в София през страниците на книгата беше нещо толкова естествено и в същото време вълнуващо, колкото и качването ми за първи път в новооткритото софийско метро преди години.
Някъде към средата на книгата историята на Макс и Лия пък взе превес и накрая бях готова да избързам няколко глави напред, за да разбера какво крие Макс, защото душата на Лия е разтворена пред нас от самото начало и в нейната история нямаше кой знае какви изненади.
На кого мога да препоръчам тази книга? На хора, които не бързат, не търсят силни тръпки и разтърсващи обрати. На хора, които имат нужда да се отпуснат в края на работния ден, като почетат за нормални човешки отношения между разумни човешки същества, които все пак неусетно се поддават на тази наша противоречива, драматична, чувствена природа, защото всеки има нужда от шепа страст и лудост в живота си, за да го опази от вкаменяване. Също така препоръчвам я на хора, които обичат исторически романи с автентична атмосфера, но не държат на наситена събитийност, а с радост ще потърсят и почетат повече на други места след края на книгата.
December 8, 2018
Три въпроса имам:
1. Не е ли вече изтъркано това преплитане на две истории от различни епохи? Доста неравностойно при това - сигурно миналото се разказва по-лесно.
2. Ако все пак е наложителен този стил, не е ли важно да има връзка - в историята или героите? Лично аз не открих такава, освен един афиш, но той би трябвало да е само носител на аналогията.
3. Освен красив, образният език не трябва и да е самоцелен. “...палтото й тупна на пода, издавайки драматичен звук...”. Както и очи, които се движат от изгрева към залеза. Ами, прекалено ми изглежда.
Иначе, не съжалявам, че я прочетох. Само бях чувала за Роза Попова, стана ми интересно.
1. Не е ли вече изтъркано това преплитане на две истории от различни епохи? Доста неравностойно при това - сигурно миналото се разказва по-лесно.
2. Ако все пак е наложителен този стил, не е ли важно да има връзка - в историята или героите? Лично аз не открих такава, освен един афиш, но той би трябвало да е само носител на аналогията.
3. Освен красив, образният език не трябва и да е самоцелен. “...палтото й тупна на пода, издавайки драматичен звук...”. Както и очи, които се движат от изгрева към залеза. Ами, прекалено ми изглежда.
Иначе, не съжалявам, че я прочетох. Само бях чувала за Роза Попова, стана ми интересно.
April 20, 2020
От 2017 г се каня на тази книга – заглеждам я по витрините, привлечена от анотацията, която от стилната корица (майсторска е, много ме грабна) обещава роман „вдъхновен от съдбата на една драматична актриса и скритата романтика на София”. След като най-накрая прочетох книгата, смело заявявам, че обещанието е изпълнено ... но само наполовина.
Романът има две сюжетни линии – първата обхваща няколко години от живота на актрисата Роза Попова – от 1899 до 1903, а втората е посветена на съвременна любовна история от 2017 г. Общото между тях е мястото на действие – София, за чиято романтика читателят се е подготвил още преди да разгърне страниците, а също и афишът, дал заглавието на романа. Първо ще кажа какво наистина ми допадна като читател – сюжетът за Роза Попова, чиито образ за мен е най-добър в книгата. Авторката е направила сериозно проучване и е успяла да се спре на незаслужено забравена личност, която да възкреси. Модерна жена за времето си, сама по себе си тя живее своя роман, затова е и толкова достоверен образ. Колебанията й, както и връзката й със Стоян (писателя Чичо Стоян) са представени ненатрапчиво, но достатъчно интересно за читателя. Ако само тази сюжента линия беше д��развита, аз бих счела романа за много по-добър. В „Бележка от автора” Ангелова пише, че „книгата в ръцете ви не е исторически роман, а художествено произведение”, което ме кара да се питам редакторите й дали не смятат, че „Записки по българските въстания” (примерно) е учебник по история... Но, както и да е, не всеки е длъжен да познава литературните жанрове ... или....?
Но нека се върна на историческата сюжетна линия – присъствието на личности като Султана Рачо Петрова, Мара Белчева, Тодор Пеев и Кирил Христов обогатява разказа и точно тази отлична историческа подготовка на авторката допринася за по-пълноценно „потапяне” в началото на 20.век. Другото неоспоримо достойнство на този разказ е струящата от него любов към театъра, която няма как да не бъде почувствана, дори в наивните разсъждения на Роза, която иска да прави „сказка” преди представлението, за да обясни на публиката какво ще се случи на сцената. Възрожденският дух на пионерка, проправяща пътя на ново начинание е добре уловен.
Нищо впечатляващо не намирам обаче във втората сюжетна линия – историята на Пепеляшка, която има нужда от чаровния принц, за да преобрази живота си. Образите там са слаби, един Сейлър има шансове, но появата му е епизодична.
Езикът не е точно беден, но е изкуствен и ограничен в способността си да рисува героите и местата. Затова диалозите са слаби. Сравненията не са най-сполучливите: „Страстта кипеше в него като в похлупен казан” /161/, „Лия приличаше на героиня от анимационен филм” , /202/, „Роза приличаше на тези тикви” /280/ „Този ден я душеше като връх на невидимо бесило” /285/, а обещаната романтика на София е пожелателна, особено ако човек е чел как София присъства в творчеството на други съвременници като Пасков, Пламенов, А. Игов... Дори съвсем елементарни неща като споменаването на знакови улици и кръстовища тук звучи изкуствено. Кой казва „кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий” и улица „Граф Игнатиев”? Това е кръстовището на Патриарха и Графа, независимо откъде си, а доколкото виждам, авторката е от София. Същото важи и за други локации – прекалено книжовното звучене дистанцира читателя, който дори да живее на „улица „Христо Белчев” ще се зачуди къде е това... За миризмата на курник, квичащите прасета и сновящите се напред-назад шопи в пъстри носии няма да коментирам. Историческа информираност, художествено безсилие. Така мога да резюмирам този роман, който се радвам, че все пак прочетох. Роза Попова беше чувана от мен единствено като име, към което не бях проявявала интерес, а благодарение на тази книга установих, че това е голям пропуск.
Романът има две сюжетни линии – първата обхваща няколко години от живота на актрисата Роза Попова – от 1899 до 1903, а втората е посветена на съвременна любовна история от 2017 г. Общото между тях е мястото на действие – София, за чиято романтика читателят се е подготвил още преди да разгърне страниците, а също и афишът, дал заглавието на романа. Първо ще кажа какво наистина ми допадна като читател – сюжетът за Роза Попова, чиито образ за мен е най-добър в книгата. Авторката е направила сериозно проучване и е успяла да се спре на незаслужено забравена личност, която да възкреси. Модерна жена за времето си, сама по себе си тя живее своя роман, затова е и толкова достоверен образ. Колебанията й, както и връзката й със Стоян (писателя Чичо Стоян) са представени ненатрапчиво, но достатъчно интересно за читателя. Ако само тази сюжента линия беше д��развита, аз бих счела романа за много по-добър. В „Бележка от автора” Ангелова пише, че „книгата в ръцете ви не е исторически роман, а художествено произведение”, което ме кара да се питам редакторите й дали не смятат, че „Записки по българските въстания” (примерно) е учебник по история... Но, както и да е, не всеки е длъжен да познава литературните жанрове ... или....?
Но нека се върна на историческата сюжетна линия – присъствието на личности като Султана Рачо Петрова, Мара Белчева, Тодор Пеев и Кирил Христов обогатява разказа и точно тази отлична историческа подготовка на авторката допринася за по-пълноценно „потапяне” в началото на 20.век. Другото неоспоримо достойнство на този разказ е струящата от него любов към театъра, която няма как да не бъде почувствана, дори в наивните разсъждения на Роза, която иска да прави „сказка” преди представлението, за да обясни на публиката какво ще се случи на сцената. Възрожденският дух на пионерка, проправяща пътя на ново начинание е добре уловен.
Нищо впечатляващо не намирам обаче във втората сюжетна линия – историята на Пепеляшка, която има нужда от чаровния принц, за да преобрази живота си. Образите там са слаби, един Сейлър има шансове, но появата му е епизодична.
Езикът не е точно беден, но е изкуствен и ограничен в способността си да рисува героите и местата. Затова диалозите са слаби. Сравненията не са най-сполучливите: „Страстта кипеше в него като в похлупен казан” /161/, „Лия приличаше на героиня от анимационен филм” , /202/, „Роза приличаше на тези тикви” /280/ „Този ден я душеше като връх на невидимо бесило” /285/, а обещаната романтика на София е пожелателна, особено ако човек е чел как София присъства в творчеството на други съвременници като Пасков, Пламенов, А. Игов... Дори съвсем елементарни неща като споменаването на знакови улици и кръстовища тук звучи изкуствено. Кой казва „кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий” и улица „Граф Игнатиев”? Това е кръстовището на Патриарха и Графа, независимо откъде си, а доколкото виждам, авторката е от София. Същото важи и за други локации – прекалено книжовното звучене дистанцира читателя, който дори да живее на „улица „Христо Белчев” ще се зачуди къде е това... За миризмата на курник, квичащите прасета и сновящите се напред-назад шопи в пъстри носии няма да коментирам. Историческа информираност, художествено безсилие. Така мога да резюмирам този роман, който се радвам, че все пак прочетох. Роза Попова беше чувана от мен единствено като име, към което не бях проявявала интерес, а благодарение на тази книга установих, че това е голям пропуск.
January 11, 2018
Дали „Афиши в огледалото“ е любовен или исторически роман? Отговорът и на двата въпроса е да. Но той е точно толкова розов роман, колкото и „Отнесени от вихъра“ е. По-правилно би било да го сложим в категорията съвременни романи. Романът определено ме грабна и ме накара да го чета до малките часове на денонощието и то преди работен ден. Действието се развива в две паралелни истории, които са разделени във времето от повече от 100 години.
София 2017.
Историята, която се развива сега, започва малко като на кино, повече като поизтъркано клише, но Радостина Ангелова ловко прескача капана, в който можеше да попадне романа и използва изтърканият трик за запознанство като отправна точка за една запленяваща и интригуваща история, която ще събере в себе си минало и бъдеще.
Лия е жена, която е загубила посоката в живота си. Била е обещаваща пианистка, но след консерваторията така и не е успяла да направи музиката своя професия. Сега живее сама в едностаен апартамент, работи като сервитьорка в пиано бар, а електрическото пиано стои в гардероба и чака тя да се сети за него, но всичко ще се променя в една мартенска сряда. Тя се явява на интервю за работа като пианист в елитен столичен хотел и там на тръгване я спира Макс, непознат с предложение като от холивудски филм. Той ѝ предлага тя да се представи за негова приятелка пред майка му и баба му, който много искат да го видят щастливо обвързан, като в замяна ще ѝ плати за услугата. Лия се съгласява, въпреки протестите на здравият разум, но отказва заплащане.
Миналото: София 1899-1903
Това е къс от живота на Руска Миланова, която пленява сърцата на хората под псевдонима Роза Попова. Актриса, режисьор, писател, милосърдна сестра, продуцент и какво ли още не! Една жена, която прави толкова много за прохождащата българска култура и която несправедливо е забравена. Нямам идея защо е станало така, но съм искрено благодарен на Радостина, че ме накара да се разровя за Роза и за нейният живот и че я е възкресила нейното дело чрез романа си.
Тази нишка на историята е смес между реални събития и авторова измислица. Реална е Роза, съпругът ѝ, театралната трупа и постановките, социално-политическите събития и всички личности, които се споменават мимоходом или пресичат страниците на повествованието. Измислица е тайната любовна афера между актрисата и Тодор, но самата развръзка на тази несподелена любов е истина, но дали това е била причината за трагичният край? Няма как да знаем.
Роза е едновременно продукт и жертва на своето време. Тя има шанса да живее в „интересни времена“ – точно когато в България се изгражда някаква среда на културен живот, появяват се и се утвърждават първите творци, започва да се води официална дискусия за правата на жените и тяхната равнопоставеност като личности. Роза е обожавана от публиката, всички плачат и съпреживяват с нея героините, които претворява и заедно с всичко това за огромна част от българите, дори и тези, които посещават театъра, тя си остава карагьозчийка. Едно грозно прилагателно, което никак не ѝ отива, но което ясно изразява шизофреничното обществено съзнание, което е разчекнато между ориенталската еснафщина и навлизащите европейки ценности, апелиращи за свобода на личността. Може би това е причината да е забравена?
Двете истории се докосват през времето благодарение на един афиш, който Лия вижда в дома на Макс, но иначе нямат никаква друга допирна точка, освен нишката за търсенето и намирането на любовта.
„Афиши в огледалото” е книга колкото за едно от най-съкровените човешки чувства – любовта, толкова и за културно-историческите норми, които го оковават в рамки, дават му конкретна форма и се мъчат да го подчинят на определени морални норми.
Любовта на Роза и към съпругът ѝ Стоян и романът ѝ с Тодор са като извадени от викториански роман и трудно се възприемат от днешна гледна точка. Когато Радостина описва любовта на между Роза и Стоян това става по много сдържан и платоничен начин, без никакъв намек за каквато и да е сексуалност, за страст. Имах усещането, че техният брак е брак без секс, без консумация, чиста идея за съвършената платонична любов. Предполагам, че не е било така, но в онова време дори и между съпрузи не се е говорело за секс, а жените са били възпитавани да са адски сдържани. От друга страна лудата ѝ афера с Тодор, поне за мен е много трудна за възприемане – страсти горящи само чрез писма, лудост по кичур коса?! Знам, че някога това е било така и ми е трудно да го възприема, но авторката е успяла да го опише много достоверно.
От другата страна е любовната история сега между Макс и Лия, която е малко или много противоположност на другата. Тук тя е откровена, лишена от грим и напудреност, сексуална и нещо, което прави още по-голяма чест на романа – лишена от задължителните за жанра „усложнения”. Тук отношенията са честни, равнопоставени, всеки знае какво иска от другия, но остава въпросът дали има смелост да признае какво иска от себе си. Което и лайтмотива на целият роман.
Радостина Ангелова изгради всеки един от героите си внимателно, вложи му индивидуалност и най-важното, вкара ме в обувките му, за да ми покаже защо действията му са такива и какво го е довело до този хал в етапа от живота му, в който ги срещам. Накара ме да разбера героите ѝ, преди да ги съдя.
И накрая нещо, което много ми хареса в нейният стил на писане и което ще опиша по два начина, провокиран от романа, който показва две от многото лица, под които се е появявала и появява любовта в света.
Едно:
Радостина А. Ангелова умело използва алегоричен паратекст в края на ключовите глави, които слагат микроразвръзките на отделните подсюжетни линии, за да акцентира върху емоциите на героите и да им придаде по-голяма тежест и емоционална натовареност.
И две:
Или казано с думи прости, авторката вкарва точно където е нужно и точно колкото трябва да са дълги, прекрасни миниатюри, които поетично обрисуват героите, чувствата им или ситуациите и придават една приказност на текста.
София 2017.
Историята, която се развива сега, започва малко като на кино, повече като поизтъркано клише, но Радостина Ангелова ловко прескача капана, в който можеше да попадне романа и използва изтърканият трик за запознанство като отправна точка за една запленяваща и интригуваща история, която ще събере в себе си минало и бъдеще.
Лия е жена, която е загубила посоката в живота си. Била е обещаваща пианистка, но след консерваторията така и не е успяла да направи музиката своя професия. Сега живее сама в едностаен апартамент, работи като сервитьорка в пиано бар, а електрическото пиано стои в гардероба и чака тя да се сети за него, но всичко ще се променя в една мартенска сряда. Тя се явява на интервю за работа като пианист в елитен столичен хотел и там на тръгване я спира Макс, непознат с предложение като от холивудски филм. Той ѝ предлага тя да се представи за негова приятелка пред майка му и баба му, който много искат да го видят щастливо обвързан, като в замяна ще ѝ плати за услугата. Лия се съгласява, въпреки протестите на здравият разум, но отказва заплащане.
Миналото: София 1899-1903
Това е къс от живота на Руска Миланова, която пленява сърцата на хората под псевдонима Роза Попова. Актриса, режисьор, писател, милосърдна сестра, продуцент и какво ли още не! Една жена, която прави толкова много за прохождащата българска култура и която несправедливо е забравена. Нямам идея защо е станало така, но съм искрено благодарен на Радостина, че ме накара да се разровя за Роза и за нейният живот и че я е възкресила нейното дело чрез романа си.
Тази нишка на историята е смес между реални събития и авторова измислица. Реална е Роза, съпругът ѝ, театралната трупа и постановките, социално-политическите събития и всички личности, които се споменават мимоходом или пресичат страниците на повествованието. Измислица е тайната любовна афера между актрисата и Тодор, но самата развръзка на тази несподелена любов е истина, но дали това е била причината за трагичният край? Няма как да знаем.
Роза е едновременно продукт и жертва на своето време. Тя има шанса да живее в „интересни времена“ – точно когато в България се изгражда някаква среда на културен живот, появяват се и се утвърждават първите творци, започва да се води официална дискусия за правата на жените и тяхната равнопоставеност като личности. Роза е обожавана от публиката, всички плачат и съпреживяват с нея героините, които претворява и заедно с всичко това за огромна част от българите, дори и тези, които посещават театъра, тя си остава карагьозчийка. Едно грозно прилагателно, което никак не ѝ отива, но което ясно изразява шизофреничното обществено съзнание, което е разчекнато между ориенталската еснафщина и навлизащите европейки ценности, апелиращи за свобода на личността. Може би това е причината да е забравена?
Двете истории се докосват през времето благодарение на един афиш, който Лия вижда в дома на Макс, но иначе нямат никаква друга допирна точка, освен нишката за търсенето и намирането на любовта.
„Афиши в огледалото” е книга колкото за едно от най-съкровените човешки чувства – любовта, толкова и за културно-историческите норми, които го оковават в рамки, дават му конкретна форма и се мъчат да го подчинят на определени морални норми.
Любовта на Роза и към съпругът ѝ Стоян и романът ѝ с Тодор са като извадени от викториански роман и трудно се възприемат от днешна гледна точка. Когато Радостина описва любовта на между Роза и Стоян това става по много сдържан и платоничен начин, без никакъв намек за каквато и да е сексуалност, за страст. Имах усещането, че техният брак е брак без секс, без консумация, чиста идея за съвършената платонична любов. Предполагам, че не е било така, но в онова време дори и между съпрузи не се е говорело за секс, а жените са били възпитавани да са адски сдържани. От друга страна лудата ѝ афера с Тодор, поне за мен е много трудна за възприемане – страсти горящи само чрез писма, лудост по кичур коса?! Знам, че някога това е било така и ми е трудно да го възприема, но авторката е успяла да го опише много достоверно.
От другата страна е любовната история сега между Макс и Лия, която е малко или много противоположност на другата. Тук тя е откровена, лишена от грим и напудреност, сексуална и нещо, което прави още по-голяма чест на романа – лишена от задължителните за жанра „усложнения”. Тук отношенията са честни, равнопоставени, всеки знае какво иска от другия, но остава въпросът дали има смелост да признае какво иска от себе си. Което и лайтмотива на целият роман.
Радостина Ангелова изгради всеки един от героите си внимателно, вложи му индивидуалност и най-важното, вкара ме в обувките му, за да ми покаже защо действията му са такива и какво го е довело до този хал в етапа от живота му, в който ги срещам. Накара ме да разбера героите ѝ, преди да ги съдя.
И накрая нещо, което много ми хареса в нейният стил на писане и което ще опиша по два начина, провокиран от романа, който показва две от многото лица, под които се е появявала и появява любовта в света.
Едно:
Радостина А. Ангелова умело използва алегоричен паратекст в края на ключовите глави, които слагат микроразвръзките на отделните подсюжетни линии, за да акцентира върху емоциите на героите и да им придаде по-голяма тежест и емоционална натовареност.
И две:
Или казано с думи прости, авторката вкарва точно където е нужно и точно колкото трябва да са дълги, прекрасни миниатюри, които поетично обрисуват героите, чувствата им или ситуациите и придават една приказност на текста.
Read
July 24, 2019Безспорно Радостина Ангелова има прекрасен изказ - поетичен, образен и оригинален. Беше ми приятно да се разхождам из София през нейните очи. Съжалих, че никога преди не съм чувала за Роза Попова - толкова интересна личност - и определено рових из нета за повече истории и снимки. Единствено в този иначе изкусителен коктейл малко в повече ми дойде сладкото, но пък това в крайна сметка е въпрос на вкус. Затова и ми е трудно да оценя книгата, така че се въздържам..
January 9, 2018
Много докосващ, много силен текст. С ярки, запомнящи се и емоционалн и герои. Да, не ги харесвах през цялото време, но в нито един момент не ме оставиха безразлична. Заслужава си всяка една отделена минута.
September 11, 2019
Към първата си книга на Радостина А. Ангелова пристъпих внимателно като към хербарий - такава впрочем е и корицата на романа, за който става дума тук - “Афиши в огледалото” (изд. Софтпрес): хербаризирана роза, която загатва и за съхраняването на спомена от отминалото време, и за името на главната героиня, актрисата - и какво ли още не - Роза Попова (1879-1949 г.). След прочита и на новия роман на Ангелова - “Бал в Мулен Руж”, ще се върна към пропуснатия от мен “Виенски апартамент” - за собствена сверка, тъй като имам нужда от калибриране на мнението си. Има случаи, в които една книга просто не е достатъчна за категоричност.
Едно е сигурно за писането в “Афиши в огледалото”: то е овладяно, стегнато, подредено, последователно и издържано по всички прилични писателски правила. Нещо, което на моменти и на места може би опасно го доближава до твърде утъпкания път (в случая не ми идва да използвам чак думата “клише”).
Книгата се чете бързо, лесно и без спънки, с нужното привързване към героите и с нетърпението да видиш “какво ще стане” - въпреки че финалът като цяло ясно може да се предусети. Понякога това потвърждаване е сладко. Романът е снабден и с хепиенд, който в случая не ме подразни, макар да съм любител на мрачните, загатнати, мазохистични към читателя финали.
“Афиши в огледалото” последователно редува две времеви линии...
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2lPVOaw
Едно е сигурно за писането в “Афиши в огледалото”: то е овладяно, стегнато, подредено, последователно и издържано по всички прилични писателски правила. Нещо, което на моменти и на места може би опасно го доближава до твърде утъпкания път (в случая не ми идва да използвам чак думата “клише”).
Книгата се чете бързо, лесно и без спънки, с нужното привързване към героите и с нетърпението да видиш “какво ще стане” - въпреки че финалът като цяло ясно може да се предусети. Понякога това потвърждаване е сладко. Романът е снабден и с хепиенд, който в случая не ме подразни, макар да съм любител на мрачните, загатнати, мазохистични към читателя финали.
“Афиши в огледалото” последователно редува две времеви линии...
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2lPVOaw
June 27, 2019
"Афиши в огледалото" е третият роман на Р. Ангелова, който прочетох и честно да си призная ми стана любимият. Както в много съвременни романи и в "Бал Мулен Руж" (от същ. авторка), така и в тази книга са преплетени две сюжетни линии, разкриващи съдбата на хора от миналите времена и на такива от съвремието ни. Историите на Роза и Стоян Попови и на Лия и Макс са умело съчетани, интригуващи и завладяващи. Авторката за пореден път успява да ме откъсне от действителността и да ме потопи в реалността на героите си. Книгата й е от този тип четива, които те грабват и не те оставят на мира, докато не прочетеш и последната дума на задната корица. Предполагаш, че историята ще завърши с щастлив край, но все пак си нетърпелив да разбереш дали си познал и как ще го предаде авторката - интересно като в "Гордост и предразсъдаци" на Дж. Остин или плоско като в масовите "сладникави розови романчета/ холивудски филмчета". А как го е направила Р. Ангелова ще разберете като прочетете книгата й?
July 2, 2023
Първа среща с авторката.Тази книга беше добър първи избор за мен, бих прочела и други нейни книги. Не ми допадна само смяната като по часовник на двете времеви линии на всяка глава, явно е модерно и други го правят, но е по-скоро дразнещо, а не интригуващо , пречи да потънеш по-дълбоко във всяка една история.
Иначе ми хареса стилът на автора, както и историята на Роза от началото на 20 век, трагична и забравена във времето.Успях да се потопя в тази атмосфера, да усетя събитията, хората и нравите.Съвременната история беше по-криволичеща, на моменти по-нереалистична, но пък краят ми хареса.
Иначе ми хареса стилът на автора, както и историята на Роза от началото на 20 век, трагична и забравена във времето.Успях да се потопя в тази атмосфера, да усетя събитията, хората и нравите.Съвременната история беше по-криволичеща, на моменти по-нереалистична, но пък краят ми хареса.
February 24, 2024
Като цяло книгата ми допадна. Действието, особено в миналото се развива доста бавно. В настоящето пък събитията се развиват в рамките на няколко дни и не са изпъстрени с особено много интересни случки. Въпреки това стилът на писане ми хареса, открих някои красиви метафори. Приятна изненада беше вплитането и на други известни личности освен Роза Попова. Препоръчвам книгата на тези, които искат да се пренесат из уличките на София в началото на миналия век, любителите на изкуството и непоправимите романтици.
January 31, 2018
Стилът на писане на Радостина А. Ангелова е чудовищно добър. Книгата е истинско удоволствие за сетивата на читателите.
Displaying 1 - 30 of 35 reviews