"Дърводелецът" е сборник с 45 нови и наистина къси разказа от Деян Енев.
В тях, по думите на критика Венцислав Божинов, "Деян Енев успява да постигне такава степен на епическа наситеност чрез разказите си, каквато принципно се изплъзва на съвременния български роман. Той е писателят, който с разказите си художествено не отрази, не изобрази, не копира, не имитира, а откри "една действителност като носителка на образи и идеи, характерни за определена епоха."
Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. „Сега“. Издал е шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987), „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997), „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП и „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“.
Вече не мога да обясня какво толкова ми харесва в прозата на Деян Енев. Но тези разкази по някакъв тайнствен начин ми говорят. На един ревах с глас - а дори не беше трагичен, точно обратното, едва се класира за дефиницията на разказ дори, страница и половина очерк на едно неопознато, виждано през прозорците съседско семейство. Едва се успокоих. Сега като се сещам, пак ми се насълзяват очите. Мистификация. Може би има нещо в неговия поглед към света, което резонира с моя и го пронизва право през средата. От литературна гледна точка, освен че авторът е отличен разказвач с очевидно обработен собствен стил, който е художествено мощен и същевременно ненатраплив, разказите не са нищо особено. Някои дори не са разкази, а леко охудожествени спомени, впечатления, очерци на банални мигове от живота на незабележими с нищо хора. Бих ги определила като репортажи за маловажното. И все пак това, което пише на задната корица, е вярно - някак си те са наситени с епика, която остро липсва в съвременния български роман. Не можех да се откъсна от книгата, четях разказ след разказ и се потопявах в атмосферата им по начин, който много рядко постигам с четенето тези дни.