What do you think?
Rate this book
Легенда за светия пияница: разкази и новели
„Легенда за светия пияница” е последната новела на Йозеф Рот и в нея се прокрадват автобиографични нотки, защото както своя герой и авторът напуска този свят след самоубийствено пиянство в Париж. Рот си отива отчаян след присъединяването на Австрия към Третия райх, когато му е отнета и последната надежда, че неговият свят, светът на многонационалната монархия може да се върне.
Йозеф Рот (1894 - 1939) е австрийски журналист и писател, чието творчество е сред върховете на европейската класика. У нас е познат най-вече с романите си „Радецки марш” и „Гробницата на капуцините”. След възшествието на националсоциализма през 1933 г. книгите му са забранени и той емигрира във Франция.
Настоящият сборник представя 10 от най-добрите му разкази и новели. В тях се долавя отгласът от Първата световна война и носталгията по разпадналата се империя на Хабсбургите.
Йозеф Рот (1894 - 1939) е австрийски журналист и писател, чието творчество е сред върховете на европейската класика. У нас е познат най-вече с романите си „Радецки марш” и „Гробницата на капуцините”. След възшествието на националсоциализма през 1933 г. книгите му са забранени и той емигрира във Франция.
Настоящият сборник представя 10 от най-добрите му разкази и новели. В тях се долавя отгласът от Първата световна война и носталгията по разпадналата се империя на Хабсбургите.
320 pages, Paperback
Published December 10, 2017
2 people are currently reading
38 people want to read
About the author
Joseph Roth
524 books783 followersJoseph Roth, journalist and novelist, was born and grew up in Brody, a small town near Lemberg in East Galicia, part of the easternmost reaches of what was then the Austro-Hungarian empire and is now Ukraine. Roth was born into a Jewish family. He died in Paris after living there in exile.
http://www.josephroth.de/
http://www.josephroth.de/
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
September 7, 2020
“Имаше някога отечество, истинско, отечество за “безотечествениците”, единственото възможно отечество. И това беше старата монархия”.
Много страда Йозеф Рот по гибелта на стария свят, пометен от Голямата война. Особено непрежалима за него е Австро-Унгария, дуалистичината монархия, която се разпада на горе-долу съставните си части след 1918 г. Нарочно споменавам този бегъл исторически момент, защото той е ключов към разбирането на разказите и новелите в сборника “Легенда за светия пияница”, а защо не и за цялото творчество на Йозеф Рот.
Разказите му носят овладяната романтика на интелектуалеца по славните дни на монархията и презрителна надсмешка над вулгарния свят, който идва след това (“Бюстът на императора”). Описва с любов и слабостите на стария свят, така както обичаме недостатъците на любимите ни хора –малкия свят на чиновника (“Началник-гара Фалмерайер”), несгодите на бедността (“Мътното огледало”), фалшивия аристократизъм (“Триумф на красотата”), но и поетичната душа у наглед обикновени и практични хора (“Левиатан”).
По някакъв начин разказите се покриват с общите представи за кайзеровата монархия с нейната сладкарска разточителност, етнически контрасти, симпатично многообразие, еснафски морал, традиционни порядки и неизбежният упадък, който винаги дебне в златните часове на империите.
Стилът на Рот бих описала едновременно като неоромантизъм и неореализъм. Въздейства, но без целенасочени усилия, и то най-силно в разказите, в които героите губят битката със съвремеността.
Впрочем Рот също я губи. В следвоенното прекрояване на Европа има и скептици, които стоят настрана от еуфорията на новите граници. Колкото и невероятно да звучи от днешна гледна точка, драмата на Рот и героите в “Легенда за светия пияница” е драмата на човека, останал без родина, презиращ модерната концепция за националната държава.
Кайзеровата монархия, тази клета отломка от Бел епок, пълна със слабости и смешно-самомнителни чиновници, с целия етнически бъркоч, даващ си среща в нейната столица, е била и родина за тези народи, които в историческата си памет не са имали спомен за такава. Тяхното осиротяване е в основата на литературния феномен на Рот, негова съдба, трагедия и муза.
Много страда Йозеф Рот по гибелта на стария свят, пометен от Голямата война. Особено непрежалима за него е Австро-Унгария, дуалистичината монархия, която се разпада на горе-долу съставните си части след 1918 г. Нарочно споменавам този бегъл исторически момент, защото той е ключов към разбирането на разказите и новелите в сборника “Легенда за светия пияница”, а защо не и за цялото творчество на Йозеф Рот.
Разказите му носят овладяната романтика на интелектуалеца по славните дни на монархията и презрителна надсмешка над вулгарния свят, който идва след това (“Бюстът на императора”). Описва с любов и слабостите на стария свят, така както обичаме недостатъците на любимите ни хора –малкия свят на чиновника (“Началник-гара Фалмерайер”), несгодите на бедността (“Мътното огледало”), фалшивия аристократизъм (“Триумф на красотата”), но и поетичната душа у наглед обикновени и практични хора (“Левиатан”).
По някакъв начин разказите се покриват с общите представи за кайзеровата монархия с нейната сладкарска разточителност, етнически контрасти, симпатично многообразие, еснафски морал, традиционни порядки и неизбежният упадък, който винаги дебне в златните часове на империите.
Стилът на Рот бих описала едновременно като неоромантизъм и неореализъм. Въздейства, но без целенасочени усилия, и то най-силно в разказите, в които героите губят битката със съвремеността.
Впрочем Рот също я губи. В следвоенното прекрояване на Европа има и скептици, които стоят настрана от еуфорията на новите граници. Колкото и невероятно да звучи от днешна гледна точка, драмата на Рот и героите в “Легенда за светия пияница” е драмата на човека, останал без родина, презиращ модерната концепция за националната държава.
Кайзеровата монархия, тази клета отломка от Бел епок, пълна със слабости и смешно-самомнителни чиновници, с целия етнически бъркоч, даващ си среща в нейната столица, е била и родина за тези народи, които в историческата си памет не са имали спомен за такава. Тяхното осиротяване е в основата на литературния феномен на Рот, негова съдба, трагедия и муза.
April 5, 2018
„… рано сутрин светът все още не бе станал толкова конвенционален, все още бе естествен, като през първите дни от детството му, няколко години след сътворението, когато са го населявали всичко на всичко двайсетина души и всички те са били любезни и добри един към друг.“
До онзи ден почти не знаех кой е Йозеф Рот, а днес вече го обичам – така, както обичам примерно Примо Леви като писател и като личност. Изкушавах се да започна с любимия ми цитат за нациите, но първо все пак предпочетох да покажа романтичната страна на Йозеф Рот.
Началото за мен беше опипване и опознаване – на първия и втория разказ без малко да си кажа: такива сме ги чели – примерно „Шинел“ и т.н. На третия разказ „Болно човечество“ още си мислех, че ще ми е прекалено мрачно в цялата книга. Че все ще чета за „изцяло сразения европейски свят“. Но идва „Април. История на една любов“, откъдето е първият цитат, заедно с такива като „Хората все още се обичаха по пейките и по лехите.“ и „Бяха предназначени да обновяват света.“
Обаче колкото и да се опитва да се проявява романтиката на Йозеф Рот, векът вече си е развален, скапан (а колко надежди е вдъхвал – началото на ХХ век!). Дори обичта се оказва трудна. Не се получават особено семейните отношения: „Не я мразеше, не я обичаше… […] Но междувременно жените и децата му бяха станали безразлични. Обичаше коралите.“
„И си стиснаха ръцете, момичето и нашият Андреас. Но неговото стискане беше равнодушно и той страдаше от това.“
„Отзвучала е сладката музика на неизвестността, хубавият примамлив напев на начеващия живот, избледняла е бляскавата далнина на безкрайните дни, охладняла е закрилящата топлина на младостта. Завършен е краткият ни път и чужд ни е мъжът, с всеки изминал ден става все по-чужд.“
За съжаление най-често ми идваше наум думата „печал“, главно заради всичко около Първата световна война (непряко). После Втората директно мога да я нарека „ужас“, но тези времена от началото на века до 30-те – печал. Все пак с опити за живеене, копнежи, непасващи на времето. Доста от разказите ми изглеждаха като тип „пропилян живот“, но за равновесие имаше и „бунт на средна или късна възраст“ вследствие на тези копнежи, които често приветствах, дори и в някои случаи копнежите и реализирането на мечтите на един да струваха страдания и нараняване на други (или на самия „мечтател“).
„Такива желания идват внезапно, обикновената мълния не е нищо в сравнение с тях, те точно улучват мястото, откъдето са дошли, тоест човешкото сърце. Уцелват, така да се каже, в месторождението си.“
„… но той вече не беше старият сухоземен Нисен Пиченик, а нов, новороден, океански.“
„Охотно се бе отдала на някакъв неизпитван досега унес, непознат и сладостен като мелодия.“
„Да, и точно сега ще замина за Ню Йорк, Америка е прекрасна страна. И не е основана от някакъв си каменен епископ.“
В началото разказите са по-градски, после има и „провинциални“, направо селски – от голямата и разнообразна Австро-Унгария, заради която е написан и любимият ми разказ „Бюстът на императора“.
„Отнесено към живота на народите, това означава: те напразно търсят така наречените национални добродетели, които са още по-съмнителни от индивидуалните. Затова мразя нациите и националните държави.“
„Както се знае, през XIX век бе открито, че всеки индивид трябва да принадлежи към някоя нация или раса, ако иска наистина да бъде признат за буржоазен индивид.“
„Да, наше убеждение е, че обикновените хора съвсем не се интересуват от световната история, макар и в неделните дни надълго и нашироко да говорят за нея.“
Нещо друго щяха да бъдат разказите на Йозеф Рот без неговия специфичен хумор. Но за щастие (или пак за тъга) го има. Дори да избиваше на женомразие по някое време, аз го разбирах и се хилех с него на съответните места.
„... купувайте си шапчици, чорапчета, парцалчета!“
Не ми пречеха отсенките на наивност на момент. Мисля, че дори правят разказите по-автентично очарователни – носталгията по стария ред, изкушението, наречено „дявол“ и т.н.
А едноименният разказ... Не зная защо нищичко не помня от филма отпреди 30 години. Освен най-важното – магията на по-старото кино. Просто заглавието. И това, че съм прекарала в „древен“ киносалон 2 часа и ми стига да помня усещането от тези 2 часа като нещо магично през всички тези десетилетия.
Толкова сразяващ край не съм срещала отдавна. Съчетанието с датата след финала е отчайващо. Никакви цитати за финал този път. Само
1939 г.
И дано някой някога напише за 2039 г. други (обнадеждаващи) неща.
(Нищо че в книгата отпреди 100 години е като днес: „…футболистите и боксьорите, елитът на нашето време…“)
До онзи ден почти не знаех кой е Йозеф Рот, а днес вече го обичам – така, както обичам примерно Примо Леви като писател и като личност. Изкушавах се да започна с любимия ми цитат за нациите, но първо все пак предпочетох да покажа романтичната страна на Йозеф Рот.
Началото за мен беше опипване и опознаване – на първия и втория разказ без малко да си кажа: такива сме ги чели – примерно „Шинел“ и т.н. На третия разказ „Болно човечество“ още си мислех, че ще ми е прекалено мрачно в цялата книга. Че все ще чета за „изцяло сразения европейски свят“. Но идва „Април. История на една любов“, откъдето е първият цитат, заедно с такива като „Хората все още се обичаха по пейките и по лехите.“ и „Бяха предназначени да обновяват света.“
Обаче колкото и да се опитва да се проявява романтиката на Йозеф Рот, векът вече си е развален, скапан (а колко надежди е вдъхвал – началото на ХХ век!). Дори обичта се оказва трудна. Не се получават особено семейните отношения: „Не я мразеше, не я обичаше… […] Но междувременно жените и децата му бяха станали безразлични. Обичаше коралите.“
„И си стиснаха ръцете, момичето и нашият Андреас. Но неговото стискане беше равнодушно и той страдаше от това.“
„Отзвучала е сладката музика на неизвестността, хубавият примамлив напев на начеващия живот, избледняла е бляскавата далнина на безкрайните дни, охладняла е закрилящата топлина на младостта. Завършен е краткият ни път и чужд ни е мъжът, с всеки изминал ден става все по-чужд.“
За съжаление най-често ми идваше наум думата „печал“, главно заради всичко около Първата световна война (непряко). После Втората директно мога да я нарека „ужас“, но тези времена от началото на века до 30-те – печал. Все пак с опити за живеене, копнежи, непасващи на времето. Доста от разказите ми изглеждаха като тип „пропилян живот“, но за равновесие имаше и „бунт на средна или късна възраст“ вследствие на тези копнежи, които често приветствах, дори и в някои случаи копнежите и реализирането на мечтите на един да струваха страдания и нараняване на други (или на самия „мечтател“).
„Такива желания идват внезапно, обикновената мълния не е нищо в сравнение с тях, те точно улучват мястото, откъдето са дошли, тоест човешкото сърце. Уцелват, така да се каже, в месторождението си.“
„… но той вече не беше старият сухоземен Нисен Пиченик, а нов, новороден, океански.“
„Охотно се бе отдала на някакъв неизпитван досега унес, непознат и сладостен като мелодия.“
„Да, и точно сега ще замина за Ню Йорк, Америка е прекрасна страна. И не е основана от някакъв си каменен епископ.“
В началото разказите са по-градски, после има и „провинциални“, направо селски – от голямата и разнообразна Австро-Унгария, заради която е написан и любимият ми разказ „Бюстът на императора“.
„Отнесено към живота на народите, това означава: те напразно търсят така наречените национални добродетели, които са още по-съмнителни от индивидуалните. Затова мразя нациите и националните държави.“
„Както се знае, през XIX век бе открито, че всеки индивид трябва да принадлежи към някоя нация или раса, ако иска наистина да бъде признат за буржоазен индивид.“
„Да, наше убеждение е, че обикновените хора съвсем не се интересуват от световната история, макар и в неделните дни надълго и нашироко да говорят за нея.“
Нещо друго щяха да бъдат разказите на Йозеф Рот без неговия специфичен хумор. Но за щастие (или пак за тъга) го има. Дори да избиваше на женомразие по някое време, аз го разбирах и се хилех с него на съответните места.
„... купувайте си шапчици, чорапчета, парцалчета!“
Не ми пречеха отсенките на наивност на момент. Мисля, че дори правят разказите по-автентично очарователни – носталгията по стария ред, изкушението, наречено „дявол“ и т.н.
А едноименният разказ... Не зная защо нищичко не помня от филма отпреди 30 години. Освен най-важното – магията на по-старото кино. Просто заглавието. И това, че съм прекарала в „древен“ киносалон 2 часа и ми стига да помня усещането от тези 2 часа като нещо магично през всички тези десетилетия.
Толкова сразяващ край не съм срещала отдавна. Съчетанието с датата след финала е отчайващо. Никакви цитати за финал този път. Само
1939 г.
И дано някой някога напише за 2039 г. други (обнадеждаващи) неща.
(Нищо че в книгата отпреди 100 години е като днес: „…футболистите и боксьорите, елитът на нашето време…“)
December 28, 2018
Йозеф Рот е един от любимите ми писатели и този сборник е още от тази любов. Не заради сюжета, героите или развръзката, която често е неочаквана, незавършена, като внезапен порив просто да приключи разказа, без значение как. А заради стила, заради мъдростта, способността да наблюдава невидими неща, да влага себе си и своите разсъждения в образите, които създава.
В сборника има доста печал. Лебедова песен. Прощаване. Един европеец се прощава със света, който никога вече няма да бъде същият.
"Необятно и звездно е небето над нас, твърде далечно, за да бъде милостиво, твърде красиво, за да не се обитава от Бог".
В сборника има доста печал. Лебедова песен. Прощаване. Един европеец се прощава със света, който никога вече няма да бъде същият.
"Необятно и звездно е небето над нас, твърде далечно, за да бъде милостиво, твърде красиво, за да не се обитава от Бог".
January 30, 2020
Класика.
Страхотни разкази.
От тези текстове, които имат способността да отлежават и да напомнят за себе си.
Страхотни разкази.
От тези текстове, които имат способността да отлежават и да напомнят за себе си.
February 5, 2024
Великолепни разкази, както и всичко, написано от Йозеф Рот. Любим писател, който ми е много близък до сърцето.
July 2, 2023
Прочетох десетте разказа от сборника, а ми остана краткия роман "Гробницата на капуцините", и за впечатленията си от разказите споменавам отделно.
Първите три - "Болно човечество", "Кариера" и особено първия "Отличникът" оставиха тягостно впечатление у мен.
"Антон Ванцл в никакъв случай не беше добър. Не изпитваше обич, нямаше сърце. Правеше само онова което смяташе за умно и практично. Не обичаше и не изискваше да бъде обичан. Никога не изпитваше нужда от нежност, от милувка, не хленчеше, никога не плачеше. Антон Ванцл изобщо нямаше сълзи. Защото едно послушно момче не биваше да плаче.
Така Антон Ванцл стана възрастен. Или по-точно порасна. Защото млад Антон Ванцл никога не е бил."
За мен това е като разказ на съсед, който го ненавижда. Дали всичко казано отвън е така или не е, не се знае, но много хора имат нужда да мразят. Външните признаци не дават чак такъв повод. Има такива хора. Има други неща, които човек действително си заслужава да ненавижда.
Философията на Айн Ранд за обективизма, разумния егоизъм, утвърждаван и от други, няма разминаване с живота и поведението на Ванцл. Изглежда, че не ми допадат нито те, нито Йозеф Рот.
По-нататък следват по-интересни разкази, стилът е великолепен, има и разнообразие, но някак посланието не може да ме спечели. Решенията, които героите вземат, винаги са причудливи. Може да е умишлен ефект, може и да е реалистично, но...
Някои разкази, които се въртят около ЖП гарите, ми напомниха на Платонов, чиято проза говори за безкрайно чист човек.
Легендата за пияницата е забавна фантасмагория, а после видях биографията на автора. Въздържател съм.
В публицистичната книга на Тони Джъд се говори за носталгията по загубеното време на империята. За нас, българите е трудно разбираемо, това сме го прескочили.
Почитам Кафка, харесвам Цвайг, но за Рот като че ли не мога да кажа същото.
Първите три - "Болно човечество", "Кариера" и особено първия "Отличникът" оставиха тягостно впечатление у мен.
"Антон Ванцл в никакъв случай не беше добър. Не изпитваше обич, нямаше сърце. Правеше само онова което смяташе за умно и практично. Не обичаше и не изискваше да бъде обичан. Никога не изпитваше нужда от нежност, от милувка, не хленчеше, никога не плачеше. Антон Ванцл изобщо нямаше сълзи. Защото едно послушно момче не биваше да плаче.
Така Антон Ванцл стана възрастен. Или по-точно порасна. Защото млад Антон Ванцл никога не е бил."
За мен това е като разказ на съсед, който го ненавижда. Дали всичко казано отвън е така или не е, не се знае, но много хора имат нужда да мразят. Външните признаци не дават чак такъв повод. Има такива хора. Има други неща, които човек действително си заслужава да ненавижда.
Философията на Айн Ранд за обективизма, разумния егоизъм, утвърждаван и от други, няма разминаване с живота и поведението на Ванцл. Изглежда, че не ми допадат нито те, нито Йозеф Рот.
По-нататък следват по-интересни разкази, стилът е великолепен, има и разнообразие, но някак посланието не може да ме спечели. Решенията, които героите вземат, винаги са причудливи. Може да е умишлен ефект, може и да е реалистично, но...
Някои разкази, които се въртят около ЖП гарите, ми напомниха на Платонов, чиято проза говори за безкрайно чист човек.
Легендата за пияницата е забавна фантасмагория, а после видях биографията на автора. Въздържател съм.
В публицистичната книга на Тони Джъд се говори за носталгията по загубеното време на империята. За нас, българите е трудно разбираемо, това сме го прескочили.
Почитам Кафка, харесвам Цвайг, но за Рот като че ли не мога да кажа същото.
October 26, 2025
Изненадващо дълго време ми отне да се наглася на необходимата честота, за да проникна в новелите на Рот както подобава. Неминуемото първоначално сравняване с негови съвременници изигра по-скоро лоша шега – винаги търсех повече от космополитността на Цвайг, или пък уклона към житейска философия на Ман.
В случая се радвам, че не спазих подредбата на съдържанието, ами след първите два-три разказа директно скочих на „Левиатан“, за който вече бях чувал суперлативи. Оттам нататък всичко тръгна от само себе си – прозата на Рот ми се откри като една красива, но меланхолична елегия за поломения идеал на човечеството във всичките му измерения: от незначителния индивид, до разпада на Австро-унгарската империя.
Последвалият ми завой към „Началник-гара Фалмерайер“ и по-специално първият му абзац свърши необходимата работа, за да се окажа напълно спечелен за всичко, което сборникът оставаше да предложи:
„Забележителната съдба на австрийския началник-гара Адам Фалмерайер несъмнено заслужава да бъде записана и съхранена. Той по смайващ начин пропиля живота си, който впрочем едва ли щеше да бъде блестящ – може би нямаше да бъде и задълго щастлив;”
Финалът на „Мътното огледало“ ме убеди, че Рот може да пише с изящна, метафорична прелест, а в несъмнен фаворит, наравно с „Левиатан“, се превърна „Бюстът на императора“ – сякаш последния поетичен опит на Рот да събере разпилените отломки на света, който познава.
„Защото гибелта на Австро-унгарската империя в никакъв случай не бе причинена от празния патос на бунтарите, а от скептичната ирония на онези, които трябваше да бъдат нейна предана опора.”
Няма как да съществува по-подходящо написана епитафия от собственоръчно оформената „Легенда за светия пияница“: красотата на незаслужената милост съпровожда целия наратив с изключителна нежност – нещо, което не очаквах от огорчения по това време Рот, напълно изгубил вяра в човечеството.
Разбирам прехода, в който сборникът се опитва да очертае еволюцията на автора – от ироничен наблюдател към печален хроникьор. При всички положения последните три новели заслужават пет звезди. Но по-ранните му, почти журналистическо-сатирични скици в съставителството оформят финалната оценка.
В случая се радвам, че не спазих подредбата на съдържанието, ами след първите два-три разказа директно скочих на „Левиатан“, за който вече бях чувал суперлативи. Оттам нататък всичко тръгна от само себе си – прозата на Рот ми се откри като една красива, но меланхолична елегия за поломения идеал на човечеството във всичките му измерения: от незначителния индивид, до разпада на Австро-унгарската империя.
Последвалият ми завой към „Началник-гара Фалмерайер“ и по-специално първият му абзац свърши необходимата работа, за да се окажа напълно спечелен за всичко, което сборникът оставаше да предложи:
„Забележителната съдба на австрийския началник-гара Адам Фалмерайер несъмнено заслужава да бъде записана и съхранена. Той по смайващ начин пропиля живота си, който впрочем едва ли щеше да бъде блестящ – може би нямаше да бъде и задълго щастлив;”
Финалът на „Мътното огледало“ ме убеди, че Рот може да пише с изящна, метафорична прелест, а в несъмнен фаворит, наравно с „Левиатан“, се превърна „Бюстът на императора“ – сякаш последния поетичен опит на Рот да събере разпилените отломки на света, който познава.
„Защото гибелта на Австро-унгарската империя в никакъв случай не бе причинена от празния патос на бунтарите, а от скептичната ирония на онези, които трябваше да бъдат нейна предана опора.”
Няма как да съществува по-подходящо написана епитафия от собственоръчно оформената „Легенда за светия пияница“: красотата на незаслужената милост съпровожда целия наратив с изключителна нежност – нещо, което не очаквах от огорчения по това време Рот, напълно изгубил вяра в човечеството.
Разбирам прехода, в който сборникът се опитва да очертае еволюцията на автора – от ироничен наблюдател към печален хроникьор. При всички положения последните три новели заслужават пет звезди. Но по-ранните му, почти журналистическо-сатирични скици в съставителството оформят финалната оценка.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews