3,5 звезди
Главното достойнство на "SPQR" е несъмнено амбициозният опит да предаде широкото платно на живота в Древен Рим – разгледано от множество гледни точки. Обхванати са елитите в лицето на Сената, конниците, консулите, а по-късно и императорите, както и голямата категория “обикновени хора” – от живеещите сносно до хронично бедните. В този смисъл съдържанието е вярно на акронима в заглавието “SPQR”, а именно “Сенатът и римския народ”. Доколкото в популярната култура Древният Рим се разглежда като история на управлението на амбициозни, блестящи, щедри, интелектуални, философстващи, нерешителни, развратни, зловещи, душевноболни и какви ли не още императори, включването на “народа”, било то римски граждани или чужденци, е особено важно.
Древният Рим е разгледан в двете си основни форми на съществуване – република и империя и преходът между тях, обяснен по начин, който според мен е силен плюс на книгата.
Историческият наратив за Републиката следва не само хронологията на събитията, но и проследява еволюцията на политически, обществени и юридически концепции и институти, които, с някои модификации, ползваме и до днес. Но и много порочни държавнически практики като предизборни машинации, съмнителни списъци с имена на избрани, военни кампании като инструмент на политическа пропаганда, показни символи на величие и ухажването на малоимотния електорат намират почти повсеместен радушен прием в съвременния свят.
Не така стоят нещата с втората (условно) част от книгата, посветена на Империята, където хронологията е пожертвана за сметка на обобщения и изводи за характера на имперското управление и наследството на Октавиан Август. Липсва по-подробно представяне на отделните императори с аргумента, че характеристиките на системата са вече предзададени и всеки след Август просто функционира в готовата матрица. Според авторката пикантериите и ексцесиите, които съвременната култура ни натрапва за образа на един или друг римски император не намират солидно оправдание в историческите извори и ни отклоняват от по-фундаменталните въроси на управленските принципи.
Не съм историк и не мога да преценя целесъобразността на такъв подход, но като обикновен читател ми липсваха отделните биографии, които да свържа в цялостна представа за императорското битие на Рим.
Достъпността като основна заявка на “SPQR” също не е осъществена равномерно. Наистина стилово Мери Биърд говори директно и приятелски на читателя, подготвя го за това, което предстои (“сега ще видим защо е така”, “нека погледнем на тази част от периода от друг ъгъл”), но “SPQR” си остава трудна за възприемане книга. Археологическият пласт е силно застъпен наред с историческия разказ; представени са всевъзможни интерпретации на артефакти от гледна точка съвременни и древни историци; наслояват се безброй хипотези за хора и събития; изобилстват обяснения откъде знаем едно или друго и защо не трябва да вярваме на даден извор, което в крайна сметка удавя основната идея и изтощава читателя.
Особено фрустриращо е обширното изложение на хипотеза, която подкупващо подготвя четящия да я възприеме, след което следва още по-обширно изложение защо тази хипотеза е малко вероятна или направо погрешна.
Някои съвсем незначителни персонажи са обяснени с подробно описание на родовете им за сметка на Първия триумвират на Марк Антоний, Октавиан и Лепид, в който за последния не се споменава нищо, сякаш е дошъл отникъде.
Не ми допадна и осъдителното отношение към древните от гледна точка днешното разбиране за морал (например преценката за римска песничка като “шовинистична”) или прекомерната употреба на съвременна политическа лексика за обществено-политически явления в Рим.
Стойността на “SPQR“ като исторически труд е неъсмнено много висока. Това е книга, която съзнателно демитологизира много от измислиците и митовете, с които е обвит Древен Рим. Нека само си припомним за въстанието на Спартак, употребявано от различни видове пропаганда като символ на борбата срещу робството/(класовата?) експлоатацията и други остроумни клишета, приписвани на този или онзи император. За мен обаче това целенасочено демитологизиране ми отне донякъде магията, която свързвам с класическата история. Не твърдя, че искам да бъда засипана с красиви лъжи, но една добра история на Древния Рим, така, както аз я представям, със сигурност не би била толкова клинична.
И все пак, ако има нещо, с което ще запомня “SPQR”, то е импозантната фигура (в метафоричен смисъл) на Цицерон. За мен той е негласният главен герой, еманация на древния римлянин с всичките му слабости и интелектуална мощ. Може би не е случайно, че книгата започва с неговите изобличителни речи, а жестоката му смърт бележи края на Републиката. Историята си знае работата.